В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (2)

II

Между една крачка и следващата ветровитият Уиндзор се превърна в елегантния Сейнт Джеймс. Задушната стая-килия отстъпи на ярки гоблени и излъскано сребро, а бръщолевенето на лудия крал бе заменено от натежал покой и мъж, седнал начело на богато украсена маса с бокал вино и твърде опиянен вид.

— Закъсня — отбеляза принц-регентът.

— Моите извинения — отвърна Кел, поднесъл ги с твърде лек поклон. — Имах задача.

Принц-регентът остави чашата си на масата.

— Мислех, че аз съм задачата ти, мастър Кел.

Младежът опъна рамене:

— Имам заповеди, Ваше Височество, първо да посетя краля.

— Ще ми се да не му угаждаше — отвърна принц-регентът, също кръстен Джордж (Кел смяташе за еднакво досадна и объркваща привичката на Сивия Лондон синовете да получават имената на бащите си), като махна пренебрежително с ръка. — Това му повдига духа.

— Нима е лошо? — попита Кел.

— За него — да. После ще получи пристъп. Ще танцува по масите, ще бръщолеви за магия и разни други Лондони. Какъв фокус му изпълни този път? Убеди го, че може да лети ли?

Кел беше направил тази грешка само веднъж. При следващото си посещение научи за опита краля на Англия да прекрачи през един прозорец. На третия етаж.

— Не съм му правил демонстрации, уверявам ви.

Принц Джордж си ощипа носа.

— Вече не го бива да си държи езика зад зъбите както едно време. Това е причината да бъде ограничен в покоите си.

— Значи е затворник?

Принц Джордж прокара длан по позлатения ръб на масата.

— Уиндзор е дворец, напълно приличен за сегашния му начин на живот.

И приличният затвор си остава затвор — помисли си Кел, докато вадеше второ писмо от джоба на куртката си.

— Кореспонденцията ви!

Принцът го остави да стои прав, докато прочете писмото (никога не коментираше как ухае на цветя), после извади наполовина завършен отговор от вътрешен джоб на куртката си и го дописа. Очевидно се бавеше нарочно, за да дразни Кел, но той нямаше нищо против. Забавляваше се да барабани с пръсти по ръба на позлатената маса. Стигнеше ли от кутрето до показалеца, една от многобройните свещи в стаята гаснеше.

— Сигурно е от течението — отбеляза отсъстващо, когато принц-регентът неволно се вкопчи в перото си. Докато писмото бъде завършено, подателят му счупи две пера и изпадна в лошо настроение, а Кел, напротив, значително подобри своето.

Протегна ръка да вземе писмото, ала принц-регентът не му го даде. Вместо това се изправи иззад масата си.

— Схванах се от седене. Нека се поразходим.

Кел не приветства идеята, но, понеже не можеше просто да си тръгне с празни ръце, се принуди да му угоди. Не и преди да отмъкне от масата последното несчупено перо на принца.

— Право там ли се връщаш? — попита регентът, повеждайки госта си по коридора към дискретна врата, скрита отчасти зад завеса.

— Скоро — отвърна Кел, изостанал с крачка от него.

В коридора към тях се присъединиха двамина от кралската стража и сега се влачеха отзад като сенки. Бяха приковали поглед в Кел, а той се чудеше колко ли са им разказали за него. От кралското семейство се очакваше да знае истината, но колко и какво ще бъде споделено със слугите зависеше от господарите.

— Мислех, че единствената ти работа тук е с мен — отбеляза принцът.

— Харесвам вашия град — отвърна Кел безгрижно. — Пък и занятието ми ме изтощава. Ще се поразходя и ще подишам чист въздух, после ще се прибера.

Принцът стегна устни в тънка, мрачна черта.

— Въздухът тук в града, боя се, не е така сладък, както в провинцията. Как ни наричаш… Сив Лондон? В последно време това е твърде подходящо название. Остани за вечеря — Принцът завършваше почти всяко изречение с точка. Дори въпросителните. Рай имаше същия навик и Кел предполагаше, че просто не са свикнали да им отказват.

— Тук ще ти бъде по-добре — притисна го принцът. — Нека те освежа с вино и компания.

Предложението изглеждаше съвсем любезно, но принц-регентът не правеше нищо от любезност.

— Не мога да остана — отвърна Кел.

— Настоявам. Масата е сервирана.

„И кой ще седне на нея?“ — почуди се младежът. Какво искаше принцът? Да го изложи на показ? Кел често подозираше голямото му желание да го стори, дори и само защото по-младият Джордж смяташе тайните за досадни и предпочиташе показността. Но при всичките си недостатъци принцът не беше глупак, а само глупак би дал на човек като Кел възможност да изпъкне. Сивият Лондон беше забравил магията много отдавна. Не пътешественикът щеше да му я припомни.

— Изключителна проява на любезност, Ваше Височество, но предпочитам да си остана призрак, вместо да съм атракция — Кел отметна глава така, че да тръсне медночервената си коса от очите и да разкрие не само студеното синьо от лявата страна, но и плътно черното от дясната. Чернотата се простираше от край до край и изпълваше и бялото, и ириса. В това око нямаше нищо човешко. Беше чиста магия. Белег на кръвен магьосник. На антари.

Кел се наслади на прилива от емоции, които видя в погледа на принц-регента при опита му да го гледа в очите. Предпазливост, неудобство… и страх.

— Знаете ли защо държат нашите светове разделени, Ваше Височество? — Не изчака отговора на принца. — Заради вашата безопасност. Нали разбирате, преди много епохи световете не са били така отчуждени. Тогава между вашия и моя — и между други — е имало врати и през тях е могъл да премине всеки с поне капка сила. Самата магия е разполагала със способността да преминава свободно. Но проблемът с магията… — додаде Кел, — е, че дебне силните умом и слабите духом, и един от световете не успял да се спре. Хората се хранели с магия и магията се хранела с тях, докато не изяла телата им, а после и умовете, и накрая и душите.

— Черният Лондон — прошепна принц-регентът.

Кел кимна. Не той беше дал цветовото обозначение на онзи град. Всички — или поне всички в Червения и Белия Лондон, както и малцината в Сивия, чували изобщо за съществуването им — познаваха легендата за Черния Лондон. Разказваха я на децата си вечер. Беше приказка. Предупреждение. За града — и света — които вече ги няма.

— Знаете ли какво е общото между Черния Лондон и вашия, Ваше Височество?

Принцът присви очи, но не прекъсна госта си.

— И на двата им липсва умереност — обясни Кел. — И двата жадуват за сила. Единствената причина вашият Лондон да съществува още е, защото е бил запечатан. Научил се е да забравя. Повярвайте ми, не искате да си припомня!

Ала Кел не допълни, че Черният Лондон е разполагал във вените си с бездънен кладенец магия, а Сивият Лондон нямаше почти никаква; просто искаше да подчертае намека си. И, ако се съди по изражението на принца, успя. Повторно протегна ръка към писмото, домакинът му не отказа да го даде и дори не показа намек за съпротива. Кел пъхна плика в джоба си, редом до откраднатото перо. С пресилен поклон завърши:

— Както винаги — благодаря ви за гостоприемството!

Принц-регентът повика стражата с едно щракване на пръстите.

— Погрижете се мастър Кел да стигне там, закъдето е тръгнал.

Обърна се и се отдалечи, без да пророни и дума повече.

Кралската стража съпроводи Кел до края на дворцовите градини. Зад него се извисяваше Сейнт Джеймс. Сивият Лондон се простираше в краката му. Той си пое дълбоко дъх и вкуси дима във въздуха. Колкото и да изгаряше от нетърпение да се върне у дома, имаше да се погрижи за някои дела, а след срещата с болния крал и високомерния принц изпитваше потребност и от питие. Тръсна ръкави, вдигна си яката и закрачи към центъра на града.

Краката му сами го носеха през Сейнт Джеймс Парк и надолу по криволичещата пътека покрай реката. Слънцето залязваше, въздухът бе прохладен, ако не и чист, есенен ветрец полюляваше пешовете на черната му куртка. Кел стигна до дървен мост, прекрачил потока, и го пресече, съпроводен от глухия тропот на ботушите си по дъските. Поспря насред моста — фенери озаряваха Бъкингам Хаус зад гърба му, пред него течеше Темза. Водата се плискаше тихо между дървените греди, а Кел облегна лакти на перилата и се взря надолу. Зашава отсъстващо с пръсти, течението спря и водата под него се укроти, по-гладка от стъкло.

Огледа отражението си.

„Не си чак толкова хубав“ — казваше Рай всеки път, когато спипаше Кел да се взира в огледало.

„Не мога да се наситя на себе си“ — отвръщаше му той, въпреки че всъщност никога не се оглеждаше — не и целия, във всеки случай — а просто се взираше в окото си. Дясното. Дори в Червения Лондон, където магията процъфтяваше, окото го отличаваше от всички останали. Неизменно го белязваше като различен.

Отдясно на Кел отекна звънлив смях, последван от изсумтяване и още няколко, не така ясни, отгласа, напрежението се оттече от ръката му, а потокът запрепуска отново палаво под моста. Пратеникът продължи по пътя си, не след дълго паркът отстъпи пред улиците на Лондон и след това — пред величественото туловище на Уестминстър. Кел имаше слабост към абатството и му кимна като на стар приятел. При все саждите и мръсотията на града, при все пренаселването и беднотията, тук имаше нещо, което липсваше в Червения Лондон: съпротива срещу промяната. Уважение към установения порядък и усилие всичко наоколо да векува.

Колко ли години са били нужни да се построи абатството? Колко ли още щеше да устои? В Червения Лондон вкусовете се сменяха по-често дори от сезоните или заедно с тях, а сградите за нула време се извисяваха, изчезваха и пак се появяваха, но в различна форма. Магията опростяваше нещата. Понякога — помисли си Кел, — тя ги опростява прекомерно.

През някои нощи у дома имаше чувството, че си е легнал в един дворец и се е пробудил в различен.

Но тук Уестминстърското абатство се издигаше неизменно и всеки път чакаше да го приветства.

Кел си проправи път покрай чутовната каменна постройка и през улиците, препълнени с карети, сетне надолу по тясна пряка около дворчето на декана, оградено с обрасла с мъх стена. Уличката се стесняваше постепенно и накрая свърши пред една пивница.

Тук спря и Кел — и си свали палтото. Обърна го отново отдясно наляво, като смени черната куртка със сребърните копчета с по-скромен и подходящ за тукашните улици модел: кафяв сюртук с висока яка, протрит подгъв и оръфани лакти. Потупа джобовете и, доволен, че е готов, влезе в кръчмата.