Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Имението Дарингам (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Erbe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2018)
Разпознаване и корекция
asayva(2018)

Издание:

Автор: Катрин Тейлър

Заглавие: Наследството

Преводач: Емилия Владимирова Драганова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-26-1607-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7889

История

  1. —Добавяне

27.

— Дейвид, седни де! Чаят ти ще изстине.

Оливия се беше отпуснала в едно от креслата на Синия салон и го гледаше настойчиво. Той обаче остана прав до прозореца, наблюдавайки как майка му държи чашата.

Беше повдигнала лакти, поставила чашата върху дланта си, а с другата ръка бе хванала дръжката. Всичко изглеждаше някак превзето, също като усмивката й. Той неволно се развесели, щом си даде сметка, че Оливия копира едно към едно позата на лейди Илайза, която бе седнала на дивана — може би като се изключеше, че изражението на старата дама беше на километри от усмивка. Но иначе Оливия буквално повтаряше свързаните със следобедния чай жестове на свекърва си, на която неизменно се стремеше да подражава.

Дейвид знаеше, че това всъщност е признак на неувереност. По-рано не му беше правило впечатление, но откакто бе пораснал, забелязваше, че майка му има проблеми. Търсеше нещо, което не можеше да намери в живота си — признание, уважение, Дейвид не беше съвсем сигурен какво точно, само предполагаше кои са причините, защото тя никога не разговаряше с него за това. И очевидно вярваше, че трябва да играе роля, за да получи желаното: ролята на дама от висшето общество. Само че все по-трудно успяваше да поддържа фасадата, може би и защото в действителност не бе такава. А фактът, че изобщо се опитва, внезапно го ядоса.

Защо просто не можеше да бъде самата себе си — Оливия Камдън, по баща Брунсуик, дъщеря на богат предприемач от Норич, която се беше влюбила до полуда в следващия баронет на Дарингам Хол, беше се омъжила за него и му беше родила син.

Дали беше така? Или романтичната история май не беше истина? Щом пак възникнаха съмненията, които го преследваха вече дни наред, отново се обади познатото къркорене в корема. Понечи да ги изтласка от съзнанието си, както бе правил в началото, но те се инатяха, не позволяваха да ги игнорира.

— Дейвид?

Сър Рупърт, който бе на канапето до жена си, също се обърна към него. Посочи свободното кресло и този път Дейвид седна, макар и неохотно. Днес нямаше абсолютно никакво желание за общи приказки и като че ли не беше единственият. Тъй като и останалите не бяха кой знае колко словоохотливи, особено лейди Илайза. При нея обаче това беше тактика, начин да накаже с презрение Оливия, която отчаяно се мъчеше да поддържа разговора.

— Срещнах Луис Бартън във Фейкънхам — разказваше в момента. — Винаги ме поздравява толкова любезно, човек направо би помислил, че между семействата ни няма никакви разправии! А Тимъти сподели, че пак е пуснал жалба срещу нас. — Засмя се, обаче прозвуча изкуствено. — Аз, разбира се, не му обърнах внимание. Искам да кажа, какво си въобразява той? Че ще се поддам на опитите му да флиртува с мен?

Смехът й секна, а погледът се плъзна към лицето на лейди Илайза, навярно в очакване на реакция: усмивка, какъвто и да било знак, че старата дама й е простила. Но лейди Илайза само отпи от чая си и студеното, отблъскващо изражение в очите й не се промени.

От вечерта на бала Оливия беше в немилост, защото бе дръзнала да провали празненството с изпълнението си. И макар историята с Бенедикт Стърлинг отдавна да заемаше повече място в разговорите им, лейди Илайза беше непреклонна.

Както и аз, рече си Дейвид и усети, че къркоренето в корема му се превърна в болезнен гняв. Оливия му беше майка, но вече не я разбираше. Не й вярваше…

— Наистина стой настрана от него. В момента си имаме достатъчно неприятности — отговори й сър Рупърт, защото никой друг не го направи, и в гласа му се долови упрек.

За миг-два се чуваше само тиктакането на часовника върху камината, докато помежду им се разстилаше тягостно мълчание. Или поне Дейвид го възприемаше като тягостно.

Той погледна сър Рупърт, който отвърна на погледа му, и се запита дали и дядо му още премисляше репликата на Оливия на терасата. Дали под усмивката му, която обикновено беше топла и приветлива, не прозираше и някаква несигурност? Дали сега не наблюдаваше своя внук с други очи?

Дейвид стисна зъби. Достатъчно мъчителна беше мисълта, че е много вероятно да не стане баронет на Дарингам Хол след дядо си и баща си. А съмнението, което бе посяла у него собствената му майка, направо го съсипваше.

— Защо го каза? — Всъщност нямаше намерение да го изрече гласно, но просто не можа да сдържи въпроса и прониза Оливия с гневен поглед. — Защо заяви, че не съм син на татко? Какво означава това?

На лицето й се изписа обида, ала и нещо като паника. Погледът й повторно се плъзна към лицето на лейди Илайза, после към сър Рупърт, които явно също чакаха отговор.

— Аз… нали вече обясних. Бях пияна и ядосана на баща ти. — Оливия остави чашата с треперещи пръсти. — Беше непростимо от моя страна, наистина съжалявам. Повярвай ми!

Точно там е проблемът, рече си Дейвид. Че вече не знаеше на какво да вярва. Нервно скочи от мястото си и се върна до прозореца, загледа се навън — докато в един момент усети на рамото си нечия ръка. Ръката на дядо си, който се бе приближил до него.

— Всички не сме на себе си заради този Стърлинг — каза сър Рупърт и съвсем лекичко побутна внука си, сякаш за да го извади от летаргията. Сетне усили натиска на ръката си, а на лицето му изгря окуражителна усмивка. — Но няма да се дадем, нали, момчето ми?

Дейвид си пое дълбоко въздух и издиша. Знаеше какво очакват от него: да се стегне, именно сега, в тази трудна ситуация. Ето защо кимна и промълви доста по-тихо, отколкото му се искаше:

— Не, няма.

Сър Рупърт го пусна.

— Добре — рече с въздишка на облекчение, сякаш за него темата беше приключена.

Де да можех да го кажа и за себе си, рече си Дейвид. Предположи, че дядо му пак ще го накара да седне и да пийне още чай, но още преди сър Рупърт да продума, вратата се отвори и Тимъти влезе със сериозна физиономия.

— Извини ме, мамо. Оливия. Дейвид. — Кимна на всички и се обърна към баща си, когото очевидно търсеше. — Татко, може ли да поговорим на четири очи?

— Естествено.

Сър Рупърт явно не се подразни от повода да се измъкне от напрегнатата атмосфера на днешния следобеден чай и последва по-младия си син, като напълно съзнателно пренебрегна осъдителния поглед на жена си, която не одобряваше да прекъсват нейните ритуали.

— Дейвид, ела — каза Оливия, щом двамата мъже излязоха, и му посочи креслото. — Изпий си чая.

Дейвид обаче остана прав. Беше почти сигурен, че въпросът, който Тимъти искаше да обсъди толкова спешно, отново бе свързан с Бенедикт Стърлинг. И че новините, които се канеше да съобщи на Рупърт, не бяха добри, понеже изглеждаше доста угрижен. Какво ли се беше случило пак?

Дейвид се размърда, но не се върна на мястото си, а забърза към вратата.

— Къде отиваш? — попита майка му, уплашена от внезапното му тръгване. Лейди Илайза също беше всичко друго, но не и очарована от факта, че още един от любимците й няма време за нея.

— Дейвид! — възкликна предупредително, това обаче не промени решението му.

— Трябва да свърша още нещо — отвърна той и се постара оправданието му да прозвучи особено убедително. Нямаше вече нерви да разговаря с майка си. Вместо това щеше да се отбие в конюшнята. Ако имаше късмет, щеше да завари Анна, по това време обикновено беше там. А ако я нямаше, щеше да я търси, докато я открие.

През последните дни я отбягваше, понеже се чувстваше много зле. Не знаеше дали да разговаря с нея за онова, което бе подхвърлила майка му, или да си замълчи. Впрочем то нямаше и нужда, защото Анна често го разбираше и без думи. Внезапно изпита потребност от присъствието, от близостта й.

— Не сме приключили още с чая. Работата ти положително може да почака! — каза Оливия и в гласа й се долови обида, но и отчаяние. Перспективата да прекара остатъка от времето за следобедния чай само с лейди Илайза явно никак не й се нравеше. Само че този път Дейвид не прояви съчувствие.

— Не, не може — отговори лаконично и дръпна вратата на Синия салон зад гърба си, без да погледне назад.