В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (23)

IV

На Лайла й отне по-голямата част от следващия час да просече, изреже и остърже пътя си до свободата. Когато дървото най-сетне поддаде под ножа й, острието беше непоправимо затъпено, част от стената — разрушена, а тя отчаяно се нуждаеше от силно питие. Парите й не се бяха умножили, но спестяванията да вървят по дяволите — тази вечер имаше нужда да си пийне.

Разтри китката си та да отмине болката, захвърли изтъпения нож на леглото и взе втория, все още остър кинжал от пода, където го беше изпуснала. Равномерен поток ругатни се лееше от устата й, докато бършеше кръвта на Кел от острието и също така равномерен поток въпроси изпълни мислите й, докато го прибираше, но тя ги стъпка до един, изрови револвера си от чекмеджето и го намести в кобура — ако го беше държала у себе си през цялото време, в главата на Кел щеше вече да зее дупка.

Все още ругаеше тихо и придърпваше плаща на раменете си, когато вниманието й привлече необичаен предмет. Мечът — онзи, призованият — продължаваше да стои облегнат на стената. Копелето не беше спряло да го пръсне по пътя си навън. Сега Лайла го вдигна предпазливо — беше наистина прекрасен — и пак се възхити на бляскавата черна дръжка. Притежаваше всичко, което тя си представяше за своя бъдещ меч. Чак до гравираните в ръкохватката орнаменти. Ножницата бръмчеше под пръстите й, точно както беше сторил камъкът, когато го държеше. Лайла искаше да задържи оръжието, искаше да го държи в ръце — и въобще не обърна внимание на този странен, проникващ чак до костите копнеж. Прекрасно знаеше как се чувства човек, когато желае нещо — знаеше как страстта шепти, напява и вие в костите ти. Това тук изглеждаше същото, но не беше. Беше заместител на копнежа.

Тя си спомни как се чувстваше, когато изпусна камъка — последва внезапен, смазващ световъртеж, все едно енергията в крайниците й е свършила. Или е била открадната, докато не е внимавала. До известна степен й напомни за джебчийството — скритата ловкост на ръката. Точно така действаше и камъкът. Най-умелият грабеж изисква две ръце — едната жертвата забелязва, докато пропуска да усети втората. Лайла се беше съсредоточила дотолкова в тази пред лицето й, размахваща нещо лъскаво, че не беше забелязала онази, която краде от джоба й.

Лоша магия, каза по този повод Кел.

Не, помисли си Лайла. Хитра магия.

И винаги, и по всяко време хитроумието излизаше далеч по-опасно от лошотията. Лайла беше наясно с това. По тази причина, колкото и да я болеше да го стори, отиде до отворения прозорец и хвърли меча навън. На добър ти път, помисли си, като го видя да се търкаля по плочника отдолу.

Вдигна очи към покривите и гората от комини и се зачуди къде ли е отишъл Кел. Чудеше се, но този въпрос породи дузина други и — наясно, че никога няма да научи отговорите на нито един — тя хлопна прозореца и тръгна да си търси питието.

 

 

Един посетител се препъна през предната врата на „На хвърлей камък“ и едва не падна от стъпалата и на улицата. Хитри копеленца, помисли си той замаяно. Само преди няколко часа, когато влезе в пивницата, стълбите определено ги нямаше. Или пък междувременно се бяха променили и преподредили. Сега май бяха повечко. Или по-малко? Помъчи се да ги преброи, но зрението му беше замъглено и той се отказа, и бездруго се олюляваше.

Пияният се наричаше Бут и му се пикаеше.

Тази мисъл се надигна от мъглата и засия, по-ярка от фар. Бут затътри ботуши по паважа към най-близката пряка (достойнството му стигаше да не се облекчава на стъпалата, ако ще и подло да бяха изникнали в краката му).

Част от разстоянието до тесния процеп между сградите извървя, остатъка се изтъркаля и едва в уличката се усети колко е тъмно; не си виждаше и ръката — то и не беше достатъчно трезвен, та да я погледне, — но и бездруго очите му се затваряха, та всъщност нямаше значение.

Докато пикаеше, Бут облегна чело върху прохладната каменна стена на пивницата и тихо си затананика — песничка за въртиопашки, вино и… сигурно още нещо, започващо с в, макар че в момента не помнеше какво е то. Остави мелодията да заглъхне, докато си връзваше отново панталоните, а обръщайки се отново към пивницата, ботушът му чукна нещо на земята. Преди да се удари в стената, то отлетя встрани със стържене и Бут като нищо щеше да го остави да си лежи там, ако порив на вятъра не разлюля най-близкия фенер на куката му и в тъмната уличка се отрази отблясък от нещо лъскаво.

Така можеше да блещука само метал и Бут се ококори. Ако и да беше на няколко пинти, от алчност се изтрезнява и — макар светлината да изчезна отново — той набързо залази на четири крака по мокрия плочник и продължи да рови из тъмнината, докато най-сетне не вкопчи пръсти в наградата си.

Бут се премъчи с изправянето и се примъкна на няколко крачки по-близо до светлината на фенера. Там осъзна, че държи канията на меч, а острието още си е на безопасно място вътре. Дръжката лъщеше — не сребърна или златна, или пък стоманена, а черна. Черна като масло и гладка като камък. Пияницата я стисна здраво и извади оръжието от скривалището му. Възкликна тихичко от възхита. Острието повтаряше същия лъскав и тъмен метал като дръжката. Странен меч — и рядък, ако се съди по вида му. Бут го претегли в месестите си ръце. Щеше да му донесе хубави парици. Много хубави парици. Ще го предложи само на подходящи места, разбира се. И не биваше да го мислят за краден, естествено. Който го намери — негово си е… и намерилите имат право да продават, така де, ясна работа.

Забавно беше обаче.

Усещаше боцкане във връхчетата на пръстите, с които стискаше дръжката на меча. Малко е странно, помисли си той на вълните на спокойствието и безразличието, които вървят ръка за ръка с опиянението. Не се притесняваше, поне не отначало. Но когато се опита да разхлаби хватка върху оръжието, не успя. Каза на пръстите си да пуснат, но те си оставаха здраво вкопчени в бляскавата черна дръжка на меча.

Бут тръсна ръка — първо полека, после енергично, но така и не успя да се освободи от оръжието. А сетне, твърде внезапно, боцкането се превърна в светкавица — едновременно гореща, студена и чужда, много неприятно усещане. Разпространи се нагоре по ръката му, под кожата, и когато той залитна крачка назад, към светлината в началото на уличката, видя, че са почернели вените от вътрешната страна на китката му, нагоре по ръката и чак до лакътя.

Взе да тръска ръка още по-силно и за малко да падне, но въпреки това не успяваше да пусне меча. Той не му позволяваше.

— Хайде де! — изръмжа Бут, без дори да е наясно дали говори на своята ръка или на оръжието, което тя стискаше.

В отговор ръката, хванала меча — и очевидно вече изобщо не му принадлежеше — се вкопчи по-здраво в дръжката. Бут простена, а пръстите му полека завъртяха острието към корема.

— Какво, по дяволите… — изруга той и се сборичка със себе си; със свободната си ръка се мъчеше да удържи другата. Но това не стигаше — завладялата го тъма се оказа по-силна — и с един чист удар ръката на Бут, тази, с меча, заби острието в корема му и го вкара до дръжката.

Той се преви в уличката със стенание, а ръката му остана вкопчена в дръжката. Черният меч блестеше с мрачна вътрешна светлина и постепенно започна да се разтваря. Бляскавото оръжие се стопи — не протече, а попи. През раната и навътре в тялото на Бут. В кръвта му. Сърцето му прескочи и после удвои ритъм, стабилно и силно тласкащо във вените му разпространяващата се магия. Тялото му потрепери и се успокои.

Известно време Бут — или поне черупката му — поседя на паважа на уличката: неподвижен и притиснал ръце към стомаха си там, където се бе забило острието, и сега от раната се виждаше само мастиленочерно петно като стопен восък. После полека отпусна ръце по шевовете, вените му — вече напълно черни. С цвета на истинската магия. Вирна глава, примигна с две черни очи и се огледа, погледна себе си и обмисли формата си. Размърда пръсти — предпазливо, внимателно.

След това полека и плавно се изправи на крака.