В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (6)

III

Откри ги в двора да пият чай под безоблачното нощно небе и есените корони на дърветата.

Кралят и кралицата седяха на масата, а Рай, изтегнал се на кушетка, дърдореше безспир за рождения си ден и с какви пищни празненства възнамерява да го ознаменува.

— Нарича се рожден ден — подчерта крал Максим — едър, широкоплещест, с пламенни очи и черна брада — без да вдига поглед от купчината книжа, които четеше. — Не са няколко дни и определено не става дума за цяла седмица!

— Двайсетгодишнина! — противопостави се Рай и размаха празната си чаша за чай. — Юбилей! Няколко дни празненства надали изглеждат пресилени… — кехлибарените му очи пламнаха лукаво. — Освен това и бездруго половината са за народа. Кой съм аз, че да отказвам на поданиците си?

— А другата половина? — поинтересува се кралица Емайра, чиято дълга тъмна коса бе украсена със златна панделка и събрана в тежка плитка на гърба.

Рай стрелна родителите си с победоносна усмивка:

— Ти си твърдо решена да ми намериш половинка, майко.

— Да — потвърди кралицата и разсеяно намести приборите на масата, — но предпочитам да не превръщам двореца в бордей все пак.

— Не бордей! — възрази Рай и прокара пръсти през гъстата си черна коса, с което размести положената там златна тиара. — Просто ефикасен начин да се оценят множеството нужни атрибути на… О, Кел! Той ще подкрепи логиката ми.

— Намирам идеята за ужасна — отвърна Кел и закрачи към семейството.

— Предател! — възмути се Рай с престорена обида.

— Но — допълни Кел при приближаването си към масата, — той все пак ще гуляе. По-добре ще е да му организирате купон тук в двореца, където поне ще го държим настрани от неприятностите. Или да ги минимализираме, доколкото е възможно.

Рай засия и възкликна, имитирайки басовия глас на баща си:

— Логично, логично!

Кралят остави настрани документа, който държеше в ръката си, и огледа Кел.

— Как мина пътуването ти?

— Беше по-дълго, отколкото ми се харесва — призна Кел, докато ровеше из джобовете по многобройните лицата на палтото си, за да открие писмото на принц-регента.

— Започнахме да се притесняваме — намеси се кралица Емайра.

— Кралят не се чувстваше добре, а и принцът се държа ужасно — обясни Кел и подаде посланието.

Крал Максим го взе и го остави настрани, непрочетено.

— Седни — подкани кралицата. — Струваш ми се блед.

— Добре ли си? — попита кралят.

— Напълно, сир — отвърна Кел и се намести благодарно на един стол до масата. — Просто съм уморен.

Кралицата се пресегна и положи длан на бузата му. Кожата й беше по-тъмна от неговата — кралското семейство имаше наситен тен и в съчетание с меднозлатистите очи и черна коса всички изглеждаха като издялани от лакирано дърво. Със светла кожа и червеникава коса, Кел постоянно се чувстваше не на място. Кралицата бръсна шепа медни кичури от челото му. Винаги търсеше истината в дясното му око, сякаш то беше новинарска дъска, в която човек може да се взре и да види миналото. Така и не споделяше обаче какво вижда там. Кел я улови за ръката и я целуна.

— Добре съм, Ваше Величество!

Емайра го погледна уморено и той се поправи:

— Майко.

Появи се слуга, който донесе чай — сладък и подправен с мента — и Кел отпи дълга глътка, а сетне остави семейството си да разговаря, а мислите си — да се реят в уюта на гълчавата им.

Когато вече едва държеше очите си отворени, помоли да го извинят. Рай се надигна от кушетката заедно с него. Кел не се изненада. Принцът не бе отклонил поглед от него още от сядането му на масата. И двамата пожелаха лека нощ на родителите си и Рай последва Кел в коридора, като си играеше със златната диадема, кацнала в черните му къдри.

— Какво пропуснах? — поинтересува се Кел.

— Нищо особено — отвърна Рай. — Холанд намина. Току-що си тръгна.

Кел се намръщи. Червеният Лондон и Белият поддържаха много по-близка връзка от тази със Сивия, но комуникациите им все пак минаваха за рутинни. Холанд се беше отклонил от графика с почти седмица.

— А ти с какво се върна тази нощ? — попита Рай.

— С главоболие — отвърна Кел и разтри очи.

— Знаеш какво имам предвид — запъна се принцът. — Какво донесе през вратата?

— Нищо освен няколко лина… — Кел разтвори широко ръце. — Претърси ме, ако желаеш — добави ухилен.

Рай така и не бе успял да хване цаката на палтото му с многото лица и Кел вече завиваше по коридора, сметнал въпроса за приключен, когато принцът го изненада и посегна не към джобовете, а към раменете му и го бутна гърбом в стената. Силно. В съседство портрет на краля и кралицата се разлюля, но не падна. Многобройните стражи по коридора погледнаха към принцовете, но не помръднаха от постовете си.

Кел, близо година по-голям от Рай, имаше телосложението на следобедна сянка — висок и слаб — а принцът, напротив, беше едър като статуя и почти толкова силен. Предупреди:

— Не лъжи. Не и мен.

Кел стисна устни в тънка черта. Рай го беше спипал веднъж — преди две години. Не по време на самата контрабанда, разбира се, но го приклещи по друг, по-хитроумен начин. Заради доверието помежду им. Една лятна нощ двамата пиеха на един от многото балкони на двореца, със сиянието на Айл под тях и ивица небе над главите им, и истината просто се изтърколи. Кел беше казал на брат си какви сделки сключва в Сивия Лондон, както и в Белия, а понякога дори в Червения, и какви неща прекарва тайно. Зяпнал, Рай го изслуша докрай и заговори, не за да изнесе на Кел лекция поради какви причини това е грешно — или незаконно. Просто го попита защо.

— Не знам — призна антари и това беше самата истина.

Рай се бе поизправил на стола, с очи, кървясали от пиенето. Видимо разстроен, попита:

— Нима не ти осигуряваме всичко? Липсва ли ти нещо?

— Не — отвърна Кел и това също беше истина, но същевременно и лъжа.

— Не се ли чувстваш обичан? — прошепна Рай. — Не си ли добре дошъл в семейството?

— Аз не съм от семейството — възрази Кел. — Не съм истински Мареш, независимо че кралят и кралицата са ми предлагали това име. Чувствам се повече като собственост, отколкото като принц.

При тези думи Рай го удари в лицето.

В продължение на седмица след това Кел имаше две черни очи вместо едно и никога повече не повдигна темата, но щетата бе нанесена. Беше се надявал Рай да се окаже твърде пиян, за да си спомня разговора, но принцът не забравяше нищичко. Не беше споделил с краля и кралицата и Кел си даваше сметка, че му дължи поне това, но сега при всяко пътуване се налагаше да понася разпита на брат си и с него — напомнянето, колко глупаво и грешно е онова, което прави.

Рай пусна раменете на Кел.

— Защо настояваш да продължаваш с тези дела?

— Развличат ме — обясни Кел и си оправи яката.

Рай поклати глава и предупреди:

— Виж, вече доста време обръщам гръб на детинския ти бунт, но всички врати са затворени с причина. Пренасянето през тях е измяна.

— Това са само дрънкулки — отвърна Кел и продължи нататък по коридора. — Не крият истинска опасност.

— Предостатъчно опасни са — възрази Рай и тръгна редом с него. — Колкото опасността, която те очаква, ако родителите ни някога научат…

— Ти ли ще им кажеш?

Принцът въздъхна. Кел изчака няколкото му опита да отговори, преди накрая Рай да каже:

— Нищо не бих ти отказал.

Разкъса сърцето на младия антари.

— Знам.

— Ти си ми брат. Най-близкият ми приятел.

— И това знам.

— Тогава сложи край на тази глупост, преди да го сложа аз.

Кел се усмихна лекичко и уморено. Каза:

— Внимавай, Рай! Звучиш ми досущ като краля.

Рай изкриви устни:

— Един ден ще стана и крал. И ще имам нужда от теб редом с мен.

Кел отвърна на усмивката му:

— Вярвай ми. Няма друго място, което да желая повече.

И това беше истина.

Рай го потупа по рамото и отиде да си легне. Кел бръкна в джобовете си и го проследи как се отдалечава. Народът на Лондон — и на страната околовръст — обичаше принца си. И защо да не го обичат? Беше млад, красавец и благ. Може би твърде често влизаше в ролята на палячо и твърде добре я изпълняваше, но отвъд чаровната усмивка и повърхностния флирт се криеха остър ум, добри намерения, и желанието да направи щастливи всички около себе си. Принцът не притежаваше особена дарба за магия — и още по-малко фокус за такава — но липсващата сила компенсираше двойно с чара си. Пък и ако Кел бе научил нещо от пътуванията си до Белия Лондон, то беше, че магията прави владетелите по-лоши, не по-добри.

Продължи по коридора към своите покои, където през двукрила врата от дъб се влизаше в просторна стая. Червеното сияние на Айл се лееше през отворените врати на личния му балкон, драперия се издуваше и гънеше на платнени облаци по високия таван и в очакване стоеше луксозно легло с балдахин, подплатено с перушина и облечено в коприна. Примамваше го. Наложи се Кел да събере цялата си воля, за да не рухне в него. Пресече стаята и отиде във втора, по-малка, пълна с книги — разнообразни томчета за магия, включително малкото, което бе успял да намери за антари и владеенето на кръвно заклинателство, понеже повечето такива бяха унищожени от страх при пречистването след Черния Лондон. Затвори вратата зад гърба си. Щракна разсеяно с пръсти и кацналата на ръба на една полица свещ се съживи. На светлината й Кел различи поредица знаци по опакото на вратата. Преобърнат триъгълник, чифт линии, кръг — прости символи, лесни за пресъздаване, но достатъчно специфични, за да се различават. Врати към различни места в Червения Лондон. Погледът му се насочи към шарката в средата. Представляваше две кръстосани линии. X бележи мястото, каза си Кел, притисна пръсти към най-пресния разрез на ръката си — кръвта още лепнеше — после начерта символа наново. Уморено промълви:

— Ас таскен.

Стената поддаде под пръстите му и личната му библиотека се превърна в претъпкана малка стая, а плътната тишина на кралските му покои бе заменена от гълчавата в пивницата отдолу и града отвън — много по-близки, отколкото преди броени секунди.

„Ис Кир Айес“ — „Рубинените поля“ — беше названието, изписано на люлеещата се табелата над вратата на пивницата. Въртеше я старица на име Фауна с тяло на бабичка, уста на моряк и нрав на пияница. Кел беше сключил сделка с нея още като юноша (тя и тогава си беше стара, вечната старица) и стаята на най-горната площадка стана негова.

Самото помещение беше грубовато, олющено и не по-голямо от няколко разкрача, но му принадлежеше изцяло. Мрежа от заклинания — при това не напълно законна — покриваше прозореца и вратата, така че никой друг да не може да намери стаята или дори да долови съществуването й. На пръв поглед изглеждаше почти празна, но по-внимателна проверка би разкрила, че пространството под леглото и чекмеджетата на скрина са пълни с кутии и в тях има съкровища от всички Лондони.

Кел смяташе и себе си за колекционер.

Единствените извадени на показ предмети бяха томче с поеми, пълна с черен пясък стъклена топка и набор карти. Поемите бяха дело на някой си Блейк, подарени на Кел от колекционер от Сивия Лондон миналата година, но гръбчето на книгата вече бе износено до прозрачност. Стъклената топка представляваше дрънкулка от Белия Лондон и се твърдеше, че в пясъците се виждали сънищата, но Кел още не я беше изпробвал.

Картите служеха за напомняне.

Три платна бяха закачени едно до друго — единствената украса на стените. От разстояние биха минали за една и съща карта — показваха все еднакви очертания на позната островна страна — но отблизо на трите съвпадаше само надписът Лондон. Сивият Лондон. Червеният Лондон. Белият Лондон. Картата отляво беше на Великобритания, от Ламанша до крайчето на Шотландия, всяка подробност — обрисувана щателно. Като контраст на картата отдясно практически липсваха детайли. Макт^[1], както се наричаше онази страна, имаше за управници в столицата си безмилостните близнаци Дейн, но териториите извън града бяха в постоянно вълнение. Картата в средата Кел познаваше най-добре, защото показваше дома му. Арнес. Името на страната бе изписано с елегантен шрифт по протежение на целия архипелаг, макар че в действителност островът, на който се издигаше Лондон, беше само връхчето на кралската империя.

Три твърде различни Лондона, в три твърде различни държави — и Кел бе единствената жива душа, виждала и трите. Великата ирония, предполагаше, се криеше в това, че никога не бе съзирал какво се крие отвъд градовете. Обвързан на служба на краля и кралицата си, и постоянно държан под ръка, той никога не се беше отдалечавал на повече от един ден път от който и да било от трите Лондона.

Умората гризеше костите на Кел, той се протегна и смъкна палтото си. Прерови джобовете му, за да намери пакета на колекционера и внимателно го положи на леглото, после предпазливо развърза кърпата, за да разкрие малката сребърна музикална кутийка вътре. Фенерите в стаята припламнаха по-ярко, когато Кел вдигна джунджурията към светлината, за да й се порадва. Болката в ръката го върна в реалността и той остави музикалната кутийка настрани и насочи вниманието си към скрина.

Там го очакваха леген с вода и чифт бурканчета; Кел нави ръкава на черната си туника и се захвана да обработи раните си. Боравеше с опитни пръсти и за броени минути изплакна разрезите и ги намаза с мехлем. Съществуваше кръвна заповед за лечение — ас хасари — но не беше измислена антари да я прилагат върху себе си, особено пък за дребни рани, и по-скоро отнемаше повече енергия, отколкото да дава здраве. В случая раните на ръката и бездруго започваха да зарастват. Благодарение на количеството магия във вените си, антари оздравяваха бързо и до сутринта плитките разрези щяха да са изчезнали, а кожата да е отново гладка. Кел тъкмо се канеше да смъкне ръкава си, когато вниманието му привлече малък, лъскав белег. Както винаги. Намираше се точно под свивката на лакътя и линиите бяха толкова размазани, че символът едва се четеше.

Едва.

Кел живееше в двореца от петгодишна възраст. За първи път забеляза белега, когато беше на дванайсет. Бе прекарал седмици в търсене на руната в дворцовите библиотеки. Памет.

Прокара пръст по белега. Противоположно на името си, символът не бе предназначен да помогне на човек да си спомня. Предназначен беше да го накара да забрави.

Да забрави даден миг. Ден. Цял живот. Но магията, обвързваща нечие тяло или ум, не беше просто забранена — явяваше се сериозно престъпление. Обвинените и осъдените за нея биваха лишени от силата си — съдба, смятана от мнозина за по-лоша и от смъртта в свят, управляван от магията. И въпреки това Кел носеше дамгата на подобно заклинание. Нещо по-лошо — подозираше, че кралят и кралицата лично са го разрешили.

К. Л.

Инициалите на ножа му. Не разбираше толкова много неща — и никога нямаше да ги проумее — покрай оръжието, монограма и живота, който вървеше в комплект с тях. (Английски ли бяха буквите? Или арнески? Срещаха се и в двете азбуки. Какво означаваше Л.? Или пък К., ако се запита? Кел не знаеше нищо за буквите, образуващи на практика името му — Къ-Лъ се бе превърнало в Кай-Ел и то на свой ред — в Кел). Беше попаднал в двореца още съвсем малък. Нима ножът винаги му беше принадлежал? Или пък е бил на баща му? Амулет — нещо, което да пази и да му помогне да си спомни кой е бил? А кой точно е бил? Отсъствието на спомени го дразнеше. Често се спираше да се вгледа в средната карта на стената и да се пита откъде ли идва. И като какъв е дошъл.

Ясно беше, че няма начин родителите му да са антари. Магията може и да живееше в кръвта, но не се предаваше по кръвна линия. Не и от родител на дете. Тя сама си избираше пътя. Избираше формата си. Силните понякога раждаха слаби или пък обратното. Огнетворците често бяха деца на водни магове, земетръсците — на лечители. Силата не можеше да бъде отглеждана като жито, да се концентрира с поколенията. В противен случай антари щяха да се кроят и шият по поръчка. Те бяха идеалните инструменти — способни да управляват всички елементи и да изпълняват всяко заклинание, да използват собствената си кръв, за да управляват света около себе си. Бяха инструменти и в грешните ръце — оръжия. Липсата на унаследяемост вероятно се явяваше начин природата да уравновеси везните, да запази реда.

Всъщност никой не знаеше какво води до раждането на един антари. Вярваше се, че е случайност — късметлийско мятане на заровете. Чуваха се и мнения, че са божествено дело, предназначени за величие. Сред учените — от рода на Тийрън например — имаше такива, които смятаха, че антари се появяват в резултат от преместване между световете и преплитане на различните видове магии, и това е причината те да измират. Но без значение теорията или начина на възникването им, повечето хора вярваха, че антари са свещени. Избрани от магията или благословени от нея, може би. Със сигурност обаче — белязани от нея.

Кел несъзнателно поднесе пръсти към дясното си око.

В каквото и да предпочетеше да вярва, фактът си оставаше факт: антари бяха станали още по-редки и следователно — още по-ценни. Талантът им винаги ги бе превръщал в обект на желанията, но сега редкостта им ги правеше съкровище, което си струва да бъде издирено, охранявано и пазено. Притежавано. И независимо дали Рай го признаваше, или не, Кел представляваше част от кралското имущество.

Взе сребърната музикална кутийка и нави малкото метално ключе.

Ценна дрънкулка, помисли си, но все пак просто дрънкулка. Мелодията засвири и вибрацията загъделичка дланта му като птичка, но той не остави кутийката. Напротив — стисна я здраво, а нотите шептяха в небитието, докато Кел се отпускаше на коравия дюшек и оглеждаше прелестното устройство.

Как се бе озовал на полицата самият той? Каква случка бе довела до почерняването на окото му? Дали беше роден така и скрит от света или белегът на магията се проявяваше по-късно? Пет години. Пет години в ролята на син на съвсем друго семейство. Дали близките му се бяха натъжили от раздялата? Или с благодарност го бяха поднесли на короната?

Кралят и кралицата отказваха да разкажат на Кел за миналото и той се беше научил да не дава глас на въпросите си, но умората подриваше стените на решителността му и ги пропускаше през тях.

Какъв живот бе забравил?

Отдръпна ръка от лицето си и сам се скастри. Колко в действителност би могло да помни дете на пет годинки? Който и да е бил, преди да го донесат в двореца, тази личност вече нямаше значение.

Тази личност не съществуваше.

Песента на музикалната кутийка взе да пресеква и спря, но Кел отново я нави и затвори очи, като остави мелодията на Сивия Лондон и въздухът на Червения да го унесат в сън.