Катрин Тейлър
Наследството (9)

8.

— Няма обявен за издирване на име Бен, Кейт. В цяла Източна Англия. И никой, който да отговаря на описанието на мъжа. Следователно нашият непознат определено не е тукашен.

Дълбокият глас на Бил Адлър от другата страна на линията звучеше съчувствено, но не и разтревожено и това донякъде ядоса Кейт. Наистина се надяваше, че той ще приеме по-присърце нещата.

Такъв си беше обаче вуйчо й — нищо не можеше да го извади от равновесие. Буквално го видя пред себе си: седнал зад отрупаното с папки бюро в полицейското управление на Кингс Лин, с телефонна слушалка в ръка и разгърнал фолиото със сандвича за втора закуска, който вуйна Нанси му бе приготвила сутринта — докато тя нервничеше пред входа на болницата и се надяваше да получи някаква информация. Много й се искаше да съобщи нещо ново на Бен — наричаше го така, защото по всяка вероятност се казваше Бен и защото според нея трябваше да има име — когато след малко му отидеше на свиждане.

— Нали ти казах, че има лек американски акцент. Не е изключено изобщо да не е англичанин. Затова трябва да разширите търсенето. И да включите пресата. — Поклати глава, понеже умът й не го побираше. — Случи се в събота вечер, а днес е петък. Това са пет пълни дни — все трябва да липсва на някого.

— Всичко се движи по каналния ред, повярвай ми — увери я Бил. — Но бюрокрацията понякога е доста тромава, а ако наистина не е британски гражданин, нещата ще станат по-бавно. Поне досега не е изскочил в нито един от списъците ни с издирвани лица или в съответните картотеки. Вече проверих.

Кейт сбърчи чело.

— Да не го смяташ за престъпник?

— Не е изключено — заяви Бил със самоуверената типично полицейска интонация, която не й беше приятна. — Кейт, нищо не знаем за него, не го забравяй, а фактът, че са го пребили, не означава непременно, че е невинна жертва. Може да се е забъркал в нещо нередно и накрая да се е скарал със съучастника си. Случва се. Може дори да е в бандата на обирджиите, която още не сме спипали. — В слушалката се чуваха звуци от дъвчене, после Бил се прокашля. — Така че може да си имала пълно право да го удариш.

Кейт стисна по-здраво телефона и се намръщи. Знаеше, че той всъщност иска само да я успокои. Но типично в негов стил й напомни, че мъжът горе в отделението не знаеше кой е заради нея.

— Апропо — продължи вуйчо й, преди да успее да му отговори, — разговарях и с прокурорката. Според нея категорично е било самоотбрана, така че няма от какво да се страхуваш. Освен ако нашият приятел подаде оплакване срещу тебе, но не мога да си го представя, след като така се застъпваш за него. Което не си задължена — надявам се, че го знаеш.

Кейт не реагира на забележката. Естествено, съзнаваше, че чисто юридически няма от какво да се опасява. Само че въпросът не беше там. Въпреки всичко трябваше да помогне на мъжа, просто се чувстваше длъжна да го направи според силите си. В края на краищата той нямаше никого, освен нея — поне в момента.

— Кейт, той не е като твоите бездомничета — предупреди я Бил, очевидно правилно изтълкувал мълчанието й. Направи за него много повече от очакваното. Стига толкова!

Но тя не можеше така. Та нали знаеше какво е да се чувстваш изгубен. Сам. Лишен от всичко, което ти е било близко. Така беше с нея, когато на осемгодишна възраст бе застанала пред гроба на родителите си, загинали при автомобилна злополука. Бил, братът на майка й, я взе веднага в дома си и тя отрасна в семейството му — ала нито за миг не го възприе като свое. За това се погрижи вуйна й Нанси, която бе всичко друго, но не и възхитена от перспективата, освен двете си близначки да отглежда и чуждо дете. Кейт беше само търпяна, а дългото работно време и голямата потребност от хармония на Бил му пречеха да овладее положението. По-късно, след като се запозна с Айви и сестрите й и най-сетне намери в Дарингам Хол нещо като дом, нещата се подобриха. Само че чувството да не знаеш къде ти е мястото, все още й беше добре познато. Затова остана дълго при Бен в деня, в който го докараха в болницата. И затова продължаваше да го навестява и се опитваше да му помогне да възвърне паметта си.

— Ще се успокоя едва когато той възстанови спомените си — заяви категорично на вуйчо си. — А за целта се нуждае от информация за своята самоличност.

Вуйчо й въздъхна.

— След няколко дни сигурно ще знаем повече. Пък дотогава твоят неизвестен Бен може и сам да се сети кой е.

Кейт също се беше вкопчила в тази надежда, въпреки че досега лекарят се изказваше доста мъгляво за продължителността на амнезията. Очевидно последиците от черепна травма бяха напълно непредсказуеми. Те дори нямаха нищо общо с тежестта на травмата и никой не се наемаше да каже кога пациентът ще възстанови паметта си. Често това ставаше само след часове или дни, но понякога минаваха цели седмици или месеци, а в редки случаи вреждането дори бе необратимо. Сега-засега обаче Кейт дори го изтласкваше този вариант от мислите си.

Благодари на Бил и го накара да обещае, че ще се обади веднага щом научи нещо, след това приключи разговора и влезе във фоайето на болницата.

Беше вече почти четири. Всъщност трябваше да дойде много по-рано, обаче в кабинета, който в петък работеше само до обед, днес беше истинска лудница. Затова й се наложи да остане по-дълго, после се отби и в Дарингам Хол да нагледа кончето на Лола. Беше мъжко, родено без никакви усложнения, а преливащата от щастие Анна го кръсти Лъвско сърце. Беше здраво и се развиваше добре, така че нямаше никакви проблеми. Задържа я само започнатият от Айви спор за името, което й се струваше твърде дълго и сложно. Посещението се оказа полезно и за Бен, защото Айви обеща да му набави някои неща. Може би щяха да му потрябват, ако амнезията продължеше по-дълго.

Както винаги, когато застанеше пред вратата на стаята му, тя горещо се помоли Бен да я посрещне със светнали очи — защото си беше спомнил всичко. Досега обаче неизменно го заварваше в леглото, със сериозно и умислено изражение.

Как приемаше факта, че го посещава именно жената, отговорна за състоянието му, Кейт не знаеше. Дума не продумваше за това, ала може би не я упрекваше само защото бе твърде объркан.

В първите дни спеше по много, но откакто се почувства по-добре, често негодуваше срещу амнезията си. Все караше Кейт да му повтаря как се е случило всичко, а после преглеждаха и вестниците, които му носеше — предимно американски, понеже тя беше сигурна, че не е англичанин. До този момент обаче нищо не събуждаше спомените му и щом Бен потънеше в отчаяние, тя го разсейваше с разкази за ежедневието си в кабинета или за събитията в селото. Не че помагаше кой знае колко, но поне го отвличаше от мислите му. Да можеше полицията най-сетне да попадне на следа, каза си разстроена Кейт. Бен щеше да я попита и така й се искаше да го окуражи, а не отново да го разочарова. Още веднъж си пое дълбоко дъх и се въоръжи със смелост, сетне отвори вратата и влезе в стаята.

За нейна изненада Бен не беше в леглото, а стоеше до прозореца с гръб към нея и гледаше навън. Освен това беше облечен с ризата и панталона, които Кейт бе изпрала и прибрала в шкафчето в ъгъла на стаята.

Щом я чу да влиза, Бен се обърна към нея и Кейт неволно преглътна. Разбира се, много добре знаеше, че е висок, но досега го беше виждала само легнал. Затова и остана направо поразена, като го зърна прав. И преди го беше смятала за привлекателен, такъв беше дори с тридневна брада и зелено болнично облекло. Облечен и гладко избръснат — комплектът за бръснене, който му набави, явно бе влязъл в употреба — обаче се беше отърсил от безпомощността, която излъчваше досега и на която тя реагираше инстинктивно. Днес изглеждаше по-уверен, но и някак по-мрачен отпреди. По-обаятелен. Кейт усети как сърцето й едва доловимо прескочи. Мигом обаче се овладя и усмихнато тръгна към него.

— Здравейте, Бен — каза и издържа сериозния му поглед. Сивите очи както винаги се взираха изпитателно в нея. Едва когато застана пред него, ъгълчетата на устата му потрепнаха.

— Я, вие пак сте тук — каза. — Не ви ли омръзнаха вече оплакванията ми?

Кейт не свали усмивката от лицето си, докато умуваше какво ли има предвид. Дали искаше да се отърве от нея. Или се радваше, че още не е успял да я прогони? Второто май беше по-вероятно, понеже за миг-два като че ли мярна в погледа му нещо като облекчение.

— Свикнала съм с мрънкащи пациенти — отвърна, свивайки рамене, за да не издаде внезапната си нервност от присъствието му. — Но защо не сте в леглото? Позволяват ли ви вече да ставате?

С този въпрос очевидно засегна някакъв нерв, защото сериозното изражение тутакси се върна на лицето му.

— Позволяват ми дори да ходя, ако имам желание — отговори с дрезгав глас. — Сутринта доктор Стивънс ми съобщи, че мозъчното сътресение е отзвучало. Нищо повече не можели да направят за мен, така че щели да ме изпишат. Само дето за съжаление не зная къде да отида. Или вуйчо ви междувременно е открил нещо за мен?

Кейт поклати глава.

— Уви, не. Но разширяват търсенето. Каза, че след няколко дни щял да знае повече.

— Това изобщо не ме топли в момента. — Изсумтя и рязко се обърна, прекоси стаята. После безпомощно вдигна рамене. — Поне нещичко да си спомня! А аз не зная нищо, абсолютно нищо и нямам идея какво ще правя по-нататък.

Кейт се вгледа в повдигнатите му рамене и изведнъж усети буца в гърлото си. Като че ли беше още по-напрегнат от обикновено, напомни й за подивялото куче, за което се грижеше по време на студентската си практика в приют за животни. Мъжкарят непрестанно сновеше напред-назад в клетката си, безспир, защото чисто и просто не можеше да понесе, че е затворен. При първия удобен случай офейка и тя така и не го намери повече. Бен явно се чувстваше по същия начин, само дето нямаше как да избяга.

Трябва да се махне оттук, иначе ще превърти, помисли си Кейт. Но как щяха да постъпят властите с човек без документи и без пари? Вероятно да го тикнат в някое общежитие или в пансион, където пак щеше да седи сам и да си блъска ума — ако изобщо реагираха толкова бързо. Така че на практика имаше само едно решение.

— Ако желаете, може да дойдете у нас.

— У вас ли?

Изгледа я толкова смаяно, че Кейт едва ли не се обиди.

— Имам малка къща в Салтърс Енд, точно до кабинета. Има и стая за гости, където може да останете, докогато се наложи.

Идеята й хрумна напълно спонтанно и не очакваше Бен да се хвърли на врата й от благодарност. Не очакваше обаче и да не обели нито дума и само да се взира в нея.

— Но аз нямам нищо — рече най-накрая. — Нито дрехи, нито пари.

Очевидно му беше неприятно да зависи от друг и Кейт много добре го разбираше. Само че в момента нямаше друг избор.

— Обзалагам се, че имате даже цял куп дрехи — отвърна с усмивка. — Просто не знаем в кой гардероб са закачени. А като гледам панталона и ризата ви, не бих се притеснявала кой знае колко и за парите.

Е, не бяха в идеален вид, но определено не бяха конфекция и вероятно на финала щеше да се окаже, че Бен не живее в глад и нищета.

— А щом се почувствате по-добре, нямам нищо против да ми се отплатите. Пък колкото до неотложния проблем с облеклото, вече го реших. Мои приятели ще ви услужат с някоя и друга дреха.

Тези аргументи също не го убедиха, понеже все още се колебаеше.

— Не се чувствайте задължена. И сам ще се справя.

Мечтай си, рече си Кейт и тръсна глава.

— Не, няма да се справите.

Той се загледа в нея. Продължително.

— Няма — измърмори и отиде до леглото, тръшна се с цялата си тежест върху него. Впери очи пред себе си и Кейт се запита дали не се е държала твърде нахакано. Може би не желаеше да живее у жената, виновна за неприятната ситуация, в която се намираше!

Но когато пак я погледна, в очите му не се четеше упрек, нито съпротива. Беше по-скоро… учуден.

— Ами ако съм убиец, Кейт?

Това явно наистина го тревожеше и тя пак се сети за думите на Бил. В действителност не знаеше нищо за Бен, а в погледа му имаше нещо сурово, по-дълбоко и несвързано с амнезията. Нещо, което му беше присъщо, елемент от неговия характер. Но това не плашеше Кейт, а по-скоро я привличаше, и то по доста обезпокоителен начин. Ето защо може би беше по-добре да стои настрана от него. Само че той беше изпаднал в това положение заради нея, така че държеше да му помогне — независимо какво щеше да научи за него.

— И да сте, вече сте забравили всичко — каза и сви рамене, а той за пръв път, откакто го познаваше, се засмя.

Засмя се за кратко, ала лицето му се промени, подмлади се и се разведри, очите засияха. Трябва да се смее по-често, рече си Кейт с разтуптяно сърце. Или май по-добре не.

— Е? — попита, преди да я е объркал съвсем. — Искате ли да дойдете у нас?

* * *

Бен не знаеше какво да отговори. Но какво ли всъщност знаеше в момента?

Кейт все го наричаше Бен и той полека-лека свикна с името, което може би действително бе неговото. И с чувството, че е мъж без минало.

Тя беше виновна за загубата на паметта му, но не можеше да я намрази за това. Напротив, помисли си и издиша въздуха в гърдите си. Опасно бързо се беше привързал към нея, понеже посещенията й бяха единственото, което го изтръгваше от мъчителните размишления.

Усещаше, че в главата му имаше нещо, което дремеше и чакаше да бъде събудено, но не се поддаваше на опитите му да го извади на бял свят, независимо от усилията. От време на време имаше чувството, че ще полудее, и успяваше да излезе от този омагьосан кръг единствено в присъствието на Кейт. Усмивката и вярата й, че спомените му ще се завърнат, му помагаха да стиска зъби и да не губи надежда.

Вероятно трябваше да й го каже, ала не можеше. Сякаш нещо го въздържаше да прояви слабост и да признае, че се нуждае от някого. И именно това го спираше да тръгне с нея. Не желаеше да зависи от друг. За предпочитане беше да бъде сам, така се чувстваше най-добре. В свои води, без да е в състояние да обясни защо.

— Бен? — Кейт не го остави на мира, понеже не й беше отговорил.

Той въздъхна нечуто и се запита: действително ли нямаше друг избор? Казаното от Кейт беше вярно, в момента не можеше да се справи. Поне не задоволително. Нуждаеше се от подкрепа, все едно дали искаше или не. И беше редно да я получи от нея, в края на краищата му беше задължена, защото с цепеницата бе изтрила паметта му. Освен това му действаше благотворно да гледа топлите й кафяви очи, когато черната дупка в главата му заплашваше да го погълне. Нима наистина искаше да се лиши от това?

— Не — рече и едва по мълчанието на Кейт се усети, че е дал погрешния отговор. — Да, искам да кажа, да. Ще се радвам да дойда.

— О, добре.

Смутеното изражение на Кейт беше в контраст с думите й. Двамата за миг се спогледаха мълчаливо. Може би тя вече съжаляваше за предложението си. Той обаче нямаше да й позволи да бие отбой, понеже внезапно осъзна, че на всяка цена трябва да се махне от тази стая. И то незабавно.

— Е, тръгваме ли? — попита настойчиво и се озърна с крива усмивка. — Вече съм си стегнал багажа.

Репликата му извика усмивка на лицето й, от което незнайно защо му олекна.

— Да. Тръгваме.