В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (13)

IV

Астрид го помами с пръст.

На Кел му се искаше да остави писмото на тясната масичка между троновете и да си отиде, да запази дистанция, но кралицата седеше, протегнала ръка в очакване да вземе плика и да заграби и вестоносеца с него.

Кел извади писмото на крал Максим от джоба си и й го подаде, ала когато кралицата се пресегна, дланта й подмина хартията и се вкопчи в китката му. Кел се дръпна по инстинкт, хватката на Астрид обаче само се стегна. Пръстените й заблестяха и щом тя изрече магическата дума, въздухът изпука, а по ръката на Кел затанцува светлина, последвана почти незабавно от болка. Писмото падна от пръстите му, магията в кръвта му плисна бурно, подканваше го да действа, да реагира, и му се налагаше да се бори с копнежа. Беше само игра. Играта на Астрид. Тя искаше пътешественикът да се бори, затова Кел се помъчи да не го прави, дори когато силата й — най-близкото до елементална енергия, което беше способна да призове, остра, наелектризирана и неестествена — застави единия му крак да се подвие.

— Харесва ми, когато коленичиш — каза кралицата ласкаво и най-сетне го пусна.

Кел притисна длани към хладните каменни плочи и си пое треперливо дъх. Астрид грабна от пода писмото и го постави на масичката, преди да се намести отново на трона.

— Ще ми се да те задържа — допълни тя и почука замислено с пръст по медальона, окачен на шията й.

Кел се изправи полека на крака. След енергийния удар в ръката му се надигаше мъчителна болка.

— И защо? — попита той.

Кралицата отмести пръсти от амулета и обясни:

— Понеже не обичам ценностите да не ми принадлежат. Не им вярвам.

— А вярвате ли на каквото и да било? — контрира младежът, докато разтриваше китката си. — Или на когото и да било?

Кралицата го огледа с извити в лека усмивка крайчета на бледите устни.

— Труповете в пода ми до един са вярвали на някого. Сега минавам по тях, когато отивам да пия чай.

Кел сведе поглед към плочите под краката си. Носеха се слухове, разбира се, за парченцата по-плътен бял материал, вградени в камъка.

Точно в този миг вратата зад гърба му се отвори и той се извърна навреме да види влизането на крал Атос. На няколко крачки зад него се влачеше Холанд. Атос беше огледално отражение на сестра си, само леко изкривено от по-широките рамене и по-късата коса. Всичко друго в него съответстваше точно — от цвета на кожата до жилавите мускули и суетната жестокост, която близнаците споделяха.

— Имаме си компания, чух — подхвърли той весело.

— Ваше Величество — кимна му Кел. — Тъкмо си тръгвах.

— Вече? — изуми се кралят. — Остани да пийнем по едно.

Антари се поколеба. Да откаже на принц-регента да се почерпят беше едно; да отхвърли поканата на Атос Дейн беше друго.

Кралят се усмихна на нерешителността му:

— Виж как се безпокои той, сестро.

Кел забеляза, че Астрид е станала от трона едва когато я усети до себе си, да прокарва пръст по сребърните копчета на палтото му. Антари или не, близнаците Дейн го караха да се чувства като мишка в присъствието на змии. Застави се да не трепне от втория допир на кралицата, да не би да я провокира.

— Искам да го задържа, братко — заяви Астрид.

— Боя се, че съседният нам трон няма да бъде доволен — сподели Атос. — Но той ще остане за едно питие. Нали, мастър Кел?

Младежът кимна нерешително и домакинът разцъфтя в усмивка, а зъбите му заблестяха като връхчета на ножове.

— Прекрасно! — кралят щракна с пръсти и се появи слуга, който завъртя мъртви очи към господаря си. Атос му нареди: — Стол!

Слугата донесе стол и го постави зад Кел, преди да се оттегли, по-безшумен от призрак. Атос нареди:

— Седни!

Кел не се подчини. Наблюдаваше как кралят се изкачва на подиума и се приближава до масата между троновете. На нея бяха поставени гарафа със златиста течност и два празни стъклени бокала. Атос вдигна единия, но не го напълни от гарафата. Вместо това се обърна към Холанд.

— Ела тук!

Другият антари се беше оттеглил до отсрещната стена и бе съумял да се слее с нея независимо от черната си коса и черното си око. Призован, пристъпи напред с плавната си, безшумна походка. Стигна до Атос, а кралят му подаде празната чаша и заповяда:

— Порежи се.

Стомахът на Кел се преобърна. За миг пръстите на Холанд се насочиха в посока на брошката на рамото му, после пропълзяха към разтвореното му от едната страна късо наметало. Нави ръкав и оголи мрежата на вените си, но разкри също и хаос от белези. Раните на антари заздравяваха по-бързо от тези на обикновените хора. Разрезите, оставили тези следи, очевидно са били дълбоки.

Извади нож от колана си и поднесе ръка и ножа над бокала.

— Ваше Величество — обади се Кел припряно. — Аз не обичам кръв. Дали е удобно да помоля за нещо друго?

— Разбира се — отвърна Атос безгрижно. — Няма проблем.

Кел бе довършил треперливата си облекчена въздишка, когато кралят се извърна отново към започналия да отдръпва ръката си Холанд. Намръщи се.

— Стори ми се, че казах да се порежеш.

Кел стисна зъби. В същия миг белият антари вдигна ръка над бокала и прокара ножа по кожата си. Разрезът беше плитък — само драскотина, колкото да пусне кръв. Тя се процеди на тънка струйка в чашата.

Атос почти се усмихна, докато с магьосника се гледаха в очите. Каза:

— Нямаме цяла нощ на разположение. Режи по-дълбоко!

Холанд стисна зъби, но изпълни заръчаното. Ножът се заби в ръката му — дълбоко — и кръвта потече, гъста и тъмночервена. Вокалът се напълни, Атос го предаде на сестра си и прокара пръст по бузата на слугата си. Меко и нежно, както родител говори на дете, му нареди:

— Иди се превържи!

Холанд се оттегли и Кел осъзна, че не само седи на стол, но и стиска подлакътниците му до побеляване на кокалчета. Постара се да откопчи пръсти, в това време Атос взе втората чаша от масата и я напълни със светлозлатистата течност.

Вдигна я, та Кел да я види добре, отпи, за да покаже, че съдът и съдържанието му са безопасни, преди да налее нова доза и да я подаде на младежа. Жест на човек, привикнал с опитите за убийство.

Кел взе бокала и го изпи твърде бързо и на едри глътки в усилие да успокои нервите си. Щом чашата се изпразни, Атос я напълни отново. Самото питие беше леко, сладко и силно, и се плъзгаше по гърлото. Междувременно близнаците Дейн си поделиха другата чаша — устните им грееха яркочервени при всяка глътка от кръвта на Холанд. Силата се таи в кръвта, помисли си Кел, докато неговата започваше да се затопля.

— Изумително е — каза на глас и се застави да изпразни втората си чаша по-бавно от първата.

— Кое по-точно? — попита Атос.

Младежът кимна към бокала с кръвта на Холанд.

— Че успявате да опазите дрехите си тъй бели…

Довърши второто си питие, а Астрид се разсмя и му наля трето.