В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (28)

II

Дъждът бе спрял и след него улиците се виеха студени и влажни, но въпреки мократа пръст и октомврийския хлад, Лондон започваше да се пробужда мъчително. Отвсякъде отекваше тракането на паянтови каруци, пресрещнато от аромата на пресен хляб и напалени огнища, а търговци и клиенти подемаха бавния танц на работния ден, вдигаха резетата на вратите и капаците на магазините и се подготвяха да се трудят. Кел и Лайла напредваха през пробуждащ се град и бързаха в бледата утринна светлина.

— Сигурна ли си, че камъкът е у теб? — притисна я Кел.

— Да — отвърна Лайла с лека усмивчица. — И ако възнамеряваш да си го откраднеш, съветвам те да не пробваш, понеже ще се наложи да ме претърсиш и — с магия или не — ножът ми, обзалагам се, ще налучка сърцето ти, преди твоите пръсти — камъка… — заяви тя с такава спокойна увереност, че Кел загуби желание да проверява дали е права. Вместо това насочи вниманието си към околните улици и се опита да си ги представи какви са на един свят разстояние.

— Почти стигнахме.

— Къде сме стигнали?

— „Уитбъри“ — уточни Кел.

Беше преминавал оттук и преди (така се оказваше близо до стаята си в „Рубинени поля“, с други думи имаше къде да остави всички новопридобити предмети, преди да докладва в двореца). Но, нещо по-важно, редицата магазини по „Уитбъри“ не се намираха непосредствено върху „Рубинени поля“, а на около две пресечки оттам. Отдавна се беше научил колко е рисковано да влиза в някой свят точно там, където иска да се озове. Ако те очакват проблеми, ще тупнеш право върху тях.

— В Червения Лондон има една кръчма — обясни той, опитвайки се да не мисли нито за последното си посещение в пивницата, нито за проследяващото заклинание и нападението, нито за труповете на мъжете в задната уличка. Трупове, които породи той. Продължи. — Там държа стая. В нея ще намерим нужното да си отворя врата към Белия Лондон.

Лайла не се заяде за употребата на единствено вместо множествено число или поне не си даде труд да го поправи, ако го беше забелязала. Всъщност, по време на прехода през мрежата от задни улички, изглеждаше потънала в собствените си мисли. Кел си отваряше очите на четири, наострил сетива.

— Няма да се натъкна на себе си, нали? — наруши мълчанието Лайла.

Кел я зяпна.

— Какви ги говориш?

Тя подритна едно хлабаво паве.

— Ами, там е съвсем друг свят, нали? Друга версия на Лондон? А има ли моя друга версия?

Антари се намръщи:

— Никога не съм срещал друга като теб.

Не го беше намислил като комплимент, но Лайла го прие по този начин и се усмихна широко.

— Какво да ти кажа, единствена съм по рода си.

Кел успя да отвърне на усмивката й и тя се ококори.

— Какво ти има на лицето?

Усмивката му угасна.

— Какво?

— Нищо — тя се разсмя. — Вече изчезна…

Кел само поклати глава — не успя да схване шегата — но каквато и да беше, явно много зарадва Лайла, защото тя не престана да се кикоти под нос през целия път до „Уитбъри“.

Свиха в приятна малка уличка. Кел се спря на тротоара между две витрини. Едната — собственост на зъболекар, другата — на бръснар (в Червения Лондон бяха билкар и каменоделец) и ако младежът присвиеше очи, различаваше даже следи от кръвта си по тухлената стена помежду им — повърхност, прикрита от тесен навес. Лайла се взираше настоятелно в стената.

— Тук ли се намират? Стаите ти?

— Не — отвърна той. — Но тук ще минем отвъд.

Лайла свиваше юмруци и ги отпускаше край хълбоците си. Кел си каза, че сигурно се страхува, но когато тя погледна към него, очите й сияеха, а на устните й цъфтеше едва загатната усмивка.

Младежът преглътна и пристъпи към стената, а Лайла се присъедини към него. Той се поколеба.

— Какво чакаш?

— Нищо — отвърна Кел. — Просто… — Свали си палтото и го метна на раменете й, сякаш магията можеше да бъде измамена толкова лесно. Сякаш не би забелязала разликата между човек и антари. Съмняваше се, че палтото му ще бъде от полза — камъкът или щеше да я пропусне да мине, или пък не — но все пак го направи.

В отговор Лайла си извади кърпичката — онази дето му даде, когато му пребърка джобовете и си я взе, докато лежеше припаднал на пода й — и я пъхна в задния му джоб.

— Какво правиш? — попита той.

— Стори ми се някак правилно. Ти ми даде нещо твое. Аз ти връчвам нещо мое. Сега сме свързани.

— Магията не действа така.

Лайла сви рамене:

— Няма да навреди.

Кел предположи, че е права. Извади ножа и прокара острието през дланта си, а в резката изби тънка черта от кръв. Той намокри пръсти в нея и нарисува знака на стената. Каза:

— Извади камъка.

Лайла го погледна с недоверие.

— Ще ти трябва — настоя Кел.

Тя въздъхна и измъкна широкополата си шапка от джоба на сюртука си. Беше смачкана, но с един замах на китката я разгъна и бръкна в нея като магьосник. Оттам извади черния камък. При вида му нещо в Кел трепна — болка в самата му кръв — и изпита потребност от последната си капка сила, за да не посегне към талисмана. Стисна зъби срещу необходимостта да го направи и за първи път си помисли, че навярно наистина е по-добре да не държи амулета.

Лайла сви пръсти около камъка, а Кел — своите около нейните. Стори му се, че дори усеща талисмана да вибрира през плътта и костите на ръката й. Постара се да не мисли за сладката му песен. За последен път попита:

— Сигурна ли си?

— Ще стане — промълви Лайла. Сега не звучеше толкова уверена, колкото преди — сякаш не толкова вярваше, колкото искаше да се получи и Кел кимна. Тя добави. — Сам каза, че всеки има смес от човешко и магическо в себе си. Това е валидно и за мен… — И го погледна. — Какво ще стане сега?

— Не знам — отвърна той честно.

Лайла се притисна съвсем плътно към него, чак ребрата им се докоснаха и той усети препускането на сърцето й върху своите. Беше много добра да прикрива страха си. Не личеше в очите й, нито в изражението, но пулсът я издаде. Само че в този миг Лайла се усмихна и Кел се запита дали тя всъщност изпитва страх, или нещо съвсем друго.

— Няма да умра — заяви тя. — Не и преди да го видя.

— Какво да видиш?

Усмивката й се разшири:

— Целия свят.

Кел й се ухили в отговор. Лайла вдигна свободната си ръка и придърпа устата му към своята. Целувката бе мимолетна и отмина, също като някоя от усмивките й.

— Това пък за какво беше? — попита антари замаян.

— За късмет! — отвърна тя и долепи рамене до стената. — Не че ми трябва.

Кел я зяпна за момент и тутакси се насили да се обърне към окървавените тухли. Хвана я отново за ръката и вдигна пръсти към знака. Изрече:

— Ас траварс.

Стената поддаде и пътешественикът и крадлата пристъпиха напред и отвъд.