В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (46)

II

Стаята застина в мъртвешки покой.

Дланта на Кел се изхлузи от гърдите на Рай и тялото му с болезнено издумкване се търколи от леглото върху каменния под. Ушите на Лайла още звънтяха от силния удар на главата й в стената, но тя се надигна на ръце и колене и постепенно се изправи и на крака.

Кел не мърдаше. Не дишаше.

И изведнъж след миг, сякаш продължил часове, той си пое дълбок, треперлив дъх. Рай го последва.

Лайла изруга от облекчение и коленичи до младия антари. Ризата му беше разтворена, а коремът и гърдите му — целите в кръв, под която се виждаше черен символ, съставен от концентрични кръгове. Беше врязан в кожата, точно над сърцето. Лайла погледна към леглото. Същият се виждаше и по окървавените гърди на Рай.

— Какво си направил? — прошепна Лайла. Не знаеше много за магията, но беше почти сигурна, че връщането на някого от света на мъртвите определено се вписва в графата „грях“. Ако всяка магия си имаше цена, какво ли бе струвало това на Кел?

Сякаш в отговор клепачите му трепнаха. Лайла с облекчение видя, че едното му око е все така синьо. По едно време, докато заклинанието се тъчеше, и двете бяха станали абсолютно черни.

— Добре завърнал се — поздрави го момичето.

Кел простена и тя му помогна да се надигне да седне на студения под. Вниманието му се насочи към леглото, където гърдите на Рай се надигаха и спускаха бавно, но равномерно. Прехвърли поглед от символа на гърдите на принца към огледалния на своите; докосна го с лека гримаса.

— Какво си направил? — попита Лайла.

— Обвързах живота на Рай с моя — каза той дрезгаво. — Докато аз живея, ще живее и той.

— Струва ми се опасно заклинание.

— Не е заклинание — поправи я Кел тихо. Девойката се поколеба дали му липсва сила да говори по-високо, или се бои да не пробуди брат си. — Нарича се „душевен печат“. Заклинанията могат да бъдат развалени. Душевният печат — не. Той е постоянна магия. Но това… — добави той, опипвайки белега, — това е…

— Забранено? — пробва се Лайла.

— Невъзможно — уточни Кел. — Този вид магия не съществува.

Изглеждаше замаян и машинално се изправи на крака, а Лайла се притесни, като видя, че още стиска камъка. Черните вени стигаха чак до лакътя му.

— Трябва вече да го пуснеш.

Кел сведе поглед, сякаш забравил, че държи амулета. Успя да разтвори пръсти, ала той не изпадна от шепата му. Нишки чернота се изплъзваха от камъка и криволичеха по пръстите му и нагоре по китката. В течение на няколко дълги секунди той се взираше в камъка. Накрая констатира:

— Изглежда, че не мога.

— Това не е ли много зле? — притесни се Лайла.

— Да — потвърди той и спокойствието му я притесни повече от всичко друго. — Но нямах избор… трябваше да… — млъкна и се обърна към Рай.

— Кел, добре ли си? — при тези обстоятелства въпросът прозвуча абсурдно и Кел я изгледа изпод вежди, но Лайла продължи. — Когато правеше заклинанието, не беше на себе си.

— Е, сега съм.

— Сигурен ли си за това? — попита тя и посочи ръката му. — Понеже това е ново…

Младият антари се намръщи.

— Този камък е лоша магия, ти го каза. Храни се с енергия. С хора. А сега се е прикачил към теб. Не ми казвай, че това не те притеснява.

— Лайла — поде Кел мрачно, — не можех да го оставя да умре.

— Но онова, което направи наместо…

— Направих, каквото трябваше — запъна се той. — Няма значение, предполагам. Вече изгубих битката.

Крадлата се озъби:

— Това пък какво ще рече?

Погледът на Кел омекна леко.

— Някой трябва да върне камъка в Черния Лондон, Лайла. Не става дума просто да се отвори врата и да се хвърли предмет през нея. Налага се да го занеса там. Трябва да мина с него отвъд… — Кел погледна към камъка, който се бе сраснал с ръката му. — Никога не съм очаквал да се върна оттам.

— Исусе, Кел — изръмжа Лайла. — Ако няма да си даваш труда да се опазиш жив, тогава какъв е проклетият смисъл? Защо да привързваш живота на Рай към своя, ако просто се каниш да го захвърлиш?

Кел поклати глава:

— Докато съм жив аз, ще живее и той. Не съм казал, че планирам да умирам.

— Но току-що рече, че…

— Казах, че няма да се върна оттам. Печатите на Черния Лондон са направени не толкова да попречат на влизането там, колкото да предотвратят излизането отвътре. Не мога да премахна заклинанията. И дори да можех, не бих го направил. А ако успея да отворя врата към Черния Лондон, печатите никога няма да ме пуснат да изляза.

— И не възнамеряваше изобщо да споменеш за това? Щеше да ме оставиш просто да те последвам на еднопосочно пътуване до…

— Ти искаше приключение — отряза Кел. — И не, не съм възнамерявал да…

В този миг вратата се отвори. И двамата млъкнаха, а спорът им рикошира в стените на тясната каменна стая.

На прага застана облечен в черна роба старец. С една ръка се облегна на рамката, в другата държеше сфера с бледа, белезникава светлина. Не беше стар в смисъл на спаружен. Всъщност, имаше изправена стойка и широки рамене, а възрастта му подсказваха само бялата коса и дълбоките бръчки на лицето му, задълбочени още повече от сенките, хвърляни от светлика в шепата му. Кел придърпа куртката си по-плътно и скри увредената си ръка в джоба.

— Майстор Тийрън — поздрави спокойно, сякаш с дружеския си тон би прикрил факта, че двамата с Лайла са покрити с кръв и стоят пред почти мъртъв принц.

— Кел — новодошлият се намръщи силно. — Керс ла? Ир ванеш мер… — млъкна и се вгледа в Лайла. Имаше светли, стряскащо сини очи; погледът му я прониза от край до край. Сбърчи вежди и заговори отново, този път на английски. Сякаш с един поглед бе успял да отгатне, че тя не го разбира и не е от този свят.

— Какво ви води насам? — обърна се и към двамата.

— Нали каза, че стаята ми ще се пази — отвърна Кел уморено. — Боя се, че се нуждая от нея.

Отстъпи встрани, та майстор Тийрън да види ранения принц.

Жрецът разтвори широко очи и допря пръсти до устните си в подобен на молитва жест.

— Той…?

— Жив е — Кел подръпна с ръка яката си, за да скрие символа на печата. — Но дворецът е подложен на нападение. Не мога да обясня всичко, не сега, но трябва да ми повярваш, Тийрън. Дворецът е завзет от предатели. Използват забранена магия, обладават телата и умовете на всички около себе си. Никой не е в безопасност — и никъде не е безопасно — и не бива да се има доверие никому… — задъха се, докато свърши.

Тийрън се приближи към Кел с няколко плавни крачки. Задържа лицето му в шепите си — странно интимен жест — и се вгледа в очите му, както беше сторил с Лайла, сякаш виждаше отвъд тях.

— Какво си си причинил?

Гласът на Кел заседна в гърлото му.

— Само каквото се налагаше.

Куртката му се беше разтворила и погледът на учителя се плъзна по почернелия знак над сърцето на младежа. Кел продължи изплашено:

— Моля те! Не бих довел опасността в светилището, но нямах избор.

Старецът отпусна ръце.

— Светилището е защитено срещу всяко зло. Принцът ще бъде в безопасност сред стените ни.

Облекчението заля Кел като вълна. Тийрън се обърна да огледа Лайла повторно. Вместо запознанство, констатира:

— Ти не си оттук.

Лайла протегна ръка.

— Делайла Бард.

Жрецът се ръкува с нея и под кожата й пролази нещо като тръпка — но по-топла — и след нея се разля спокойствие.

— Наричам се майстор Тийрън — представи се той. — Аз съм онаси авен, с други думи, главен жрец в Лондонското светилище. Също и лечител — добави, сякаш да обясни усещането. Приключиха ръкуването, Тийрън се приближи до принца и положи леко като перце кокалестите си пръсти върху гърдите на Рай. — Раните му са много тежки.

— Знам — отвърна Кел разтреперан. — Усещам ги, все едно са мои.

Лайла се напрегна, а Тийрън помрачня.

— Тогава ще направя каквото мога, за да облекча болката му — и твоята.

Младежът кимна с благодарност и побърза да обясни:

— Вината е моя. Но ще оправя всичко…

Тийрън отвори уста да каже нещо, ала младежът го спря.

— Не мога да ти разкрия какво се случи. Налага се да те помоля за доверие, както и за дискретност.

Жрецът стисна устни.

— Ще ви заведа в тунелите — каза той. — Оттам сам ще да намериш пътя. Който и да е той.

 

 

След като излезе от стаичката си, Кел потъна в мълчание. Не бе в състояние да погледне брат си, нито да си вземе сбогом, само преглътна, кимна и се извърна, за да последва майстор Тийрън навън. Лайла се повлече след тях и започна да чопли засъхналата кръв на Рай от маншетите на новата си куртка (така или иначе щеше да й се наложи да си оцапа ръцете — и ръкавите — рано или късно). Докато се провираха през вътрешността на светилището, следеше Кел и как той се взира в Тийрън, сякаш копнее жрецът да каже нещо. Но майсторът мълчеше и гледаше право напред. Накрая Кел взе да изостава все повече, докато двамата с Лайла не тръгнаха редом зад гърба на жреца.

— Дрехите ти отиват — подхвърли тихо той. — Искам ли да знам откъде ги намери?

Девойката наклони глава.

— Не съм ги откраднала, ако това питаш. Купих ги от жена на пазара, казва се Кала.

Кел се усмихна лекичко при споменаването на името.

— И как точно ги плати?

— Още не съм. Но това не означава, че няма да го направя… — Лайла отклони поглед. — Макар че не знам кога ще имам възможност…

— Ще имаш — обеща Кел. — Защото оставаш тук.

— Как ли пък не — запъна се девойката.

— Светилището ще те пази.

— Няма да позволя да ме зарежеш.

Кел поклати глава:

— Изобщо не съм имал намерение да те водя нататък. Съгласих се, идеята ми беше да те оставя тук, в моя град, за да отнесеш вестта за съдбата ми на краля и кралицата… — Лайла си пое рязко дъх, но той вдигна здравата си ръка. — И да те предпазя. Белият Лондон не е място за обитател на Сивия. Не е място за никого.

— За това имам право да съдя аз — възрази крадлата. — Идвам с теб.

— Лайла, не обсъждаме игра. Достатъчно хора умряха и аз…

— Прав си, не е игра — прекъсна го Лайла. — Стратегия е. Чух какво каза кралицата за камъка, който бил счупен на две. Трябва да се отървеш и от двете парчета, а точно в момента разполагаш само с едното. Другото е у Белия крал, нали? Следователно, ще ни предстои доста работа. И е на двама ни, Кел. Те са двамина, значи и ние трябва да сме заедно. Ти поеми краля, а аз ще се оправям с кралицата.

— Не можеш да се мериш с Астрид Дейн.

— Кажи ми, всички ли подценяваш, или само мен? Дали е защото съм жена?

— Защото си човек, затова — отряза Кел. — Може да си най-храбрата и горда душа, която съм срещал някога, но въпреки това си съставена от твърде много плът и кръв и твърде малко магия. Астрид Дейн е само магия и злоба.

— Е, всичко това е много хубаво, нали, но тя дори не е в тялото си, така ли е? Тя е тук и си прекарва страхотно в Червения Лондон. Това означава, че представлява лесна мишена… — Лайла стрелна Кел с остра като бръснач усмивка. — А аз може и да съм човек, но все пак стигнах до тук.

Младият антари се намръщи замислено.

Изумително е, помисли си Лайла, как така още не се е сбръчкал от толкова умуване.

— Стигна до тук — съгласи се той, — но няма да продължиш.

— Момичето таи сила в себе си — обади се Тийрън, без да поглежда през рамо.

Лайла се зарадва и изтъкна:

— Виждаш ли? Нали ти го разправям през цялото време.

— Каква сила точно? — полюбопитства Кел и вдигна вежда.

— Не се дръж толкова скептично! — възмути се крадлата.

— Незахранена — отвърна Тийрън. — Непреднамерена. Непробудена.

— Е, хайде тогава, онаси авен — Лайла вдигна ръце, — пробуди я.

Тийрън погледна през рамо и й се усмихна лекичко:

— Сама ще се пробуди силата ти, Делайла Бард. А ти ще я подхраниш и тя ще расте.

— Тя идва от другия Лондон — уточни Кел. Тийрън изобщо не се изненада. — Онзи без магия.

— Никой Лондон не е изцяло лишен от магия — отбеляза жрецът.

— И, човек или не, — допълни Лайла остро, — ще ми се да ти напомня, че си все още жив благодарение на мен. Аз съм причината Бялата кралица да не те носи вместо палто. И имам нещо, което ти трябва.

— Какво например?

Лайла извади белия топ от джоба си.

— Ключът.

Кел се ококори от изненада, после присви очи.

— Наистина ли смяташ, че можеш да го скриеш от мен, ако пожелая да го взема?

Миг по-късно Лайла държеше топа в една ръка и ножа си в другата. Бронзовият бокс на дръжката блестеше на светлината на свещите, а камъкът бръмчеше басово и равномерно, сякаш шепнеше на Кел.

— Пробвай де — озъби му се момичето.

Антари спря на място и я погледна.

— Какво ти става? — попита той, искрено озадачен. — Толкова малко ли те е грижа за собствения ти живот, че си готова да го захвърлиш в замяна на няколко часа приключения и жестока смърт?

Лайла се намръщи. Трябваше да признае, че в началото наистина искаше да се отдаде само на приключения, но в момента не се инатеше точно заради забавлението. Истината беше, че видя настъпилата промяна в Кел — видя сянката, паднала в очите му, когато призова онази проклета прокълната магия и колко трудно му беше да се върне в кожата си след използването й. Всеки път, когато прибягваше до камъка, той сякаш губеше все по-голяма част от себе си. Така че не, Лайла не възнамеряваше да го придружи само за да задоволи жаждата си за опасност. И не тръгваше с него просто за да му прави компания. Тръгваше, защото бяха стигнали до тук и защото се боеше, че той няма да успее — не и сам.

— Животът си е мой и ще го пилея както си искам — заяви тя. — И няма да го прекарам тук, все едно колко приятен е градът ти или колко по-безопасно би било. Сключихме сделка, Кел. А сега Тийрън пази тайната ти и лекува брат ти. Не съм му от полза. Нека бъда полезна за теб.

Кел я погледна в очите и поясни:

— Когато изпълня задачата, ти ще останеш в капан в Белия Лондон.

Лайла потрепери, но дръзко отвърна:

— Може и така да стане — или пък ще ида с теб до последния свят. В крайна сметка, ти пробуди любопитството ми.

— Лайла…

Очите на младежа бяха потъмнели от болка и тревога, но тя само се усмихна:

— Нека се впускаме в приключенията едно по едно.

Стигнаха до края на тунела и Тийрън бутна навън двукрила метална врата. Червената река засия срещу пътниците. Стояха на северния й бряг, а дворецът грееше в далечината, все още заобиколен от звездна светлина, сякаш всичко си беше наред.

Тийрън вдигна ръка към рамото на Кел и промърмори нещо на арнески, после добави на английски:

— Нека светците и изворът на всичко да бъдат с двама ви!

Кел кимна и стисна ръката на жреца, преди да пристъпи навън в здрача. Междувременно, докато Лайла се канеше да го последва, Тийрън я улови за рамото. Присви очи срещу нея, сякаш търсеше някаква тайна.

— Какво? — попита Лайла.

— Как си го изгубила? — отговори той на въпроса с въпрос.

Момичето се намръщи:

— Кое да съм изгубила?

Леките като перо пръсти на жреца се плъзнаха под брадичката й.

— Окото си.

Лайла се дръпна от хватката му и вдигна ръка към по-тъмното си око. Стъкленото. Малцина го забелязваха. Бретонът очертаваше рязка граница през лицето й и дори когато гледаше някого в очите, отсреща рядко задържаха погледа си достатъчно дълго, та да забележат разликата.

— Не си спомням. — Не беше лъжа. — Резултат от нещастен случай, още докато съм била малка, така са ми казвали.

— Хм… — промърмори Тийрън замислено. — Кел знае ли?

Крадлата се намръщи още повече:

— Какво значение има?

След продължителен размисъл, старецът наклони глава и прецени:

— Навярно никакво.

Кел се бе извърнал назад към Лайла и я чакаше.

— Ако тъмата го погълне — продължи Тийрън тихичко, — трябва да сложиш край на живота му… — И погледна момичето. Погледна през него. — Смяташ ли, че ще успееш?

Лайла не беше сигурна дали той иска да знае ще й стигне ли силата — или волята. Отвърна:

— Ако той умре, Рай ще го последва.

Тийрън въздъхна и с тъга уточни:

— Тогава светът ще си дойде на мястото. Вместо да остане, както е сега.

Девойката преглътна и кимна; после пристъпи към Кел.

— Е, отиваме в Белия Лондон, нали? — попита тя, когато застана до него и извади топа.

Младежът не помръдна. Взираше се отвъд реката и към прекрачилия я дворец. Лайла си помисли, че навярно съзерцава своя Лондон, своя дом, и се сбогува с него. Тогава той обади.

— Костите са едни и същи във всеки свят — посочи града, — но останалото ще бъде различно. Толкова различно, колкото е този свят от твоя… — той махна с ръка да покаже реката и центъра на Лондон. — Там, където отиваме, замъкът се намира тук. Атос и Астрид също ще са в него. Щом пресечем, стой до мен. Не смей да се отделяш. Тук е нощ, значи, че и в Белия Лондон е нощ, а градът гъмжи от сенки… — Кел погледна Лайла. — Все още можеш да премислиш.

Тя изправи гръб и подръпна яката на куртката си. Усмихна се.

— Няма начин.