Катрин Тейлър
Наследството (31)

30.

— Всъщност как си го представяш това? — Питър беше вперил поглед в Бен и на лицето му бе изписано чиста проба раздразнение. — Не може вечно да киснем в това затънтено място. Боже господи, Бен, та ти имаш ангажимента да ръководиш цяла фирма!

Бен изкара въздуха от дробовете си. Тези спорове се водеха още откакто Пийт и Сиена се появиха в Салтърс Енд и той си припомни кой е. Само че приятелят му очевидно не проумяваше колко важно за него е ставащото тук.

— Не ръководя фирмата сам — припомни на Пийт. Посочи бюрото, което приятелят му междувременно бе оборудвал с три компютъра; работеха перманентно и вероятно надуваха неимоверно сметката за ток на „Трите корони“. — Освен това нали всичко е свързано в мрежа, така че да вършим повечето работа оттук.

— Това е временно решение, по дяволите, и ти го знаеш! — възрази Пийт. Но Бен нямаше намерение да отстъпи.

— Окей, щом толкова се тревожиш, че Сиена няма да се справи, вземи самолета и я последвай. Ще мина и без теб.

Още преди два дни бе изпратил Сиена да се върне в Ню Йорк и да удържа фронта в офиса. Не беше идеалният вариант, сам го знаеше, но тя беше много компетентна и докато бяха в тесен контакт — благодарение и на царя на компютърните конфигурации Питър — известно време можеха да карат и така. А за Сиена при всички положения беше по-добре засега да не се мярка пред очите на Бен.

Още й беше ядосан, задето бе отишла на своя глава у Кейт. Искаше да върне смокинга лично и асистентката му положително нямаше да забрави скоро гневния му изблик.

Питър обаче отказваше да последва Сиена и да се върне в Щатите. Вместо това упорито се опитваше да разубеди Бен от плана му. Във всеки случай поне когато не се оплакваше колко е ужасно в Салтърс Енд и най-вече в „Трите корони“. Или не се караше с кръчмарката, на която бе забранил да чисти стаята му. Двамата бяха като куче и котка и по няколко пъти дневно си разменяха словесни престрелки. Впрочем това действаше разтоварващо на Бен, понеже докато бе ангажиран с въпросната Тили, приятелят му не му лазеше по нервите — както сега.

— Какво ще постигнеш? — запита войнствено Пийт. — Ще си осигуриш благородническа титла въпреки нежеланието на смешното си семейство? И какво, като я получиш? Ще окачиш снимка на този грозен мастодонт в кабинета си и ще ни караш да се обръщаме към теб със „сър“?

Бен изсумтя.

— Не можеш да ме разбереш — каза и стана от леглото. Разстоянието до прозореца не беше голямо, но трябваше да внимава да не се спъне в дрехите и кабелите, с които бе осеян подът.

— Да, прав си, пък и не желая. — Питър, който седеше на стола пред временното си работно място, поклати глава. — Братле, ти си направо обсебен от тази история. Искаш да си отмъстиш, защото въпросните Камдън са се отнесли зле към майка ти, с това съм съгласен. Но защо трябва да се размотаваш тук? Те не те искат, Бен, сам го каза. А и какво да търсиш при хора, които за добре дошъл те пребиват и веднага след това те цапардосват с цепеница по главата?

Бен направи гримаса.

— Не зная кой ме е пребил — уточни той, тъй като все още не помнеше какво му се беше случило малко преди първата среща с Кейт. Не беше изключено да се сети впоследствие, но според лекаря именно минутите непосредствено преди или след произшествие често се изтриваха от паметта.

— Тъй да бъде. — На Питър очевидно му беше все едно кой в крайна сметка е виновен за хематомите на Бен. — Във всеки случай не си желан в имението — настоя на своето. — Пък и нямаш никаква работа там. Твоят живот тече в Ню Йорк. Само че в момента за жалост без теб, защото държиш непременно да проучиш родословното…

Почукване на вратата го прекъсна и той изпъшка.

— Господи, сигурно пак е онази Тили Флечър. Ако ми изнесе още една лекция за състоянието на стаята ми, кълна се, че ще й извия врата!

С повдигнати вежди Бен се огледа наоколо. Междувременно Пийт беше сътворил и тук същия хаос както в кабинета си във фирмата. Само дето той беше малко по-просторен, а стаичката в пансиона изглеждаше като опустошена от ураган.

— Чудна работа, защо ли непрекъснато ти опява едно и също — изрече с усмивка.

Която обаче замръзна на лицето му, щом Пийт отвори вратата и той видя, че на прага е застанала Кейт.

— Аз… почуках при Бен, но никой не отвори — извини се тя и колебливо влезе в стаята. — А после чух, че си приказвате тук…

Погледна Бен, който не сваляше очи от нея.

Минали бяха два дни, откакто си беше тръгнал от къщата й, а образът й все още го преследваше: как го беше отпратила с пламнали бузи и искрящи от гняв очи. И въпреки всичко нещо в погледа й го беше привлякло. Точно както сега. Точно както всеки път, когато я срещаше. Просто не успяваше да я прогони от съзнанието си. Или от мечтите си. А това полека-лека го съсипваше.

— Получи ли резултата? — попита лаконично и се опита да не обръща внимание на напрегнатото й изражение.

Тя кимна и се запъти към него, проправяйки си път през стаята. Още преди да го доближи, Бен скръсти ръце пред гърдите си, за да не се изкуши да й подаде ръка. Колкото по-далеч от себе си я държеше, толкова по-добре. В края на краищата сега вече знаеше какво се случваше, щом се приближеше до нея. Пожелаваше да я целуне — а това още повече усложняваше нещата.

По дяволите, не искаше да се обвързва емоционално. Майка му се беше поддала на чувствата си, беше обичала Ралф Камдън и така и не бе преодоляла дълбокото огорчение, след като я беше отхвърлил. Бен беше още малък, но усещаше колко страда. И се закле никога да не бъде толкова чувствителен, толкова уязвим. Повтаряше си: ако някой означава нещо за теб, ако го допуснеш твърде близо до себе си, тогава си беззащитен срещу болката, която може да ти причини. Като майка му, когато Ралф Камдън я беше изгонил. Като него, когато тя умря и го остави сам. Затова беше по-добре да държи хората на разстояние. И щеше да го постигне и спрямо Кейт. Със сигурност.

Явно разстоянието беше важно и за Кейт, понеже тя дори не понечи да се ръкува с него, само му подаде плика, който носеше.

— Пристигна сутринта — поясни. — Негов син си. Сега го имаш и черно на бяло.

Бен вече бе отворил плика и извади писмото: копие на заключение от лаборатория в Кеймбридж, удостоверяващо, че според резултата от теста вероятността Ралф Тиъдър Камдън да е негов баща е 99,9%. Бен отпусна ръката с листа и погледна Кейт, която все още стоеше пред него, погледна я право в кафявите очи. Дали беше нещастна, задето се е оказал прав?

— Благодаря — каза и внезапно съжали, че тя е тук. Или че Пийт е тук, защото иначе…

Несъзнателно поклати глава, а Кейт го разбра погрешно.

— Мислех, че това е резултатът, който очакваше.

— Така е — отвърна той. — Просто съм… изумен, че пристигна толкова бързо.

Тя сви рамене.

— Ралф се обади в лабораторията и ускори нещата. Много държеше да научи резултата колкото се може по-бързо.

Аха, рече си Бен и отново усети надигащия се в гърдите му гняв. Значи лабораторията е работила извънредно за господата от Дарингам Хол. Има си хас.

— Показа ли му го вече?

Кейт поклати глава.

— Оттук веднага отивам при него.

За момент — дълъг или кратък, Бен нямаше никаква представа за това — двамата останаха безмълвни един срещу друг и той се помъчи да прогони от главата си мисълта, че блузата й стои толкова добре. И че трябва само да посегне, за да я привлече към себе си…

Внезапно Питър се прокашля и Кейт преустанови зрителния контакт с поруменели бузи.

— Е, тогава по-добре да тръгвам — каза и се запъти обратно към вратата. Там се обърна още веднъж и кимна на Бен и Питър, а в следващата секунда се скри от погледите им.

— Леле, доста си загазил — рече Питър след кратко мълчание и поклати невярващо глава. — Тази английска ветеринарна докторка… ти сериозно ли?

— Какво? — Бен все още беше твърде зает с това да овладее хормоните си, така че думите на Питър проникнаха в мозъка му със закъснение. — За какво говориш?

— Е, за теб и тази Кейт. Тя е причината за нежеланието ти да си тръгнеш оттук, нали? Заради нея искаш да останеш.

— Глупости! — сряза го Бен, обаче видя, че Питър не му повярва. — Просто ме остави на мира, става ли?

Беше му дошло до гуша да спори с Питър и да се оправдава. Това си беше негова работа, която изобщо не засягаше приятеля му. Безмълвно се обърна към прозореца и се загледа навън, чакайки Кейт да излезе от сградата. Миг по-късно тя наистина го направи и докато притичваше през площада към ландроувъра, извади от джоба си мобилния телефон, разговаря с някого, без да спре и да се обърне назад. Нервиран от факта, че това го подразни, той пак се обърна с лице към стаята и се облегна на перваза със скръстени пред гърдите си ръце.

— И как възнамеряваш да постъпиш сега? — поинтересува се Питър.

Същият въпрос му беше задала и Кейт, но Бен все още не бе решил окончателно. Всъщност досега всичко се развиваше, както си го беше представял. Семейство Камдън бяха загубили ума и дума от появата му и приемаха сериозно претенциите за титлата.

Не бе очаквал обаче, че Ралф Камдън действително ще се съгласи да се подложи на тест за бащинство. Просто ей така, без Бен да го заплаши. Дали предполагаше, че резултатът ще е отрицателен, и се надяваше да се отърве на бърза ръка от него? Може би, но интересът му изглеждаше смущаващо неподправен…

Бен тръсна глава. Не, това беше тактика, нищо друго, която целеше да го отклони от истинската му цел — да улучи най-чувствителното място на семейството, което толкова бе наранило майка му. Там, където щеше да ги заболи най-силно.

Добре че за времето, прекарано тук, бе научил доста за имението и хората. Всичко това бяха опорни точки, на които да стъпи, обмисляйки по-подробно отмъщението си. А че Камдънови трябваше да си платят, бе извън всяко съмнение. Достатъчно беше да си спомни лицето на майка си, за да затвърди решението си. И Кейт нямаше да го промени.

— Засега ще поизчакам — поясни на Питър. — На ход са семейство Камдън, ще обмисля стратегията си в зависимост от тяхната реакция.

Съдебният процес беше само вариант, ако все пак откажеха да признаят претенциите му. Но Бен претегляше и възможността да се занимае по-обстойно с финансовото им състояние. Не беше изключено да имат дългове, които да изкупи. Или да се нуждаят от финансови средства, които можеха да се блокират. Имаше десетки начини да удари господата от Дарингам Хол и най-вече да накаже Ралф Камдън за малодушното му поведение. И той щеше да използва един от тях дори да наранеше Кейт. Тя нямаше никакво значение в случая. Точно така.

— И колко ще чакаш? — Питър беше все така нервен и на Бен окончателно му писна.

— Колкото трябва, окей? А ако не ти изнася, просто хвани самолета за Ню Йорк. Там пак ще имаш всичко, което така ужасно ти липсва тук, и няма да ми лазиш по нервите — изръмжа и тръгна към вратата, понеже вече не издържаше скептичния поглед на приятеля си.

Предполагаше защо Питър не желае да се върне без него в Ню Йорк, въпреки че нито веднъж не го беше изразил открито. И той като Бен афишираше своя страх от обвързване и би отрекъл наличието на други, различни от разумните, причини. Само че Бен познаваше приятеля си. След като оставаше доброволно на място, което всъщност ненавиждаше, значи се тревожеше. Тяхното приятелство, ето кое го задържаше тук, макар че според Бен реакцията му беше направо смехотворна.

Всичко ми е наред, рече си, когато влезе в стаята си и се отпусна на широкото легло. Навъсено се втренчи в крещящия тапет на розички, който непрестанно му напомняше колко далеч е от дома си. Но още малко и щеше да постигне каквото беше запланувал. А Питър трябваше да изтрае дотогава, щом като мислеше, че е длъжен да му оказва подкрепа.

Игнорира присвиването под лъжичката при мисълта какво щеше да остави тук. Кейт няма никакво значение в случая, повтори си, а образът й отново изплува пред вътрешния му взор. Тя беше епизод, нищо повече. Категорично — нищо повече.

* * *

Питър гледаше към вратата, която Бен беше затръшнал подире си, и не знаеше какво да мисли.

Познаваше приятеля си, но не и в такава светлина. Нещо у Бен се беше променило, откакто беше тук в Англия. Дали пък този удар в главата не му беше причинил по-силни увреждания, отколкото предполагаха?

Поне едно обаче беше ясно: в никакъв случай не биваше да си тръгне и да остави приятеля си сам.

Знаеше, че майката на Бен е починала рано и ако тоя лорд Еди-кой си действително му беше баща, Бен вероятно първо трябваше да изясни ситуацията за себе си. Но пък все някой трябваше да го подсети, че мястото му не е тук — иначе на тези хора току-виж им хрумнало да го задържат тук. Наследство, отговорност и тем подобни — как ли пък не!

Питър поклати глава, защото всичко беше дяволски объркващо. Поведението на Бен — също. Ей богу, смяташе, че познава приятеля си, че разбира мислите и действията му. Такова чудо като сега обаче не се беше случвало. Дори само това как сви сармите на Сиена единствено защото на своя глава бе отишла при тази Кейт да й върне смокинга!

Имаше нещо между него и ветеринарната докторка. Усещаше се във въздуха, когато стояха един срещу друг, и ако Питър не познаваше толкова добре Бен, би казал, че въпросната Кейт хубавичко му е завъртяла главата. Не, това беше пълен абсурд. Той никога досега не бе проявявал сериозен интерес към жена. Служебно може би, тогава съумяваше целенасочено да пусне в ход чара си — нещо, на което Пит неизменно се възхищаваше. Така че не му липсваха предложения и той успешно се възползваше от тях. Връзките му обаче нито веднъж не бяха надхвърлили границите на инцидентни афери.

Не че самият Питър беше специалист в тази област. И неговият любовен живот общо взето изглеждаше по сходен начин. Е, добре, възможностите му далеч не бяха толкова многобройни като на Бен, защото тая работа с чара хич не му се удаваше, но и той определено не търсеше голямата любов. Вече не. Просто не беше съвместим с повечето хора и бе престанал да се пита защо. Да живее сам, си беше окей. Поне в повечето случаи.

Мда, все едно, помисли си. При всички положения трябваше да остане, та Бен да не затъне прекалено дълбоко в тази история. Макар да отричаше, фактът, че Камдън му е баща, май не го оставяше равнодушен и дявол знае как можеха да се развият нещата.

И точно затова не биваше да го изпуска от очи, въпреки че едва издържаше в тази микроскопична стаичка в това микроскопично селце на това микроскопично островче. Направо да те хване клаустрофобия — или пък да полудееш.

Хората като него бяха родени за големия град. Нуждаеше се от автомобилни газове, улични клисури, шум и тълпи от хора, с други думи: от абсолютно нормалната нюйоркска лудница. Ето кое бе неговият свят, а не това село с неговите поля и гори, и хората, които се познаваха и поздравяваха на улицата — боже господи, никой не можеше да изтрае дълго такава идилия…

— Мистър Адамс? — Гласът на кръчмарката, която чукаше на вратата, го изтръгна от мислите му. — Мистър Адамс, там ли сте?

Питър стигна до вратата с три големи крачки и я разтвори със замах.

— Да, тук съм! — каза и се облегна на рамката, така че Тили Флечър можеше да погледне в стаята, но не и да влезе в нея. — И се опитвам да работя. Което е трудно, защото постоянно ми пречат.

Последната дума изговори по-силно, понеже бе замислена като предупреждение. Но сърцатата англичанка както винаги не се трогна от нея. Напротив, тя явно я предизвика, тъй като подпря ръце на хълбоците си.

— О, тогава както никога сме на едно и също мнение. И аз се опитвам да работя и мразя някой да ми пречи. А вие, мистър Адамс, правите точно това, и то, откакто сте пристигнали. Пък аз искам само да ви създам уют и да поддържам реда в стаята, за която отговарям. Положително ще се чувствате по-добре в нея, ако е почистена.

— И сега се чувствам много добре — увери я Питър и се ухили доволно, когато в големите сини очи на Тили проблесна гняв.

Като се нервираше, изглеждаше посвоему сладка и колкото и да я ругаеше, дребничката провинциална англичанка всъщност го спасяваше. Споровете с нея бяха единственото, което го възпираше да не умре на мига от скука.

— Радвам се за вас. — Усмихна му се невинно и Питър изведнъж усети как го обля топла вълна. — Само че това надали ще продължи още дълго. Тъй като ако и занапред не ме пускате да почистя стаята ви, ще се задушите в собствената си мръсотия. — Сега вече повиши глас и в очите й отново проблесна гняв. — Да знаете, че скоро ще загубя търпение.

Питър се наведе към нея.

— Само да сте посмяла да влезете в стаята ми в мое отсъствие и да докоснете нещата ми, ще купя тази барака и ще ви уволня без предупреждение — заяви и се усмихна под мустак, понеже тя очевидно се замисли доколко сериозно трябва да приеме заплахата. Във всеки случай май реши, че е способен на това, което донякъде го поласка. За по-сигурно Пийт добави: — А, и поздравете господин Мур от мен. Другия път като седнем на чаша бира, трябва да го попитам как в заведението му гледат на девиза „Клиентът винаги има право“.

Затвори вратата под носа на най-сетне загубилата дар слово Тили Флечър и се върна на бюрото си. Да, позабавлява се, дано англичанката не се откажеше от битката. Не че някога щеше да я допусне в своята светая светих. Щеше да се развихри тук само през трупа му! Освен това не проумяваше цялото това вълнение — той просто не беше от най-уредните и туйто. Но това не дразнеше никого.

С дълбока въздишка Питър се обърна пак към мониторите си. Апропо, подреждане. Време беше да се посвети на новата програма, над която работеше. Нали поне един от тях трябваше да се труди, ако не искаха фирмата им да фалира. Така че затрака по клавиатурата и след броени минути беше вече забравил за всичко наоколо.

* * *

Кейт въздъхна с облекчение, когато излезе от „Трите корони“. Все още трепереше вътрешно, понеже срещата с Бен я беше извадила от равновесие. За капак по стълбите срещна Тили, която, естествено, попита какво е търсила горе при Бен и Питър Адамс. Не можеше да й каже, затова я подмина с оправданието, че бърза.

А и наистина бързаше, понеже онова, което й предстоеше, беше спешно. И неприятно.

Щом се озова на площада пред кръчмата, извади телефона си и набра един от запаметените в него номера. Преглътна, когато натисна клавиша за повикване, и за един изпълнен с отчаяние миг се помоли да не й вдигнат. Тогава още мъничко щеше да запази за себе си каквото знаеше. Макар че нищо нямаше да се промени.

Уви, това не й беше спестено, тъй като Анна се обади.

— Кейт? — попита развълнувано, защото явно бе прочела името й на дисплея. — Дойде ли резултатът?

— Да. — Кейт усети как стомахът й се сви на топка. — Именно за него исках да поговорим.