Катрин Тейлър
Наследството (24)

23.

Дейвид седеше със свити колене на пейката и се взираше пред себе си, когато Анна свърна зад последния висок храст от живия плет и се озова в центъра на лабиринта. Светлините на замъка не стигаха дотук, но луната се беше показала и огряваше сериозното му лице и голямата бяла лепенка на челото му.

— Анна. — Щом я видя, по лицето му пробягна усмивка. Свали крака от пейката, за да й направи място. — Мислех, че вече спиш.

— Търсих те.

Седна до него и приглади вечерната си рокля. И той беше още със смокинга си, не си беше направил труда да се преоблече, преди да дойде в парка.

Анна предположи, че е тук, след като не го намери никъде в замъка — лабиринтът открай време беше нещо като тяхно убежище, мястото, на което двамата се усамотяваха, когато трябваше да обмислят нещо.

— Гостите тръгнаха ли си? — поинтересува се Дейвид, а когато тя кимна, въздъхна дълбоко. — Значи днес се разотидоха значително по-бързо от обикновено. Всъщност нищо чудно. А утре сутрин ще гръмнат клюките.

Анна не отговори. Вярно — повечето хора си тръгнаха по-рано от друг път. Пък и никой, камо ли семейството, не възвърна празничното си настроение.

Миг-два седяха мълчаливо, после тя попита тихо:

— Как си?

Той сви рамене и отговори, без да я погледне:

— Как да съм? Цяла каменна статуя едва не се стовари на главата ми, докато спасявах точно човека, който се кани да оспорва мястото ми на наследник. А веднага след това пияната ми майка прави сцена на татко и пред половин Норфолк твърди някакви смехотворни неща. — С тези думи изрита тревата под пейката. — Все компоненти на идеална вечер, не мислиш ли?

Сърцето на Анна се сви. Много добре си представяше колко е объркан от станалото — защото и тя самата изобщо не беше на себе си.

Трудно смилаем бе фактът, че симпатичният Бен, спечелил сърцата на всички, в действителност беше нещо като „блуден син“ и очевидно хранеше дълбока омраза към семейството. Това беше тежък удар за родителите й и Айви, които бяха общували повече с него — да не говорим за Кейт, която изглеждаше направо смазана и си тръгна скоро след Бен. В цялата история имаше едно-единствено положително нещо: слуховете за новия наследник се разпространиха с такава светкавична бързина, че никой вече не отвори дума за излагацията на Оливия и за твърдението й, че Дейвид не е син на Ралф.

Това обаче не излизаше от главата на Анна, сигурна беше, че Дейвид седи тук не само защото се тревожи заради Бен и неговите претенции.

— Майка ти защо го каза? — наруши тя тишината.

Дейвид не я погледна, а продължи да се взира в тъмните храсти.

— Нямам идея. — Вдигна рамене. — За да засегне татко, да му причини болка. Нали я знаеш… колкото до обидите, има невероятно богато въображение.

Гласът му отново прозвуча саркастично, което бе абсолютно нетипично за него.

— Но не е вярно, нали?

— Не, естествено, че не.

Все още не я поглеждаше и Анна също се вторачи пред себе си.

Някак се надяваше Дейвид да разсее съмненията, но го познаваше твърде добре и усещаше кога казва нещо, без да е напълно убеден. Както сега.

Не искаше да повярва. И тя го разбираше. Никога не би му хрумнала такава мисъл и фактът, че сега я допускаше, поставяше всичко под въпрос.

Ами ако все пак беше вярно? Ако не беше син на Ралф? Тогава не й беше братовчед. Тогава изобщо не бяха роднини.

Анна затвори очи и се помъчи да изтласка всичко това от съзнанието си, също като Дейвид. Ала не успя.

— Ще се прибереш ли с мен? — попита, обаче той поклати глава.

— Иска ми се да поседя още малко тук. — Вдигна за миг глава и се усмихна, но другояче, не лъчезарно и непринудено, както бе свикнала да го вижда.

— Лека нощ — каза Анна и понечи да докосне рамото му, ала се отказа.

Трябва да открия истината, рече си, докато бавно вървеше през лабиринта. Познаваше пътя, така че намери изхода без проблеми дори на лунната светлина. Едва когато странното твърдение на Оливия бъдеше опровергано, всичко щеше пак да стане постарому. Тогава Дейвид нямаше да се измъчва. Нито тя.

Ами ако вуйна й не беше излъгала?

Анна тръсна глава, за да приспи окончателно съмнението в главата си, и когато остави лабиринта зад гърба си, решително се завтече към обляния в светлина замък. Не, нямаше да мисли за това.