В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (55)

V

Кел потръпна. Странният покой отново се възцари в него.

Този път беше по-плътен. Някой го повика по име — точно както преди малко — и той вдигна очи. Видя как Лайла стиска рамото си и тича — по-скоро куцука бежешком — надолу по стълбите, насинена и окървавена, но жива. Черната маска висеше от алените й пръсти.

— Добре ли си? — попита девойката, щом стигна до Кел.

— Никога не съм бил по-добре — увери я той, въпреки че усилието да съсредоточи погледа и мислите си върху нея му отнемаше и последните капки сила.

— Как разбра? — попита Лайла и погледна към натрошената кралица. — Как забеляза, че не съм аз?

Кел се усмихна уморено:

— Тя каза моля.

Девойката го зяпна потресена:

— Това шега ли е?

Той сви леко рамене. Костваше му много усилия. Обясни:

— Просто си знаех.

— Просто си знаел — повтори момичето.

Кел кимна. Лайла го огледа внимателно и той се запита как ли изглежда в този момент.

— Изглеждаш ужасно — отговори на немия му въпрос тя. — Най-добре да се отървеш от този камък.

Кел кимна.

— Мога да дойда с теб.

Той поклати глава:

— Не. Моля те. Недей!

Това беше честният отговор. Не знаеше какво го очаква от другата страна, но — каквото и да беше — щеше да се изправи пред него сам.

— Добре — Лайла преглътна. — Ще остана тук.

— Какво ще правиш? — попита Кел.

Тя сви рамене:

— Докато си спасявахме кожата, видях на пристанището интересни кораби. Все някой ще ме качи.

— Лайла…

— Ще се оправя — прекъсна го сухо. — А сега побързай, преди някой да забележи, че сме им убили монарсите.

Кел се помъчи да се разсмее, но през него се стрелна вълна — като болка, но по-страховита. Преви се и зрението му се замъгли.

— Кел? — Лайла коленичи до него. — Какво има? Какво става?

Не, примоли се той на тялото си. Не. Не сега. Толкова близо беше! Толкова близо. Трябваше само да…

Поредната вълна го събори на четири крака.

— Кел! — настоя Лайла. — Кажи нещо!

Той се опита да отговори, опита се да продума, но челюстта му се скова, а зъбите заскърцаха от напрежение. Антари се бореше с тъмнината, но тъмнината отвръщаше на удара. И печелеше битката.

Гласът на Лайла се отдалечаваше все повече от жертвата:

— Кел? Чуваш ли ме? Не си отивай! Не си отивай.

Спри да се бориш, заповяда гласът в главата му. Вече загуби.

Не, помисли си Кел. Не. Не още.

Успя да поднесе пръсти до плитката рана на корема си и започна да рисува по напуканите камъни знак. Но преди да съумее да притисне обвързаната си към камъка длан в него, силата го събори по гръб на земята. Тъмнината се уви около Кел и го повлече в дълбините. Той се бореше с магията, но тя вече бе проникнала в него и се плискаше във вените му. Опита се да се откъсне от хватката й, да я отблъсне, ала беше твърде късно.

Пое си последен дъх и магията го погреба.

 

 

Кел не бе в състояние да помръдне.

Около крайниците му се виеха сенки и го приковаваха като камък, съвършено неподвижен. Колкото повече се бореше, толкова по-здраво се стягаха, изсмукваха и последната му сила. Гласът на Лайла звучеше много отдалеч и после замлъкна. Кел остана в свят, изпълнен само с тъмнина.

Тъмнината беше навсякъде.

А после се оттегли. Спои се, виейки се пред него, обедини се, постепенно се превърна първо в сянка, после в човек. Имаше формата на Кел, неговия ръст и коса, та чак до палтото, само дето до последния инч беше гладък и лъскавочерен като възстановения камък.

— Здравей, Кел — поздрави тъмнината, но думите не бяха нито на английски, нито на арнески, нито на мактан, а на родния език на магията. И най-сетне Кел разбра. Това представляваше Витари. Именно то го привличаше, напираше да проникне в него и го правеше по-силен, като същевременно отслабваше волята му и се хранеше с живота му.

— Къде сме? — попита той с дрезгав глас.

— Ние сме в теб — отвърна Витари. — Ние се превръщаме в теб.

Кел се хвърли в безполезна схватка с черните въжета и извика:

— Махай се от тялото ми!

Витари се усмихна с мрачната си черна усмивка и пристъпи към пленника си:

— Добре се сражавахме, но е време битката да приключи…

Скъси разстоянието и приближи длан към гърдите на Кел. — Направен си за мен, антари. Идеалният съд. Ще нося кожата ти завинаги.

Кел се дръпна от докосването му. Трябваше да се сражава. Бе стигнал чак дотук. Не можеше да се откаже точно сега.

— Твърде късно е — заяви Витари. — Вече държа сърцето ти… — при тези думи натисна с пръсти и Кел изпъшка, щом ръката на противника му проникна в гърдите му. Усети пръстите да се свиват около туптящото сърце, усети го да прескача, тъмнината плисна по разкъсаната предница на ризата му като кръв.

— Всичко свърши, Кел — заключи магията. — Ти си мой.

 

 

Тялото на Кел потрепери на земята. Лайла взе лицето му в шепи. Гореше. Вените по гърлото и по слепоочията му бяха потъмнели до черно, а челюстите му — стиснати до счупване, но той не мърдаше и не отваряше очи.

— Бори се! — насърчи го девойката, когато тялото му се сгърчи. — Стигна чак дотук! Не може просто да се предадеш.

Гърбът на Кел се изви в дъга и Лайла отвори със замах ризата му, само за да види как чернотата се разлива над сърцето му.

— Дявол го взел — изруга тя и опита да откъсне камъка от ръката му.

Не поддаде.

— Ако умреш — сопна се крадлата, — какво ще стане с Рай?

Гърбът на Кел тупна на земята и той издиша мъчително.

Лайла си бе събрала оръжията, сега извади ножа си и го претегли в ръка. Не искаше да се налага да убива червения антари. Но би могла. Не искаше и да му реже ръката, но определено би го сторила.

От устните на Кел се откъсна стенание.

— Не смей да се предаваш, мамка ти, Кел! Чуваш ли ме?

 

 

Сърцето на Кел засече и прескочи един удар.

— Помолих тъй мило — обясни Витари с ръка, все още заровена в гърдите на младежа, — дадох ти възможност да се предадеш. Принуждаваш ме да използвам сила!

Горещина се разнесе по крайниците на Кел и остави странен студ подире си. Той чу гласа на Лайла. Далечен и съвсем, съвсем тих, така че думите — ехо на ехото — едва стигаха до него. Но той я чу да споменава и едно име. На Рай.

Умреше ли Кел, смъртта щеше да застигне и принца. Не можеше да прекрати битката.

— Няма да те убия, Кел. Не съвсем.

Кел стисна здраво очи, а тъмнината се надипли над него.

Няма ли дума за това? — отекна в главата му гласът на Лайла. — Каква е тя? Хайде де, Кел. Кажи проклетата дума.

Кел се насили да се съсредоточи. Разбира се. Лайла беше права. Съществуваше подходяща дума. Витари представляваше чиста магия. И, като всяка магия, бе обвързана от правила. От ред. Витари беше венец на сътворението, но всичко, което можеше да бъде сътворено, подлежеше и на разрушение. На размагьосване.

— Ас анаси — заповяда Кел. Усети искрица сила. Не последва обаче нищо.

Витари вкопчи свободната си ръка в гърлото му.

— Наистина ли очакваше да проработи? — изсумтя магията във формата на Кел, но в гласа й се долавяше по-особено напрежение. Страх.

Можеше да проработи.

Щеше да проработи.

Налагаше се.

Само че магията на антари е вид устен договор. Кел никога не бе успявал да я призове само с мисъл, а тук, в главата му, всичко беше мисъл. Трябваше да произнесе думата. Съсредоточи се, пресегна се със слабеещите си сетива, докато успя да усети тялото си — не както беше тук в илюзията, в този свят в ума му, а в действителност, проснато върху хапещостудените плочи в съсипания двор, с приведената над него Лайла. Над него. Вкопчи се в този студ, съсредоточи се върху това как попива в гърба му. Пребори се да усети пръстите си, неистово впити в камъка. Съсредоточи се върху скованата си от болката уста и я застави да се отвори. Застави устните си да се разделят.

Да оформят думи.

— Ас ан…

Сърцето му прескочи, защото Витари го стисна още по-силно.

— Не! — изръмжа магията, страхът й придаваше дързост и превръщаше нетърпението й в гняв. Но Кел разбра причината за страха й. Витари не беше просто заклинание. Беше източника на цялата сила на камъка. Размагъосаше ли го, щеше да размагьоса и самия талисман. И всичко да приключи.

Кел се пребори да се задържи в тялото си. В себе си. Да вдиша въздух в дробовете си и да го изкара през устата.

— Ас анас… — успя да изрече, преди Витари да прехвърли хватката си от сърцето към дробовете и да изцеди въздуха от тях.

— Не можеш да го сториш — съпротивляваше се магията отчаяно. — Единствено аз крепя брат ти жив!

Кел се поколеба. Не знаеше дали е вярно и дали връзката, която бе установил с брат си, може да бъде разрушена. Но беше сигурен, че Рай никога няма да му прости, а дори и това губеше значение, освен ако и двамата не оцелеят.

Младият антари призова последните си капки сила и се съсредоточи не да попречи на Витари да изцеди живота му, а върху гласа на Лайла и студената земя, върху измъчените си пръсти и окървавените си устни, които произнасяха думите.

— Ас анаси.