Катрин Тейлър
Наследството (35)

34.

— Не! — Гласът на лейди Илайза изтъня почти до писък. — Не е възможно! Това е подла лъжа!

Не спираше да клати глава. Клер се приближи до нея и я подхвана под мишница, понеже старата дама леко се олюляваше.

— Хайде, седни — каза и отведе майка си до едно от креслата.

Над помещението се спусна тягостно мълчание, прекъсвано само от тежкото дишане на лейди Илайза.

Кейт се чувстваше ужасно и не сваляше очи от Ралф, който видимо се бореше с емоциите си.

— Не е мой син? — попита глухо и треперливо.

Кейт отчаяно поклати глава.

— Резултатът е категоричен.

— А той научи ли вече?

Кейт вдигна рамене.

— Анна сигурно му е казала. Няма друго обяснение за изчезването им. Не мога да си представя, че са претърпели злополука, защото и двамата са много добри ездачи. След като конете са се върнали, значи…

Недоизказано остана, че Дейвид може би не е преглътнал истината и е извършил някоя глупост.

— Боже господи! — Ралф закри устата си с длан, а безизразният му поглед, вперен в нищото, изплаши Кейт.

Очаквала беше да е стъписан. Или ядосан, задето с Анна са предали пробата без разрешението му. Той обаче изглеждаше просто като пребит и тя внезапно осъзна, че всичко това го е сринало.

Не за пръв път съжали, че е откликнала на молбата на Анна. Искаха да изяснят ситуацията — а сега всичко беше много по-лошо. Но дали можеше да се спре лавината, която бяха отприщили изтърваните от Оливия думи на бала? Дали Дейвид рано или късно нямаше сам да потърси истината? Още повече че и след теста за бащинство във връзка с Бен беше наясно колко лесноосъществима е процедурата.

Поне така си казваше, когато угризенията заплашваха да я смажат. Само дето това бе слаба утеха. Абсолютно нищо не променяше и фактът, че не бе виновна за станалото. Ей богу, не проумяваше как Оливия е могла да живее толкова време с това предателство. И сега всички се нуждаеха от много сили, за да се справят със ситуацията — ако изобщо беше възможно. В момента обаче важно беше едно-единствено нещо: да намерят Дейвид и Анна. Очевидно и Ралф смяташе така, понеже се изправи, а погледът му отново беше фокусиран.

— Трябва да отида при него — каза по-скоро на себе си и се обърна към баща си и сестра си. — Къде биха могли да бъдат?

— На практика навсякъде — отвърна сър Рупърт. — Не ни остава нищо друго, освен да се разпръснем във всички посоки и да ги търсим.

— Тогава да тръгваме!

Ралф се запъти към вратата. Кейт също не я сдържаше на едно място. Трябваше да помогне, доколкото можеше, затова заобиколи ниската масичка между дивана и креслата и последва Ралф.

— Аз мога да тръгна към Уотърдън — предложи. — Местността е безлюдна, но Анна веднъж ми спомена, че с Дейвид обичали да яздят през тамошната гора. Може би са…

— Не! — Лейди Илайза, която дотогава бе седяла безмълвно в креслото си, стана, когато Кейт мина покрай нея, и впи пръсти в ръката й. — Не ни трябва помощта й! — В очите й проблесна омраза. — Тя е виновна за всичко, Ралф! Сдушила се е с този тип! — изригна и посочи Бен. — Това е заговор! Целят да изместят Дейвид и да отнемат онова, което му принадлежи. Но ти не бива да го допускаш!

И така здраво стисна ръката на Кейт, че тя извика от болка. С две крачки Бен се озова до двете, захлупи с длан ръката на лейди Илайза, разтвори пръстите й и дръпна Кейт от разпенената стара дама, докато сър Рупърт и Клер я задържаха далеч от Кейт.

Сърцето на Кейт препускаше, а главата й сякаш за миг се изпразни. Знаеше, че лейди Илайза не я обича, но тази отявлена враждебност я разтърси до мозъка на костите.

— Всичко наред ли е? — попита Бен и чак когато чу гласа му досами ухото си, тя осъзна, че всъщност се е облегнала на него. Лейди Илайза толкова я беше стреснала, че инстинктивно бе подирила закрила при него. Нервно отстъпи крача назад и кимна, обаче близостта помежду им бе достатъчна на лейди Илайза, за да предприеме нова атака.

— Ето, вижте ги! — И посочи Кейт и Бен. — Двамата имат нещо един с друг. Целуваха се в библиотеката. Още щом видях този тип, разбрах, че ще ни причини неприятности. И вината е нейна! Тя го доведе тук!

— Престани, Илайза! — извика сър Рупърт и погледна строго жена си. — Кейт няма вина, нито пък Бен.

— Не — добави Клер с гневно изражение. — Отговорността е изцяло на Оливия.

Но лейди Илайза изобщо не ги слушаше. Цялата трепереше, бузите й пламтяха. Изглеждаше като изпаднала в умопомрачение, напълно обсебена от омразата си към Бен. Е, театралниченето беше кажи-речи неин специалитет, ала ставащото в момента определено беше страшно. И другите явно го забелязаха, понеже Клер и баща й се спогледаха.

— Ще остана с нея — каза Клер и кимна по посока на вратата. — Мисля, че е по-добре да тръгвате.

Настоятелният жест и думите и бяха насочени най-вече към Кейт и Бен, защото беше очевидно, че лейди Илайза ще се успокои едва когато те излязат. Двамата изпълниха подканата, сър Рупърт и Ралф също напуснаха библиотеката.

— Кейт, съжалявам, не зная какво я прихвана. — Ралф се извини за държането на майка си и добави: — Дали би могла все пак да отидеш в Уотърдън и да ги потърсиш там? Ще ти бъдем много благодарни. Тогава аз ще тръгна надолу към Фейкънхам, а татко и Къркби ще обиколят крайбрежните пътища.

— Да, разбира се.

Кейт кимна, зарадвана, че може да помогне с нещо. Но в следващия миг се вцепени, защото Бен неочаквано сложи длан на рамото й.

— Ще те придружа.

Кейт се вторачи в него, Ралф и сър Рупърт — също.

— Не си длъжен — възрази тя, обаче на лицето му се изписа онова решително изражение, което така добре познаваше.

— Може да помогна.

— Благодаря. — Ралф очевидно също бе изненадан от предложението, но не зададе никакви въпроси, а само кимна. По лицето му пробягна мимолетна усмивка на облекчение. — Помощта ти със сигурност ще бъде от полза.

С тези думи се обърна и се запъти към голямото фоайе. Кейт го последва заедно с Бен и сър Рупърт, който току поглеждаше изпитателно Бен с крайчеца на окото си. Никой не продума, докато не се разделиха на площада пред замъка.

— Обадете се веднага, ако ги откриете — извика Ралф и отиде при мерцедеса си. И потегли още преди Кейт и Бен да се качат в нейния ландроувър.

— Как така изведнъж промени принципите си? — попита Кейт по-гневно, отколкото всъщност искаше, запали колата и даде на заден. — Мислех, че никога няма да застанеш на страната на Камдън.

Върху бузата на Бен трепна мускулче.

— Не съм ги променил, но съм задължен на Дейвид — заяви и Кейт преглътна, тъй като пак си припомни инцидента на терасата. Дали Бен наистина се чувстваше задължен на Дейвид… или това беше просто предлог, а причината да участва в търсенето беше друга?

Толкова й се искаше да вярва, че Анна и Дейвид не са му безразлични и затова идва с нея. Само че, честно казано, знаеше твърде малко за него и подбудите му и твърде много се боеше от нови разочарования.

За едно обаче беше прав — може би наистина щеше да бъде от помощ в търсенето. Така че Кейт не каза нищо повече, а подкара ландроувъра по алеята, включи фаровете и даде газ.