В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (31)

II

Олдъс Флечър не беше почтен човек.

Държеше заложна къща в пряка до пристанището и всеки ден го навестяваха сума хора от корабите — понякога търсеха туй-онуй, друг път носеха разни работи, за да се отърват от тях. Флечър осигуряваше и двете. Не отказваше и на местните. Сред обитателите на тъмните кътчета на Червения Лондон беше публична тайна, че дюкянът на Флечър ще приюти всичко, на което не му е мястото у теб.

От време на време тук се залутваха и почтени хора, разбира се, в очакване да открият или пък да се отърват от лули и инструменти, гадателски дъски и рунни камъни, а също и свещи. Флечър нямаше против да обогати дюкяна си и с техните вещи — да има какво да покаже в случай, че кралската стража намине на проверка. Но истинската си търговия въртеше с рискови и редки стоки.

На стената до тезгяха висеше гладка каменна плоча, голяма колкото прозорец и черна като катран. По повърхността й се местеше бял дим, блещукаше и се разнасяше подобно на тебешир, обявявайки пълния график на празненствата за рождения ден на принца. Ехо от усмихнатото лице на Рай изгря призрачно на новинарската дъска над обявата. Той засия и смигна и под гърлото му се изписа следното съобщение:

Кралят и кралицата ви канят след ежегодния парад да празнувате юбилейно двайсетгодишнината на принца на стълбите на двореца.

След няколко секунди съобщението и лицето на принца се разтвориха в нищото и за момент дъската почерня, сетне се съживи и започна да изрежда други съобщения.

— Ераси ес фераси? — изтътна Флечър с басовия си глас. Вземаш или оставяш?

Въпросът бе запратен срещу момче — на практика вече юноша, с четината на първата брадица, избила на ивици по лицето — което се взираше замислено в масичка с дрънкулки до вратата. „Вземаш“ ще рече — клиент, а „оставяш“ — продавач.

— Не съм за стока — промърмори момчето.

Флечър следеше пъргавите му ръце, но не се безпокоеше особено — магазинът беше омагьосан срещу кражби. Денят не беше натоварен и търговецът направо копнееше хлапето да се пробва. Щеше да му се отрази добре малко забавление.

— Просто зяпам — добави момчето.

Дюкянът на Флечър обикновено не привличаше зяпачи. Хората идваха тук с цел. И следваше да я оповестят. Каквото и да търсеше хлапето, явно не го искаше достатъчно много, за да си признае.

— Ти само ми кажи, ако не намериш каквото дириш.

Хлапето кимна, но продължаваше да поглежда тайничко към Флечър. Или по-скоро, към ръцете му, отпуснати на тезгяха. Въздухът отвън бе натежал за утро, тъй късно в сезона на жътвата (човек да си рече, че предвид клиентелата му, дюкянджията би работил в часовете на крадците, от здрач до зори, но той отдавна бе открил умението на най-добрите бандити да пробутват престъплението като сделка) и Флечър бе навил ръкави до лактите, разкривайки шарен набор белези и знаци по загорелите си от слънцето ръце. Кожата му представляваше карта на живота му. И то на бая тежък живот при това.

— Верно ли е, дето го разправят? — попита накрая хлапето.

— Кое? — вдигна дебела вежда Флечър.

— За тебе… — погледът на юношата се стрелна към белезите около китките на Флечър. Магически ограничители обхващаха и двете като пранги, врязваха се в плътта и оставяха и по-дълбоки белези отвътре. — Мож’ ли да ги разгледам?

— А, тези ли? — Флечър вдигна ръце.

Белезите му бяха оставени за наказание, каквото се налага само на нарушителите на златното правило на магията.

— „Не ползвай силата си да управляваш другиго“ — цитира той със студена и крива усмивка.

За такова престъпление тронът не проявяваше милост. Виновните биваха осъдени и жигосани с ограничители, предназначени да сложат турникет на силите им.

Но дамгите на Флечър бяха размагьосани. Символите от вътрешната страна на китките му изглеждаха размазани и неясни — все едно счупени халки на метална верига. Стигна до края на света, за да строши онези ми ти окови, замени кръв, душа и години от живота си, но ей го на̀. Отново свободен. В известен смисъл. Все още беше окован към дюкяна и поддържаше илюзията за безсилие, да не би стражата да научи за възстановяването му и да се върне да му отнеме нещо повече от магията. Помагаше, разбира се, пълненето на някоя и друга ръка от службите. Всички — дори богатите, гордите и аристократите — искаха разни неща, които не им се полагат. И тъкмо те бяха специалитет на Флечър.

Момчето все още се взираше в белезите му, ококорено и пребледняло.

— Так! — Флечър отново отпусна длани върху тезгяха. — Времето за зяпане свърши. Ще купуваш ли нещо, или не?

Хлапето побърза да се измъкне — с празни ръце — а дюкянджията въздъхна и извади лулата от задния си джоб. Щракна с пръсти и малко синьо пламъче затанцува в края на палеца му. Използва го да си запали листата, натъпкани в лулата. После извади още нещо от джоба на ризата си и го положи на дървения тезгях.

Беше фигурка за шах. По-точно малък бял топ. Знак за незаплатен дълг, който му тежеше на душата.

Навремето топът бе принадлежал на младото псе антари, Кел, но се беше озовал в магазина на Флечър преди няколко години като част от печалбата на игра на санкт.

Лесно беше да заобичаш санкта. Смес от стратегия, късмет и прилична доза измама, партията можеше да приключи за минути или пък да продължи с часове. А последната ръка за нощта се разиграваше тогава от почти два. Последни бяха останали двама играчи — Флечър и Кел — и с отминаването на нощта залогът не спираше да расте. Не играеха за монети, разбира се. Масата беше отрупана с амулети, дрънкулки и редки магии. Стъкленица с пясък на надеждата. Воден нож. Палто, което криеше безброй лица.

След всички изиграни карти на Флечър му оставаха само три — чифт крале и светец. Беше сигурен, че печели. И тогава Кел извади трите светеца. Възникна проблем, защото в цялата колода те са само три, а Флечър държеше единия. Но щом антари врътна китка, картата в ръката на дюкянджията заблещука и се промени от светец на слуга, най-ниската карта в колодата.

При вида й Флечър почервеня. Кралското псенце бе сложило омагьосана карта в колодата и бе изиграло противника си по всички правила в учебника. И точно това беше най-хубавото и най-лошото на санкта. Нямаше забранени хватки. Нямаше нужда да печелиш честно. Трябваше само да победиш.

На Флечър не му оставаше избор, освен да положи съсипаната си ръка на масата, а около тях гръмнаха буйни коментари и приветствия. Кел само се усмихна, сви рамене и се изправи на крака. Дръпна си една дрънкулка от върха на купчината — фигурка за шах от друг Лондон — и я подхвърли на Флечър.

— Без лоши чувства — смигна му, заграби останалото и си тръгна.

Без лоши чувства.

Флечър стисна здраво малката каменна статуйка. Камбанката на входа на дюкяна звънна при появата на поредния клиент — висок, слаб мъж с посивяваща брада и алчна искрица в очите. Флечър прибра топа и събра сили да се усмихне мрачно.

— Ераси ес фераси?

Вземаш или оставяш?