Катрин Тейлър
Наследството (34)

33.

Анна отвори очи и погледна Дейвид, който се беше надвесил над нея. Беше обхванал лицето й в шепи и я гледаше угрижено. Понеже беше паднала от коня. Точно така. Ама че тъпотия. Искаше да се усмихне и да подхвърли някоя нахакана реплика, за да го успокои. Но тогава се сети какво бе обсебило съзнанието й. Причината за топката в стомаха, която я измъчваше от вчера и сега пак напомни за себе си. Затова просто направи гримаса, надявайки се да мине за усмивка.

— Искам да стана — каза и Дейвид я подхвана, помогна й да седне.

— Полека — рече и я възпря, когато понечи да се изправи на крака. — Наистина ли си добре? Нещо боли ли те?

— Не. — Анна поклати глава. Е, глезенът я наболяваше, но най-много да го беше понатъртила. Виж, сърцето по всяка вероятност не влизаше в сметката. — Мисля, че минах между капките.

— Хубавичко ме изплаши, знаеш ли? — Едва сега сянката окончателно изчезна от лицето на Дейвид. — Откога взе да падаш от коня? — подкачи я и отново се усмихна.

И както винаги на бузата му се появи мъничка трапчинка. Беше й позната, ала и нова. Тъй като породи у нея нещо, което бе ново. Анна извърна глава и изведнъж забеляза, че нещо липсва.

— Но къде са конете?

— Избягаха. — Дейвид сви рамене. — Заради пукотевицата. Само да пипна този тип, дето стреля, ще му дам да разбере. Обзалагам се, че е бракониер.

Анна смръщи чело.

— И Честър ли избяга? Защо не го задържа?

— Ти лежеше на земята и не помръдваше. Уплаших се за теб — рече той и сърцето на Анна прескочи.

— А сега?

— У теб ли е мобилният ти телефон? — попита Дейвид. Анна кимна и бръкна в джоба си, но когато извади смартфона и се опита да набере номера на Дарингам Хол, екранът остана тъмен. По дяволите!

— Батерията е паднала — каза отчаяно. — Снощи забравих да я заредя.

Което изобщо не беше за чудене. Тъй като след дългия разговор с Кейт мозъкът й бе зает единствено с въпроса как да постъпи и в него нямаше място за нищо друго. Обаче така и не взе решение. Всъщност знаеше само, че не може да си замълчи, след като бе разбрала резултата от теста за бащинство. Да си замълчи завинаги. Само дето умът й не побираше как да каже на Дейвид онова, което трябваше да научи?

Някак се надяваше, че все ще й падне удобен случай, затова и реши да пояздят заедно. Но куражът я напусна и вече не беше сигурна дали ще събере сили да му каже.

— Толкова млада и вече забравана — подразни я Дейвид.

— Каза човекът, който за щастие носи телефона у себе си — върна му го тя и двамата си размениха мимолетни усмивки.

Както преди, помисли си Анна и сърцето й се сви, щом осъзна, че той ще престане да се усмихва, когато му каже истината. Тогава ще я намрази, и то с право. В края на краищата всичко беше по нейна вина.

— Какво има? — попита озадачено Дейвид и леко наклони глава настрани. — Каква е тази физиономия, да не е настъпил краят на света?

— Нищо, аз… просто много отдавна не съм падала от кон — каза тя, за да отвлече вниманието му. — Е, какво ще правим сега?

Той вдигна рамене и й помогна да стане.

— Сега щем не щем, ще трябва да вървим. Но сигурно няма да се наложи да изминем целия обратен път. Когато конете се върнат в имението, сто на сто ще тръгнат да ни търсят. — В следващия миг млъкна и подхвана Анна, която се олюля. — Какво има?

— Не зная — каза тя и повторно се опита да стъпи на левия си крак, само че острата болка отново прониза глезена й. — Не мога. Може би все пак съм разтегнала сухожилие.

Дейвид клекна и опипа глезена й, който действително беше леко отекъл и сега я болеше по-силно отпреди. После се изправи.

— Дали ще можеш да се движиш, ако те подкрепям?

— До Дарингам Хол? — запита скептично Анна. До имението положително имаше двадесет мили. Не, наистина не можеше да си го представи. Дейвид обаче само се усмихна.

— До църквата „Вси светии“ — поясни. — Там ще можеш да седнеш и да вдигнеш болния крак. И ще имаш покрив над главата си, ако кавалерията закъснее и се наложи да доведа помощ.

Ами да, рече си Анна. Малкият параклис, една от най-старите църкви в околността, беше наблизо, накрай гората. Често яздеха дотам. Богослужения имаше веднъж месечно, и то от април до септември, понеже в постройката нямаше ток. Просто не си струваше да прекарат електричество до нея, тъй като беше доста отдалечена. Чифликът, в който се бе намирал в миналото параклисът, беше отдавна изоставен, а и в района кажи-речи не живееха други хора, така че при нужда се палеха свещи. Ала точно тази атмосфера на запустялост, излъчвана от църквицата, й придаваше чар и Анна обичаше да ходи там.

— Да, мисля, че ще се справя — каза тя и обви ръка около рамото му, а той я прегърна през кръста, за да я крепи, доколкото може.

Само дето не след дълго се оказа, че планът им е бил твърде оптимистичен, понеже Анна взе да куца много по-силно и напредваха едва-едва. Тя полагаше усилия да не се предава, но в един момент Дейвид спря.

— Така няма да се получи — каза и я накара да обгърне врата му. После й нареди да се държи здраво и я вдигна на ръце.

— Дейвид, няма да стане, много съм тежка — възрази Анна, обаче той само се усмихна.

— Лека си като перце — каза и не я пусна, носи я по останалия път до параклиса, който вече се виждаше.

Килограмите й явно наистина не го затрудняваха, а на Анна й беше приятно да я носят, затова престана да се дърпа и изтощена, склони глава на рамото му. Куцането и болката я бяха измъчили, а размишленията за това как да постъпи, още повече влошаваха нещата.

Щом стигнаха до параклиса, Дейвид внимателно я пусна да стъпи на земята и отвори вратата, която никога не се заключваше. След това й помогна да докуцука до помещението.

Корабът беше тесен, с оскъдна украса — с изключение на разноцветните витражи и дървените паметни плочи на пастори и църковни дарители от миналото. Затова пък почти навсякъде имаше най-обикновени свещници със свещи, заместващи липсващите лампи. Останалата част от обзавеждането беше спартанска: голям каменен олтар, дървен амвон и четири стари пейки с високи облегалки отдясно и отляво на пътеката. Пейките бяха за двама, най-много трима души и в краищата им имаше вратички, така че наподобяваха килийки от пчелна пита. Анна неволно се засмя, когато Дейвид й отвори една от вратичките, за да седне.

По-рано, в детството си, понякога си играеха на криеница в параклиса. Единият „изчезваше“ в някоя от килия, а другият влизаше в помещението и трябваше да отгатне в коя. Най-често печелеше тя, защото рошавата му коса обикновено се подаваше от ръба на пейката. Сто на сто го правеше нарочно — днес беше вече сигурна, макар да отричаше упорито. Винаги я превъзхождаше, защото беше доста по-голям, но за разлика от сестрите й, които не бяха толкова тактични, никога не го демонстрираше пред нея. Затова и Анна толкова обичаше компанията му — открай време помежду им съществуваше специална връзка, симпатия, неподвластна на разликата във възрастта. Можеше да разчита на него, беше го усетила още като малка, а през годините това чувство се беше засилило и превърнало в близко приятелство, за чиито действителни измерения си даваше сметка едва сега. Всъщност май нямаше нищо, което да прави без Дейвид. Беше винаги на линия, когато имаше нужда от него, даваше й съвети или просто изслушваше, когато нещо й тежеше на сърцето. Беше съвсем естествена, важна част от живота й. Може би дори важната…

— Ало, Земята вика Анна — каза Дейвид и се захили, когато тя го погледна стреснато. После й нареди да вдигне болния си крак и тя побърза да го качи на пейката. Очевидно й го беше казал вече, но тя бе толкова унесена в мисли, че не го беше чула. — Пък аз ще потърся кибрит, скоро ще се стъмни и не е зле да имаме някаква светлина.

Отиде до олтара и действително откри кибрит, така че малко по-късно всички свещи вече горяха. Пламъчетата бяха достатъчни, за да осветят помещението, но хвърляха треперливи сенки в ъглите. Старите варосани стени от камък също допринасяха за атмосферата на хлад и Анна препери.

Дейвид, който все още беше на пътеката, го забеляза и се намръщи.

— Май е по-добре да се върна и да доведа помощ. Иначе може и да си седим тук цяла нощ.

— Не. — Анна тръсна енергично глава. — Моля те, недей. Аз… не искам да остана сама тук.

Дейвид пак се захили, отвори вратичката на пейката и седна до нея, прегърна я през рамо.

— Не ми казвай, че се страхуваш на това толкова тихо и спокойно кътче! Имаш ли представа кога е построено? — попита, видимо в стихията си, и посочи към олтара и дървената конструкция на тавана. — Преди цяла вечност и ако можеха да говорят, стените положително биха ни разказали вълнуващи истории, например за епохата, когато тук е върлувала черната смърт. Или за поселищата, които навярно са били на същото място, но отдавна са изчезнали от лицето на земята. Останала е само църквата. Устояла е на всичко, като непоклатима скала. Затова никъде няма да си на по-сигурно място и не бива да се плашиш.

Анна се облегна на него и зарови лице в ямката на ключицата му, за пръв път равнодушна към познанията му по история, от които иначе толкова се възхищаваше. Въпреки че усещаше топлината на тялото му, още й беше студено.

Тя обаче се страхуваше. Дори много. Но причината не бе в църквата, а в нея. В ситуацията, в която сама се беше поставила.

— Няма ли все пак да споделиш? — попита Дейвид, който, изглежда, усещаше, че нещо я измъчва.

Първият й импулс беше да отрече, ала колко още би могла да пази тайната? Кейт беше права, не можеше да мълчи вечно. Ала как да му каже? Беше толкова подло, толкова чудовищно, а тя не искаше да нарани Дейвид. Нито за миг. Как можеше да е толкова наивна и да вярва, че не друго, а нови тайни биха оправили нещата? Преглътна с усилие, сърцето й се качи чак в гърлото, докато се взираше в очите му, в които искряха весели пламъчета.

— Толкова ли е зле? — попита той и в усмивката му се прокрадна несигурност, след като тя не отвърна. — Хайде, кажи де. Пак ли е свързано с Бен?

Анна понечи да отговори, но не успя, а Дейвид го изтълкува като потвърждение. И въздъхна дълбоко.

— Ако се каниш да ми разкриеш, че Бен ми е полубрат, вече зная. Татко ми каза, преди да дойдеш.

Мисълта за това явно не му хареса и лицето му помръкна. За миг-два се втренчи право пред себе си.

Сърцето на Анна препускаше лудо, а под кожата на главата й сякаш полазиха мравки. Тъй като отведнъж й стана ясно, че трябва да му каже. Нещата нямаше да се разминат даже да си замълчеше за седмици или месеци. Пък и истината бе твърде значима, твърде важна. И за него, и за нея самата.

— Не — промълви тихо. — Друго е.

Дейвид смръщи чело объркан.

— Това пък какво означава? Да не би тестът да е неточен?

— А, не, точен е. — Анна посегна към ръката му, стисна я между дланите си. — Дейвид, сега навярно ще ме намразиш, защото идеята беше моя. Обаче знаех, че съзнанието ти е ангажирано с казаното от майка ти вечерта на бала и исках да разсееш съмненията си. Затова помолих Кейт да направи още един тест. С твоя проба.

Дейвид само се вторачи в нея, а тя сви безпомощно рамене.

— Мислех… мислех си, че постъпвам правилно. Не исках да се измъчваш, но…

— Но какво?

Анна вдиша и издиша дълбоко, а очите й се напълниха със сълзи, защото болката, която неминуемо щеше да му причини, се заби като нож в гърдите й.

— Дейвид, страшно съжалявам, но Оливия не е излъгала. Вуйчо Ралф… не ти е баща.