Катрин Тейлър
Наследството (33)

32.

— Здравей, Кейт!

Къркби й отвори голямата входна врата на Дарингам Хол с една от редките си усмивки. Както винаги, когато бяха насаме, се държеше малко по-непосредствено от обикновено и за момент й позволи да надникне зад иначе недостъпната си фасада. За мнозина Къркби представляваше загадка, понеже беше затворен и неразговорлив, но Кейт го познаваше достатъчно дълго, за да е наясно, че е много благ, лоялен човек, който обича мястото, отредено му от живота, и е изцяло отдаден на професията си.

Ето защо беше вече информиран, че тя има нова уговорка с Ралф, и директно я покани в голямото фоайе, без да попита защо е дошла.

— Мистър Камдън току-що телефонира. Забавили са го, но ще дойде всеки момент — поясни. — С Меган тъкмо пием чай в кухнята. Ако желаеш, можеш да ни правиш компания.

Кейт отвърна на усмивката му, макар и с известно усилие.

— Много мило, но предпочитам да го изчакам в библиотеката.

Колкото и да й бяха симпатични Меган и Къркби, днес просто не й беше до общи приказки — или до нова обидна тирада срещу Бен.

Високият иконом кимна. Ако някой проявяваше разбиране, че на хората невинаги им се говори, то това беше Къркби.

— Тогава да ти донеса ли чая в библиотеката? — попита, обаче Кейт отказа и това.

— Не, благодаря.

Сигурна беше, че Къркби и бездруго ще им сервира чай по-късно. А в момента наистина предпочиташе да бъде сама и се зарадва, когато той реагира на думите й единствено с бегла усмивка, преди да се запъти към кухнята.

Кейт остана във фоайето и докато го прекосяваше, унесена в мисли, се огледа наоколо в просторното помещение. Долови познатата миризма — тази неподдаваща се на определение комбинация от дърво, политура и вековно достолепие, която обикновено извикваше на лицето й усмивка, защото именно нея толкова обичаше в Дарингам Хол. Сега обаче миризмата засили тягостното чувство, стегнало гърлото й. За пръв път предпочиташе да бъде където и да било, само не тук. Понеже се чувстваше като предателка…

— Кейт?

Клер, която в същия момент влезе във фоайето от другата страна, я изгледа с изненада. Носеше наръч току-що откъснати цветя, явно се канеше да ги сложи във вазите отдясно и отляво на стълбището. Но сега се насочи към Кейт да я поздрави.

— Дано не търсиш Айви. Не ти ли каза, че заминава за Лондон?

— Да, каза ми — отвърна Кейт. — Имам среща с Ралф.

— Пак ли? — Клер се намръщи. — Какво толкова има да обсъжда с теб? Е, няма значение — добави и махна с ръка, защото си даде сметка в какво неловко положение поставя Кейт с въпроса си. — Във всеки случай е добре, че те виждам. Тъй и тъй исках да поговорим. — И продължи със сериозно изражение: — Дали не можеш да поприказваш с Анна? Днес още от сутринта се държи толкова странно, че наистина започвам да се безпокоя. Сигурна съм, че се е случило нещо, а като я попитах, избегна отговора. Бих помолила Айви, но я няма, та си помислих за теб. Двете сте като сестри, може би ще ти се довери.

Вече ми се довери, рече си отчаяно Кейт. Мразеше се, задето не можеше да каже истината на Клер, но с Анна още не бяха решили как да постъпят. Вчера цял следобед умуваха и не стигнаха до никакъв резултат. Имаше аргументи и за това да кажат истината, и за това да премълчат, а Кейт също като Анна се боеше и от двата варианта.

— А сега къде е? — запита Кейт.

— Джеймс каза, че с Дейвид отишли да пояздят, скоро обаче трябва да се върнат. — Клер въздъхна. — Според мен е свързано и с Дейвид. Анна е толкова привързана към него и се притеснява, понеже историята с Бен ужасно го тормози.

Буцата в гърлото на Кейт стана още по-голяма.

— Ще поговоря с нея — обеща и се почувства отвратително, като видя благодарната усмивка на Клер.

Набързо се сбогува и по пътя за библиотеката се запита дали няма специална причина за тази разходка с коне.

По един въпрос Анна беше абсолютно категорична: ако се стигнеше дотам, искаше лично да каже истината на Дейвид — тъй като идеята за теста бе нейна. Не беше конкретизирала кога и дали изобщо ще го направи, но може би не беше издържала и бе решила да използва разходката, за да поговори с Дейвид. Беше още много млада и импулсивна и Кейт бе кажи-речи сигурна, че няма да устиска да носи тайната вечно в душата си.

Със свито сърце отвори вратата на библиотеката и влезе в голямата стая, едно от най-любимите й помещения в целия замък. По лавиците на високите до тавана шкафове, някои зад стъклени врати, бяха подредени истински книжни съкровища — томове с кожени подвързии, които разказваха за много поколения, седели тук и прелиствали произведенията на старите майстори. И въпреки това стаята не действаше потискащо, а изглеждаше уютна с дивана и креслата в центъра, които приканваха влезлия да поседне. Навремето с Айви често си играеха на криеница в замъка и Кейт си спомни, че веднъж се мушна в долната част на големия стоящ часовник в ъгъла. На Айви й отне цяла вечност да я открие, защото силното успокоително тиктакане, от което вибрираше дървеният корпус, беше унесло Кейт. Тогава изпита чувство на защитеност, което нерядко й липсваше болезнено и което свързваше с тази стая.

Сега обаче беше всичко друго, но не и спокойна, сновеше нервно напред-назад и цялата подскочи, когато вратата неочаквано се отвори и Ралф влезе в библиотеката, следван по петите от Къркби, който внесе кана чай и табла с две чаши.

— Извини ме за закъснението — каза Ралф. — Наложи се набързо да свърша още нещо и ме забавиха. Благодаря, Къркби. — Кимна на иконома, който безшумно се оттегли, и посочи честърфийлдския диван. — Заповядай, седни.

Кейт прие поканата с тайната надежда Ралф да не забележи, че е адски нервна. Явно и той не се чувстваше по-добре, понеже също изглеждаше превъзбуден. Такъв беше и вчера, когато му съобщи резултатите от теста, само че сега в държането му се усещаше и някаква решителност, защото прескочи любезните общи приказки, игнорира дори чая, сервиран на масичката, и заговори веднага по същество.

— Кейт, трябва да ми помогнеш още веднъж — започна, след като седна в едно от креслата. — Откакто съм сигурен, че Бен е мой син, обмислям какво следва оттук нататък. И стигнах до извода, че твърдият курс, поет от Тимъти, няма да донесе нищо. Подробно обсъдих всичко с татко и той напълно споделя мнението ми. Трябва да направим първата крачка към Бен — или по-скоро аз да я направя. Може би вече е прекалено късно, въпреки това на драго сърце ще се опитам. Твърде дълго проявявах пасивност в това отношение. В крайна сметка не бихме се оказали в днешното положение, ако още по-рано се бях заинтересувал от съдбата на Джейн. — Всичко това очевидно го измъчваше, тъй като въздъхна дълбоко. — Ситуацията е нова за всички ни, но трябва да се намери решение, за да не се озовем в съдебната зала. Не искам да се стигне до грозни сцени.

Кейт трепна вътрешно и си пожела да е някъде далеч оттук. Тъй като щеше да се стигне до грозни сцени. Много грозни дори, макар Ралф още нищо да не подозираше. Тя почти не се надяваше, че Бен ще се съгласи на мирното им предложение, каквото и да беше то. И когато всички факти се сложеха на масата, ситуацията щеше отново да се промени. Всичко щеше да се промени — а тя самата бе замесена много повече, отколкото й се искаше.

— Разбирам те — отвърна. — Но не мога да ти помогна.

Ралф се усмихна.

— Можеш. Добре е да присъстваш на разговора. Идеята беше на татко, а според мен е прав — добави, когато Кейт поклати глава. — Кейт, познаваш Бен по-добре от всички ни. Към теб не е толкова подозрителен. Съгласи се да вземеш пробата за теста, значи те цени. Освен това наистина имам нужда от подкрепа. Не ми е лесно в тази ситуация и ще се чувствам по-добре, ако не остана насаме с него, когато дойде.

Кейт го погледна уплашено.

— Да дойде ли? Кога?

— Всъщност би трябвало да се появи всеки момент.

Кейт веднага скочи от мястото си.

— Тогава си тръгвам — каза и понечи да се насочи към вратата. Само че Ралф я улови за ръката и я задържа.

— Моля те, Кейт! Направи ми тази услуга и остани. Нямаш представа колко ще ми помогнеш.

Кейт си даде сметка, че Ралф говори повече от сериозно. Изглеждаше напрегнат, а зад усмивката му прозираше неувереност. Но въпреки че не искаше да го изостави, не можеше да потисне инстинктивното си желание да избяга. Беше вече твърде дълбоко въвлечена в цялата история и всъщност я влошаваше още повече с всяко свое решение. Затова и нямаше чувството, че точно нейното присъствие ще му бъде от каквато и да било помощ.

— Не зная — рече, все още колебаейки се. — Не е ли по-добре да дойде някой от семейството?

Ралф се усмихна.

— Кейт, та ти също си от семейството — увери я, а тя преглътна. Тъй като чу онова, което толкова често си бе пожелавала — ала то засили вътрешния й конфликт. Дали с всичките си действия напоследък не беше предала семейство Камдън? Пък и изобщо — каква опора щеше да бъде на Ралф, след като бе разлюляна от нерви не по-малко от него? Дори от самата мисъл, че след миг-два пак ще застане срещу Бен, я полазиха тръпки, а заради всичко, което вече знаеше, имаше чувството, че се е устремила право към пропаст.

И все пак не можеше и да го изостави. Щеше да му е трудно и макар според нея да не беше най-подходящата за случая, щеше да остане, щом Ралф се нуждаеше от помощта й. Ето защо след кратко колебание пак седна на дивана.

— И какво смяташ да го попиташ?

Докато той й обясняваше намерението си, в душата й наново се надигна страх. Всичко това няма да свърши добре, помисли си Кейт и впи очи в стоящия часовник, чието силно и равномерно тиктакане днес й звучеше като заплаха.

* * *

Бен се загледа в широкия гръб на иконома, който вървеше пред него, и за пореден път се почуди какво търси тук този снажен тип. Обстановката изобщо не му подхождаше. Нито пък униформата на иконом. Приличаше му на класически пример за човек не на мястото си, но някак си му вдъхваше и уважение. Тъй като Къркби му отвори вратата с обичайното си изражение. Невъзмутимо. Непроницаемо. Бен нямаше представа какво криеше зад маската си, а и нямаше желание да научи. Разбираше обаче потребността на Къркби да не показва картите си. За предпочитане е никой да не знае слабите ти места.

Пред очите му неволно изплува образът на Кейт, отново чу гласа й и видя изуменото й лице, което го преследваше и насън. Не можеш да постъпиш така — след случилото се между нас. Напротив, помисли си и изтласка спомена от съзнанието си. Можеше. И щеше да постъпи така.

В края на краищата нещата се подреждаха в негова полза. Ралф Камдън сам предложи да направят теста за бащинство и резултатът заздрави позицията на Бен. А сега, изглежда, беше готов и на отстъпки. Във всеки случай Бен предполагаше, че поради тази причина Ралф му се обади днес и го покани в Дарингам Хол. Вероятно и той, и брат му — адвокатът, бяха осъзнали, че все някак трябва да се споразумеят с него.

Усмихна се язвително. Дори си представяше как точно ще протече разговорът с двамата: в опити да го накарат да изчезне от живота им. Появата му не им отърваше и държаха на всяка цена да се отърват от него. Тъй като нищо не се беше променило: както навремето майка му, така сега и Бен беше натрапникът, нарушителят на спокойствието, чието място не беше тук — макар да имаше вече черно на бяло доказателство, че е потомък на Камдън. Щяха да му го натякват, също както го бяха натяквали на майка му. Въпросът беше само докъде щяха да вдигнат залога. И докога щеше да издържи той, преди да извади от ръкава си асата, които смяташе да изиграе.

Къркби се спря пред вратата на библиотеката и почука, след това я отвори.

— Мистър Стърлинг дойде — оповести и отстъпи встрани, за да направи път на Бен.

Щом влезе в стаята, Бен видя Ралф, който бе седнал в едно от креслата. А на дивана седеше… Кейт!

Погледите им се срещнаха и в първия миг Бен толкова се изненада, че насмалко да се закове намясто. Очакваше всичко друго, но не и че ще я завари тук — и му струваше големи усилия да не се издаде какво се надигна в душата му при вида на Кейт.

Облечена бе в лятната разкроена рокля на цветя, която помнеше толкова добре, а бледото й лице беше обрамчено от тъмните къдрици, сега озарени от залязващото слънце.

Не беше негов тип, сега го осъзна. Тъй като той нямаше тип. Затова и най-накрая трябваше да я пропъди от мислите си. И да овладее чувството, което го поразяваше всеки път, щом я погледнеше в очите.

Какво търсеше тук? Е, да, наясно беше, че тя е близка с Камдън. Но след като Ралф Камдън не само я беше натоварил с теста, а и държеше тя да присъства на този разговор, явно беше много по-важна за семейството, отколкото бе предполагал. Не беше напълно сигурен за естеството на взаимоотношенията им, но именно по тази причина в никакъв случай не биваше да се издава колко го смущава присъствието й. С каменно изражение прекоси стаята и се спря току пред къта за сядане.

Ралф Камдън се беше изправил, както и Кейт, която бе вперила очи в него и сякаш предпочиташе да бъде навсякъде другаде, само не и тук. Ралф Камдън също изглеждаше неуверен, но се усмихваше.

— Бен! — каза, все едно бяха стари приятели. Обаче номерът с фамилиарниченето нямаше да мине.

— За вас съм мистър Стърлинг! — внесе яснота Бен. — Ще се придържаме към това обръщение.

Плъзна поглед по голямото помещение, но Тимъти Камдън не изскочи иззад никой от шкафовете. Действително го нямаше.

— Къде е брат ви? Днес не се ли нуждаете от юридическа помощ? — попита насмешливо, за да прикрие силното си учудване от липсата на Тимъти. Беше абсолютно сигурен, че адвокатът ще присъства и на този разговор. В библиотеката обаче бяха само Ралф и Кейт. Да не беше някакъв номер? Нова тактика, която все още не бе прозрял?

— Не — отвърна Ралф, а когато размени поглед с Кейт, си пролича, че не му е много приятно да води този разговор без брат си. Но тъй като не обясни защо Тимъти отсъства, явно така беше планирано. Изглежда, още не си беше избистрил онова, което възнамеряваше да му каже, защото лицето му издаваше усилие и настъпи дълга пауза, в която Ралф Камдън очевидно търсеше подходящите думи.

Най-накрая се прокашля.

— Аз… имам предложение. Или по-точно: молба.

Бен само повдигна вежди и го зачака да продължи. Вместо това обаче Ралф Камдън посочи едно от празните кресла.

— Няма ли да поседнем? — попита и Бен се замисли дали да не откаже. Така постъпи на предишната си среща с Ралф и Тимъти Камдън — за да им сигнализира, че не е готов на никакви отстъпки и няма да се подведе по любезностите им.

Този път обаче се поколеба и погледна към Кейт. Тя явно очакваше да откаже и напрегнатото, едва ли не измъчено изражение в очите й накара нещо в душата му да отстъпи и да приеме поканата. Но избра креслото, което бе най-далече от Кейт. И достатъчно далече от Ралф Камдън. Тъй като му беше пределно ясно какво ще последва.

— Нека да отгатна. — Повдигна ъгълчето на устата си. — Искате да ме помолите да изчезна там, откъдето съм дошъл. И сте готови да ми предложите солидна сума, ако се откажа от всички права, свързани с фамилията Камдън. Ако е така, трябва да ви разочаровам. Не съм заинтересован от офертата.

Ралф Камдън се усмихна.

— Така си и мислех — рече. — А и не това се канех да ви предложа. Напротив. Всъщност ви повиках тук, защото искам да ви поканя да останете.

Този път Бен не съумя да прикрие изненадата си. Както и да отговори веднага. А Ралф продължи.

— Зная, ситуацията е сложна и съзнавам, че имате ужасно мнение за мен. Което е разбираемо, понеже досегашното ми поведение ви е дало малко основания да смятате, че се интересувам от вас. Предположението, че не ви искам в живота си, обаче е погрешно. Не знаех, че имам и друг син, и силно се упреквам, задето не положих усилия да го науча. Повярвайте ми, никога няма да си простя този пропуск.

При тези думи въздъхна и ако не беше толкова добре информиран, Бен би му повярвал, че е покрусен.

— За съжаление няма как да променя това — продължи Ралф Камдън, а когато обърна глава към Бен, в погледа му се четеше новопридобита решителност. — Но Бен… моля те, позволи да те наричам така, не мога да се обръщам към теб с „мистър Стърлинг“… тук не си нежелан, както си мислиш. Зная, че няма начин да върнем времето, обаче бих желал да се възползвам от възможността да те опозная. Нямам представа дали е осъществимо и дали изобщо ще вземеш под внимание идеята ми, но ти предлагам, ако желаеш, да останеш при нас. Поне за известно време. За да имаме шанс да се опознаем.

Бен изсумтя, но не от възмущение. По-скоро от смайване. Какво означаваше това? Наистина ли го вземаха за такъв глупак, че да се подлъже по любезните им приказки? Или действително бяха толкова самонадеяни, че го подценяваха?

Не, рече си. Тук имаше нещо гнило. Сто процента. Дали пък не бяха разучили колко просперираща е неговата фирма и не разчитаха да се доберат до парите му? При всички положения целяха нещо, изключено беше да го улесняват толкова по своя воля.

Погледът му се прехвърли върху Кейт, може би защото се надяваше да прочете в очите й какво се разиграваше всъщност тук. Ала и тя се взираше в него със същата настойчивост както Ралф и очевидно чакаше напрегнато неговия отговор. Въпросът беше само какво точно чакаше. Дали искаше да остане, или се надяваше да си тръгне?

За частица от секундата през главата му се прокрадна мисълта, че Ралф Камдън е казал истината и че действително иска да го опознае, обаче веднага я пресече още в зародиш. В края на краищата не беше дошъл тук, за да намери баща. А да накаже мъжа, причинил болка на майка му да го опознае, как ли пък не! Не желаеше да опознава Ралф Камдън. Ако изобщо се стигнеше дотам, щеше да използва възможността най-много за да…

— Ралф! — Вратата на библиотеката се разтвори със замах и Клер влетя вътре, без да е почукала. Щом видя, че брат й не е сам, застина от изненада. — О!

— Какво е станало? — запита Ралф и лицето на Клер възвърна сериозния си и съсредоточен израз.

— Конете се върнаха — каза тя. — Дейвид и Анна излязоха следобед да пояздят, но Честър и Бони току-що се появиха сами пред конюшнята, все още оседлани. И не можем да открием нито един от двамата.

Ралф и Кейт скочиха уплашено на крака, Бен също стана от мястото си в мига, в който сър Рупърт и лейди Илайза нахлуха в библиотеката.

— Дейвид и Анна са изчезнали! — възкликна лейди Илайза, но когато забеляза Бен, вълнението й моментално изби в гняв. Необуздан гняв, понеже обикновено бледите й бузи пламнаха.

— Какво търси той тук? — запита с леден глас и посочи Бен. Ралф обаче пренебрегна въпроса й, цялото му внимание бе насочено към Клер и Рупърт, на чиито лица бе изписана тревога.

— Да не им се е случило нещо?

Клер сви рамене.

— Да се надяваме, че не, но трябва да ги потърсим. Проблемът е само, че не са казали къде отиват.

— Джеймс тръгна с Грег, ще обиколи всички маршрути за езда в имението — добави сър Рупърт. — А аз веднага потеглям с Къркби нагоре към крайбрежието.

— Не успях да се свържа с Оливия, но ще продължа да опитвам — допълни Клер. — Тя ще ни помогне, щом научи. Май ще ни трябват и още хора. Двамата може да са навсякъде и колкото повече разширим търсенето, толкова… — В този момент се сепна. — Кейт? Всичко наред ли е?

В същата секунда и Бен погледна към Кейт, която издаде задавен звук и се свлече на дивана. Беше побеляла като платно и имаше толкова нещастен вид, че Бен с мъка потисна импулсивното си желание да отиде при нея. Вместо него го направи Ралф.

— Какво става? Да не ти е зле?

— Сигурно му е казала — промълви Кейт и поклати глава. — О, боже! Може да му е дошло в повече и затова да се е случило нещо! — Очите й плувнаха в сълзи.

— На кого? — попита озадачено Ралф. — Кейт, за какво говориш?

Кейт подири погледа на Бен, сякаш всичко това бе свързано донякъде и с него. След миг-два се обърна към Ралф и преглътна с усилие.

— Има… има нещо, което трябва да знаеш — промълви с провлечен глас и Бен видя в очите й отчаяното желание следващите й думи да останат неизречени.