В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (29)

III

Барън се събуди от шум.

Случваше се за втори път тази сутрин.

Шумът беше нещо сравнително обикновено за една пивница — нивото му се надигаше и спадаше в зависимост от часа: понякога гръмотевичен, друг път тих, но винаги присъстваше в някаква пропорция. Дори когато пивницата беше затворена, „На хвърлей камък“ никога не замлъкваше напълно. Но Барън познаваше всеки шум, който се чуваше тук — от пукането на дъските на пода до скърцането на вратите и воя на вятъра през стотиците цепнатини в старите стени.

Познаваше ги всичките.

И този беше различен.

Барън притежаваше пивницата „на междината“ — защото така си мислеше за измъчената стара сграда — от много дълго време. Достатъчно, за да открие странните явления, които се носеха насам-натам между световете като пяна по водата. Достатъчно странното да се възприеме като нормално. И макар самият той да не представляваше част от тази странност и да не се интересуваше, нито да проявяваше склонност да практикува онова, което другите наричаха магия, с времето успя да развие своеобразно сетиво, което реагираше на нея.

И го слушаше.

Точно както сега се вслушваше в шума над главата си. Не беше силен — даже никак — но не беше на място и заедно с него в костите и под кожата на съдържателя се пробуждаше сърбеж. Усещане за погрешност. За опасност. Космите на ръцете му настръхнаха, а сърцето, с винаги равномерен ритъм, предупредително взе да бие по-бързо.

Шумът се повтори и той разпозна скърцането от стъпки по стария дървен под. Седна в леглото. Стаята на Лайла се намираше точно над неговата. Но стъпките не принадлежаха на момичето.

Прекара ли някой достатъчно време под покрива ти (както тя под неговия), човек свиква с шума, който се вдига — не само с гласа на госта, но и как той се движи в пространството. Барън познаваше стъпките на Лайла и когато искаше да бъде чута, и когато не желаеше, и те не отекваха над него. Пък и наскоро се пробуди от шума, вдигнат от Лайла и Кел, докато си тръгваха (не я спря, защото отдавна разбра колко са безплодни опитите му и вместо това взе решение да служи за котва, да стои в готовност с отворени обятия, когато тя се върне, което неизменно се случваше).

Но ако сега Лайла не обикаляше из стаята си, кой тогава?

Барън стана, докато дръпна тирантите от корема върху широките си рамене и си нахлузи ботушите, а тръпките на усещането за нередност го полазваха още по-осезателно.

На стената до вратата висеше пушка, почти ръждясала от неупотреба (в случай на безредици долу в залата масивното туловище на Барън обикновено се оказваше достатъчно да им сложи край). Сега я хвана за дулото и я свали от куката. Отвори вратата, намръщи се на скърцането й и тръгна по стълбите към стаята на Лайла.

От опит знаеше колко безполезно беше да се прокрадва. Барън никога не бе минавал за дребен, а на всяко стъпало ботушите му трополяха силно. Стигна малката зелена врата на горната площадка, поспря се и притисна ухо до дървенията. Не чу нищо и за миг се усъмни в себе си. Бе задрямал неусетно след напускането на Лайла и си помисли, че просто е сънувал стъпките от притеснение. Взе да отпуска хватката си върху пушката, която стискаше с побелели кокалчета, издиша и се накани да се върне в леглото. След това обаче чу метално дрънчене от падане на монета и съмнението му пламна като свещ. Отвори с трясък вратата, вдигнал оръжието.

И Лайла, и Кел вече ги нямаше, но стаята не беше празна — до отворения прозорец стоеше мъж и подхвърляше в шепата си сребърния часовник на момичето. Фенерът на масата гореше с особена бледа светлина, на която непознатият изглеждаше странно обезцветен, като се започне от въгленовочерната коса и бледата кожа, и се стигне до избеляло сивите му дрехи. Погледът му се отклони спокойно от часовника и се спря върху Барън — не изглеждаше никак впечатлен от пушката — и тогава кръчмарят видя, че едното му око е зелено. Другото беше черно като нощ.

Лайла беше описала този човек на Барън и дори му бе споменала името.

Холанд.

Съдържателят не се поколеба. Дръпна спусъка и пушката изтрещя през стаята с оглушителен тътен, от който му зазвъняха ушите. Но когато облакът дим се разсея, безцветният нашественик стоеше точно където се бе намирал преди изстрела — невредим. Барън го зяпна в потрес. Въздухът пред Холанд проблясваше леко и на кръчмаря му потрябва известно време да осъзнае, че е пълен със сачми. Малките метални зрънца висяха пред гърдите на непознатия. След това паднаха и се разсипаха по пода като гвоздеи.

Преди Барън да успее да изпразни и другата цев, Холанд сви пръсти, а оръжието излетя от ръцете на съдържателя и се преметна през тясната стая, за да се удари с дрънчене в стената. Барън се хвърли след него — или поне имаше такова намерение, но тялото му отказа да мръдне и остана твърдо вкоренено на място, не от страх, а от нещо по-силно. Магия. Той насили крайниците си да шавнат, ала невъзможна сила надвиваше над волята му и ги задържа неподвижни.

— Къде са те? — попита Холанд. Говореше тихо, студено и безразлично.

Капка пот протече по бузата на Барън, докато се бореше с магията — безполезно.

— Няма ги — оповести с глас като гръмотевична буря.

Холанд се намръщи, разочарован. Извъди от колана си закривен нож.

— Забелязах… — пресече стаята с равни, отекващи стъпки и плавно поднесе острието към гърлото на съдържателя. Беше много студено и много остро. — Къде отидоха?

Отблизо Кел ухаеше на лилии и трева. Холанд миришеше на пепел, кръв и метал.

Барън погледна магьосника в очите. Толкова приличаха на очите на Кел! И същевременно бяха толкова различни. Вгледан в тях, видя гняв, омраза и болка — все страсти, които не се изливаха навън и не се показваха по останалата част от лицето му.

— Е? — настоя Холанд.

— Представа си нямам — изръмжа Барън. Надяваше се само да са отишли някъде надалеч.

Холанд недоволно изви устни.

— Грешен отговор!

Дръпна острието по права линия и Барън усети пронизваща горещина при гърлото си — и после нищо.