Катрин Тейлър
Наследството (13)

12.

— Вижте какво, тук нещо не е наред. — Питър усети прилив на гняв, докато фиксираше полицейската служителка. Боже господи, вече почти четвърт час седеше срещу нея, но тя, изглежда, изобщо не схващаше ситуацията. — Не може да се каже, че съдружникът ми ни уведомява за всяка своя крачка, но пък и не изчезва просто ей така. Във всеки случай поне не за толкова дълго. Освен това неговата, имам предвид, нашата асистентка днес намери в пощата фактура за доплащане от лондонска фирма за коли под наем. Явно автомобилът, взет от Бен, не е бил върнат в уречения час.

Това според Питър бе крайно обезпокоително, както и фактът, че междувременно бяха изминали почти две седмици, без да се чуят с Бен.

— А не е ли възможно чисто и просто да я е задържал и в момента да се разхожда с нея из Европа? — Полицайката, атлетична жена около четиридесетте с огромен бюст, напиращ да изскочи от униформената й риза, изглеждаше крайно отегчена. Все едно вече стотици пъти бе чувала историята за изчезналия бизнесмен. — Искам само да кажа… понеже току-що споменахте, че приятелят ви няма навика да ви съобщава добросъвестно къде се намира в момента и за колко време.

— Не се изразих така — протестира Питър. — Освен това колата междувременно се е появила в покрайнините на Лондон, с празен резервоар и щети по нея.

Сиена изкопчи тази информация в продължителен разговор с фирмата за коли под наем, след като писмото пристигна в офиса, и това за нея бе последното доказателство, че нещо се е случило с Бен. Още от онзи понеделник преди две седмици, когато Бен не се върна, както се бяха уговорили, Сиена взе да съчинява всевъзможни ужасяващи сценарии. Той самият отначало не приемаше сериозно опасенията й. Сега обаче бе принуден да се съгласи, че причината да не се обади, твърде вероятно не се криеше в опърничавия му характер.

— Нещо му се е случило, иначе щеше да върне колата.

Полицайката тракаше на компютъра си и като че ли изобщо не го слушаше. Което само по себе си не беше особено трудно при моментното ниво на шума в 13-о управление на централен Манхатън. До почти всяко бюро седеше човек, който разговаряше с офицер от полицията, а неописуемият августовски зной, тегнещ над града, допълнително нажежаваше обстановката. Само че Питър не беше сигурен дали жената не го игнорира така неучтиво по други причини, затова се наведе към нея и я фиксира с поглед.

— Е, сега вече може ли да подам заявление за издирване?

Жената, сержант Бейл, както прочете върху табелката на униформата й, въздъхна и вдигна очи от екрана на компютъра си.

— Естествено, че можете. Но точно в момента виждам, че приятелят ви има досие при нас. Делата на непълнолетните нарушители са засекретени и нямам достъп до тях, обаче, както личи, не е света вода ненапита.

И го изгледа многозначително, от което Питър се вбеси.

— Какво означава това?

— Че има множество основания, заради които зрял мъж може внезапно да потъне вдън земя — отвърна полицайката. — Не е зле да проверите дали заедно с вашия съдружник не са изчезнали и пари от банковите ви сметки.

Питър се вторачи недоумяващо в нея и изведнъж за пореден път осъзна защо предпочита да си няма работа с хора.

— А вие по-добре проверете дали към задълженията ви спада и да скалъпвате абсурдни теории. Или може би все пак ще приемете заявлението за издирване, преди да съм си поговорил с вашия началник.

Заплахата очевидно я активизира поне за кратко, понеже събра бележките, които си беше водила.

— Е, добре де. Това са просто вероятности, почерпени от опита ми — оправда се полицайката.

И без допълнителен коментар с подчертано служебен тон му зададе още няколко въпроса за Бен и вписа информацията в съответния формуляр.

Въпреки това, когато двадесет минути по-късно отново застана пред охраната, Питър не можа да се отърси от тягостното чувство. Досега не беше обявявал някого за безследно изчезнал и може би просто бе попаднал на служителка, лишена от каквито и да било илюзии. Но като се сети за уморените очи на сержант Бейл и за навалицата в управлението, реши да се заеме лично с издирването на Бен. Само дето не притежаваше организаторски талант, поне не и за нещо извън програмирането. И откъде да започне? Лондон беше голям, да не говорим за Англия, а без отправна точка Бен беше нещо като игла в копа сено.

Няма значение, рече си Питър и решително закрачи към офиса, който бе на три пресечки от управлението. Все нещо щеше да му хрумне и с помощта на Сиена щеше да го открие. Понеже се притесняваше за приятеля си. Най-вече затова. Но и понеже внезапно усети, че му липсва нещо много важно. Чисто и просто се нуждаеше от Бен. Като предпазен щит и връзка със свят, който така и не бе проумял — за разлика от Бен, който винаги знаеше точно как да постъпи и се грижеше за всичко. Без него Питър с всеки изминал ден излизаше малко по малко от релси и чувството не беше никак приятно. Беше даже доста скапващо. Ето защо за момента изтласка от съзнанието си мисълта, че нещо му се е случило. Не, той щеше да върне приятеля си в Ню Йорк — дори да се наложеше да преобърне всеки камък в проклетата Англия.