Катрин Тейлър
Наследството (36)

35.

— Дейвид?

Гласът на Анна стигна до него като през мъгла и той вдигна глава, погледна я в очите, пълни със страх. И с болка.

Искаше да й каже, че няма нищо страшно и да не се притеснява, но не беше в състояние да си отвори устата. Чувстваше се замаян.

— Не съм син на татко? — повтори и едва когато го произнесе, в стомаха му сякаш се заби железен юмрук и той осъзна какво означават тези думи.

Беше се опасявал от това. Дори като че ли бе усещал, че казаното от майка му на бала е вярно. И все пак нищо, абсолютно нищо не го беше подготвило за истината и чак след като го изрече, си даде сметка за много неща, за които не си беше задавал въпроси. Че не прилича на другите Камдън. Беше почти чернокос, а не тъмнорус. Имаше зелени очи и по това също се различаваше от синеоките си роднини. Но се беше надявал да не е вярно. Беше си внушавал, че това са глупости — ала въпреки всичко нито за миг не го беше напускало чувството, че седи върху цъкаща бомба, която всеки момент може да взриви живота му.

И ето че сега тя експлодира, стабилната почва под краката му пропадна и го повлече неудържимо към черната дупка, зейнала пред него.

Вече нищо не беше наред. Баща му не му беше баща и семейството му, хората, с които бе израсъл, всъщност нямаха абсолютно нищо общо с него. Нямаше роднинска връзка с тях, беше… никой. Чужд. Кукувиче.

Рязко се изправи и се отдалечи от пейката, отиде отпред при олтара и няколко пъти си пое дълбоко дъх. Не съумя обаче да се пребори със залялото го отчаяние, а в душата му внезапно изригна и невъобразим гняв.

— Защо го е направила?

Отново видя майка си на терасата: залитаща, пияна, жалка картинка, неспособна да овладее разсъдъка си. Дали е била пияна и когато го е заченала? Кой е бил мъжът, с когото е спала, въпреки че сигурно вече е познавала Ралф? И защо, по дяволите, е мълчала през всичките тези години?

Отчаяно поклати глава, като се сети за опитите й да го сватоса. Изведнъж и това му се видя перверзно. След като Оливия знаеше, че той в действителност не е потомък на Камдън, навярно това бе опитът й да подсигури неговото „положение“ чрез брачна партньорка от сой.

Сви ръце в юмруци, стисна очи. Целият му живот бе лъжа. От самото начало. Не беше този, за когото се мислеше. Това беше Бен. През цялото време семейството му бе залагало на погрешния човек.

Бавно се обърна към Анна, която все така седеше на пейката.

— Тат… Ралф знае ли?

Тя поклати глава.

— Не.

Дейвид преглътна.

— И сега какво? Да отида при него и да му кажа, че през всичките тези години е отглеждал чуждо дете като свое?

Отчаяно се обърна пак напред и се вторачи в олтара, стисна още по-здраво юмруци, защото болката беше много силна. В един момент се почувства като измамник, като човек, претърпял провал в нещо важно. Разочаровал всички. Как можеше да поправи стореното?

Изведнъж се сепна, усетил ръката на Анна върху рамото си. Въобще не беше забелязал, че е станала и се е приближила до него, а неочакваната й близост опасно разлюля устоите му.

— И какво да правя сега? — попита с пресипнал глас.

Анна го улови за ръката. Пламъчетата на свещите се отразяваха в очите й и той внезапно осъзна, че се е променило и всичко между тях. Вече не му беше братовчедка. Както и Айви или Зоуи. Родствената близост помежду им от един път изчезна и той я видя с нови очи. И нея ли щеше да загуби?

— Абсолютно нищо няма да правиш — каза тя. — Дейвид, вината не е твоя.

— Но това променя всичко. — Дейвид издърпа грубо ръката си от нейната и й се сопна. — За какво ти беше този тест? Зад гърба ми? Не съм ти позволил. А и не съм искал да науча резултата, по дяволите!

Анна уплашено отстъпи крачка назад и сълзите, които през цялото време напираха в очите й, сега се затъркаляха по бузите й.

— Но ти се измъчваше. Помислих си, че…

— Какво си помисли? Че ще се почувствам по-добре, като се уверя, че не съм един от вас? Да, точно така. Чувството е повече от страхотно. Много ти благодаря!

Рязко се обърна и я остави, тръгна по пътеката на кораба към изхода. Съзнаваше, че не е справедлив. Анна просто бе направила онова, което би искал да направи той самият. Вярно е, че се измъчваше, вярно е и че държеше да научи. Но как щеше да живее занапред с истината? Как щеше да свърши всичко?

Излезе от параклиса и застана под малката козирка, зарея поглед над полята, които, потънали във вечерния здрач, се простираха по полегатите хълмове пред него, просечени само от високите храсти глог, които ги обрамчваха, и от отделни групички дървета.

Беше вече притъмняло, но това беше добре дошло за него. Поне не се налагаше да контролира изражението си и можеше да се предаде на отчаянието, което набъбваше в гърдите му и изпиваше и последния остатък от сили. Очите и гърлото му пареха, но не можеше да заплаче, а само се взираше пред себе си и се опитваше да подреди хаоса в душата си.

Вратата изскърца и Дейвид чу, че Анна пристъпи зад него. Този път не го докосна и не продума, може би защото усещаше, че той се мъчи да се овладее — познаваше го по-добре от всеки друг. Внезапно изпита благодарност, задето точно тя му каза истината. С нея можеше да бъде себе си, с нея нямаше нужда да се преструва, тя не го притискаше, когато му трябваше време.

Дейвид въздъхна дълбоко.

— Съжалявам — каза, без да се обърне към нея. — Не исках да ти се развикам.

— Няма защо да се извиняваш — отвърна тихо тя.

Пак се умълчаха, известно време се вслушваха в почти пълната вечерна тишина. Чуваха се само шумолене тук-там в тревата и вятърът, който бродеше из короните на близките дървета.

Дейвид обичаше този покой, който цареше единствено тук, в провинцията. Запита се обаче дали някога ще го намери отново? Дали мястото му още беше в Дарингам Хол? И нямаше ли занапред да бъде само търпян там? Гост, който имаше разрешение да остане, но нямаше вече право да живее за постоянно там. Пък и имаше кой да го замести. Истинският наследник. Сега Бен щеше да заеме доскорошното му място. И Дейвид не беше сигурен дали ще съумее да го понесе.

— Може би е най-добре да си тръгна — продума и усети как го заля нова вълна от отчаяние. — Така ще е по-лесно за всички.

— Окей. — Гласът на Анна прозвуча тихо и твърдо. — Но няма да тръгнеш без мен.

Това не беше отговорът, който очакваше, затова се обърна към нея. В сумрака не различи ясно изражението на лицето й. Ала в очите й проблясваха решителни искрици и още нещо, което запълни празнотата в душата му.

— Ще остана с теб, докато отново се вразумиш, и тогава ще те върна там, където е мястото ти — рече тя и пристъпи към него, сложи ръце на гърдите му. — Нищо няма да се промени, Дейвид. Няма значение кой те е създал. Ралф е твоят баща и те обича. Това не може да изчезне току-така само защото Оливия ви е излъгала. — По бузите й пак потекоха сълзи. — Важно е не откъде си, а какъв си. А ти си прекрасен, Дейвид. Прекрасен и изключителен, и неповторим. Ние се нуждаем от теб. Аз се нуждая от теб. — Пръстите й се впиха в трикото на тениската му. — И затова не можеш чисто и просто да се махнеш оттук. Разбра ли?

Дейвид кимна и усети как нещо в него се огъна. Не искаше да се разплаче, ала не се сдържа. В гърдите му се разля парлива болка и той посегна слепешком към Анна, вкопчи се в нея и даде воля на тъгата си, на гнева и на страха, които сякаш заличаваха всичко, което бе имало стойност за него.

И Анна не се отдръпна, даде му опора. Усещаше ръцете й, които го галеха по гърба, чуваше тихия й глас, който му казваше, че всичко ще се оправи.

Измина доста време, но в един миг се почувства по-добре, задиша по-спокойно, овладя се. Не съумя обаче да се откъсне от Анна, задържа я още малко в обятията си и осъзна колко добре му действа близостта й. Колко силно се нуждае от нея.

Когато най-сетне я пусна, припряно избърса сълзите от бузите си. Беше му неловко, че се е разплакал, но тъкмо отвори уста да каже нещо, когато Анна леко забарабани с юмруци по гърдите му.

— Сега да не вземеш да се извиняваш — предупреди го и едва доловимата усмивка, която заигра на устните й, го улучи право в сърцето.

— И ти си прекрасна, знаеш ли? — Нежно я помилва по мокрите от сълзи страни и за свое учудване усети, че се усмихва.

— Забрави да споменеш, че съм умна и хубава — отвърна сухо тя и извъртя самоиронично очи. — Но предвид извънредните обстоятелства по изключение ще проявя снизхождение.

Дейвид го напуши смях, напрежението в раменете му отслабна.

— Много любезно от твоя страна. Само че не съм забравил — рече и в мига, в който двамата се спогледаха ухилени, някой сякаш дръпна настрани завеса в съзнанието му. Внезапно си даде сметка, че казаното от нея е истина.

Ако тръгнеше за където и да било, нямаше да е без Анна. Тъй като животът му функционираше само с нея. Тя беше неговата опора. Неговата сродна душа. Неговата половинка. Открай време, въпреки четирите години разлика помежду им. Винаги си беше давал сметка, че тя означава много за него, ала чувството, което го завладя сега, бе ново и значително по-дълбоко. То не беше в състояние да затвори дупката, която бе пробила в живота му новината за неговия произход, но облекчи болката, изцели нещо вътре в него.

Все още не можеше да намери думи за чувството, затова просто я привлече в обятията си и я задържа така миг-два, целуна я по косата.

— Хайде да влезем — каза после и отвори вратата на параклиса, а навън се изля топлата примамлива светлина на свещите. — Трябва да вдигнем болния ти крак и да чакаме най-сетне да ни приберат.

Тайно се надяваше да не ги открият толкова скоро. При мисълта, че пак ще се срещне с баща си — след всичко, което вече знаеше — усети тежест в гърдите и обгърна по-плътно Анна, докато й помагаше да прекрачи прага и да докуца до вътрешността на параклиса.