Катрин Тейлър
Наследството (37)

36.

— Стъмва се.

Бен посочи към пейзажа зад предното стъкло, където дърветата и храстите все по-бързо потъваха в здрача, щом излезеха от обсега на конусите на фаровете. А тъй като по тесните пътища, по които пътуваха, нямаше осветителни стълбове, видимостта им намаляваше с всяка изминала минута. Кейт също си даваше сметка за това, но не беше готова да го признае.

— Още се вижда достатъчно — заяви и продължи да кара без капка колебание.

Бен беше по-скептичен.

— Когато падне пълен мрак, търсенето ще стане безсмислено — настоя и за жалост беше прав. В провинцията безлунните нощи като предстоящата понякога бяха наистина черни и тогава щяха да намерят Анна и Дейвид само ако изникнеха на пътя пред тях. Не по-малка беше вероятността двамата да са се залутали някъде, откъдето не можеха да се измъкнат — да речем, в гората, покрай която караха в момента, или на друго непроходимо място, до което нямаше никакъв начин да се стигне с кола.

Това беше най-голямото притеснение на Кейт. Анна и Дейвид бяха превъзходни ездачи и беше направо необяснимо защо не се обаждаха. Ако единият беше паднал от коня, другият би могъл да доведе помощ. Но и досега си оставаха неоткриваеми, въпреки че от доста време насам ги търсеха на различни места. А това усилваше страха, че им се е случило нещо лошо.

— Ще спра чак като ги намерим — отсече Кейт само за да изясни намеренията си и допусна грешка, поглеждайки Бен. Както винаги, погледите им се вклещиха един в друг и тя за миг остана без дъх, взряна в сивите му очи, които държаха нейните в плен.

Чувстваше се отвратително и адски виновна, задето бе отстъпила пред молбата на Анна и изпратила пробата на Дейвид. И не стигаше това, ами и трябваше да се бори с чувствата си към мъжа, предизвикал целия този хаос.

С изключение на няколкото въпроса, които й зададе за обхвата на търсене, Бен не проронваше нито дума. Въпреки това тя не можеше да се абстрахира и за секунда от присъствието му, защото близостта им в колата й действаше опустошително. В един момент, когато понечи да превключи скоростта, ръката й случайно докосна неговата и този мимолетен физически контакт бе достатъчен, за да прескочи сърцето й. А когато погледите им се срещаха както сега, ставаше още по-зле, понеже пеперудите в стомаха й отново запърхваха и я изваждаха от равновесие.

Само дето в очите му вече не виждаше нищо познато. От време на време в тях сякаш проблясваше някаква искрица, ала угасваше още преди да я е изтълкувала, заменена от недоверието, с което я държеше на разстояние. Твърде ревниво пазеше ставащото в душата си, не й позволяваше да надникне в мислите му, а това невъобразимо я разстройваше.

С огромно усилие откъсна поглед от неговия и го насочи пак към пътя.

— Нямаше нужда да идваш — каза и сама долови упрека в гласа си. — Не съм те молила за това.

— Обаче съм тук — отвърна той. — И се питам какъв е смисълът да караме в тази тъмнина, след като дори не сме сигурни накъде са поели.

Не прозвуча гневно, а угрижено и с известна доза раздразнение, сякаш беше недоволен, че търсенето им е безуспешно.

— Ами тогава да вземем кучетата. — Идеята й хрумна изненадващо, беше само сламка, обаче Кейт бе готова да се хване за нея. — Предишният собственик на Лоси е бил ловец и тя се е справяла доста сносно като следово куче. Отдавна не го е вършила, но пък си струва да опитаме. Може би…

— В тъмното? А и изобщо не е сигурно, че Анна и Дейвид са някъде там. — Бен махна в знак на отказ. — Не вярвам да има някакъв резултат, освен че ще се потрошим, докато се провираме с фенерчета из шубраците.

Кейт му метна ядосан поглед. Защо винаги беше такъв ужасен реалист? Тя не искаше да се отказва от търсенето и не искаше да й се напомня, че на практика е безнадеждно, докато нямаше основания за противното или съществуваше някакъв шанс да открият Анна и Дейвид.

— Да имаш по-добра идея? — сопна му се в отговор. — Все пак не можем да…

— Внимавай!

Възклицанието на Бен я накара да насочи вниманието си пак към пътя и в последния момент да избегне сблъсъка с малката жълта кола, която изскочи с пълна газ иззад завоя.

Шофьорът явно съвсем не очакваше, че някой ще изникне срещу него, и рязко изви волана наляво. Кейт направи същото, изнесе се плътно до банкета, убедена, че мястото въпреки това няма да стигне. То обаче стигна, понеже двете коли се разминаха на милиметри, без да се допрат. За секунда Кейт мерна пътниците и като че ли различи на задната седалка Джаз Мур — или друго момиче със същата крещящо лилава коса. Минути по-късно старият воксхол нова, който така и не намали скоростта, се скри зад следващия завой.

Разтреперана и с биещо до пръсване сърце Кейт също продължи пътя си. Боже, на косъм беше! Няколко сантиметра по-вдясно и другата кола щеше да я блъсне…

— Спри!

Гласът на Бен прозвуча настойчиво и Кейт едва ли не с облекчение се подчини на заповедния му тон, спря ландроувъра на първото подходящо място — широка отбивка за полето.

Бен се беше обърнал назад и се взираше след колата, която отдавна вече бе изчезнала от полезрението им.

— Тази кола — измърмори. — Бих могъл да се закълна…

Нервно тръсна глава, понеже очевидно не можеше да се сети какво бе извикал в паметта му шофьорът камикадзе, и пак се обърна напред. В същия миг погледът му падна върху Кейт и Бен събра вежди.

— Всичко наред ли е?

Кейт вкопчи пръсти във волана и се вторачи пред себе си. Не можеше да го погледне, защото навярно щеше да избухне в сълзи или да направи някоя друга глупост. Например да се хвърли на врата му от облекчение, задето нищо не им се случи.

— Кейт?

Бен, явно разтревожен от мълчанието, сложи ръка на рамото й и тя внезапно усети как напрежението, на което бе подложена през цялото време, изби в гняв.

— Как може да ми задаваш такива въпроси? Точно ти? — каза и избута ръката му, стрелна го с искрящи от яд очи. — Не, вече нищо не е наред. Откакто дойде, всичко се обърна с главата надолу, но такъв беше планът ти, нали? — Сви ръце в юмруци, за да спре треперенето. — И всъщност защо искаш да намериш Дейвид? Нали държиш да причиниш страдания на Ралф, а нищо няма да го нарани по-дълбоко от загубата на Дейвид. Тъй като го обича. Той е добър баща и би бил такъв и за теб, стига да му дадеш шанс. Само че ти не желаеш да имаш нищо общо с него и предпочиташ да му навредиш. Така че не ме питай дали всичко е наред!

Разкопча предпазния колан при втория опит, после отвори вратата, заобиколи колата и изтича в нивата, граничеща с шосето, няколко пъти вдиша и издиша дълбоко, за да се успокои.

Зад гърба й хлопна автомобилна врата, чуха се приближаващите стъпки на Бен.

— Кейт…

— Недей! — Завъртя се като опарена и вдигна ръка да го спре, но той вече бе толкова близо до нея, че можеше да го докосне. Светлата му коса се открояваше на фона на смрачаващото се небе, обаче лицето беше в сянка и Кейт само предполагаше какво е изписано на него.

— Ако си имал намерение да направиш всички ни нещастни, успя. И можеш да се върнеш в Ню Йорк и…

Не успя да продължи, понеже той посегна към нея и я дръпна толкова поривисто към себе си, че тя едва не остана без дъх от уплаха. Ала устните му вече бяха покрили нейните и Бен я целуна грубо, почти я наказа с целувка, сякаш не желаеше да слуша повече упреците й. А в следващия миг всичко отстъпи пред горещото желание, което никой от двамата не бе в състояние да овладее.

Тялото престана да слуша Кейт и отказа да отблъсне Бен, въпреки че главата й го заповядваше, копнееше да го усети по-отчетливо, да бъде още по-близо до него. Затова простена, когато целувката му стана по-нежна и по-опияняваща и езикът му потъна дълбоко в гърлото й, предизвика я за страстен дуел и тя за броени минути лумна в пламъци. Вече нищо нямаше значение, само това, че той бе толкова близо до нея и тя отново го вкуси, че можеше да почувства колко силно я желае. Заля я вълна от облекчение, сякаш всичко отново беше наред, и Кейт напълно забрави защо не биваше да го целува.

В един момент — не можеше да каже дали са минали секунди или часове — Бен откъсна устата си от нейната. Все още прегърнати, двамата останаха така, задъхани, с устни на милиметри едни от други.

— Не искам да те направя нещастна, Кейт — изрече дрезгаво той и тя се взря в очите му, разкъсвана между онова, което все още я привличаше неудържимо към него, и всичко, което ги разделяше.

Искаше да му повярва, че говори сериозно, копнееше да се довери на топлото, блажено чувство, което я изпълваше, докато бе в обятията му. Ала нямаше как да погледне в душата му и съмненията, които за кратко бе потиснала, отново се промъкнаха в съзнанието й, пречеха й да изтласка от него мисълта защо двамата са тук, на полето във вечерния сумрак.

— Тогава защо постъпваш така? — попита. — Защо не даваш шанс на семейство Камдън? Предложението на Ралф е сериозно. Той наистина държи да те опознае и да ти се отплати за дългите години, в които не се е грижил за теб.

Бен затвори очи и Кейт усети как мускулите на ръцете му се напрегнаха. Сетне я отдръпна от себе си, а когато пак я погледна, тя видя враждебното му изражение.

— И той си въобразява, че някоя и друга любезност ще свърши работа? Че просто ще забравя какво е направил?

— Та ти изобщо не знаеш какво е станало тогава. Но би могъл да научиш. Ралф иска да започне отначало, подава ти ръка. Бен, той ти е баща. Това трябва да означава нещо за теб.

Направо не го разбираше. Вече беше един от семейство Камдън и те бяха готови да го приемат. Отново имаше близки. Как можеше с лека ръка да отхвърли такъв подарък?

Бен изсумтя и каза:

— Нямам баща.

— Но би могъл да имаш, стига да останеш тук.

Той повдигна ъгълчетата на устата си в усмивка, която обаче не достигна очите му.

— Повярвай, в Дарингам Хол съм желан точно толкова, колкото е била и майка ми навремето — каза, а наред с ледената непримирима ярост в гласа му Кейт долови и тъга.

За миг замълчаха и тя се запита дали не е прав. През вътрешния й взор изплува образът на Дейвид, а после и на лейди Илайза, на Оливия, на Тимъти. В момента в имението бушуваха смут и тревога и виновна за тях бе появата на Бен. Дали наистина щяха да го посрещнат с отворени обятия, както му представяше нещата Ралф?

— И какво ще правиш сега? — попита със свито сърце и напрегнато зачака отговора му. Какъвто и да беше, щеше да й бъде трудно да живее с истината.

Само че Бен мълчеше, загледан в слабата светлинка, която се забелязваше в окрайнината на гората оттатък полето.

— А всъщност какво е това отпред? — запита. — Там живее ли някой? Мислех си, че местността е безлюдна.

Кейт беше потънала в мисли и й трябваше малко време да се съсредоточи върху въпроса му. След това обаче изведнъж разшири очи и се вкопчи в ръката му.

— Господи, та това е параклисът! Църквата „Вси светии“!

Бен я погледна с известно недоумение.

— Е, и?

— Параклисът се използва много рядко, а по това време изобщо не се използва. Разбираш ли? Щом свети, значи може би там са…

— Анна и Дейвид — допълни Бен и енергично побутна Кейт обратно към колата. — Знаеш ли пътя?

Кейт кимна, макар че се позамисли. Сетне обаче се качи, запали ландроувъра и потегли.

Естествено, не беше изключено да е някой енориаш, проверяващ дали всичко в параклиса е наред. Но пък може би беше така дълго търсената следа, може би наистина бяха открили двамата. Тази мисъл накара Кейт да пришпори колата по тесните пътища.

Беше минало доста време от последното й ходене в параклиса, а и падналият здрач я затрудни да намери малката отбивка, водеща до него. И все пак броени минути по-късно Кейт спря на поляната пред църквицата.

Зад витражните прозорци се виждаше топла светлина и Кейт се затича натам с такава скорост, че в последните метри се спъна и едва не падна, разтвори със замах дебелата дървена врата.

— Дейвид? Анна? — извика, а щом зърна двамата, сгушени на една от пейките, от сърцето й падна огромен камък. — Слава богу, че сте тук!

Както изглеждаше обаче, двамата май нямаха належаща нужда от помощ, дори напротив. Неохотно се откъснаха един от друг, а на лицата им бе изписано едва ли не объркване — сякаш тъкмо бяха потънали в разговор или в мисли и сега трябваше да се върнат в действителността.

— Кейт!

Анна се усмихна, макар и слабо, когато миг по-късно прегърна Кейт. За разлика от нея Дейвид остана сериозен и ясно му личеше, че не е на себе си. Кейт беше сигурна, че е плакал. Значи Анна наистина му беше казала.

— И другите ви търсят… толкова се притеснихме — рече тя и тутакси съжали за казаното, защото Дейвид видимо трепна при думата „другите“.

Така й се искаше да го утеши. Ала нима в неговото положение имаше място за утеха? Сигурно му беше невъобразимо трудно да се справи със ситуацията и направо не й се мислеше какво ли щеше да стане, щом се върнеха в Дарингам Хол.

Но веднага след това смръщи чело, виждайки, че Дейвид помогна на Анна да стане от пейката. Явно тя не можеше да стъпи добре на крака си.

— Боже мой, да не си контузена? Какво се е случило?

Анна й разказа за падането и че конете са избягали, в един момент обаче млъкна и погледна към Дейвид, който вече не ги слушаше, а вместо това беше вперил очи в изхода на параклиса.

Където беше Бен.

Докато го наблюдаваше, Кейт усети присвиване под лъжичката. Не я беше последвал в параклиса, а бе останал на прага. Стоеше с ръце в джобовете и този път в позата му, в начина, по който гледаше към тях, нямаше и капка враждебност. По-скоро някакво изчакване, колебание. Все едно не беше сигурен какво всъщност търси тук.

— Бен ми помогна в търсенето — каза Кейт, когато двамата тръгнаха към него, но Дейвид не реагира, а просто застана срещу Бен, без да сваля очи от него.

Последва миг напрегнато мълчание, лицето на Дейвид издаваше вътрешната му борба. Сетне кимна на Бен, едва-едва и без да се усмихне.

— Благодаря.

Бен също кимна, обаче не отговори и остана на мястото си, докато другите продължиха към вратата. Когато Кейт го погледна въпросително, посочи към олтарното пространство.

— Ще изгася свещите — рече и й обърна гръб, толкова бързо, че не й даде възможност да прочете погледа му.

Двамата с Дейвид придружиха Анна до колата и й помогнаха да се качи отзад. Едва тогава Кейт се сети, че е забравила нещо много важно, и взе мобилния си телефон от предната седалка.

— Само да им съобщя набързо, че сме ви намерили — поясни и понечи да набере номера на Дарингам Хол, но Дейвид посегна към ръката й.

— Моля те, недей. — Погледна я умолително. — Не може ли просто да се върнем там?

Кейт не беше сигурна какво се крие зад молбата му. Дали се надяваше да пристигнат, преди другите да са се прибрали, за да забави още малко срещата с Ралф? Или се опасяваше от реакцията на Ралф, когато научеше от нея?

Или може би дори се боеше, че ще се наложи да му го каже лично?

Най-вероятно от всичко по малко, рече си Кейт, уловила трескавия му поглед. Достойни за възхищение бяха усилията му да запази самообладание. Е, тя можеше да му спести поне една от тревогите.

— Дейвид, той знае — продума тихо. — И се е поболял от тревога. Трябва да съобщя и на него, и на другите, че сте добре.

Дейвид я изслуша, но думите й ни най-малко не промениха покрусения му вид. Очевидно не повярва, че състоянието му има значение за Ралф. Поне прояви разбиране, че Кейт не може да чака повече.

— Добре, обади им се.

И сви рамене, седна до Анна отзад и хлопна вратата, сякаш в никакъв случай не искаше да чуе разговора на Кейт с Ралф.

— О, слава богу!

Гласът на Ралф потрепери, щом чу добрите новини, и въпреки облекчението в него се долавяше напрежението, на което бе подложен.

— Анна си е навехнала крака. Ще докарам двамата в имението — поясни Кейт и понечи да затвори, но Ралф я задържа на телефона.

— Кейт? Бен още ли е с теб?

Тя погледна към високата тъмна фигура, която се открояваше на фона на също така тъмната църква и вървеше към тях. Пулсът й се ускори.

— Да. Защо?

Ралф въздъхна.

— Просто исках да зная.

Кейт привърши разговора със свито сърце и се качи в колата, включи двигателя. През предното стъкло продължи да наблюдава Бен, който се приближаваше, осветен от фаровете, и се сети, че допреди малко я беше целувал, стомахът пак я присви, когато погледите им се срещнаха.

Той все още дължи отговор на баща си, рече си. Но изражението му беше толкова недостъпно, че тя не се реши дори да си помисли какво би отговорил. Или какво желае тя.

Изчака го да седне до нея, после потегли.