В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (54)

IV

Лайла се удари в колоната с гръб.

Свлече се върху каменния под на тронната зала и докато се мъчеше да се надигне, в изкуственото й око рукна кръв. Рамото й изстена от болка, но и останалата част от тялото й не спираше да се оплаква. Опита се да не мисли за това. Междувременно Астрид изглежда си прекарваше страхотно. Усмихваше се лениво срещу жертвата си — същинска котка, която се закача с обезсилена мишка.

— Възнамерявам да изрежа тази усмивка от лицето ти — изръмжа Лайла и се изправи с олюляване.

Беше участвала в много боеве с какви ли не противници, но никога не бе имала такъв като Астрид Дейн. Кралицата се движеше едновременно със смазваща бързина и странна грациозност — за момент се преливаше от поза в поза, след миг удряше толкова бързо, че Лайла едва успяваше да остане на крака. Да се опази жива.

Знаеше, че ще загуби битката.

Знаеше, че ще умре.

Но проклета да е, ако не даде всичко от себе си.

Съдейки по тътена на замъка около тях, в момента Кел беше доста зает. Е, тя поне можеше да сведе до един броя близнаци Дейн, с които му се налагаше да се сражава. Да му спечели малко време.

Честно, какво й беше станало? Лайла Бард от южен Лондон се грижеше само за себе си. Тази Лайла никога не би похабила живота си за някой друг. Никога не би избрала правото срещу грешното, ако грешното означаваше да остане жива. Никога не би се върнала да помогне на непознат, който й е подал ръка. Тази Лайла изплю храчка кръв и се изправи. На първо място май изобщо не биваше да краде проклетия камък, но дори тук и сега, изправена пред смъртта в лицето на белоснежната кралица, не съжаляваше за случилото се. Нали бе искала свобода? Бе искала приключения! И не бе възразявала срещу опасността да умре, докато се впуска в тях. Само й се щеше умирането да не е чак толкова болезнено.

— Достатъчно дълго ми се пречкаш — подхвърли Астрид и вдигна ръце пред себе си.

Лайла изкриви устни:

— Май имам талант за тая работа.

Кралицата заговори на същия гърлен език, който девойката чу по улиците. Но в устата на бялата дама думите звучаха различно. Странни и сурови, но и прекрасни, те се лееха от устните й, шумоляха като бриз сред гниещи листа. Напомняха на Лайла за музиката, обгърнала тълпата по време на парада на Рай — звук, добил физическа форма. Могъщ.

Крадлата не беше такава глупачка, че да стои и да слуша. Пистолетът й, вече празен, бе захвърлен на няколко фута по-настрани, а най-новият й нож бе останал в подножието на трона. Тя все още разполагаше с един кинжал на гърба и посегна към него. Измъкна оръжието. Но преди острието да излети от пръстите й, Астрид завърши заклинанието и в Лайла се удари вълна от енергия, която изкара въздуха от дробовете й, докато я стоварваше на пода и я хързулваше няколко фута по-далеч.

Претърколи се на колене, зинала за въздух. Кралицата си играеше с нея.

Астрид вдигна ръка в подготовка да нанесе нов удар и Лайла осъзна, че сега е единствената й възможност. Стисна кинжала и го запрати с възможно най-голяма сила, бързина и точност в сърцето на кралицата. Той полетя право към Астрид, но вместо да се наведе, тя просто се протегна и улови метала във въздуха. С гола ръка. Сърцето на Лайла пропадна в петите, щом кралицата счупи острието на две и захвърли парчетата настрани, без изобщо да прекъсне заклинанието си.

Мамка му, помисли си Лайла, точно преди каменният под нея да започне да бучи и да се тресе. Помъчи се да остане на крака и за малко да пропусне вълната натрошен камък, която се извиси над главата й. Камъчета заваляха изотгоре и точно когато цялата конструкция рухна надолу, тя се метна встрани. Беше бърза — но не достатъчно. Болка разкъса десния й хълбок и крака от петата до коляното, останали в капана под камъните — бели плочи, нашарени в парченца побелял камък.

Не, не е избелял камък, осъзна Лайла с ужас. Кост е.

Помъчи се да си освободи крака, ала Астрид вече бе стигнала до нея, просна я по гръб и коленичи на гърдите й. Посегна, откъсна рогатата маска от лицето на Лайла и я захвърли. Стисна брадичката на момичето и вдигна лицето й към своето. Промърмори:

— Малка сладка играчка… Скрита под всичката кръв.

— Гори в ада — заплю я Лайла.

Астрид само се усмихна. После заби ноктите на другата си ръка в раненото рамо на противничката, която преглътна писъка си и се загърчи безрезултатно в хватката на кралицата.

— Ако ще ме убиваш, просто вече действай — подкани я тя.

— О, ще те убия — обеща Астрид, докато отдръпваше пръсти от пулсиращото й рамо. — Но още не. Когато свърша с Кел, ще се върна за теб и никак няма да бързам да те освободя от живота. А когато приключа, ще те добавя към моя под… — вдигна ръка помежду им и показа на Лайла върховете на пръстите си, вече оцапани с кръв. Беше толкова живописно червена на фона на бледата кожа на кралицата. — Но първо… — Астрид поднесе окървавен пръст към точката между дните на Лайла и взе да рисува там символ.

Девойката се бореше с всички сили да се освободи, ала бялата кралица върху нея бе като неподвижна тежест — приковаваше я на място, докато чертаеше кървава руна на бледото й чело.

След това заговори — тихо и припряно, на онзи различен език. Лайла вече се бореше трескаво и се помъчи да изпищи в опит да прекъсне заклинанието, кралицата обаче притисна дългите си пръсти върху устата й и заклинанието се изля и доби форма във въздуха около тях. Острие от лед се стрелна през крадлата и кожата й настръхна, докато магията се гърчеше върху нея. А отгоре лицето на кралицата започна да се променя.

Брадичката се заостри и бузите й се затоплиха от порцеланово до по-здравословен оттенък. Устните почервеняха, а очите потъмняха от сини до кафяви — два различни оттенъка — и косата й, доскоро бяла като сняг плитка, увита около главата, сега падаше в очите й, кестенява и подстригана на черта на нивото на брадичката. Дори дрехите й се набръчкаха и промениха, и придобиха твърде позната форма. Кралицата се усмихна остро като нож и Лайла с ужас се втренчи не в Астрид Дейн, а в своя огледален образ.

Астрид заговори и от устата й се разнесе гласът на Лайла.

— По-добре да тръгвам. Кел положително ще има нужда от помощта ми.

Крадлата замахна за последен, отчаян удар, но Астрид улови китката й, сякаш беше просто дребна пречка и я прикова на пода. Наведе глава и поднесе устни до ухото на противничката си. Прошепна:

— Не се безпокой, ще му предам поздравите ти.

След това Астрид блъсна главата на Лайла в съсипания под и мракът я погълна.

 

 

Кел стоеше насред каменния двор, заобиколен от натрошени статуи, мъртъв крал и назъбено парче черен камък. Кървеше и имаше счупвания, но все още беше жив. Остави строшения кралски меч да се изхлузи от пръстите му и да издрънчи на земята. Пое си треперливо дъх, а студеният въздух изгори дробовете му и образува облаче пред окървавените му устни. Силата напредваше през него — топлина и студ, замайване и опасност. Искаше му се да прекрати битката, да се поддаде, но не можеше. Още не беше свършило.

Половината камък пулсираше в дланта му. Другата половина блестеше на земята, където го беше изпуснала змията. Зовеше го и тялото на Кел самоволно тръгна към липсващото парче. Камъкът направляваше пръстите му надолу към разцепената земя и той обгърна с тях падналото парче. Щом двете се събраха, Кел усети думите да се откъсват от устните му.

— Ас хасари — каза той и командата се изля самичка с глас, който беше и не беше негов. Двете половинки на камъка в ръката му започнаха да се лекуват. Слепиха се отново заедно, пукнатините се затваряха сами, докато повърхността не стана гладка и непрогледно черна, а заедно с това и невероятна сила — чиста, прелестна и сладка — протече през тялото на Кел и донесе със себе си усещането за хармоничност. Усещане за цялост. То го изпълни със спокойствие. С покой. Простият равномерен ритъм на магията го поглъщаше като сън. Младежът изпитваше желание единствено да се остави на вълните му, да изчезне в мощта, в мрака и в покоя.

Предай се, шепнеше гласът в главата му. Очите му се затвориха и той се олюля.

После чу Лайла, която го викаше по име.

Покоят се разруши, щом Кел се насили да отвори очи и я видя да слиза по стъпалата. Стори му се много далечна. Всичко беше далечно.

— Кел — подхвана тя отново, щом стигна до него. Огледа сцената — съсипания двор; трупа на Атос; неговото пребито тяло — и талисмана, отново цял.

— Всичко приключи — констатира Лайла. — Време е да го пуснеш.

Антари погледна талисмана в ръката си и удебелилите се черни нишки. Вече се бяха превърнали във въжета и се увиваха около тялото му.

— Моля те — настоя Лайла. — Знам, че можеш. Знам, че ме чуваш…

Тя протегна ръка с широко отворени от притеснение очи. Кел се намръщи — силата все още препускаше през него, изкривяваше зрението му и мислите.

— Моля те — повтори Лайла.

— Лайла — прошепна той тихо и отчаяно. Пресегна се и се облегна на рамото й.

— Тук съм — увери го тя. — Просто ми дай камъка.

Кел се замисли за талисмана. Сви пръсти около него и оттам бликна дим. Не беше нужно да говори вече. Магията се намираше в главата му и знаеше желанията му. Между два последователни мига димът се превърна в острие. Младежът се загледа в бляскавия му ръб.

— Лайла? — повтори отново.

— Да, Кел?

Той сви пръсти.

— Дръж!

И след това заби острието в корема й.

Лайла изпъшка от болка. Тръпка разтърси цялото й тяло, то се разлюля и се превърна в съвсем друг човек. Разтегна се във формата на Астрид Дейн, а на белите й дрехи цъфтеше петно тъмна кръв.

— Как… — изръмжа тя, но Кел си пожела тялото й да остане неподвижно и устата да се затвори. Никакви слова — или заклинания — нямаше да я спасят вече. Той искаше да убие Астрид Дейн, но копнееше и за нещо повече — тя да страда. Заради брат му. Неговият принц. Понеже в този миг, втренчен в оцъклените й сини очи, Кел виждаше само Рай.

Рай, който носи нейния талисман.

Рай с усмивка твърде жестока и твърде студена, за да е неговата.

Рай, вкопчил пръсти около гърлото на Кел, да шепне в ухото му чужди слова.

Рай, който забива ножа в корема си.

Рай — неговият Рай — който рухва на каменния под.

Рай кърви.

Рай умира.

Кел искаше да смаже Астрид за стореното. И в ръцете му желанието се превръщаше в закон, а тъмата бликна от забития в корема й нож. Пропълзя по дрехите й и под кожата и откъдето минаваше, я превръщаше в бял камък. Астрид се опита да отвори уста, за да заговори или да изпищи, но преди какъвто и да е звук да излезе между стиснатите й зъби, вкаменяването стигна до гърдите й, до гърлото и до бледочервените й устни. Превзе корема й, спусна се по краката и по ботушите, накрая се стече право в разровената земя. Кел стоеше, загледан в статуята на Астрид Дейн — с очи, застинали ококорени от изненада, с устни, разтегнати във вечна гримаса. Изглеждаше досущ като всички други в двора.

Но това не стигаше.

Колкото и да му се искаше да я остави тук, в разбитата градина, при трупа на брат й, не би могъл. Магията, подобно на всичко останало, се износваше с времето. Заклинанията се разваляха. Не бе изключено някой ден Астрид да се освободи. Той не биваше да допуска това да се случи.

Кел стисна кралицата за бялото каменно рамо. Пръстите му бяха окървавени — заедно с всичко по него — и магията на антари му се подчини, леко като дишането.

— Ас стено — заповяда той.

По лицето на кралицата се образуваха дълбоки пукнатини, назъбени цепнатини се спуснаха по тялото й, червеният магьосник стисна по-здраво и каменната статуя на Астрид Дейн се строши в хватката му.