Катрин Тейлър
Наследството (23)

22.

Всичко си дойде на мястото. Отведнъж — точно както бе предрекъл доктор Стивънс в болницата на Кингс Лин. В момента, в който видя Питър, стената, зад която бяха затворени спомените му, внезапно изчезна. Възвърна паметта си, достъпа до информацията за себе си и своя живот, които седмици наред бе търсил напразно. Сега вече знаеше — най-сетне.

Когато си представяше този миг през изминалите седмици, неизменно си мислеше, че ще се почувства щастлив и облекчен. Вярваше, че тогава всичко ще бъде наред.

Само че не стана така. Напротив. Сякаш повторно се събуди в кошмар, този път дори по-объркан. Тъй като хората, в чийто дом гостуваше и които му даваха опора през последните седмици — които постепенно му бяха станаха симпатични — бяха именно хората, причинили толкова болка на майка му. А жената, при която живееше и която бе допуснал твърде близо до себе си, бе част от този свят, погрешно смятан от него за приятелски настроен.

Гледаше Кейт и част от него — тази, която преди малко бе готова да й обещае всичко — жадуваше да отиде при нея и да я прегърне, защото изглеждаше толкова уплашена. Но другата, по-силната част тълкуваше точно това като знак, че поддържа семейство Камдън, а не него. Разбира се, че поддържаше тях, и затова той трябваше да бъде нащрек. А пък не беше нащрек по времето, в което не можеше да си спомни миналото си, и това го бе направило уязвим. Слаб…

— Бенедикт Стърлинг? — Айви проговори първа, защото другите все още изглеждаха твърде изненадани от изявлението на Бен, за да реагират. Тя смръщи чело. — Името ми се струва познато.

— Мисля, че вуйчо ти е получил писмото ми — отвърна Бен и това бе достатъчно, за да я подсети. На лицето й се изписа смайване.

— О, боже мой! Тогава… тогава ти си американецът, който се кани да ни даде под съд?

Бен целеше да изпита удовлетворение. В крайна сметка такъв беше планът му: да повдигне претенции за правото, от което го бяха лишавали досега, и да се наслади на страданието им, когато ги принуди да му го предоставят.

Само че изречено така от Айви, всичко му прозвуча неточно.

— Изисквам единствено каквото ми се полага — изтъкна той и издържа погледа на младата жена, която допреди минути му беше толкова приятна. Но пък и тя не беше сред хората, на които възнамеряваше да си отмъсти.

Пред вътрешния взор на Бен изплува лицето на Ралф Камдън и той като че ли донякъде се разочарова от това колко малко отговаряше на очакванията му. Във всеки случай баща му не изглеждаше суров и безскрупулен, по-скоро обратното. Даже го беше съжалил, когато жена му направи грозната сцена — жената, заела мястото на майка му, от чиято съдба Ралф Камдън не се бе поинтересувал нито за секунда.

Догади му се, защото внезапно го завладя чувството, че времето, прекарано в Салтърс Енд, е предателство спрямо майка му. И това чувство най-сетне възвърна ледената му ярост, с която преди три седмици бе заминал за Англия.

Да, нещата май не се развиха, както ги беше замислил, но това не означаваше, че планът му се е провалил. Сега, когато най-накрая си спомни всичко, щеше да довърши онова, заради което бе дошъл.

— Но… защо? — попита недоумяващо Кейт. — Защо искаш да дадеш под съд семейство Камдън?

— Защото твърди, че е син на Ралф и предявява претенции към титлата баронет — каза Тимъти Камдън, който в същия момент влезе във фоайето заедно със сър Рупърт и Ралф.

По всяка вероятност Къркби беше алармирал господарите си веднага щом си беше дал сметка, че Бен представлява заплаха за семейството.

— Син ли?

Питър, който все още стоеше до Бен, издиша шумно от изненада и се вторачи изумен в него, а от устата на Кейт се изтръгна възклицание на уплаха. Бен обаче се застрахова срещу всяка проява на слабост и не погледна нито към нея, нито към приятеля си, а съсредоточи цялото си внимание върху тримата мъже, които го фиксираха мълчаливо.

Ралф Камдън изглеждаше наистина потресен, сър Рупърт — обезпокоен, докато Тимъти не криеше враждебността си.

— Значи цялата история с амнезията е била номер, за да ни шпионирате? — предположи той и в хладния му овладян глас се долови гневна нотка.

— Не, действително бях извън строя — отвърна Бен и все пак погледна към Кейт. Тя се взираше в него като в непознат и това го засегна по-дълбоко от очакваното, затова бързо й обърна гръб и отново впери очи в тримата Камдън. — Сега обаче си спомням всичко и намерението ми не се е променило.

Ралф не каза нищо, просто стоеше, приковал изпитателен поглед в Бен, сър Рупърт очевидно още умуваше как да се държи с Бен при дадените обстоятелства. За разлика от него Тимъти нямаше никакъв проблем с поведението си, изражението му си оставаше неприязнено.

— Е, в такъв случай като семеен юрист би трябвало да изясня, че ни дължите и доказателства за твърденията си. Предполагам, можете да ни представите съответните документи.

Бен скръцна със зъби, когато си даде сметка, че не може. Документите бяха откраднати при обира — факт, който Тимъти явно подозираше, ако се съдеше по самодоволната му усмивка. При това Бен бе абсолютно сигурен, че семейство Камдън отдавна е запознато с положението. Но какво бе очаквал: разкаяние и разбиране?

— Не са у мен, обаче не е проблем да извадя ново копие на брачното свидетелство. Виж, вие навярно ще имате проблем да покажете документ за разтрогване на брака. Когато съм се родил, майка ми и брат ви все още са били женени. Така че имам право на титлата баронет — отговори той и поглеждайки към Ралф, добави: — Освен това тестът би трябвало да даде категорично доказателство за бащинството и да разсее всяко съмнение.

И пак отговори Тимъти Камдън, защото брат му очевидно си беше глътнал езика.

— Бихме допуснали подобно действие единствено при наличие на обосновано подозрение — заяви той и Бен усети нов прилив на гняв.

Продължаваха да отричат съществуването му и щяха да му създават всевъзможни спънки. Нямаше да си признаят доброволно, а може би се надяваха, че той ще се стресне и ще се откаже от по-нататъшни стъпки. Само че не го познаваха.

— Мда, в такъв случай може би ще е най-добре да изясним всичко в съда. — И се усмихна студено. — Това дори ми е…

— Не! — прекъсна го сър Рупърт и изгледа неодобрително Тимъти, чието агресивно държане явно не му се нравеше. След това се обърна отново към Бен. — Сигурен съм, че ще постигнем извънсъдебно споразумение.

Бен изсумтя.

— Не съм заинтересован от споразумение — изрече с цялото презрение, на което бе способен.

Не желаеше да го увещават да прояви разбиране, не желаеше да слуша и скалъпени обяснения. Нямаше извинение за онова, което тези хора бяха извършили, и нямаше начин да поправят стореното.

— Ще ви се обадя, щом събера документите — обяви още преди старият господин или другите да са си отворили устата, и се обърна към Питър и Сиена, направи им знак, че иска да си тръгне. Все едно накъде, чисто и просто трябваше да се махне оттук.

Ала в същия миг прикова поглед в Кейт и се поколеба. Тя все така стоеше до Айви и в очите й се четеше смесица от болка и изумление.

— Не можеш да постъпиш така — промълви глухо — след случилото се между нас!

Думите й го жегнаха и вбесиха — по-скоро от отчаяние, отколкото от яд.

Тъй като беше забравил, по дяволите. Беше забравил, че винаги избягва чувствата.

— Мога и ще го направя — отсече с твърд глас. — Затова май е по-добре да се изнеса от дома ти. Ще ти върна смокинга и ще покрия всички разходи, направени за мен.

— Бен… — Кейт пристъпи към него, той обаче се дръпна назад като опарен. Веднага след това се обърна и прекоси фоайето, последван от Питър и Сиена.

На стълбището отвън също не погледна назад, насочи се право към сребристата лимузина, която не бе паркирана в края на двора като другите коли, а беше спряна в средата, напречно и с гуми, завъртени докрай наляво. Само Питър успяваше да паркира толкова нескопосано, така че приятелят и асистентката му сигурно бяха пристигнали с този автомобил. И трябваше час по-скоро да се махнат оттук.

Голямата входна врата хлопна повторно зад тях, на стълбището се чуха стъпки. Бен допусна, че е Кейт, но продължи напред, докато в един момент тя не го стисна за мишницата и не го принуди да спре.

Погледите им се срещнаха за секунда, после Кейт скръсти ръце пред гърдите си и потърка рамене, сякаш изведнъж й беше станало студено в прохладната лятна нощ.

— Значи край? — Гласът й леко потрепери. — Нали каза, че нищо няма да се промени. Каквото и да се случи.

Той изкара въздуха от дробовете си. Сетне поклати глава.

— Нима за теб нищо не се е променило, след като вече знаеш кой съм и какво ще направя?

Бен не беше сигурен как би постъпил, ако Кейт отговореше отрицателно. Но тя явно не можеше, защото само преглътна и лицето й пребледня още повече.

— Беше грешка, Кейт. Всичко беше огромна грешка, нищо друго — процеди през зъби той, тъй като отново бе принуден да се бори с почти непреодолимото желание да я привлече в прегръдките си. — Съжалявам.

И се обърна рязко, тръгна след Питър и Сиена към автомобила. Почти очакваше Кейт да го спре повторно, ала тя не го стори. Сърцето му се сви, но той пренебрегна усещането и се качи на предната седалка.

— Горя от любопитство да чуя обяснението ти за всичко — каза Питър в пълен разрез с навиците си, докато обръщаше автомобила в обширния двор. Бен обаче изобщо не го чу, тъй като полагаше неимоверни усилия да не погледне още веднъж назад, към окъпания в светлина замък, който полека-лека потъна в мрака зад тях.

* * *

— Кейт? — чу се предпазливият глас на Айви, която сложи ръка на рамото й. — Всичко наред ли е?

Кейт тръсна глава и преглътна сълзите, които през цялото време пареха на гърлото й. Имаше чувството, че е загубила почва под краката си, откакто задните светлини на лимузината изчезнаха в тъмния парк.

— Все още не ми се вярва — продума Айви и уцели доста точно душевното състояние на Кейт.

Беше се опасявала, не, очаквала, че нещо може да попречи на отношенията й с Бен, когато той възстанови паметта си. Ала нито за миг не бе допускала, че миналото му ще бъде свързано по такъв съдбоносен начин с Дарингам Хол и семейство Камдън.

— Как е възможно да е син на Ралф? — И поклати глава. — Та това е направо невъзможно.

Айви я прегърна през рамо.

— След днешната вечер съм склонна да мисля, че май всичко е възможно. — Около устата й заигра тъжна усмивка. — Е, сега поне знаем, че определено си е заслужавал удара по тиквата… като имам предвид държането му преди малко.

Кейт знаеше, че Айви иска да я утеши, но въпреки това не успя да отвърне на усмивката й. Просто не можеше да забрави враждебното изражение на Бен.

— Въобразявах си, че го познавам — изрече унило и едва чуто. — Какво ли се е случило, че ви мрази толкова?

— Най-добре да попитаме Ралф и Тимъти — каза Айви и с лек натиск насочи Кейт към замъка.