В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (59)

III

— Влез.

Кел никога не се бе радвал толкова да чуе гласа на брат си. Отвори вратата и влезе в покоите на Рай, като се опитваше да не си представя нито в какъв вид ги беше оставил, нито кръвта на принца, разлята по пода.

От онази нощ бяха минали три дни и всички следи от хаоса бяха изчезнали. Терасата — ремонтирана, кръвта — измита от орнаментирания паркет, мебелите и тъканите — възстановени.

Сега Рай лежеше в леглото си, подпрян на възглавници. Под очите му имаше кръгове, но изглеждаше по-скоро уморен, отколкото болен, а това беше напредък. Лечителите го бяха оправили, колкото им беше по силите (бяха оправили и Кел, дори и Лайла), но принцът не оздравяваше така бързо, както би следвало. Кел знаеше защо, разбира се. Рай не беше просто ранен, както гласеше официалната версия. Бе умирал.

Двама слуги стояха до масичката край леглото, а в креслото до вратата седеше гвардеец. И тримата не откъснаха поглед от Кел след влизането му. Причината за лошото настроение на Рай донякъде се дължеше на отсъствието на Париш и Джен. Откриха и двамата мъртви: единият посечен с меч, другият — жертва на върлувалата из града черна треска, както бързо я нарекоха. Този факт тежеше на Рай почти колкото раните му.

Докато Кел се приближаваше към леглото на принца, прислугата и гвардеецът го следяха с неотслабваща подозрителност.

— Не ме пускат да стана, копелета такива — изсумтя Рай и ги изгледа мръснишки. Изръмжа им: — Щом не мога да излизам, тогава вие бъдете така мили да се махнете, ясно? — Загубата на тегло и вината, в съчетание с болката от раната и принудителното лечение, бяха влошили силно настроението на принца. Когато слугите се изправиха, допълни: — И ако обичате, стойте на стража отвън. Така ще се почувствам още повече затворник, отколкото съм в момента.

Тримата излязоха. Рай въздъхна и се отпусна на възглавниците.

— Само искат да помогнат — защити слугите Кел.

— Можеше и да не е толкова зле — не спираше да негодува принцът, — поне да бяха по-хубава гледка… — момчешката му шега прозвуча странно кухо. Вгледа се в очите на Кел и се намръщи: — Разкажи ми всичко. Започни с това… — принцът се пипна над сърцето, където носеше символ, еднакъв с този на Кел. — Що за глупост си направил, братко мой?

Младият антари сведе поглед към пищните червени чаршафи на леглото и дръпна яката си да покаже огледалния знак.

— Само това, което и ти щеше да направиш на мое място.

Рай се намръщи.

— Обичам те, Кел, но не си падам по еднаквите татуировки.

Младежът се усмихна тъжно:

— Ти умираше, Рай. Спасих ти живота.

Не можеше да се преодолее и да разкаже на принца цялата истина — че камъкът не само е спасил живота му, но и го е възвърнал.

— Как? — поинтересува се принцът. — И на каква цена?

— Вече я платих — отвърна Кел. — И не бих се поколебал да го направя отново.

— Отговори ми без заобикалки!

— Обвързах твоя живот с моя — призна антари. — Докато съм жив, ти също ще живееш.

Рай се ококори и, ужасѐн, прошепна:

— Какво си направил? Би трябвало да стана от леглото и да ти извия врата.

— Не бих опитвал — посъветва го Кел. — Твоята болка е моя и моята е твоя.

Принцът сви юмруци:

— Как можа?

Младият магьосник се притесни от гнева на брат си, предизвикан от взаимното им обвързване. Ала Рай не го винеше:

— Как можа да понесеш това тегло?

— Така стоят нещата, Рай. Магията не може да се развали. Тъй че, моля те, бъди благодарен и да приключваме с това.

— Как тъй ще приключа? — Рай премина към по-игрива нотка. — Та то ми е гравирано на гърдите!

— Любовниците ти си падат по мъже с белези — отвърна Кел с крива усмивка. — Или поне така съм чувал.

Рай въздъхна и отпусна глава назад. И двамата потънаха в мълчание. В началото беше споделено, после взе да става неловко и точно когато Кел понечи да го наруши, принцът го изпревари на косъм.

— Какво направих? — прошепна той, втренчил кехлибарените си очи в копринения таван. — Какво направих, Кел? — Завъртя глава така, че да вижда брат си. — Холанд ми донесе онази огърлица. Каза, че била подарък и му повярвах. Каза, че била от този Лондон и му повярвах…

— Направил си грешка, Рай. Случва се на всички. Дори на принцовете. Аз съм направил цял куп. Съвсем нормално е и ти да сбъркаш веднъж.

— Не биваше да се доверявам така лесно. Не съм такъв глупак! — додаде принцът с пресекващ глас. Помъчи се да седне.

Кел му се скара да лежи и когато Рай се намести по-удобно, попита:

— Защо я взе?

Този път принцът се въздържа да го погледне в очите.

— По думите на Холанд щяла да ми даде сила.

Кел сбърчи вежди:

— Вече си силен.

— Не като теб. Добре де, знам, че никога няма да стана като теб. Чувствам се слаб, понеже съм лишен от дарбата за магия. Някой ден ще бъда крал. Исках да съм силен крал…

— Магията не прави хората силни, Рай. Повярвай ми. А и ти разполагаш с нещо по-добро. Имаш любовта на народа.

— Лесно е да те обичат. Исках и да ме уважават и си помислих… — принцът говореше съвсем тихо, гласът му едва се чуваше. — Приех огърлицата. В крайна сметка единствено важното нещо е, че я взех… — От очите му рукнаха сълзи и се стекоха в черните му къдрици. — И бях на косъм да съсипя всичко! Щях да си изгубя короната, още преди да съм я сложил на главата си. За малко да обрека града си на война, на хаос, дори на смърт!

— Какви синове си имат родителите ни — подхвърли насмешливо Кел. — Ние двамата като нищо ще разпарчетосаме целия свят.

Рай изхъхри едновременно от смях и плач.

— Дали някога ще ни простят?

Кел се усмихна криво:

— Вече не съм окован. Това намеква за напредък.

Кралят и кралицата бяха известили из целия град — чрез стражата и новинарските дъски — че всички обвинения са свалени от техния антари. По улиците обаче хората продължаваха да го зяпат и в благоговението им се вплитаха предпазливост, страх и подозрителност. Навярно когато Рай отново се почувстваше достатъчно добре, за да говори пряко с народа си, поданиците му щяха да повярват, че вече е здрав и Кел няма вина за тъмнината, сполетяла Лондон през онази нощ. Вероятно, но младият антари се съмняваше дали животът някога ще се върне към досегашната си простота.

— Забравих да ти кажа — обади се Рай. — Тийрън намина. Донесе малко…

Прекъсна го почукване на вратата. Преди принцът или Кел да успеят да отговорят, в спалнята нахлу Лайла. Все още носеше новата си куртка — беше закърпила местата, скъсани от куршума, ножа и камъните — но поне се беше изкъпала, а косата й бе прихваната със златна шнола. Продължаваше да прилича донякъде на дълго гладувала птичка, ала беше чиста, нахранена и спретната.

— Не ми харесва как ме зяпаше охраната — заяви тя, без да забелязва насочените към нея златни очи на принца. Добави: — Съжалявам. Не исках да ви прекъсвам.

— Тогава какво искаше? — поинтересува се Кел.

Рай вдигна ръка и се понадигна в постелята си:

— Определено не ни прекъсваш. Запознали сме се, боя се, докато не съм бил в обичайното си състояние на духа. Имаш ли си име?

— Делайла Бард — отвърна момичето. — Да, и преди сме се срещали. И изглеждаше по-зле.

Рай се засмя беззвучно.

— Извинявам се за всичко, което може да съм сторил. Не бях на себе си.

— Извинявам се, че те прострелях в крака — върна му го Лайла. — Бях напълно на себе си.

Принцът цъфна в прекрасната си усмивка и сподели с Кел:

— Тази девойка ми харесва. Може ли да я взема назаем?

— Пробвай де — Лайла вдигна вежда. — Само дето после ще си принц без пръсти.

Кел направи гримаса, но Рай се засмя. Смехът му обаче бързо премина в болезнено смръщване и антари се пресегна да подкрепи брат си, макар болката да отекваше в собствените му гърди. Посъветва го:

— Спести си флиртуването за по-нататък, когато ще си по-добре.

Стана и се постара по-бързичко да изведе Лайла от стаята.

— Ще те видя ли пак, Делайла Бард? — обади се принцът след тях.

— Нищо чудно пътищата ни отново да се пресекат.

Рай се усмихна широко:

— Ако зависи от мен, непременно ще се пресекат.

Кел подбели очи, докато извеждаше Лайла навън и затваряше вратата, за да остави принца да почива, но му се стори, че забеляза как тя се изчервява съвсем истински.