Катрин Тейлър
Наследството (3)

2.

Тоби вдигна глава и изръмжа — тихичко и гърлено, сякаш навън бе дочул нещо, събудило подозрението му, а коленичилата до него Кейт неволно се усмихна. Нямаше представа какво би могло да привлече вниманието на еърдейл териера — навън от доста време насам бушуваше лятна буря, а трясъкът на гръмотевиците и тракането на прозоречните капаци, блъскани от вятъра, бяха прекалено силни за слуха на Кейт и заглушаваха всички други шумове. Но самият факт, че Тоби реагира, беше вече добър знак.

— Жизнените му сили май се завръщат.

Кейт се изправи и се усмихна на Аманда Арчър, която седеше в кресло досами кучешката постелка пред камината.

— Мисля, че скоро ще се съвземе.

— Сигурна ли сте?

Старата дама като че ли още не можеше да повярва, защото погледът й бе все още угрижен. Кейт я разбираше: преди няколко часа, когато дойде да прегледа Тоби, го завари в плачевно състояние. Веднага забеляза симптомите на отравяне, така че трябваше да вземе незабавни мерки, за да го спаси. За щастие той се повлия добре от лечението и категорично прескочи трапа.

— Да, абсолютно съм сигурна — увери я Кейт и още веднъж се наведе над териера, който пак се беше изтегнал върху постелката, за да го погали по къдравата козина. — Нали, хубавецо? Напълно ще се възстановиш.

Едрото куче помаха сдържано с опашка и се опита да близне ръката й, което тя изтълкува като още един добър знак.

И Аманда явно най-сетне повярва, че най-лошото се е разминало, защото цялата засия. Ала само за миг. След това отново започна да се упреква.

— Не биваше да купувам този нов вид тор — каза и с несъзнателно движение прибра зад ухото си кичур от прошарената си коса. — Но кой да предположи, че в днешно време даже оборският тор е пълен с химия!

— Нямало е как да знаете — успокои я Кейт, докато прибираше инструментите и лекарствата си в чантата. — А и нали всичко се размина.

— Да, обаче само благодарение на вас! — рече сериозно старата дама. — Ако не бяхте дошли толкова бързо… — Очите й плувнаха в сълзи и Кейт стисна утешително ръката й.

— Та това е в реда на нещата.

— Не е така — настоя Аманда. — Днес е събота, а вие въпреки това дойдохте… Никога няма да го забравя. Имаме късмет, че се върнахте в Салтърс Енд. Знаех си, че Тоби ще се оправи, щом вие го лекувате. Никога не се отказвате.

Кейт се зарадва на комплимента, макар да не смяташе, че е направила нещо изключително. В края на краищата нали точно затова беше станала ветеринарен лекар. Което не беше никак лесно, понеже си извоюва следването въпреки изричното несъгласие на вуйна си и бе принудена да го финансира сам-сама. Дни като днешния обаче й показваха, че усилията са си заслужавали.

А колкото до завръщането си, не беше вземала по-лесно решение. Независимо че не всички спомени, свързани със Салтърс Енд, бяха приятни, чувстваше, че мястото й е тук. Природата и хората й бяха легнали на сърце и я даряваха със сигурност. Затова и се откъсна неохотно от тях, когато замина да следва, и веднага се възползва от предложението на стария селски доктор да започне работа в неговия кабинет.

Очите на Аманда още бяха насълзени.

— Просто не знаете какво означава това за мен — продума с треперещ глас. — Нямам си никого, освен Тоби.

Не продължи, но Кейт прочете по лицето й, че и до ден-днешен не беше превъзмогнала напълно смъртта на мъжа си. В началото на миналата година Джон Арчър, дългогодишен пазач на ловния парк в Дарингам Хол, бе починал внезапно от сърдечен инфаркт. Оттогава Аманда обитаваше къщата, останала неизползвана от новия пазач — той предпочиташе да живее по-близо до селото. Досега Кейт не се беше запитвала колко ли още време ще изкара безпроблемно тук в гората старата дама. Макар и на седемдесет и няколко години, беше държелива, само дето страдаше от артрит на коленните стави, което в някои дни затрудняваше придвижването й. Затова рано или късно със сигурност щеше да прибегне до чужда помощ.

— Дъщеря ви не може ли да идва и да ви помага?

Аманда сви рамене.

— Оттук до Кент е много път. Но когато може, ми гостува с внучката. — И се усмихна. — Не ме гледайте така, Кейт. Още не съм безпомощна баба. Наистина — добави и Кейт кимна.

Разбираше желанието на Аманда да остане в къщата, в която бе живяла толкова години с мъжа си. Положително беше пълна със спомени, които не искаше да изгуби. А когато дойдеше денят, в който вече нямаше да се справя сама, винаги можеше да се премести в селото. Доста къщи бяха собственост на семейство Камдън и те със сигурност не биха изоставили вдовицата на стария си служител.

— Добре, тогава утре сутринта пак ще намина да видя Тоби — каза Кейт. — Само за всеки случай…

Зад прозореца проблесна светкавица, последвана от оглушителен гръм, който разтресе цялата къща и стресна двете жени.

— Струва ми се, че не бива да излизате сега — рече задъхано Аманда. — Останете тук, докато бурята премине.

Кейт погледна часовника си.

— Много любезно от ваша страна, но не мога. Трябва да се отбия и в Дарингам Хол.

И то спешно, защото кобилата на Анна, племенницата на Ралф Камдън, щеше да роди съвсем скоро и Кейт всъщност трябваше да я прегледа още следобед. Не успя заради Тоби, но в конюшнята сто на сто я чакаха.

— Обаче ще ви помогна да затворим набързо капаците.

— Няма нужда. Винаги ги оставям отворени — възрази Аманда и Кейт сбърчи чело, понеже идеята не й хареса.

— Така ще бъде по-безопасно — настоя тя, имайки предвид не само бурята. Напоследък в района бяха станали цяла серия от кражби с взлом. Тъй като къщите и жилищата бяха направо опустошени, полицията допускаше, че престъпниците са склонни към насилие. Досега собствениците бяха отсъствали по време на обирите, но човек никога не знаеше.

Сякаш за да потвърди опасенията й, Тоби внезапно пак вдигна глава и изръмжа, този път по-продължително и по-силно, преди да се отпусне изтощен на възглавницата си и отново да затвори очи. Кейт беше почти сигурна, че би изтичал до вратата, стига да не беше толкова отпаднал, и това подкрепи решението й да обезопаси доколкото може къщата, преди да си тръгне. Тоби още известно време щеше да остане извън строя като пазач.

Ето защо отиде в антрето, сложи си обувките и якето и прекрачи прага, преди Аманда да й попречи.

Навън я посрещнаха толкова силен вятър и плющящ дъжд, че Кейт буквално се залепи за стената, за да затвори капаците, които бяха стари и заяждаха. Все някак успя и след като хлопна и последния, с облекчение чу как Аманда ги зарези отвътре.

За да се скрие от лошото време, Кейт побърза да свие зад ъгъла на постройката — и се вцепени, когато в проблясъка на поредната светкавица зърна приведена тъмна фигура, която се прокрадваше към къщата.

* * *

Бен едва успя да отвори очи. По всяка вероятност беше припаднал за малко, защото когато се надигна със стон, установи, че е лежал в крайпътните храсти. И че е сам. От момичетата нямаше и следа, колата им също бе изчезнала — както и ягуарът, бяха взели и него.

Шокът от случилото се полека-лека се уталожи в съзнанието му. Умът му направо не побираше безцеремонността и жестокосърдечието, с които го бяха нападнали младите жени. Неочаквано и петте вкупом го бяха обсипали с порой от юмруци и ритници. Можеше да се каже, че извади късмет, тъй като един от първите удари го уцели лошо в главата и го повали на земята. Иначе бог знае кога щяха да спрат побоя. Нямаше никаква представа кое ги бе накарало да офейкат, но ето че се бяха махнали оттук — а той самият беше пострадал доста сериозно.

Предпазливо попипа сцепената си кървяща устна и изстена, защото от движението го прониза болка в ребрата. Повечето удари бяха попаднали в гръдната област, затова и му беше трудно да диша, когато се изправи. Левият крак също му правеше номера, нещо не беше наред с коляното.

За миг просто постоя, без да помръдне, вторачен в полята и гората зад дъждовната пелена. След това изруга здравата, за да даде воля на отчаянието си, че насред крайно неприятна лятна буря се е озовал на някакво забравено от бога английско шосе и е останал без кола. Но това не беше най-големият му проблем. В ягуара бяха всичките му вещи: куфар, мобилен телефон, пари, паспорт — както и копията на документите, които възнамеряваше да покаже на семейство Камдън. Всичко беше заминало. Всичко.

И сега какво? Вбесен на себе си заради проявеното високомерие и напълно погрешната оценка на опасността, Бен огледа района, осветяван от бързата поредица мълнии. Мразеше да е безпомощен и беше решен час по-скоро да промени това състояние. За целта трябваше да намери най-близкото село или поне някой чифлик, откъдето да се обади в полицията. Момичетата надали бяха стигнали далеч с екстравагантната кола под наем — това поне беше утешително.

Само че не се виждаше нищо, освен поля от дясната страна на пътя и гора от лявата. Или пък…?

Бен присви очи и се взря в полумрака, който след блясъка на мълниите му се стори почти черен. Насред гъстата гора като че ли мярна светлинка. Ако имаше късмет, бяха прозорци на къща, която май не беше много далеч.

Възвърнал решителността си, се махна от шосето и пое през гората. Едва сега почувства колко е зле, защото при всяка крачка изпитваше болка и трябваше да върви леко приведен, за да може изобщо да се движи. Лошото време допълваше картинката: под листния покрив не валеше толкова силно, затова пък дърветата се огъваха с пукот под напора на вятъра и Бен едва успяваше да избегне откъртените големи клони, които току се стоварваха пред него.

Бързаше, доколкото му стигаха силите и колкото по̀ наближаваше светлинката, толкова повече се засилваше оптимизмът му, че действително върви към къща. И в един момент я видя: малка двуетажна вила, обградена от няколко бараки и разположена насред полянка. Светлината, идваща от прозорците, сега беше по-слаба отпреди, защото някой бе затворил капаците, но силуетът на къщата ясно си личеше. А и в последните метри се натъкна на павирана пътека, което улесни придвижването му.

Макар да не разбираше как човек може да издържи в такъв пущинак, никое място досега не му се беше струвало по-примамливо. Куцайки, отмина ландроувъра, паркиран пред вилата, и се насочи към вратата. Само още няколко крачки и щеше да си отдъхне. Явно късметът не го беше изоставил напъл…

— Стой на място! — извика внезапно нечий глас.

Бен се сепна от изненада и се изправи в цял ръст. Обърна се, но в полумрака заради бурята и дъжда, който тук на поляната отново се изливаше като из ведро, не успя да различи добре фигурата отдясно, затова направи крачка към нея и твърде късно видя, че е вдигнала застрашително ръка.

— Ей, какво…?

Нещо тежко се стовари странично върху главата му и потопи всичко наоколо в непрогледна тъмнина.