Катрин Тейлър
Наследството (22)

21.

Всичко стана толкова набързо, че на Кейт й трябваха миг-два, докато проумее случилото се. Нещото, което лежеше пред тях на парчета, със сигурност беше една от каменните фигури, украсяващи балюстрадата на горния балкон. И се беше стоварила точно на мястото, където Бен стоеше допреди секунди, така че главата му вероятно щеше да е в същото състояние като строшената фигура — ако Дейвид не го беше изблъскал оттам.

Бен седна пръв и се вторачи в каменните отломки. Очевидно не бе пострадал сериозно и Кейт въздъхна с облекчение. Но се изплаши, когато се надигна и Дейвид, защото изпод ръката му, с която се държеше за челото, бликаше кръв.

Веднага изтича при него и внимателно повдигна ръката му. Раната не беше голяма, обаче кървеше обилно.

— Дейвид! Господи! — Това бе гласът на Анна, която извън себе си от притеснение претича през терасата и секунда по-късно коленичи до Дейвид. — Какво се случи?

— Май едно от парчетата ме е уцелило — каза той с болезнена гримаса, а Кейт кимна в знак на съгласие. За щастие раната не беше дълбока.

— Раната е разкъсна и плитка, ще трябва обаче да се погрижа за нея. — Погледна Бен, който през цялото време мълчаливо седеше на колене до нея. — Добре ли си? — попита го и не успя да овладее потреперването на гласа си, провокирано от шока, че всичко се е разминало на косъм.

Той й кимна, но разтърка китката си, върху която бе паднал. Явно го болеше и Кейт си каза, че трябва да го прегледа.

— Благодаря — обърна се Бен към Дейвид, който само вдигна рамене.

— Видях, че това чудо се клати, и хукнах. За късмет бях достатъчно бърз.

Кейт се изправи и остана изненадана колко хора са се насъбрали около Бен и Дейвид. Види се, новината за инцидента се беше разнесла със светкавична скорост — което имаше поне едно предимство: Къркби вече идваше към нея с чантата за първа помощ, която тя тъкмо се канеше да донесе от къщата. Набързо му благодари и пое чантата, извади компрес от марля и притисна раната, за да спре кръвотечението.

Би предпочела да влезе с Дейвид вътре, но той все така седеше и гледаше като втрещен пред себе си. Затова обработи раната, която за щастие не беше дълбока и нямаше нужда от шевове. Междувременно към мястото на инцидента прииждаха все повече гости, дойдоха и хора от семейството. Всички оглеждаха разпилените навсякъде каменни късове, които Къркби вече смиташе.

— Как е могло да се случи? — Ралф поклати недоумяващо глава и погледна нагоре към балкона, откъдето бе паднала фигурата.

— Постаментите на статуите са много малки — отвърна Джеймс, който също бе дотичал заедно с Клер и Айви. — Вероятно камъкът вече е бил порьозен или част от него се е откъртила от бурята. Както преди пет години от източната страна, помниш ли? Трябваше да проверяваме по-редовно, още утре ще поправя пропуска. А дотогава никой да не…

Млъкна насред изречението, защото хората изведнъж се разстъпиха, за да направят място на Оливия, която с писък „Дейвид!“ се шмугна покрай Ралф и Джеймс и впери очи в сина си, който — както и Бен — вече бе станал на крака.

Кейт бе почти сигурна, че Оливия не беше спряла да пие, понеже се олюляваше още повече отпреди и изглеждаше не на себе си. Във всеки случай й отне минута-две да асимилира видяното.

— О, боже мой! — извика истерично и обвинително посочи кървавите петна и голямата бяла лепенка върху челото на Дейвид. — Трябва ни линейка! Незабавно!

Реакцията й бе абсолютно пресилена и околните реагираха с неодобрително шушукане.

— Добре съм, мамо. Изглежда по-зле, отколкото е в действителност — увери я Дейвид, за да я успокои, обаче Оливия очевидно изобщо не го чу.

Плъзна укорителен поглед по присъстващите, докато не го закова върху мъжа си. И с блеснали очи добави с драматичен глас:

— Този камък можеше да убие Дейвид!

— Оливия! — предупреди я Ралф с настойчив тон, но тя отблъсна ръката, която понечи да сложи на рамото й.

— Остави ме! — изфуча и пак се олюля, което предизвика нова вълна от полугласни коментари сред насъбралите се. Сега вече всички разбраха причината за странното й поведение. Оливия обаче пак не забеляза, че всички са впили очи в нея, и се наежи още повече.

— И бездруго вината е само твоя! — Гласът й изтъня, показалецът обвинително се насочи към Ралф. — Ти трябваше да проверяваш парапета, но все си намираше по-важна работа! Заради тебе сега Дейвид е ранен!

Кейт видя, че лицето на Ралф помръкна. Той мразеше публични сцени и вероятно обмисляше как час по-скоро да сложи край на неприятната ситуация. Оливия явно не възприемаше разумни аргументи, ето защо той изрече онова, което другите и бездруго вече бяха установили.

— Може би ще е по-добре да си легнеш, Оливия. Мисля, че си прекалила с алкохола.

Оливия само изсумтя.

— Да, и знаеш ли защо? Защото си пълен неудачник, Ралф Камдън! Винаги си бил такъв.

Тази реплика значително усили шушукането сред присъстващите, тук-там дори се дочуха единични изблици на смях и Ралф стисна устни. Енергично хвана жена си за рамото, преди пак да му е попречила.

— Овладей се, Оливия — изсъска той. — Ако не заради мен, съобразявай се поне със сина ни!

Оливия се изсмя презрително.

— Твоят син? Иска ти се! Дори и това не ти се получи! — Буквално бълваше думите като картечница. — Така че ако обичаш, не ми нареждай какво да правя и какво не!

Ралф се взря в нея, а след миг я пусна и отстъпи крачка назад като опарен.

— Какво искаш да кажеш? — запита глухо.

— Мамо, какво означава това? — изгледа я озадачено Дейвид.

Последвалото втрещено и смутено мълчание, види се, отрезви Оливия. Едва сега осъзна какво е казала — и колко души са го чули. Гневът изчезна от лицето й, заменен от неуверена усмивка.

— Нищо. Аз… извини ме, Дейвид, думите ми прозвучаха напълно погрешно. Просто се ядосах на баща ти. Естествено, че си негов син. Всичко друго… би било абсурдно.

После се засмя, но никой не се присъедини към смеха й. Вместо това повечето хора си зашепнаха развълнувано и Кейт беше сигурна, че това изпълнение щеше да даде храна за куп клюки в цялата околност.

Оливия, изглежда, реши да се измъкне от ситуацията, защото улови Дейвид под ръка.

— Ела да те заведа вътре — каза и свръхзагрижено го погали по рамото. — Трябва да си легнеш.

Само че Дейвид явно нямаше никакво намерение да позволи на майка си да го развежда като малко дете и остана на мястото си.

— Татко е прав. Ако някой трябва да си легне, това си ти — отвърна хладно и се отскубна от нея, което окончателно я сломи.

— Дейвид…

— Къркби ще те придружи до горе — намеси се сър Рупърт и кимна на иконома.

Последният, както и другите, бе наблюдавал развоя на ситуацията и, естествено, беше в готовност да изпълни всяко нареждане. Без съпротива Оливия му позволи да я отведе в къщата.

— Ще отида с тях и ще се погрижа за нея — обяви Клер и сподири снаха си, след като бегло погали Дейвид по рамото.

Пред вратата хвърли окуражителен поглед на Ралф. Брат й обаче не го забеляза, тъй като все още се взираше в нищото, без да помръдне.

Сър Рупърт и Джеймс се спогледаха и почти едновременно приканиха гостите да се върнат в балната зала.

— Ако обичате, влезте вътре. Докато не си изясним какви са щетите, навън не е безопасно — помоли на висок глас Джеймс и разперил ръце, подтикна хората напред.

— И моля да извините поведението на снаха ми — додаде видимо разстроен сър Рупърт. — В момента… не е на себе си.

— Симпатичен евфемизъм за пияна-заляна — измърмори Бен, докато Кейт още веднъж оглеждаше щателно ръката му; такива бяха и повечето коментари на хората, които, клатейки глави, се запътиха към залата.

Когато на терасата не остана друг, освен семейството, Бен и Кейт, Ралф си възвърна дар словото.

— Ужасно съжалявам, Дейвид. Не зная какво я прихвана — каза с толкова нещастен и отчаян вид, че сърцето на Кейт се сви от състрадание. Унижението пред всички явно го бе наранило. И все пак главното бе изненадващото твърдение, което сега витаеше в пространството и което не се наемаше да окачестви нито Кейт, нито друг от семейството. А и никой очевидно не смееше да го повтори.

Абсурд, рече си Кейт. Това действително бе единствената дума, която й дойде наум. Е, да, Дейвид не приличаше на баща си, защото се беше метнал на майчиния си род, но това не означаваше, че… Не! Цялото й същество се възпротиви дори да допусне тази мисъл, затова с облекчение регистрира, че Дейвид само се засмя.

— О, тате, нали я знаеш каква е, като е пила — каза и сложи ръка върху рамото на Ралф. — Не го приемам сериозно.

Това бяха очакваните от всички спасителни думи, понеже буквално се дочу всеобща въздишка на облекчение. Никой не искаше да повярва. Тъй като беше нелепо.

— Той е прав — обади се сър Рупърт. — Най-добре да забравим неприятната сцена и да насочим вниманието си към бала.

Джеймс и Айви кимнаха одобрително и заедно с него влязоха в залата, понеже някой действително трябваше да се погрижи за гостите, а Тимъти потупа по-големия си брат по рамото.

— Хайде — рече окуражително, — ела да застанем очи в очи с цялата сган.

Ралф кимна примирено. Личеше колко му е противно отново да се смеси с хората, чули какво бе казала жена му за него, но знаеше и друго: че като домакин няма друг избор, ето защо въздъхна и последва брат си.

— И аз ще дойда, щом се преоблека — обеща Дейвид, когато Ралф се обърна още веднъж към него. После погледна Кейт. — Нищо не ми пречи да се включа в бала, нали?

Явно за него бе важно да присъства въпреки раната, затова Кейт поклати глава.

— Няма проблем, стига да не се отдадеш на буйни танци.

На лицето на Дейвид грейна усмивка, ала Кейт забеляза, че не е лъчезарна както обикновено. Значи все пак не беше в състояние просто така да отхвърли твърдението на майка си. Ето че избегна и погледа на Анна, само й кимна, преди да тръгне.

От изблика на Оливия до този момент Анна мълчеше, без да откъсва очи от Дейвид. И сега го проследи със сериозно лице, докато той не се скри зад ъгъла на замъка, запътен към един от страничните входове.

— Анна, всичко наред ли е? — запита Кейт приятелката си и по трепването й разбра, че мислите й са някъде много далеч.

— Да, да — отвърна нервно тя и се овладя с усилие. — Ами… и аз ще се върна вътре.

Влезе забързано в залата и остави Кейт и Бен сами на терасата.

— Горе-долу както преди, само дето сега наистина сме на спокойствие — отбеляза Кейт и придърпа Бен пак под издадения балкон, че да не вземе все пак да му падне нещо на главата. — Изплаши ме до смърт. — И посочи ръката му. — Боли ли те още?

Бен обаче изобщо не я чу, явно зает с мисли за случилото се след инцидента с фигурата.

— Ралф Камдън наистина е за съжаление. — Поклати глава и в гласа му се долови нотка на съчувствие. След това попита: — Ами ако е вярно? Имам предвид, ако Дейвид не е негов син?

Кейт тръсна глава.

— Оливия го каза само за да уязви Ралф — заяви още веднъж, за да разсее всяко съмнение, но после въпреки всичко се замисли. — Не зная… Дейвид е единственият наследник на титлата от поколението си. Ако нещо се обърка, вероятно ще я получи Тимъти.

— Който също би могъл да създаде деца — подхвърли Бен.

— Невъзможно — опонира му Кейт и се усмихна. — Той… не се интересува от жени.

Че Тимъти е гей, знаеха всички. И го приемаха, даже лейди Илайза, макар че той никога не говореше за това и нито веднъж не бе довел свой партньор в Дарингам Хол. Тъй че запазването на рода зависеше от Ралф и Дейвид.

Кейт поклати глава, понеже пак се сети за скандала, провокирал всичките тези размисли.

— Думите на Оливия преливаха от омраза! Май никой от нас не си е давал сметка колко проблемен е бракът на двамата.

Бен се намръщи.

— Не останах с впечатление, че лъже — каза и обви ръце около Кейт, притегли я към себе си. — Но това в крайна сметка не ни засяга.

Мен обаче ме засяга, помисли си Кейт. Тя приемаше семейство Камдън като свое и техните кризи бяха и нейни. Ала все пак в този момент й беше по-важно да бъде в обятията на Бен и това върна усмивката й.

— Впрочем какво се канеше да ми кажеш, когато камъкът ни прекъсна? — попита и усети как сърцето й заби като лудо, когато пак видя решителния израз в сивите му очи.

— Че никога няма да те изоставя, Кейт. Каквото и да се случи — каза той и я целуна, сякаш за да скрепи думите си с целувката.

В първия момент Кейт не можа да проумее казаното, след това обаче внезапно почувства лекота, все едно някой бе свалил товар от раменете й. Ако Бен говореше сериозно, значи въпреки всичко имаха шанс и бъдещето, за което даже не смееше да си помисли, отведнъж й се стори изпълнено с надежда.

Щастливо обви ръце около врата му и отвърна на целувката, без да й пука, че все още бяха на терасата на Дарингам Хол и балът зад тях отново се вихреше с пълна сила.

Докато някой зад тях не се прокашля.

— Никак не ми се щеше да ви безпокоя — каза Айви с крива усмивка, — но имаме проблем.

Последното го изрече толкова сериозно, че Кейт разтревожено наостри слух.

— Да не би нещо с Дейвид? — попита, предполагайки, че проблемът е медицински.

Айви обаче поклати глава и се обърна към Бен.

— Мисля, че е по-добре да дойдеш с мен. — Стрелна с очи първо Кейт, а после пак Бен. — Току-що дойдоха двама души, които твърдят, че те познават. Настояват незабавно да разговорят с теб.

Бен се вторачи в Айви, все едно бе видял призрак.

— Познават ме?

Айви кимна.

— Поне така твърдят. Или са откачалки, които са се объркали… Единият дори направо си изглежда ненормален. През цялото време се заканва да провали празненството, ако не те заведем при него. Тъй че най-добре да изясним час по-скоро въпроса.

Бен не чака втора покана и с широки крачки прекоси терасата, а Айви и Кейт подтичваха, за да не изостанат от него.

Докато си пробиваха път през гостите, Кейт се бореше с буцата в гърлото си, която й пречеше да диша. Бен беше казал, че каквото и да се случи, нищо между тях няма да се промени, и тя отчаяно се вкопчи в тази мисъл. Ала мъчителното чувство, че ще го загуби, ако възстанови паметта си, просто не изчезваше.

Още отдалече чуха гръмки гласове, долитащи от голямото фоайе, а когато влязоха там, завариха Къркби, въвлечен в спор с тъмнокос мъж, застанал заплашително срещу него. Което изглеждаше донякъде комично, понеже Къркби стърчеше най-малко с една глава над мъжа и беше доста по-снажен. Което обаче не беше никаква спирачка пред гнева на непознатия.

— Ще повторя, за да си го запишеш, Квазимодо: Изобщо не ми дреме за тъпия дрескод, разбра ли? — изригна той. — Сега ще ме пуснеш вътре да поговоря с приятеля си! Или така ще се развикам, че ще срутя цялата ви лъскава барака, а той ще ме чуе и сам ще дойде тук. Ясен ли съм?

— Съжалявам, сър, но както ви казах вече няколко пъти: щом нямате покана, не мога да ви позволя да влезете — заяви спокойно Къркби и не отстъпи нито на сантиметър. Щеше да брани вратата с тялото си, Кейт беше сигурна в това.

Само че изобщо не му се наложи, защото мъжът ги забеляза и когато погледът му падна върху Бен, лицето му чувствително се проясни.

— Бен! Слава богу! Вече си мислех, че те държат тук като заложник! — Понечи да се втурне към Бен, но се спря и го изгледа скептично. — Ъъъ… нали знаеш кой съм? Жената в кръчмата каза, че нищо не помниш.

Зачака реакция, Кейт също не сваляше очи от лицето на Бен, напрегнато следеше всяко потрепване.

— Пийт.

Гласът на Бен прозвуча някак невярващо, не като въпрос, а като констатация.

Тъмнокосият мъж изръкопляска.

— Точно така, мой човек! Знаех си, че в никакъв случай няма да ме забравиш! — извика и прегърна Бен, после ухилено посочи смокинга. — Ама какви са тия дрехи, ти сериозно ли? Какво са направили с теб, да не са ти промили мозъка?

— Бен! Толкова се радвам! Не можеш да си представиш колко се безпокояхме за теб — намеси се и русата жена, която стоеше близо до входа.

Кейт не й беше обърнала внимание, защото се беше съсредоточила върху мъжа. Сега обаче навакса пропуснатото и волю-неволю отбеляза, че жената е много хубава и елегантна. Дано не беше…

— Сиена — продума Бен и тя също го прегърна.

Кейт усети как буцата, притискаща отново гърдите й, натежа с няколко центнера.

— Бен? — попита, защото вече не издържаше, и преглътна, когато той се обърна към нея. — Значи… пак си спомняш?

Нямаше нужда да пита, видя го в изражението му, внезапно пак сурово и отблъскващо — точно както в началото, когато лежеше в болницата.

Той кимна, а лицето му се затваряше все повече и повече, докато обхождаше с поглед голямото фоайе, и отново се превърна в непроницаемата маска от първите дни. Когато насочи пак очи към нея, тя не откри в тях и следа от онова, което сякаш бе видяла в тях преди броени минути на терасата.

— Аз съм Бенедикт Стърлинг — каза Бен и изкара въздуха от дробовете си. — И дойдох тук от Ню Йорк, защото имам неуредени сметки със семейство Камдън.