Катрин Тейлър
Наследството (15)

14.

— Кой сте вие?

Лейди Илайза явно не можеше да откъсне поглед от Бен, а гласът й, иначе толкова студен и овладян, леко потреперваше.

— Това е Бен — поясни Кейт. Всъщност името би трябвало да й говори нещо, понеже присъства, когато Кейт разказа на Клер за събитията в бурната нощ. — Той… в момента ми гостува — добави ненужно и прехапа устни, давайки си сметка, че в същия момент навярно би го целувала страстно, ако не им бяха попречили. Как беше възможно да се самозабрави дотам?

Само че лейди Илайза очевидно бе развълнувана от друго. Все така игнорираше Кейт и бе насочила цялото си внимание към Бен. Полугласно повтори името му, а и бездруго бледото й лице посърна още повече.

— Лейди Илайза?

Кейт се притесни. Беше свикнала старата дама да я наказва с погледи и остри коментари, но за пръв път виждаше бабата на Айви с толкова блуждаещ поглед.

— Всичко наред ли е?

Стресната от думите й, лейди Илайза обърна глава към нея и като че ли най-накрая се опомни. Шокираното изражение на лицето й обаче остана.

— Това е мъжът, който живее у вас? Мъжът, който…?

Кейт кимна и се запита кое му е толкова ужасното.

— Клер ми предложи да го разведа из замъка — поясни, обаче лицето на лейди Илайза не се разведри, а по-скоро потъмня още повече. — Но може да го направим и друг път — допълни, тъй като старата дама продължаваше да мълчи. Дали пък не проявяваше първи признаци на деменция? Сетне погледна Бен, който явно също се учуди на необичайната й реакция, и посочи с брадичка към вратата.

— Ами ние по-добре да си тръгваме.

Бен я сподири, а лейди Илайза се отдръпна от пътя му.

— Да, вървете си. Вървете си — чу шепота й Кейт.

Когато пак се обърна, видя, че старата дама все още стои пред библиотеката и ги следи с враждебен поглед, сякаш за да се увери, че наистина ще напуснат Дарингам Хол.

* * *

— Той трябва да изчезне, Рупърт.

Лейди Илайза произнесе думите с треперлив глас, докато гледаше към градината през прозореца на библиотеката.

— Бабо?

Застанал зад нея, Дейвид погледна през рамото й и зърна Кейт, която редом с висок тъмнорус мъж тъкмо вървеше по алеята, водеща към стопанските постройки. Дейвид май не го беше виждал, но сигурно беше оня тип с амнезията, който в момента живееше у Кейт. Него ли имаше предвид баба му? Познаваше ли го?

Сбърчил чело, младежът се вгледа в старата дама, която сега мърмореше нещо неразбираемо под носа си.

— Бабо, всичко наред ли е? — попита Дейвид и сложи ръка на рамото й.

На минаване покрай отворената врата на библиотеката беше чул, че баба му говори. Когато надникна обаче, видя, че е сама и изглежда някак странно. Сякаш изобщо не го забеляза.

— Отпрати го — каза тя, без да се обърне. — Няма право да бъде тук.

Дейвид усили натиска на ръката си върху рамото й и я принуди да се извърти към него.

— Бабо? Аз съм, Дейвид.

Лейди Илайза вдигна очи към него и примигна няколко пъти от изненада. После го позна, защото лицето й се проясни.

— Дейвид!

Той си отдъхна и отвърна на усмивката й, а сетне хвърли още един поглед към градината. Кейт и мъжът вече не се виждаха.

— Какво беше това, бабо?

Тя поклати глава.

— Нищо — отговори и на лицето й пак се изписа познатото му бдително и овладяно изражение. После се отдалечи от прозореца. — Би ли предал на Меган да ми сервира чаша чай в Синия салон?

— Разбира се.

Дейвид я последва на излизане от библиотеката, но докато се спускаше по стълбите към кухнята, взе решение. Досега не беше виждал баба си в такова състояние, затова щеше да сигнализира час по-скоро на баща си и леля Клер. Двамата трябваше да го имат предвид.