Нора Робъртс
Кръв от кръвта (9)

8.

Тя не заспа. Фалън изчака да се увери, че Малик си е легнал, след това се измъкна през прозореца. Въпреки че не се чувстваше длъжна да преследва вълка — както предишната вечер, но пак без успех — тя имаше нужда от нощта, от въздуха, от гората.

Колкото и уморено да беше тялото й, духът й си оставеше жив, жаден, нетърпелив, сякаш бе поел по свои дела. Затова тя се измъкна през прозореца, пое между извисилите се дървета с оголели клони, през въздишките и шепота на нощта. В далечината се виждаха отблясъци от огъня на елфския клан. Щеше да има гощавка и игри, танци на светлината на огъня. Там може и да имаше момичета на нейната възраст, с които да си поговори.

Въпреки това тя обърна гръб на отблясъците, придържаше се към сенките. В нея имаше твърде много вълнение за игри и момичешки разговори и то я тласкаше напред, все по-напред, докато тъпаните на клана се носеха откъм лагера.

Музика от сърцето, от дърветата, от земята, от тъпаните, от духовете, които се промъкваха навън и навътре през изтънялото було, пулсираше в нея. Нощни твари, ловци и плячка, пълзяха и дебнеха в сенките, щръкналите голи клони скърцаха като кости на старец.

Тя не се страхуваше, усещаше единствено дълбока жажда, нужда да бъде навън, да потърси онова, което така и не бе видяла досега.

Вдигна ръка, прокара я през косата си. Беше по-къса, отколкото на братята й, помисли си тя.

Може би същото, което я бе подтикнало да я отреже, сега я тласкаше напред, да търси нощта. Пресече полянката на феите, но откри, че не иска да остане. Обзета от безпокойство, сякаш нещо я гъделичкаше нагоре и надолу по гърба, тя се луташе без цел и посока.

Намери вълка, може би защото не го търсеше.

Той беше застанал, чисто бял, между две дървета. Дръзки сини очи я наблюдаваха. Дебелият златен нашийник на врата му искреше.

Не можеше да каже, че изглежда приятелски настроен, но Фалън реши, че Малик не би я изпратил да извърши подобна задача, ако знаеше, че ще открие вълк, който ще я разкъса.

Нещо в нощта, нещо неопределено, начинът, по който въздухът променяше вкуса й, спокойният пулс на мощта, която бе нахлула в нея, докато извършваше ритуала, я направи безстрашна.

— Поздравявам те, Фоя Бан. Бъди благословен. Аз съм Фалън Суифт, дете на Туата де Данан, ученичка на магьосника Малик. Търсех те.

Тя направи предпазлива стъпка напред. Вълкът оголи зъби.

— Добре, ще остана тук. — Тя натъпка ръце в джобовете и откри късче тиквен кекс, който бе забравила, че е пъхнала там следобеда.

Извади го и го протегна напред, за да го види вълкът.

— Много е хубав. Направих го тази сутрин. Не е като на мама, но никога досега не го бях правила сама. Искаш ли?

Тя забеляза, че очите на вълка се изместват към кекса в ръката й, след това се върнаха на нейните.

Сети се как обучаваха Джем и Скаут с твърдите бисквити, които майка й правеше специално за целта, и подхвърли хляба.

Може би щеше да успее да направи кучешките бисквити и да донесе следващия път.

Фоя Бан разгледа хапката, подуши я. Погледна студено Фалън за пореден път, след това лапна сладкото лакомство.

— Хубав е, нали? Използвах малко повече мед, но нищо. Както и да е, Малик изобщо не умее да готви, така че аз се опитвам.

Тя усети, не чу движението до себе си. Изтегли ножа и се завъртя рязко, за да защити вълка. Забеляза сянката на мъж.

С нож в едната ръка и силата, съсредоточена в другата, тя се приготви да защитава.

— Ако се опиташ да го нараниш, първо аз ще нараня теб.

— Никога не бих наранил нито вълка бог, нито теб.

Сянката излезе от мрака и ръката й потрепери на ръкохватката на ножа. Сърцето й запърха в гърдите.

— Познавам те — прошепна тя.

— И аз те познавам. Имаш моите очи и устата на майка си. Виж се само колко висока си станала, силна, смела и красива.

Баща й, истинският й баща пристъпи към нея. Стори й се по-висок, отколкото си го беше представяла, по-слаб, отколкото на снимката на книгата. Косата му, тъмна като нейната, падаше на вълни около това лице, което бе гледала толкова много пъти.

— Не сънувам. Не съм заспивала.

— Не сънуваш — увери я Макс. — Ти ме призова.

— Аз…

— Със сърцето си. Воалът тази нощ е изтънял. Стана още по-тънък, благодарение на силите ти. Ти ме преведе.

Предпазлива, любопитна, тя протегна ръка и откри, че пръстите под нейните бяха твърди.

— Ти си истински.

— От плът и кръв съм, за кратко. Ще ми позволиш ли… — Той докосна бузата й с ръка. Усмивката му разцъфна, раздвижи устните му, лицето, премести се в очите. — Ето те и теб.

— Ти си загинал заради мен.

— Да те защитя беше мое право, моя цел, моя радост. Повърви с мен, докато имаме време. Добре ли си, щастлива ли си?

— Аз… Тя те обичаше. Майка ми.

— Знам, мое сладко момиче. И аз я обичах. Имахме много кратко време заедно, за да се обичаме, да учим. Толкова голяма част от времето ни беше наситена със страх и насилие. Имаше и още, радвали сме се и на удоволствия, и на смях. И на чудеса, и на радости. Аз се влюбих в красива чародейка, която предпочиташе да си купува нови обувки, вместо да се упражнява в изкуството на магията, и я наблюдавах как се превръща в силна, безстрашна жена, която притежава огромна мощ. Ние бяхме част от това, от промяната, която ни направи по-добри от преди. Искам да науча за живота ти. Някои неща мога да видя, но не всичко. Разкажи ми най-щастливия си спомен.

Сълзи опариха гърлото й, чувство на вина прободе сърцето й.

— Когато се учех да яздя, струва ми се. Когато ми позволиха да яздя сама за пръв път.

— Какво е това? — Макс чу сълзите й и обърна лицето й към своето. — Не, не. Да не би да мислиш, че ще се разсърдя, задето имаш баща, който те е научил да яздиш? Или ще се разсърдя на Лана за живота й с този мъж?

— Не знам. — Никога не бе знаела.

— Как бих могъл да те обичам и да ти се сърдя заради онова, което той означава за теб? Аз съм му благодарен.

— Наистина ли?

— Наистина, а и той със сигурност трябва да ми е благодарен. Аз те създадох заедно с майка ти, а той заедно с майка ти те е приветствал на този свят. Любовта не е нещо крайно, Фалън. Дори да не научиш нищо друго от мен, запомни това.

Докато говореше, той я галеше по косата.

— Любовта няма нито край, нито граници, нито предел. Колкото повече даваш, толкова повече има. Майка ти ти е дала моето име, Саймън Суифт ти е дал неговото. Той ти е баща, също и аз. Това те прави благословена.

— Същото казва и мама.

— Точно така е — отвърна простичко той. — Нищо чудно, че я обичах.

— Татко… Саймън… той е благодарен. Казва, че ти си герой, че ти дължи всичко, което сега е важно за него. Мама, мен, имам и трима братя. Иска ми се да можеш да го срещнеш. Странна работа.

Той се разсмя, прегърна я през раменете, докато вървяха.

— Светът е пълен със странни неща.

— Ти си писал за тези странни неща. Прочетох книгите ти. Мама каза, че си писал поредната, когато си загинал, а тя е трябвало да бяга, за да защити и мен, и хората от Нова надежда. За какво се е разказвало?

— За любов и магия, за тъмнината и светлината и в двете. За битки и смелост, за въздигането на спасител.

— Не знам как да ръководя хората.

— Нито пък аз. Предпочитах да си създам простичък живот с майка ти. Простичките неща изглеждат толкова ценни след Гибелта. Само че аз бях нужен, нужна си и ти. Може и да ми се иска да водиш обикновен живот, Фалън, но светът има нужда от повече. Ти ще водиш, при това добре. Напълно уверен съм, че ще бъде така.

— Мъжът в съня ми каза, че трябва да избера. И аз избрах.

— Какъв мъж?

— Не съм сигурна. Струва ми се, че може да е момчето, което е пораснало. Може би.

— Кое е това момче?

— Дънкан, струва ми се. От Нова надежда. Видях го в различен сън.

— Дънкан на Кейти ли? Хм. — Макс усети болка при мисълта, че дъщеря му мисли за момче.

— Той спаси едни хора от Воините на безупречната добродетел. Те те убиха.

— Уби ме брат ми. Тъмнината, която той избра, ме уби. Неговата кръв, моята кръв, твоята. — Той замълча за кратко, стисна здраво ръката й и я погледна право в очите.

Тя усети връзката и мощта на преплетените ръце.

— Същата кръв — продължи той, — но Ерик обърна гръб на светлината, любовта и лоялността. На него не може да му се има доверие, Фалън, но и не трябва да бъде подценяван.

— Според мама, той е мъртъв. Тя мисли, че е успяла да убие и него, и онази жена.

— Алегра. Не знам отговора. Дори мъртвите имат въпроси. Ако обаче той е жив, онова, което е в него, ще стори всичкото зло, на което е способно, за да те довърши. Той поквари кръвта си и всичко, което произхожда от нея. Внимавай с него. Оглеждай се за врани.

— Добре. Добре. — Сякаш той все още беше жив, в този момент тя се зарече да го ликвидира. — Малик ще ме научи как да използвам меч.

— Мили боже.

— Не можеш да се биеш единствено с магия. Кралят маг има меч.

Макс се разсмя.

— Така беше. Разкажи ми още за живота си, за братята си.

 

 

Беше невероятно. Бе истинско вълшебство да вървиш и да разговаряш с човека, когото познаваш единствено от разкази и от една снимка на корицата на книга. Сега вече тя познаваше гласа му, начина, по който се движеше, нещата, за които мислеше.

Сега вече знаеше защо нощта я е призовала, защо я бе заредила с нервно напрежение. Тя бе посегнала към него през воала и той беше дошъл при нея.

Тя го заведе до полянката на феите и не спря да му разказва, а Тайбше долетя и се настани като страж на един клон. Вълкът, който ги беше последвал, остана в сенките.

Когато тя го помоли да й разкаже за бягството си от големия град и всичко случило се след това, той не спести нищо, както тя подозираше, че прави майка й.

Говореше открито за ужасите и трудностите, за чудото и тежестта, когато усещаш как мощта ти нараства. Когато заговори за брат си, за опита да отнеме живота на Ерик, да убие човек от собственото си семейство, тя долови и мъката, и студената решителност.

— Трябвало е да избираш. — Докато го казваше, се облегна на него. — Мама, мен, останалите, които си защитавал.

— Да, трябваше да избера и нямаше спор какво беше правилното. Но да използваш дарбата си, за да причиниш зло, вреда, е труден избор, Фалън. Да причиниш вреда на човек от семейството, в чиито вени тече същата кръв като твоята, е още по-трудно.

Тя разбра. Искаше. Стараеше се. Само че…

— Аз съм тук, защото ти направи своя избор в планината, а след това и в Нова надежда. Ти загина, защото брат ти е направил своя избор.

— Като водач, всеки път ще се изправяш пред труден избор.

— Искаше ли ти се да не си който си?

— Непрекъснато. — Той обърна глава и докосна слепоочието й с устни. — Накрая обаче ние сме които сме.

— Вярваш ли в това?

— Да.

— Тогава трябва да престанеш да се чувстваш виновен, задето си се опитал да убиеш Ерик. В края на краищата той е бил какъвто е бил.

Макс се изсмя.

— Този път ме хвана. Права си.

— Разкажи ми повече за Нова надежда. Мама ни е разказвала много, а понякога, когато използваме аматьорското радио на татко, чуваме репортажите.

— На Арлис ли? На Арлис Рийд?

— Да, тя прави репортажи за Похитителите, за Воините на безупречната добродетел, за спасителни операции и така нататък. И за други неща разказва. Често сменя честотата, заради сигурността. Татко казва, че вероятно ще успее да го нагласи така, че мама да поговори с нея по радиото, но мама отказва.

— Тревожи се.

— Да, страх я е да не разберат за фермата, да не би да я използват по някакъв начин, за да нападнат отново Нова надежда. Знам обаче, че е имала истински приятели, добри приятели сред хората там.

— Наистина имахме добри приятели — съгласи се той. — Стигнахме там с По и Ким, с Еди и Джо, спуснахме се от планината, а Флин и групата му взехме от малкото село в подножието.

— Момчето с вълка. — Тя погледна назад и видя, че белият вълк продължава да се таи в сенките.

— Лупа. А по пътя към нас се присъединиха и други.

Той й нарисува картина, по-подробна от тази на майка й. Тя пък започна да вижда майка си през неговите очи. Млада, смела, красива, учи се да шофира, притеснена, че ще става майка, опълчва се на побойник на събрание на хората от града.

Тя се унесе, отпуснала глава на рамото му, докато чуваше разказа му до ухото си.

Гласът му я събуди.

— Фалън. Събуди се, бебчо, утрото почти дойде.

— Какво? Но… аз съм заспала. Не исках.

— Даде ми възможност да прегръщам дъщеря си, докато спи. Още един дар. Хайде, ела. Ще те изпратя докъдето мога.

— Не искам да си тръгваш.

— Да знаеш, че е истина, когато хората, които те обичат, казват, че винаги ще бъдат с теб.

— Не е същото — прошепна тя и провлачи крака.

— Знам, но това не го прави по-малко истина. Какво ще правиш днес?

— Ще храня кокошките, ще събера яйцата. Малик обикновено дои кравата. След закуска имаме уроци в работната стая. Понякога е досадно, понякога не. Трябва да се погрижим и за растенията в оранжерията. Той каза, че днес мога да започна да се уча с меча.

— А ти очакваш тази възможност с нетърпение.

— Това е меч, който е бил избран за момичето, което съм. Но в нощ като онази, в която съм се родила, раздирана от буря, озарявана от светкавици, в нощ след като държа в ръце Книгата на заклинанията, след като се потопя в Кладенеца на светлината, ще взема меча и щита на Вестителката. На дъщерята на Туата де Данан, на Воина на светлината. С тях ще предизвикам мрака и няма да отстъпя. В тях мощта и кръвта ми текат като лед и огън.

Очите й бяха станали тъмни и напрегнати. Тя примигна. И детето се върна.

— Приличаш на майка си, когато имаше видение.

— Почувствах се различна. Почувствах се силна.

— Ти си силна. — Той я целуна по челото. — Трябва да вървя.

— Татко. — Тя го прегърна и притисна до себе си. — Ще те видя ли отново?

— Сигурен съм, че ще ме видиш. — Целуна я отново и я отдръпна от себе си. — Ние сме които сме, Фалън. Виждам коя си и много се гордея с теб. Обичам те — заяви той и отстъпи назад към сенките, когато първите слънчеви лъчи заблестяха на източния хоризонт.

— Обичам те, татко.

 

 

Побеснял, силно изплашен, Малик изфуча от къщата. Момичето не беше спало в леглото си и не го намери никъде. Когато я откри, тя много добре знаеше какво е наказанието за проявената тази нощ глупост.

Тъкмо се обръщаше към обора, за да оседлае коня си, когато видя белия бухал да излита от гората. След това излезе и момичето. Следваше я вълкът, проклетият вълк, който тя сигурно бе търсила цяла нощ. Спря в края на гората, след това отстъпи назад и се отдръпна.

Отмести ръка от меча и се отпусна, малко по-спокоен. Не сдържа избухването си.

— Ти луда ли си, или си пълна глупачка? Да се скиташ през нощта, без да кажеш и дума. Щях да правя заклинание за търсене с надеждата да не открия обезобразеното ти тяло. Тук има хищници, момиче, и на четири крака, и на два, които ще решат, че си вкусна хапка. Да излезеш през прозореца и да се скиташ сама през нощта!

— Не бях сама. Бях с татко.

— Рискувала си живота си заради… — И слухът, и зрението му бяха замъглени от гняв. Очите бяха натежали, но също така объркани и влажни. — Баща ти ли? Биологичният ти баща ли?

— Той каза, че съм го повикала със сърцето си, затова бил дошъл. Влязъл през изтънелия воал. Разхождахме се през гората и говорихме много. Заведох го до езерото на феите и там продължихме да си говорим. За малко съм заспала. Ще ми се да не бях. След това той трябваше да си тръгне.

— Получила си дар.

— Знам. Не съм много тъжна. — Въпреки това сълзите й рукнаха. — Той е същият като татко. Саймън. Искам да кажа, че е силен, смел и мил. Каза, че се радвал, че имаме Саймън, ние с мама, също и братята ми, също както татко казва, че се радва, че ние с мама сме си имали Макс.

— Ти си късметлийка.

— Много ли си ми сърдит?

Магьосникът изпита огромно страхопочитание пред мощта и волята й да призове биологичния си баща в света на живите, но въпреки това, като наставник трябваше да бъде строг и непреклонен.

— Ти потъпка доверието ми, по-точно казано доверието, което вярвах, че сме изградили помежду си.

— Извинявай. Вълкът ловува през нощта и исках да го проследя. Трябваше да те попитам дали може, но се страхувах, че ще кажеш не.

— Измъквала ли си се преди?

— Да. Но намерих Фоя Бан. Изпитвам нужда да го накарам да дойде при мен, но го открих снощи, преди татко да дойде. Ако ще бъда воин, би трябвало да мога да излизам нощем в гората.

— Все още не си воин и все още ми е по силите да ти забраня да ходиш през нощта в гората.

— Да, но…

— Родителите ти позволяваха ли ти да скиташ нощем сама?

Тя наведе глава.

— Не, но сега съм на тринайсет, така че…

Наклонил глава, Малик скръсти ръце.

— Страхотна възраст, като се замислиш, хем си малка, хем не си.

Тъй като беше свела очи, той не забеляза пресметливия й поглед.

— Ти ми възложи задача. Трябваше да ти кажа, че ще го преследвам нощем, и се извинявам, че премълчах. Само че не мога да изпълня задачата, ако не мога да проследя вълка.

— Умно момиче си ти — измърмори той.

Тя остана с наведена глава, но вдигна очи.

— Всичко е истина. Извинявам се, но ти ми възложи задачата. Той взе кекса, който носех в джоба си — все още не от ръката ми. Знам как да направя бисквитите, които кучетата ни обичат. Ще го накарам да дойде при мен, да ми даде назаем нашийника, стига да имам време.

Сега Малик пресметна.

— Мик ще ходи с теб.

— Мик ли? Защо?

Той я прекъсна със стоманен поглед.

— Мик познава гората… при това по-добре от теб. Той е съвършено точен с лъка.

— Не ми трябва някакво си момче, за да…

— Това е без значение. Уменията му са важни. Ще бъда склонен да те пусна да обикаляш нощем — само по за два часа обаче — ако имаш придружител. Това са моите условия.

— Добре.

— Искам думата ти, веднага, че ще ги спазиш.

— Ще ги спазвам. Имаш думата ми.

— Много добре. Можеш да отидеш да поспиш един час преди да започнем уроците.

— Не съм уморена, честна дума. Чувствам се… много добре.

— В такъв случай, призови енергията си, занимай се с кокошките и кравата преди да направиш закуска и да внесеш още дърва. По-късно набери от оранжерията нужното за супа.

— Защо трябва аз да свърша всичко?

— Малко наказание заради прегрешението ти. Да видим дали можеш да спечелиш доверието на Фоя Бан и да си върнеш моето.

— Все още ли си готов да ме учиш как да използвам меч? Имах видение за меча — онзи на камината, и меча и щита, които използвам в бой.

— Проклето момиче! Защо чака толкова дълго, за да ми кажеш?

— Ти беше побеснял. — И все още не ти е минало, помисли си.

— Казвай веднага.

— Добре. — Тя затвори очи, за да върне думите, може би дори чувството, което я беше завладяло, и му разказа. — Почти ги усетих в ръцете си. Трудно ми е да обясня, но почти ги усетих. Мечът в дясната ръка, щитът в лявата. Няма да мога да взема онзи меч, докато не науча как да използвам другия, над камината.

— Браво, умно момиче, самата истина. Свърши работата, която ти възложих, при това добре. Ако съм доволен, ще вземеш избрания меч, за да те уча.

Когато тя подскочи и извика от възторг, Малик вдигна очи към небето. Молеше се на всички богове да му дадат сили да се справи с детето и да подготви воина.

 

 

Въпреки заклинанието на Малик върху остриетата да не нараняват плът и да не отварят кървави рани, Фалън завърши първия си урок насинена, натъртена и във възторг.

На смрачаване излезе, натъпкала твърди бисквити в джоба, за да се срещне с Мик, който я чакаше в края на гората.

Взе и лъка и стрелите. Щяха да видят кой е чак толкова добър стрелец.

— Здрасти. Наистина ли намери Фоя Бан или просто си измисли, защото Малик ти беше ядосан?

— Аз не си измислям. Намерих го и ще го намеря отново.

— Може би. Трябва да си луда, за да влезеш в гората през нощта на Сауин. Може да бродят духове, а не всички са приятелски настроени. Да не говорим, че феичките обичат да правят номера.

— Мога да се грижа за себе си. Тук си единствено, защото Малик ме накара. Освен това снощи срещнах баща си.

— Мъртвия ли? Измисляш ли си… — Той сви рамене, изтича до едно дърво, изкачи се догоре и слезе. Перото на сокол, което бе боднал в плитката си, трепкаше. — Значи не си измисляш разни неща, супер. Никога не съм говорил с истински дух. Какво беше усещането?

— Говорим за баща ми, за биологичния ми татко. Това беше дар.

— Мама е починала веднага след като съм се родил. Ще ми се да поговоря с нея.

Тя познаваше болката и учудването, затова поомекна.

— Може някой ден да стане.

— Може би. Я, отрязала си косата си. Защо го направи?

— Така исках. — Или поне част от нея бе искала. — По-лесно ще я поддържам къса. Ако продължиш да говориш, никога няма да се приближим до вълка.

Мик изсумтя.

— Той може да ни чуе как дишаме. Няма да го намериш, освен ако той не пожелае. А защо му е да го прави, след като искаш да му откраднеш нашийника?

— Няма да го крада. Ще го взема назаем… с неговото разрешение. — Тя усети как сянката на бухала премина над нея и се подсмихна. — Не съм аз тази, която стреля по бухали богове, за да им открадне ябълката.

Мик сви рамене, скочи три метра високо, за да кацне на един клон, след това се гмурна надолу, превъртя се и се приземи на крака.

Ако трябваше да го търпи, мислеше си Фалън, може би щеше да я научи на разни такива трикове. След като откриеха вълка.

Когато вълкът излезе на пътеката пред тях, Мик млъкна, което бе съвсем необичайно за него.

Фалън извади една от твърдите кръгли бисквити, които беше направила, коленичи и я протегна.

— Леле. Ама той бил огромен.

— Тихо — изсъска Фалън.

— Не вярвах, че ще го видя.

— Млъкни! Стой мирно.

— Да не би да си въобразяваш, че ще вземе нещо от ръката ти? Та той е скапан бог.

— Той е най-обикновено момче — обясни Фалън на Фоя Бан. — И приказва прекалено много. Направих това за теб. В знак на признание. Разбираш ли ме? Фоя Бан, аз те разбирам. Виждаш ли сърцето ми, главата? Онова, което съм, уважава и почита онова, което си ти.

Тя подхвърли бисквитката. Вълкът я помириса, пое я със зъби и изчезна нанякъде.

— Казах ти.

— Той прие това, което бях направила, в знак на почит — изтъкна Фалън. — Все още не очаквам да ми яде от ръката. Нужно е време.

— Можеш ли да го разбираш?

— Малко. С кучетата, конете и котките е по-лесно. Той е много силен и не е готов да ме допусне до себе си. Ще ми трябва време — повтори тя.

— Искаш ли да го проследиш?

— Не — реши тя. — Най-добре да го оставя той да ме намира когато иска.

— Имаме почти два часа.

— Добре. Научи ме как да се превъртам във въздуха и да тичам нагоре по дърво.

— Ти не си елф.

— Това не значи, че не мога да го направя.

 

 

В продължение на две седмици всичко си остана същото. Мик я чакаше, след това започваше да приказва. Фоя Бан излизаше на пътеката, вземаше бисквитата и изчезваше.

На Фалън й се струваше, че всеки път остава малко по-дълго. Започна да наблюдава превъртанията и паданията й от сенките, откъдето тя усещаше, че дебне.

По средата на ноември, една нощ след ледена слана, от която стъпките по земята скърцаха, а водата в езерото бе обгърната от мъгла, тя се срещна с Мик. Луната беше бяла, а звездите студени.

— Ще станеш на милион години преди той да те допусне на крачка от себе си. Може би дори още по-стара. Ти защо не… — Мик щракна с пръсти. — Нали си магьосница, трябва да имаш сили.

— Чародейка съм и наистина притежавам сили. Просто ще бъде нужно време.

— Все това повтаряш. Да го измамим.

— Нищо ли не научи от Тайбше? Той няма да ни позволи да го подлъжем, освен това е неуважително дори да опитваме. Тайбше ми предложи ябълката, защото не го измамих и бях ранена, вместо да позволя той да бъде наранен.

— Мога да изпратя стрела към него и ти отново да й застанеш на пътя.

Фалън въздъхна.

— Не му обръщай внимание — каза тя на Фоя Бан, когато вълкът излезе на пътеката. — Той е глупак.

— Ти си тази, която носи сладки на вълк бог всяка нощ, а аз съм бил глупакът.

Обиден, решен да се докаже, Мик се втурна напред. Фалън го запрати назад със замахване на ръката.

— Той няма да направи нищо лошо. — Този път, вместо да приклекне, тя коленичи. — Аз съм Фалън Суифт, дъщеря на Туата де Данан. Аз съм от светлината и меча. Аз съм от гората и поляната, от долината и хълма, от големия град и скромната колиба. Аз съм всичко преди мен, всичко, което идва след това. Аз съм обвързана с Тайбше, бухалът бог… — Тя вдигна ръка. Тайбше се спусна към нея. — А сега ще се обвържа с теб.

Тя извади бисквитка.

— Това е нещо малко, за да ти отдам почитта си, но съм го направила сама, за да ти доставя удоволствие. Ще ми окажеш ли честта да го вземеш?

Вълкът я погледна в очите и тя го усети как се вмъква в нея. Това е тест, реши тя, за куража и духа й.

След това той пристъпи напред, направи крачка към нея, докато двамата застанаха един срещу друг. Той пое бисквитата от ръката й. Не откъсваше очи от неговите, когато положи ръка върху главата му и погали копринената козина.

— Не мога да взема нашийника. Няма да го направя. Той си е твой. Ще дойдеш ли, за да се покажеш на Малик, за да разбере той, че съм изпълнила и втората задача?

Когато тя се изправи, Мик я сръчка в гърба.

— Може ли да го докосна?

— Аз не бих — отсече Фалън. — Не и след като предложи да изстреляш стрела по него.

— Не по него. Никога не бих… Той взе храна от ръката ти. Той ти позволи да го докоснеш.

Тя се обърна назад и видя страхопочитание и нещо като страх по лицето на Мик.

— Аз съм същият човек, който бях преди. Тази вечер трябва да пропусна упражненията ни. Трябва да кажа на Малик.

— Мислиш ли, че Фоя Бан ще тръгне с теб?

— Изборът е негов, но аз трябва да кажа на Малик.

Мик не спря да бъбри, докато я изпращаше до края на гората.

— Утре следобед можем да се видим, за да се поупражняваме. — Тя го погледна с блеснали очи. — Освен ако вече не се страхуваш от мен.

— Не се страхувам от теб. Следващия път, когато замахнеш към мен, ще замахна и аз.

Тя сви рамене и излезе на сечището.

Сякаш по команда, Малик излезе от къщата и остана да наблюдава как тя приближава с бухала на едната ръка и вълка от другата й страна под светлината на бялата луна.