Катрин Тейлър
Наследството (32)

31.

— Значи наистина ти е син?

Дейвид заслони с длан очите си, за да не примижава от ниското слънце, и се вгледа в баща си. А и така можеше да прикрие потреса си от тази новина.

— Да, и твой полубрат. Вече няма никакво съмнение — потвърди Ралф. Новината развълнува и него, само че за разлика от Дейвид той изглеждаше по-скоро облекчен. — Почти бях сигурен в резултата и се радвам, че сега сме наясно.

Не и аз, помисли си Дейвид, но не искаше да го изрече на глас, затова извърна глава и плъзна поглед по редиците от лозя в ширналото се пред него поле.

Тук навън в момента се чувстваше по-добре, отколкото вътре в къщата, а усилният труд, съпътстващ прибирането на реколтата, му се отразяваше благотворно и поне малко го разсейваше. Пък и имаше куп неща за вършене: заради влажната пролет и силната буря преди няколко седмици тази година май трябваше да избързат с гроздобера и той точно се канеше да огледа състоянието на лозята заедно с Джеймс, когато видя, че колата на баща му се задава по асфалтовия път.

Веднага се досети, че се е случило нещо важно, след като Ралф бе напуснал кабинета си в Дарингам Хол и се беше появил на полето. Обикновено стоеше настрана от земеделската работа, макар че държеше Дейвид да опознае всички аспекти от нея. И щом специално идваше насам, значи трябваше да обсъдят нещо. Дейвид предположи, че разговорът ще се завърти около Стърлинг. То от известно време насам всичко се въртеше само около него.

Естествено, донякъде разбираше защо за баща му беше важно да научи истината. Затова и не възрази, когато преди няколко дни научи за намерението му да предложи този тест на Стърлинг — вече не можеше да го нарича Бен. Но той самият се почувства още по-несигурен. Един ден може би щеше да наблюдава отстрани как този чужд човек получава титлата баронет на Дарингам Хол. А той нямаше никакво доказателство, че майка му е излъгала и че действително е син на баща си. Истината — да, и на него му се искаше да я научи. Имаше обаче усещането, че стъпва по тънък лед.

— И какво ще стане сега? — запита.

— Сега трябва да се опитаме да се спогодим с Бен.

— Ами ако не желае?

Баща му явно допускаше този вариант, защото само сви рамене.

— Струва си да опитаме. Според мен трябва да направим първата крачка към него, вместо отчаяно да се мъчим да го отблъснем. Това само ще го ядоса повече. Ако обаче забележи, че му протягаме ръка, може би ще имаме шанс да се споразумеем. — С тези думи пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Зная, че не ти е лесно в тази ситуация, Дейвид. Но нищо не можем да променим. Бен съществува. Той ти е полубрат и аз не мога чисто и просто да го отпратя. — И въздъхна. — Ако отделиш малко време, за да свикнеш с тази мисъл, предполагам, че ще откриеш и нещо положително в този факт — добави, но Дейвид не намери сили да му отвърне с усмивка.

Та ти дори не се опита да го отпратиш, рече си, и отново усети как го прободе ревност, каквато всъщност не искаше да изпитва. На джентълмен, както го бяха възпитали, със сигурност повече прилягаше да приеме хладнокръвно неизбежното. Бенедикт Стърлинг съществуваше и туйто. Само дето му беше по-лесно, докато възможността да са роднини, бе единствено теоретична. Докато все още успяваше да си внуши, че всичко ще си остане постарому.

Но сега нещата вече не изглеждаха така, понеже баща му очевидно бе твърдо решен да предостави на Бен място в живота им. Мястото, което до днес бе заемал единствено Дейвид.

Напрежението се върна в гърдите му, когато пак плъзна очи по лозята. Може би едва покрай тази история си даде сметка колко важно за него е всичко тук: замъкът, имението, животните, лозарството, с което се занимаваха отскоро и в чийто успех той твърдо вярваше. Беше се вживял в ролята, която му бе отредена по рождение, и я изпълняваше с желание, беше посветил живота си на Дарингам Хол. Друго просто не можеше да си представи и не желаеше да се откаже от онова, което имаше. Не желаеше да го поделя с човек, за когото всичко тук беше абсолютно чуждо — и който може би дори го застрашаваше.

— Но мястото на Бен не е тук — заяви по-агресивно, отколкото му се искаше, и разпери ръце. — Та това нищо не му говори. Ами ако просто цели да ни го отнеме? — Вдиша и издиша дълбоко, за да се успокои. Едва тогава се осмели да погледне баща си, който бе сложил ръка на рамото му.

— Не мога да ти обещая, че нищо няма да се промени — каза Ралф. — Но това не се отнася за твоето положение. Дори да поиска, Бен не може да ти отнеме наследството, никога не бих го допуснал.

Дейвид кимна, донякъде успокоен. И внезапно изпита угризение.

— Съжалявам. Просто… всичко е толкова сложно.

— Зная. — Ралф го прегърна през рамо. — Обаче ще се справим.

Дейвид кимна, после и двамата се озърнаха, защото дочуха цвилене зад гърба си.

По лицето на Дейвид се разля широка усмивка, щом зърна Анна, която яздеше по окрайнината на полето и се приближаваше към тях. Възседнала беше Бони, враната кобила на Зоуи, и държеше повода на Честър, белия кастрат на Дейвид.

— Хей, ти пък какво правиш тук? — попита, когато Анна стигна до тях, и хвана юздата на Бони. — И защо си с два коня? Един не ти ли стига?

Анна се усмихна.

— На мен ми стига, но и на теб ти трябва кон — поясни му. — Мислех да пояздим заедно.

— Добреее — проточи Дейвид, защото предложението малко го изненада. — Само трябва да обсъдя още нещо с Джеймс. Защо не ме предупреди по телефона?

Анна сви рамене.

— Защото не си вдигаш телефона.

— Какво? — Дейвид бръкна за смартфона, който винаги носеше в джоба на панталона си, но не го откри. — О, по дяволите, сигурно съм го оставил в стаята си.

Случваше му се много рядко, обаче за последните дни — вече няколко пъти. В момента просто не беше на себе си.

— Е, какво, идваш ли? — Анна го погледна с усмивка и той чак сега забеляза, че бузите й са неестествено червени. Освен това и очите й изглеждаха по-различни. Някак подути.

— Да не си плакала?

— Какво? Не! — Тръсна глава и се наведе напред, така че дългата червеникаворуса коса падна като завеса пред лицето й и го скри от Дейвид. — Чисто и просто имам крещяща нужда от глътка свеж въздух. И си помислих, че най-добрият вариант е да пояздя.

Дейвид погледна към баща си, който бе отишъл при Джеймс и завързал разговор с него. Перспективата да галопира с Анна през полето действително беше доста привлекателна. Със сигурност нямаше по-добър начин да избистри главата си, а в момента точно от това се нуждаеше.

— Къде ти се ходи? — поинтересува се, понеже Анна обикновено имаше съвсем конкретни идеи за крайната цел на излетите им. Но не и този път.

— Някъде, където можем… — И млъкна, а след секунда-две довърши изречението си. — … където е тихо и спокойно.

— Хм. — Дейвид все още не се бе съвзел напълно от изненадата. — Не съм облечен подходящо за езда.

Ако го бяха планирали, щеше да си сложи други дрехи. Само че Анна не прие аргумента му.

— Щом като можеш да яздиш дори без седло, джинсите и маратонките не са никаква пречка.

Вярно беше. Яздеше отдавна, за да се справи с тези дрехи. И все пак внезапното предложение на Анна не преставаше да го учудва. Въобще не беше в стила й. Освен това беше вече късен следобед и макар че нямаше да се стъмни веднага, не си струваше да тръгнат на дълга разходка.

Анна забеляза колебанието му и направи толкова нещастна гримаса, че съпротивата му тутакси се стопи.

— Е, всъщност защо пък не! — каза Дейвид и взе от нея повода на Честър. След като беше толкова важно за нея, щеше да й достави това удоволствие и толкова. Метна се на седлото и накара коня да се завърти около оста си и да тръгне в обикновен ход към Ралф и Джеймс, които вече гледаха към тях.

— Да пояздите ли отивате?

Джеймс сякаш се подразни от внезапната промяна на плана и Дейвид веднага изпита угризения. В края на краищата беше обещал да помогне на вуйчо си в подготовката за гроздобера — най-вече защото на Джеймс много-много не му се занимаваше с това. Появата на Ралф ги прекъсна, така че разочарованието на Джеймс беше разбираемо. Въпреки това Дейвид не можеше да постъпи другояче.

— Няма ли начин да привършим утре? — помоли вуйчо си. — Ще ти помагам цял ден. Обещавам.

Джеймс изсумтя недоволно, Ралф обаче сложи ръка на рамото му.

— Остави го да поязди — каза и окуражително кимна на сина си, а в погледа му все още се четеше загриженост. — Всичко е наред. Вървете, и аз мога да помогна на Джеймс.

Това предложение явно втрещи зет му, понеже Дейвид го чу да си мърмори нещо, което прозвуча като „знак и чудо“. Но още преди да отговори, Анна, която беше последвала Дейвид, спря кобилата си до Честър.

— Моля те, тате! Идеята беше моя. Освен това Дейвид е в семестриална ваканция и не е тук само за да работи.

Джеймс окончателно капитулира пред умоляващия поглед на дъщеря си.

— Е, добре, позабавлявайте се — каза и се обърна към Дейвид отново с усмивка на уста. — Извади късмет, младежо. Обаче утре наистина имам нужда от помощта ти и не признавам никакви извинения. Ясно ли е?

— Ясно.

Дейвид се ухили с облекчение. Това му беше хубавото на Джеймс — не можеше да се сърди дълго.

— Благодаря — каза на Анна, след като обърнаха конете и се отдалечиха достатъчно, така че Ралф и Джеймс не можеха да ги чуят. — Идеята ти действително е супер.

Странно и донякъде необяснимо беше облекчението, което изпита, седейки върху гърба на коня. А може би и не с всекиго беше така. Но Дейвид чисто и просто обичаше да язди, откакто се помнеше. Беше най-добрата терапия срещу мрачни мисли и огорчение и сега вече недоумяваше защо изобщо се поколеба, когато чу предложението на Анна.

Обикновено сияйната й усмивка обаче бе някак сдържана, а и не му отговори закачливо, както беше очаквал, затова Дейвид се взря в нея, сбърчил чело.

— Наистина ли всичко е наред?

Тя го погледна и по лицето й пробягна сянка, ала само миг по-късно изчезна и Дейвид не успя да я разгадае.

— Дай сега малко галоп! — подкани го след това и потупа с пети хълбоците на Бони, за да я препусне. — Иначе няма да стигнем далеч!

Хубавата врана кобила, която в отсъствие на Зоуи не извеждаха толкова често, сякаш само чакаше този сигнал, защото почти веднага премина в плавен галоп и докато Дейвид се огледа, Анна вече беше набрала солидна преднина.

— Окей, Честър, няма да оставим нещата така — каза той и се усмихна, когато белият кастрат моментално реагира на шенкелите и също се понесе напред.

Надбягването продължи през ливадите и Дейвид се удиви на неизтощимата енергия на Анна. Обикновено той я пришпорваше за по-агресивен галоп и тя най-често удържаше темпото само за известно време. Всъщност предпочиташе да го дава по-спокойно и разговаряше с него на всевъзможни теми, докато яздеха из разнообразния ландшафт около Дарингам.

Сега обаче беше вперила очи право напред и току препускаше кобилата, сякаш нямаше намерение да спре. Дръпна юздите чак когато достигнаха горист участък, но Дейвид не беше сигурен дали би го направила, ако нямаше естествено препятствие.

— Ей, никой не ни гони — пошегува се той, когато поеха бавно през гората. Отпусна повода, та Честър да протегне врат, и го потупа за похвала — нещо, което и Анна обикновено правеше след интензивна езда. Само че този път явно бе изцяло потънала в мислите си, което доста озадачи Дейвид. — Защо се беше разбързала толкова преди малко?

— Бони напираше да потича — отвърна Анна, без да го погледне. — Сигурно отдавна не е излизала. Едва я удържах.

Това категорично не беше вярно. Анна беше много добра ездачка и се справяше дори с на моменти нервната кобила на Зоуи. И тогава Дейвид проумя, че причината не е в Бони, а в самата Анна. Полагаше усилия да го скрие от него. А той бе твърде зает със себе си и проблемите си, за да го забележи.

— Анна, какво има? Нещо ти се е случило, нали?

По лицето се познаваше, че мисли трескаво, отвори уста да го изрече, но после се отказа.

— Няма нищо — увери го с усмивка, но Дейвид изобщо не й повярва.

— Каквото и да е, можеш да го споделиш с мен. — Издържа на погледа й, в който сега се четеше неувереност, и в душата му се прокрадна лошо чувство. Тази прибързана покана за езда, агресивният галоп и начинът, по който го гледаше… нещо се беше случило, и то бе свързано с него. — Искаш да ми кажеш нещо, нали?

Анна прехапа долната си устна и сякаш пак потърси подходящите думи. Сетне тръсна глава.

— Не, аз…

Внезапно в гората отекна изстрел, толкова гръмко и близо, че конете се стреснаха. Дейвид съумя да овладее Честър, но Бони, която беше по-боязлива от белия кастрат, изцвили от страх и се изправи на задните си крака. Анна, която не го очакваше, загуби равновесие и се свлече от седлото. С уплашен вик падна възнак върху твърдата земя и не помръдна повече.

— Анна! — Дейвид мигновено скочи от коня и се завтече към нея, когато проехтя втори изстрел.

По дяволите! Очевидно някой ловуваше съвсем наблизо, въпреки че този участък определено беше тяхна собственост и Дейвид бе повече от сигурен, че нито дядо му, нито баща му са разрешили лова. И този път изстрелът прозвуча още по-близо и заплашително — твърде заплашително за Бони, която последва инстинкта си и развяла грива, побягна от източника на опасност.

— Честър, не!

Дейвид посегна към повода на жребеца, за да го задържи. Само че в същата секунда който и да беше стрелецът го направи още веднъж и това се оказа в повече даже за иначе спокойния Честър. Още преди Дейвид да хване повода, и той превъртя и с оглушителен тропот на копита галопира след Бони по горската пътека. Само след миг конете изчезнаха между дърветата.

Дейвид изруга наум, но насочи цялото си внимание към Анна, която все така лежеше със затворени очи и не шаваше. Коленичи до нея и обхвана лицето й в шепи, уплаши се от допира със студената й кожа. Не, рече си. Нищо не й се е случило. Положително нищо не й се е случило.

— Анна! — От страха, който внезапно стегна гърлото му, гласът му прозвуча хрипкаво. — Анна, моля те… събуди се!