Катрин Тейлър
Наследството (2)

1.

Четири седмици по-рано

— Надявам се, че не говориш сериозно!

Бен се усмихна, долавяйки ужаса в гласа на Питър, който прозвуча леко изкривено през високоговорителя в наетия ягуар. Навън се задаваше лятна буря и валеше като из ведро, което очевидно смущаваше сигнала. Е, все пак се беше свързал с офиса на Стърлинг & Адамс нетуъркс в далечния Ню Йорк, където Питър в момента сто на сто седеше пред компютъра. Всъщност Питър вечно седеше пред компютъра и за да го измъкнеш оттам, се изискваше солидна доза умение да убеждаваш. Или привеждане на факти — което Бен по принцип предпочиташе. Ето защо не се впечатли от реакцията на Питър, още повече че така или иначе я очакваше.

— Е, Пит, не го превръщай в драма, става ли? Просто ще се проточи малко по-дълго, отколкото предполагах.

— Само че не го бяхме планирали така, по дяволите! — изруга Питър. — Трябваше да останеш в Англия три дни, не цяла седмица. И тъкмо когато си мислех, че всичко най-сетне е приключило, удължаваш пътуването с цял един шибан ден. Утре като нищо може да ми заявиш, че си решил да се преселиш на този дъждовен остров.

— По-скоро ще се обеся — отвърна сърдито Бен и в следващия миг се ядоса на приказките си.

Не беше нужно Пит да знае за бурята в душата му, предизвикана от престоя тук. Но тъй като съзнанието му бе изцяло ангажирано с предизвестеното закъснение на Бен, приятелят му не реагира на казаното.

— Дано осъзнаваш, че трябва да си тук най-късно в понеделник следобед. В противен случай ще бъда принуден да ръководя срещата със Станфорд и хората му. А ти не би желал това, нали?

Бен се засмя.

— Не и ако има начин да се избегне.

Питър беше компютърен гений и най-вече благодарение на изключителните му способности на програмист тяхната на времето гаражна фирмичка се беше развила до процъфтяваща и вече радваща се и на международно признание софтуерна компания. Но колкото го биваше да борави с числа и кодове за достъп, платформи и графики, толкова пък не го биваше да общува с хора. Ето защо още отначало се бяха споразумели за стриктно разделение на задълженията: Бен беше лицето на Стърлинг & Адамс нетуъркс и представляваше фирмата пред външния свят, докато Питър бе поел цялата техническа дейност. Което обаче не променяше факта, че двамата бяха равноправни управители и Питър трябваше да го замества в Ню Йорк, докато Бен беше тук, в Англия. Не беше идеалният вариант, но друг нямаше. Тъй като Бен не беше сигурен дали до вдругиден наистина ще се върне в Ню Йорк. Това зависеше от развоя на събитията в следващите часове.

— В случай че не успея, просто изпрати Сиена. Сигурен съм, че ще се заеме с желание.

Питър изсумтя.

— Положително. Само дето не зная как ще го приеме Станфорд, ако отбием номера и му пратим твоята асистентка. Наясно си, че той признава единствено теб. Няма да сключим договора, ако отсъстваш от срещата. — Направи пауза, явно изчаквайки уверението на Бен, че ще бъде там. След като не го получи, въздъхна дълбоко и с недвусмислен укор. — Сериозно, Бен, не те разбирам. Открай време подготвяш тази сделка, а сега, когато сме на финалната права, чисто и просто няма да дойдеш? — В гласа му се долови неверие. — Не мога да си представя, че личните ти работи там са чак толкова важни. Или греша?

Бен се намръщи, защото знаеше, че Питър е прав — ако се забавеше, щеше да изложи на риск сделката със Станфорд. Обаче нещата тук бяха по-належащи. Първо трябваше да уреди тях.

— Грешиш — възрази на приятеля си. — И затова не съм сигурен още колко ще се проточи.

Чу сърдито ръмжене в отсрещния край на линията, но Питър не продължи да дълбае, а затвори след промърмореното „Е, тогава бъди така добър да побързаш“ и лаконичното „До скоро“ — заради което Бен толкова го харесваше. Вероятно близкото му приятелство с десет години по-възрастния от него американец се бе зародило именно по тази причина. Питър уважаваше факта, че Бен не е от хората, които обичат да излагат на показ живота си — понеже и той беше от същото тесто. А в този случай Бен му беше особено благодарен, тъй като нещата тук засягаха единствено него…

Порив на насрещния вятър блъсна ягуара с такава сила, че Бен едва не излетя от тясното шосе. След като отново овладя автомобила, вдигна изненадан поглед към небето. Чак сега осъзна, че времето е на път да се влоши още по-драстично. Облачният покров, който и допреди малко бе плътен и потискащ, сега беше потъмнял застрашително, а дъждът плющеше толкова яростно по предното стъкло, че чистачките направо изнемогваха. Освен това мълниите и гръмотевиците се редуваха във все по-бърз ритъм — очевидно Бен караше директно към окото на лятна буря.

Той стисна още по-здраво волана. А не пишеше ли в специално купения пътеводител, че Източна Англия е най-слънчевата част от острова? Е, днес явно не е, рече си и установи, че това всъщност напълно го устройва. Времето категорично пасваше на емоционалното му състояние в момента, понеже колкото по̀ наближаваше целта си, толкова по-ясно усещаше как в душата му също се надига буря.

Надали оставаше много път, потвърди го указателната табела, покрай която току-що мина: още две мили до Салтърс Енд, селото в непосредствена близост до стария замък, където отиваше.

В този час на съботната вечер обитателите на Дарингам Хол навярно бяха седнали на трапезата. Ако имаше късмет, вече бяха получили писмото на нюйоркския му адвокат и може би точно сега умуваха какви последствия щеше да има за тях написаното в него. Вероятно щяха да се усъмнят в думите му и положително да си помислят, че нещата все някак ще се уредят. Бен се усмихна язвително. Само че жестоко се лъжеха. Бе прекарал последните дни в подробни проучвания и сега щеше да конфронтира изисканото семейство Камдън с резултата от тях. Лично. Лице в лице.

Не го беше планирал така, поначало всичко трябваше да се движи от адвоката му. Бен възнамеряваше да остане в сянка и да се наслади на триумфа си от разстояние. Но преди броени часове, когато вече беше на летището, за да се върне в Ню Йорк, внезапно реши, че това не е достатъчно. Изпита непреодолима потребност да застане лично пред семейството. Искаше да ги погледне в очите, щом разберяха кой е и какво ще направи. Затова и отиде не на гишето за чекиране, а в агенцията за коли под наем, откъдето взе най-скъпия автомобил, с който разполагаха в момента. Ако ще е, да е — още от първата минута тези хора трябваше да разберат с кого си имаха работа.

Образът на майка му изплува пред вътрешния взор на Бен, както неведнъж през последните дни. Видя я в леглото й: бледа и немощна, белязана от рака и отчаяна от това, че оставя сам-самичък едва дванадесетгодишния си син. Смъртта й се вряза толкова болезнено и изгарящо в паметта му, че той дълго отбягваше спомена. Ала миналото нито за миг не разхлаби хватката си и продължи да разяжда подсъзнанието му, така че днес, вече тридесет и четири годишен, Бен най-сетне трябваше да си изясни нещата.

Затова възложи на лондонски частен детектив да потърси отговорите, които майка му не му беше дала навремето. Не след дълго пристигнаха първите резултати от проучването и Бен толкова се вбеси, че адвокатът му незабавно изпрати от негово име писмо в Източна Англия. Доказателствата, доставени в Ню Йорк с куриер, обаче му се сториха изненадващо неубедителни. Така че на бърза ръка отлетя за Англия, за да се погрижи собственоръчно за всичко.

Светкавица проряза небето, последва я силен гръм, и Бен, сподавил ругатнята си, отново се съсредоточи върху пътя. Явно бурята вече беше директно над него. В душата му полека-лека се прокрадна чувството, че цялата тази проклета страна се е съюзила срещу него. Не стига, че беше уморително непрекъснато да внимава да не поеме по дясната лента на шосето, ами и вече съжаляваше, задето бе наел толкова голяма и широка кола. Маневрите с ягуар по южноанглийските пътища, които сякаш се стесняваха с всяка изминала минута, май не бяха кой знае колко приятни даже в хубаво време. А сега си бяха направо стресиращи. За капак по всичко личеше, че навигацията внезапно е спряла да работи. Бен нямаше представа дали причината бе в забравената от бога местност, през която караше в момента, или тъпата джаджа просто се беше повредила, но бордовият компютър от няколко минути показваше „offroad“, а на екрана на навигационната система точката, която би следвало да е ягуарът, се движеше в черно пространство. Никакъв сигнал. И естествено точно сега шосето пред него се разклоняваше.

Бен спря и посегна към смартфона си, за да включи навигационното приложение, надявайки се, че то ще проработи по-добре. Нищо подобно. По-точно казано, целият телефон остана глух и ням, което изобщо не беше за чудене, понеже Бен се сети, че батерията беше много слаба още докато разговаряше с Питър.

Е, страхотно, няма що, промърмори полугласно и хвърли апарата на седалката, после се вторачи с раздразнение в разклонението зад дъждовната завеса. Нямаше никаква идея кой беше верният път, но тъй като търпението не беше от силните му страни, постъпи така, както неизменно постъпваше в подобни ситуации: взе решение. Наляво. Натам щеше да поеме. Пък ако се окажеше, че е сгрешил, в крайна сметка винаги можеше да обърне.

След половин миля обаче му стана ясно колко сложна може да се окаже дори елементарната маневра за обръщане. Шосето мутира в нещо като асфалтиран и обрамчен с гъст трънак полски път. Едва-едва имаше място само за едно превозно средство и ако сега някой се появеше насреща му, той трябваше да се върне на заден ход до самото начало на отсечката — перспектива, която не подобряваше настроението му. Скапаната Анг…

— Мамка му!

Наби спирачки, за да не закачи малката жълта кола, която най-неочаквано изникна на пътя пред него. Ягуарът поднесе и се позаклати, но Бен успя да спре, преди да удари задницата на другата кола.

Миг-два поседя като вцепенен зад волана и почака пулсът му да се успокои. След това мозъкът му отново заработи и той си даде сметка, че другата кола не се движеше, а беше спряла. Затова и насмалко да я отнесе. Тъй като някакъв идиот на квадрат очевидно бе паркирал тук.

Вече се канеше да даде на шофьора да се разбере, когато на светлината от фаровете мярна трима души на задната седалка в другата кола. Млади жени, ако виждаше добре, едната с крещящо лилава коса. И трите го погледнаха през стъклото и взеха разпалено да обсъждат нещо. Може би бяха закъсали тук, защото бяха претърпели авария и имаха нужда от помощ?

Бен слезе от ягуара, като не си направи труда да си облече сакото. Валеше толкова силно, че ризата му моментално подгизна и още един кат дрехи нямаше да промени нещата. С две-три крачки се приближи до вратата на шофьора.

— Ехо!

Почука на прозореца, зад който сега ясно различи шофьорката, млада жена с изрусена коса. Заедно с чернокосата на съседната седалка ставаха общо пет, всички съвсем млади, най-много на двадесет, прецени Бен. Нямаха обаче вид на изпаднали в беда, по-скоро бяха изнервени от появата му, понеже изрусената го фиксира с враждебен поглед, преди да свали стъклото с няколко сантиметра.

— К’во искаш бе, дъртак такъв?

Арогантният й въпрос бе почти заглушен от следващия гръмотевичен тътен, затова Бен се наведе към нея — и смръщи чело. Не беше стопроцентово сигурен, но май видя около носа й следи от бял прах. Пък и изглеждаше някак… превъзбудена. Надрусана.

Лицето му потъмня, щом си даде сметка, че сигурно затова бяха спрели на уединения път. Бяха смъркали кокаин и не искаха да ги безпокоят. Не беше ясно дали бяха решили, че в тази буря никой няма да мине оттук — или бяха взели решението под въздействие на наркотика.

Във всеки случай идеята не беше добра. Като по-млад, Бен бе допускал достатъчно грешки, за да го знае. В крайна сметка обаче това не го засягаше. Важно бе само едно нещо.

— Бихте ли продължили? Така преграждате шосето.

— Тъй ли? Ами ако не го направя?

Блондинката пак прозвуча агресивно, измери го с провокативен поглед и Бен полека-лека изгуби търпение. Не стига, че заради глупавата повреда на джипиеса не можеше да каже със сигурност дали е на прав път, но и беше мокър до кости и принуден да се разправя с инатливи, надрусани тийнейджъри. Това вече беше прекалено. Наистина.

Избърса лицето си от дъждовната вода и сложи длан върху покрива на колата.

— Ако искате, може и да си останете тук — каза без следа от учтивост и посрещна погледа на шофьорката с ледено изражение.

При други обстоятелства би пуснал в ход чара си, защото при жените целта често се постигаше по-бързо с усмивка. Само дето в случая нямаше никакво желание за усмивки, затова посочи отбивката, която забеляза на няколко метра по-нататък.

— Но тогава спрете колата си ей там и ме пуснете да мина. Бързам.

Най-късно при тези думи нюйоркските му служители биха изпълнили казаното — понеже го познаваха достатъчно добре, за да знаят кога чашата е преляла. Блондинката обаче явно не се трогна. Обърна се към другите в колата и им каза полугласно нещо, което Бен не можа да чуе заради плющящия дъжд. Сетне блъсна с все сила вратата навън, така че той се принуди да отскочи бързо встрани, за да не бъде ударен, и слезе от колата. Другата врата също се отвори и миг по-късно и петте момичета му препречиха пътя.

— Ей, човек не може да дръпне едно козче на спокойствие! Т’ва шосе да не е само за теб и за луксозната ти таратайка, скапаняк такъв!

Изрусената направи крачка към Бен, но той не отстъпи. Какво си въобразяваше тая хлапачка — че ще го уплаши ли?

— Искам просто да мина — повтори и издържа погледа на младата жена, която вече бе застанала точно срещу него. И тя беше вир-вода, но като че ли изобщо не го усещаше, пък и приятелките й очевидно пет пари не даваха, че дрехите им — евтини, силно впити боклуци — бяха залепнали за телата им. Вместо това всички бяха вперили очи в него и никоя не се усмихваше.

Бен въздъхна вътрешно. Ей богу, с всяка изминала минута положението ставаше все по-неприятно.

— Вижте какво, наистина не търся скандали — рече и въпреки раздразнението се постара да запази спокойствие.

Нима тези момичета не можеха да проявят малко разум и чисто и просто да го оставят да продължи по пътя си?

Изрусената се обърна към приятелките си, сякаш за да се презастрахова. След това насочи доволния си, едва ли не триумфален поглед отново към Бен.

— Ти може и да не търсиш, тъпако. За разлика от нас — заяви и с такава сила заби юмрук в стомаха му, че той не можа да си поеме дъх от изненада.