Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (7)

5.

Уейн подръпна периферията на късметлийската си шапка. Беше от онези, които носеха кочияшите — нещо като по-широкополо бомбе, — но без купищата излишни джинджифлюшки. Кимна на отражението си в огледалото, после избърса нос. Беше хремав. Вчера започна да си заделя и съхранява здраве — точно след като откриха всички онези трупове.

Вече разполагаше с немалък запас, който можеше да използва, ако се наложеше, скътан в металоемите си. Не се бе нуждал от него в последно време, пък и в дните с махмурлук винаги си го понасяше с пълната му сила — нали щеше да страда така или иначе. Но нещо около труповете на всички онея важни клечки намирисваше и го предупреждаваше, че скоро може да се нуждае от по-бързичко излекуване. Добре щеше да е да увеличи запасите си, доколкото може.

Но днес може да умра, помисли си той, докато затягаше колана си и пъхаше фехтоваческите си бастунчета в кожените им калъфи. След това отново избърса носа си. Още не е сигурно. Всеки умираше. Винаги бе намирал за странно, че толкова много хора умираха стари — логиката подсказваше, че това би трябвало да е моментът в живота им, когато са натрупали най-голям опит в избягването на смъртта.

Излезе от стаята си в имението на Уакс с нехайна походка и забеляза мимоходом аромата на прясно опечен хляб за закуска, който се носеше от кухненските помещения. Бе благодарен за стаята, но всъщност нощуваше тук само заради безплатната храна. Е — и заради Уакс. Човекът определено се нуждаеше от компания, за да не изпада в още по-големи странности.

Уейн се запъти спокойно надолу по покрития с килим коридор, който ухаеше на полирано дърво и на прислужници, които разполагат с твърде много време. Имението си го биваше, но не му беше приятно да живее в твърде просторен дом; само му напомняше колко дребен е самият той. Дай му някоя мъничка, претъпкана стая и беше щастлив. Така се чувстваше като крал, заобиколен от сума ти неща.

Спря пред кабинета на Уакс и се поколеба. Какво беше онова на полицата до вратата? Нов свещник, от чисто злато и с красива дантелена покривчица отдолу. Тъкмо каквото му трябваше сега.

Порови из джоба си. В действията на богаташите нямаше никаква логика. Свещникът вероятно струваше цяло състояние, а Уакс просто го беше зарязал насред коридора. Уейн пъхна ръка в другия си джоб, потърси нещо подходящо за размяна и извади един джобен часовник.

„А, да“, помисли си, като го разтърси така, че дребните части се раздрънчаха. „Кога беше последният път, когато изобщо показа точен час?“. Вдигна свещника, прибра покривчицата в джоба си и го върна на мястото му, като закачи часовника за него. Струваше му се честна сделка.

„От доста време ми трябваше нова кърпичка“, помисли си и издуха нос в покривчицата. После отвори вратата и влезе в кабинета.

Уакс бе застанал пред един триножник и разглеждаше големия скицник, който бе запълнил със сложни схеми.

— Цяла нощ ли будува? — попита го Уейн с прозявка. — Поквара, човече. Караш хората да им е съвестно да мързелуват около теб.

— Не виждам какво общо има моето безсъние с твоя мързел, Уейн.

— Просто ме кара да изглеждам зле, това е — каза Уейн и погледна иззад рамото му. — За истинското скатаване е необходима компания. Когато безделничи един, значи мързелува; когато безделничат двама, значи са в обедна почивка.

Уакс поклати глава и отиде да погледне вестниците на бюрото. Уейн се наведе да разгледа скицата на Уакс по-добре. Съдържаше дълги списъци с идеи, някои от които бяха свързани със стрелки, и скица на положенията на телата както в балната зала, така и в обезопасеното помещение.

— Та какво е всичко това? — попита той, взе един молив и нарисува едно клечесто човече с пистолет в ръката до мъртвите тела. Ръката му трепереше, докато рисуваше мъничкото пистолетче, но иначе си беше доста добро произведение.

— Доказателство за самия мен, че е замесена някоя Стоманена стрела — отговори Уакс. — Погледни как са разпределени убийствата в залата. Четири от най-влиятелните личности на събитието са били застреляни с един и същ пистолет, а и те са единствените в това помещение, които са били застреляни с подобно оръжие — но то е било използвано и за телохранителите пред обезопасеното помещение. Обзалагам се, че четиримата горе са били убити първи — за миг, така бързо, че е прозвучало като един-единствен продължителен изстрел. Работата е там, че ако се съди по раните, всеки от куршумите е бил изстрелян от различна посока.

Уейн не разбираше особено от огнестрелни оръжия — като се имаше предвид, че не можеше да ги използва, без ръката му да заподскача като карета по неравен път, — но Уакс сигурно беше прав. Уейн премести молива надолу по листа и се захвана да рисува няколко клечести голи жени в средата на скицата, но Уакс пристъпи до него и изтръгна молива от пръстите му.

— Какво е това? — попита Уейн, като потупа средата на листа, където Уакс бе начертал няколко прави линии.

— Действията на убиеца не следват никаква явна логика — обясни Уакс. — Четиримата гости, които е застрелял, са убити по време на случайни разговори — виж как са паднали. Всички останали жертви са били част от по-голямата престрелка, но тези четиримата са убити, докато празненството още е вървяло нормално. Защо, обаче, ги е застрелял от различни посоки? Най-правдоподобната ми догадка е, че първо е стрелял оттук и е улучил лейди Лентин. Чашата, която е изпуснала тогава, е била настъпвана многократно по време на последвалите няколко минути. След това е използвал бързината си да стигне до тази точка, за да стреля в друга посока. После се премества отново, после — още веднъж. Защо четири изстрела от четири различни места?

— Кой е стоял там, където е стрелял?

— Хората, които е убил, очевидно.

— Не, имах предвид кой е стоял до него, когато е стрелял. Не кого е улучил, а кой е бил до него, когато е стрелял?

— А-а… — проточи Уакс.

— Да. На мен ми изглежда, че се е опитвал да всее безпорядък — каза Уейн и подсмръкна. — Да ги накара да започнат кръстосана стрелба. Нали разбираш? Както когато искаш да започнеш сбиване в някой бар — мяташ бутилката по някой тип, обръщаш се към мъжа до себе си и надаваш вик: „Ей, защо хвърли бутилката по оня човечец, дето нищо не ти е направил? Поквара, ама че е едър. И идва насам…“

— Схващам идеята — прекъсна го Уакс сухо и потупа по листа. — Май си надушил някаква следа.

— С тоя запушен нос? Не вярвам.

Уакс се усмихна и нахвърля няколко бележки отстрани на скицата.

— Значи убиецът е искал да породи хаос… Започнал е престрелката, като е обикалял от едно на друго място така, че да изглежда, сякаш стрелят различни хора. А гостите вече са били доста напрегнати и настроени подозрително един към друг…

— Мда. Аз съм гений.

— Досети се, само защото убиецът е подмамил другите да свършат работата вместо него — област, в която си специалист.

— И аз така казах. Гений. Та, как смяташ да го намериш?

— Ами, смятах да те изпратя в Селото, за да…

— Не днес — спря го Уейн.

Уакс се обърна към него и вдигна вежди.

— Първо число от месеца е — каза Уейн.

— А. Бях забравил. Няма нужда да ходиш всеки месец.

— Има.

Уакс го изгледа продължително, сякаш очакваше още някоя забележка или шега. Уейн не каза нищо. Наистина говореше сериозно. Уакс кимна бавно.

— Разбирам. Защо не си тръгнал още, тогава?

— Ами, нали знаеш — отвърна Уейн. — Както често казвам…

— „Започвай деня с усмивка. Така няма да разбере какво се готвиш да му направиш“?

— Не, не това.

— „Докато не си сигурен, че не е така, се дръж с всяка жена, сякаш има по-голям брат, който е по-силен от теб“?

— Не, не тов… Чакай, наистина ли съм казал такова нещо?

— Да — потвърди Уакс и пак се обърна към бележките си. — Беше много кавалерско изказване.

— Поквара. Трябва да почна да си ги записвам.

— Струва ми се, че това също е нещо, което често казваш — продължи Уакс, като си отбеляза нещо. — За съжаление, първо ще трябва да се научиш да пишеш.

— Е, това вече не беше честно — каза Уейн, приближи се до бюрото на Уакс и взе да рови из чекмеджетата. — Мога да пиша. Знам цели четири букви — една от които дори не влиза в името ми!

Уакс се усмихна.

— Ще ми кажеш ли най-после какво казваш често?

Уейн откри една бутилка в най-долното чекмедже, извади я и пусна на мястото й покривчицата, която бе взел от полицата вън.

— „Ако ти се налага да направиш нещо ужасно, първо мини през кабинета на Уакс да размениш каквото ти се намира срещу малко от рома му.“

— Не мисля, че си казвал такова нещо преди.

— Е, току-що го казах — заяви Уейн и отпи солидна глътка.

— Нямам… — Уакс се намръщи и започна отново. — Нямам какво да отговоря на това.

Въздъхна, пусна молива си и добави:

— Но тъй като няма да си на разположение, предполагам, че ще трябва аз да отида в Селото.

— Извинявай. Знам, че го мразиш.

— Ще оцелея — отвърна Уакс, като направи физиономия.

— Искаш ли един съвет?

— От теб ли? Вероятно не. Но заповядай, не се стеснявай.

— Първо мини през кабинета на Уакс — заяви Уейн, като се запъти към вратата, — и си вземи малко от рома му.

— От рома, който току-що си прибра ли?

Уейн се поколеба, след което извади бутилката от джоба си.

— О, приятелю. Извинявай. Много съжалявам.

Поклати глава. Горкият човечец. Затвори вратата след себе си, отпи още една глътка ром и продължи надолу по стълбите и навън през входната врата на имението.

* * *

Мараси подръпна яката на сакото си, благодарна за морския бриз, който повяваше. Официалната униформа, която носеше днес, бе доста дебела — бяла риза и кафява пола в тон с кафявото сако.

Вестникарят до нея явно не беше така благодарен за вятъра. Изруга, извади едно едро парче желязо — изглеждаше като част от стара ос на каруца, — и го сложи върху купчината си вестници. Движението на улицата напредваше бавно заради образувалото се задръстване, а шофьорите на автомобилите и кочияшите си крещяха един на друг.

— Гибелта да го тръшне тоя Тим Башин — изръмжа вестникарят, загледан в колите. — И машините му.

— Вината изобщо не е негова — каза Мараси и пъхна ръка в чантата си.

— Напротив — възрази вестникарят. — Няма нищо лошо в автомобилите, когато трябва да пътуваш през провинцията или да се поразходиш с тях някой неделен следобед. Но сега поевтиняха дотолкова, че всеки е тръгнал да си ги купува, покварата да ги тръшне! Не можеш да си подкараш коня на две пресечки, без да те сгазят.

Мараси му подаде няколко монети за един от вестниците. Задръстването постепенно изчезна, крясъците утихнаха и каруците и автомобилите отново потеглиха равномерно по павираната улица. Тя вдигна вестника и огледа заглавията на първата страница.

— А всъщност — обади се вестникарят, — не минахте ли преди малко?

— Трябваше ми и следобедното издание — отвърна Мараси разсеяно и се отдалечи.

„Викове на възмущение огласят улиците!“, гласеше заглавието.

По улиците на Елъндел ехтят викове, пронизителни като скърцането на извиващ се метал — хората протестират, възмутени от корупцията в правителството. Седмица след наложеното от губернатора вето на закон 775 — така нареченият „Манифест за правата на работниците“, — неговият брат, Уинстинг Инейт, е открит мъртъв след събиране, на което са били поканени видни представители на организираната престъпност.

Уинстинг е бил убит в имението си, където вероятно е станал жертва на акция на констаблите срещу криминалните елементи. Сред останалите жертви е и прословутият Даузър Малайн, който отдавна е заподозрян в ръководството на контрабандния внос на руда в града, с който подкопава честния труд на работниците. Констаблите отказват да поемат отговорност за смъртните случаи, но подозренията, възникнали поради съмнителните обстоятелства, доведоха до силни изрази на обществено недоволство.

Мараси бръкна в чантата си и извади сутрешното издание на същия вестник. „Загадка в имението на лорд Уинстинг!“, гласеше заглавието там.

Констабли разкриха, че лорд Уинстинг, братът на губернатора, е бил открит мъртъв в имението си снощи. За обстоятелствата около загадъчния случай е известно съвсем малко, но според слуховете са присъствали и няколко членове на висшето общество.

Всички други статии във вестника бяха същите и в двете издания — като се изключи един репортаж за наводненията на изток, в който бе добавен обновения брой жертви.

Статията за Уинстинг бе изтикала две други от първата страница — отчасти заради размера на заглавието си. „Елънделски ежедневник“ далеч не беше най-надеждният източник на новини в Басейна, но познаваше читателите си. Статиите, с които хората бяха съгласни и онези, които ги плашеха, продаваха най-много копия.

Мараси се поколеба на стъпалата пред участъка на Четвърти октант. Хората се разминаваха по тротоара забързани, угрижени, навели глави. Други се шляеха наблизо — мъже, облекли черните якета, типични за кочияшите на дилижанси, пъхнали ръце в джобовете и заслонили очи под козирките на фуражките си.

Нямат работа, помисли си Мараси. Твърде много свободни мъже, които не могат да си намерят работа. Автомобилите и електрическите лампи променяха живота в Елъндел така бързо, че за обикновения човек изглежда нямаше надежда да му насмогне. Мъже, чиито семейства работеха на едно и също място от поколения, изведнъж се намираха уволнени. А като към това се прибавеха и споровете около правата на работниците в стоманените мелници…

Наскоро губернаторът бе изнесъл няколко речи пред тях. Бе им дал обещания. Повече маршрути за дилижансите, за да не отиват всички клиенти при железниците — маршрути до местата, до които влаковете не можеха да стигнат. По-високи мита за внесените от Билминг стоки. Почти само празни приказки, но отчаяните хора се вкопчваха в тях. Смъртта на Уинстинг можеше да унищожи надеждите им. Как щяха да реагират, ако решаха, че губернаторът, Реплър Инейт, е също толкова продажен, колкото брат си?

В града тлее пламък, помисли си Мараси. Почти усещаше топлината, която се излъчваше от страницата на вестника.

Обърна се и влезе в участъка, обезпокоена, че лорд Уинстинг може би щеше да нанесе по-големи вреди на Елъндел мъртъв, отколкото жив — което определено значеше много.

* * *

Уакс слезе от каретата, кимна на кочияша и му даде знак да се връща у дома, вместо да го чака.

След това извади шапката си с алуминиеви подшивки — бе широкопола, в стил „Дивите земи“, също като дългото му ездаческо палто. Под него, обаче, носеше елегантна риза и шалче. Шапката и палтото го караха да изпъква сред тълпата като човек, донесъл пушка на бой с ножове. Подминаваха го работници с тиранти и каскети, банкери с жилетки и монокли, констабли с шлемове или бомбета и палта във военен стил.

Но нямаше нито една шапка като от Дивите земи. Може би Уейн беше прав, задето не спираше да обяснява колко важна част от облеклото е шапката. Уакс си пое дълбоко дъх и пристъпи в Селото.

Някога, отдавна, мястото сигурно бе представлявало просто поредната обикновена улица. Широка, но все пак просто улица. След това, обаче, се бяха появили дърветата. Бяха поникнали между паветата, като в крайна сметка ги бяха изтикали от местата им, и клоните им вече образуваха гъст покрив по цялото продължение на пътя.

Мястото оставяше усещането, че не би трябвало да съществува. Не беше просто парк — беше същинска гора, необработвана и неподдържана, свежа и първична. Не можеше да преминеш през Селото на карета или автомобил; дори ако не бяха дърветата, земята под тях бе прекалено неравна и обрасла. Сградите по продължението на улицата вече бяха целите погълнати, и се бяха превърнали в собственост на Селото. Не можеше да не се запита дали целият Елъндел не би изглеждал така, ако бе оставен без човешка намеса. Хармония бе създал Басейна невероятно, стихийно плодороден; хората тук не толкова отглеждаха растенията, колкото се състезаваха с природата да обират плодовете им достатъчно бързо.

Уакс закрачи напред, въоръжен като за битка. Възмездие и стерионът му бяха в кобурите на бедрата му, късоцевната пушка — също, а в стомаха му гореше метал. Дръпна козирката на шапката си ниско над очите и пристъпи в един нов свят.

Деца, облечени в прости, дълги бели ризи, си играеха между дърветата. По-възрастните от тях младежи носеха тинингдари — териски роби с клинообразни символи по предната част. Вдигнаха глава, насядали по стълбищата пред сградите, за да го проследят с поглед. Въздухът миришеше някак меко. Мек въздух. Звучеше глупаво, но ето, че пасваше. Ароматът му напомняше на майка му.

Шепотът избуяваше около него като филизи зеленина през пролетта. Вперил неотклонно поглед напред, той продължи да крачи по твърде меката земя. Селото нямаше входна порта или изход, но нямаше как да влезеш или да излезеш, без присъствието ти да привлече внимание. И наистина, малко след като пристигна, едно момиче с дълги, златисти коси се затича пред него, за да извести за пристигането му.

„Тук са открили място, където могат да живеят спокойно“, помисли си Уакс. „Създали са си мирен свят. Не бива да гледаш на тях с такава неприязън.“

След малко излезе от групичката дървета, в която бе навлязъл, и завари трима терисци да го чакат със скръстени ръце. Всички носеха роби на Зверове — ферохимици, които умееха да увеличават физическата си сила. Чертите им се различаваха достатъчно, че да не ги вземе човек за роднини. Двама се отличаваха с високия ръст, присъщ на повечето терисци, а единият бе по-мургав — някои от жителите на древен Терис имаха по-тъмен цвят на кожата; тенът на Уакс вероятно също се дължеше на този му произход. Лицата им, обаче, нямаха удължените черти на старите картини. Те бяха измислица на митологията.

— Какво търсиш тук, страннико? — попита един от мъжете.

— Искам да говоря със Синода — отговори Уакс.

— Констабъл ли си? — попита мъжът, като го огледа от главата до петите.

Иззад близките дървета надничаха хлапета.

— Не точно — отговори Уакс.

— Терисците сами следят за спазването на законите си — каза друг от мъжете. — Имаме споразумение.

— Наясно съм със спогодбата — отвърна Уакс. — Трябва само да поговоря със Синода — или поне със старейшина Вуафендал.

— Не ти е мястото тук, блюстителю на закона — започна терисецът начело на групичката. — Няма…

— Всичко е наред, Разал — долетя уморен глас от сянката на едно от дърветата.

Тримата терисци се обърнаха и побързаха да се поклонят, когато видяха една стара териска да се приближава. Жената бе стройна и белокоса, с по-тъмна кожа от тази на Уакс и носеше бастун, от който явно не се нуждаеше. Жената — Вуафендал — впери изпитателен поглед в него. Той усети, че се изпотява.

Разал, който продължаваше да стои наведен в поклон, заяви някак инатливо:

— Опитахме се да го отпратим, Старейшине.

— Той има правото да бъде тук — каза Вуафендал. — Във вените му тече също толкова териска кръв, колкото и в твоите. Повече, отколкото в по-голямата част от хората.

Терисецът се сепна, след което се изправи и погледна пак към Уакс.

— Да не би…

— Да — потвърди Вуафендал с изтощено изражение. — Той е. Внукът ми.

* * *

Уейн надигна бутилката ром и изтърси последните няколко капки в устата си, след което я прибра обратно в джоба на палтото си. Беше хубава. Сигурно щеше да успее да я размени за нещо.

Изскочи от лодката в канала и махна за довиждане на Ред, лодкаря. Приятен човек. Нямаше нищо против да кара Уейн безплатно в замяна на по някоя история. Уейн изплю монетата, която досега бе държал в бузата си, и я метна към Ред.

— Защо е мокра? — попита той, щом я улови. — Да не си я смукал?

— Аломантите няма как да Тласнат монетата, ако ми е в устата! — отвърна Уейн.

— Пиян си, Уейн! — засмя се Ред и отблъсна лодката от кея с пръта си.

— Но далеч не достатъчно — подвикна Уейн пътем. — Оня скъперник Уакс дори няма приличието да държи бутилката пълна!

Ред обърна лодката с пръта, а вятърът надипли наметалото му. Уейн се отдалечи от пилона, за който привързваха лодките в канала, и се озова лице в лице с най-страховитата възможна гледка. Елънделският университет.

Беше време за трите му изпитания.

Посегна към рома, преди да си спомни — леко смътно, — че вече го е изпил.

— Поквара и Гибел — промърмори.

Май не биваше да пресушава цялата бутилка. И все пак, така му беше по-лесно да понася настинката. Когато завъртеше главата, както трябва, можеше да отнесе и юмрук-два в лицето, без да ги усети. В това имаше някаква неуязвимост. Далеч не истинска неуязвимост, но Уейн не беше придирчив човек.

Закрачи към портите на университета, пъхнал ръце в джобовете. Буквите, гравирани в горната им част, гласяха на висок империалски: „НА КЪМ ЗА ВЕЧНО НА УСТРЕМ НА ЗНАНИЕ“. Мъдри слова. Бе чувал да ги превеждат като „Вечното желание на жадната душа е знанието“. Когато неговата душа бе жадна, обикновено му стигаше и малко ром, но това място бе претъпкано с умни хлапета, а те си падаха доста странни.

Двама мъже с черни палта се бяха облегнали небрежно на портите. Уейн се поколеба. Значи вече следяха за него отпред, така ли? Първото от трите изпитания вече започваше. Покварата да го тръшне дано.

Е, също като всеки велик герой от приказките, и той щеше да направи всичко възможно да избегне точно това препятствие. Шмугна се встрани, преди някой от мъжете да го забележи, и се плъзна по стената. Университетът бе целият заграден, като че ли беше крепост. Да не ги беше страх, че знанията им ще изтекат като вода от ушите на плувец?

Уейн изви врат и се огледа, за да види откъде може да влезе. Бяха запълнили с тухли пролуката, която бе използвал миналия път. А дървото, което бе използвал по-миналия път, беше отсечено. Ще им се не видяло. Реши да последва един от другите традиционни похвати на героите, изправени пред предизвикателство — замисли се до каква измама би могъл да прибегне.

Откри Димс на един от близките ъгли. Младият мъж носеше бомбе и папийонка, но съчетани с риза с откъснати ръкави. Беше главатарят на една от по-важните улични банди в района, но внимаваше да не наръга жертвите си фатално, преди да им вземе портфейла, а когато изнудваше, изнудваше любезно. Беше направо примерен гражданин.

— Здрасти, Димс — поздрави го Уейн.

Димс го изгледа.

— Кука ли си днес, Уейн?

— Не.

— А, хубаво — отвърна Димс, отпусна се на стълбите и извади нещо от джоба си — малка метална кутийка.

— Я виж ти — каза Уейн, като обърса нос. — Какво е това?

— Дъвка.

— Дъвка ли?

— Да. За дъвчене — отвърна Димс и му подаде едно парченце.

Бе оформено на топче, меко на допир и покрито с фина пудра. Уейн го изгледа подозрително, но реши да опита и го задъвка.

— Приятно на вкус — отбеляза, след което го глътна.

Димс се засмя.

— Не се гълта, Уейн. Само се дъвче!

— Че какво му е забавното на това?

— Просто е приятно — отговори Димс и му подметна още едно топче.

Уейн го пъхна в уста.

— Та как вървят нещата между вас и Галошите?

Галошите бяха една от конкурентните банди в района. Димс и сподвижниците му се отличаваха по откъснатите ръкави. Галошите пък не носеха обувки. Явно уличните хлапета — голяма част от които бяха деца на бездомници, — виждаха в това някаква очевидна логика. Уейн обичаше да ги наглежда. Бяха добри момчета. Някога и той беше такъв.

След това, обаче, бе поел по лош път. Тези деца имаха нужда от някой, който да ги насочи, накъдето трябва.

— О, нали знаеш — отговори Димс. — Една напред, една назад.

— Няма да има проблеми, нали? — попита Уейн.

— Нали каза, че днес не си кука!

— Така, така — потвърди Уейн, като по инстинкт мина на диалект като на хлапето. — Питам като приятел, Димс.

Димс се намръщи и извърна поглед, но отговорът му, макар и казан с приглушен глас, бе искрен:

— Не сме тъпи, Уейн. Няма да се увличаме. Знаеш, че няма.

— Хубаво — отвърна Уейн успокоено, а Димс отново насочи очи към него.

— Носиш ли онея пари, дето ми ги дължиш?

— Пари ли? — попита Уейн.

— От оная игра на карти? — напомни му Димс. — Преди две седмици? Поквара, Уейн, да не си пиян? Още няма пладне!

— Хич не съм — отвърна Уейн и подсмръкна. — Проучвам различните възможни степени на негативна трезвеност. Колко ти дължа?

Димс направи кратка пауза, преди да отговори:

— Двайсет.

— Виж сега какво — каза Уейн, като заровичка из джоба си, — ясно си спомням как ти взех назаем и една петачка.

После вдигна една банкнота във въздуха. Петдесетачка.

Димс вдигна вежда.

— Ще искаш нещо от мен, предполагам?

— Трябва да вляза в университета.

— Портите са отворени.

— Не мога да вляза през главния вход. Познават ме.

Димс кимна. Често му се случваше да чуе подобно оплакване.

— И какво искаш от мен?

Малко по-късно един мъж пременен с палтото, шапката и фехтоваческите бастунчета на Уейн, се опита да влезе през портите на университета. Когато видя двамата облечени в черно мъже, хукна да бяга, а те се втурнаха след него.

Уейн нагласи очилата на носа си, загледан подире им, и поклати глава. Такива хулигани да се опитват да влязат в университета! Скандал. Влезе през портите с наръч книги в ръце и папийонка на шията. Още един от мъжете — този път скрит на по-затулено място, откъдето наблюдаваше как колегите му гонят Димс, — едва му хвърли мимолетен поглед.

Очилата. Бяха като шапка за умни хора. Уейн заряза книгите насред вътрешния двор, подмина една статуя на дама, която явно не бе имала навика да се товари с особено много дрехи — пред която се спря за съвсем кратко, — и се запъти към дом Пашадон, девическото общежитие. Сградата приличаше поразително на затвор: три етажа, малки прозорци, каменна фасада без украси и железни решетки, които сякаш казваха „Стойте далеч, момчета — освен ако не искате да се простите с някои важни части от анатомията си“.

Отвори входната врата и влезе, готов за второто от трите изпитания: тиранката на Пашадон. Бе седнала зад бюрото си: жена с телосложение на бивол и съответната физиономия. Дори косата й бе навита като рога. Беше незаменима част от университета — или поне така му бяха казали. Може би вървеше в комплект с полилеите и диваните.

Жената вдигна очи от разположеното в антрето бюро, след което скочи на крака възмутено.

— Ти!

— Здравей — поздрави Уейн.

— Как си минал покрай охраната?

— Подхвърлих им една топка — обясни Уейн и прибра очилата в джоба си. — Повечето копои обожават да гонят разни неща.

Тиранката заобиколи бюрото с тежко тътрузене. Беше като да гледаш как океански параход се опитва да мине по градски канал. Носеше мъничка шапчица — опит за придаване на моден вид. Обичаше да мисли за себе си като за част от елънделското висше общество и донякъде наистина беше — по същия начин, както блоковете гранит, от които беше построено стълбището на губернаторското имение, бяха част от градската управа.

— Ти — започна тя пак, като ръгна Уейн в гърдите с пръст. — Ясно си спомням как ти казах да не се връщаш повече.

— Ясно си спомням как не ти обърнах внимание.

— Пиян ли си? — попита тя, като подуши дъха му.

— Не — отвърна Уейн. — Ако бях, далеч нямаше да изглеждаш толкова грозна.

Тя изпуфтя възмутено и се извърна.

— Не мога да повярвам колко огромно е нахалството ти.

— Наистина ли? Защото съм бил толкова нахален и преди. Всеки месец, всъщност. Затова няма никаква причина да не можеш да повярваш.

— Няма да те пусна. Не и този път. Нехранимайко такъв.

Уейн въздъхна. На героите от приказките никога не им се налагаше да се борят с едно и също чудовище повече от веднъж. Изглеждаше страшно нечестно, че трябва да се изправя лице в лице с това всеки месец.

— Виж, просто искам да видя как е.

— Добре е.

— Имам пари — каза Уейн. — Искам да й ги дам.

— Можеш да ги оставиш тук. Присъствието ти разстройва горкото момиче, негоднико.

Уейн пристъпи напред и хвана тиранката за рамото.

— Не исках да го правя.

Тя го погледна. След което, за негова изненада, изпука с кокалчета. Уха. Уейн бръкна чевръсто в джоба си и извади едно парче картон.

— Покана — побърза да обясни той. — Вход за двама за пролетната вечеря с реч на губернатора, която ще се състои на партито в апартамента на лейди ЗоБел тази вечер. На поканата няма имена. Важи за всеки притежател.

Очите й се разшириха.

— От кого си я откраднал?

— Моля ти се — отвърна Уейн. — Доставиха я у дома.

Което беше съвършено вярно. Беше предназначена за Уакс и Стерис. Но понеже двамата бяха извънредно важни личности, на предназначените за тях покани не бяха написани имена, за да могат да изпратят свои представители, ако пожелаеха. Когато ставаше дума за човек от ранга на Уакс, дори присъствието на негов роднина или приятел на празненството ти можеше да ти бъде от полза.

Тиранката не беше нито едно от тези две неща, но Уейн предполагаше, че Уакс така или иначе ще е доволен да се отърве от задължението да ходи на проклетото парти. Освен това, Уейн му бе оставил едно много красиво листо, което бе открил същия ден, в замяна. Беше си направо прекрасно, Покварата да го тръшне.

Тиранката се поколеба, та Уейн размаха поканата под носа й.

— Предполагам… — поколеба се тя. — Предполагам, че мога да те пусна още един път — за последно. Но не бива да допускам мъже, които не са роднини, в стаята за посещения.

— Та аз на практика съм част от семейството — каза той.

Тук бяха направо вманиачени в усърдието да държат младите жени и младите мъже разделени — нещо, което Уейн намираше за странно. Толкова много умни хора, а никой още не се е сетил какво трябва да правят заедно момчетата и момичетата?

Тиранката го пусна да влезе в стаята за посещения, след което изпрати едно от момичетата до бюрото да повикат Алриандре. Уейн седна, но не можа да се сдържи и затактува нервно с крак. Беше останал без оръжия, без средства за подкуп и дори без шапка. Беше на практика гол, но все пак бе успял да се добере до последното изпитание.

Алриандре влезе след няколко минути. Бе си довела и подкрепление в лицето на две други девойки, горе-долу на нейната възраст — малко под двайсет години. Умно момиче, помисли си Уейн гордо, и стана на крака.

— Мадам Пенфър твърди, че си пиян — каза Алриандре, все още застанала на прага.

Уейн почерпи здраве от металоема си. Миг по-късно, организмът му вече бе изгорил всички нечистоти и излекувал раните си. Той взимаше алкохола за отрова — което показваше, че човек не винаги може да се довери на тялото си, — но днес Уейн не се оплакваше от това. Хремата му също изчезна засега, макар че по-късно щеше пак да се появи. По някаква причина бе трудно да лекуваш заразни болести с металоем.

Така или иначе, трезвеността го удари като тухла в брадичката. Пое си дъх дълбоко. Чувстваше се още по-гол от преди.

— Искам само да си поиграя с нея — каза Уейн, вече без да заваля думите, и впери в тях бистър поглед.

Алриандре го изгледа изпитателно, след което кимна. Но не влезе в стаята.

— Донесох ти парите за този месец — продължи той, извади един плик и го остави на стъкления плот на ниската масичка до себе си. После изправи гръб и пристъпи от крак на крак.

— Това наистина ли е той? — попита едно от момичетата Алриандре. — Твърдят, че е приятел на Утринния стрелец. От Дивите земи.

— Той е — отвърна Алриандре, без да сваля очи от Уейн. — Не ти искам парите.

— Майка ти ми каза да ти ги донеса.

— Няма нужда да ги носиш лично.

— Има — възрази Уейн тихо.

Двамата замълчаха. Никой не помръдваше. Накрая Уейн прочисти гърло и попита:

— Как върви ученето? Добре ли се отнасят с теб? Имаш ли нужда от нещо?

Алриандре пъхна ръка в чантата си и извади един голям медальон с капаче. Отвори го и показа скрития вътре забележително ясен еванотип на мъж с големи мустаци и очи, в които проблясваше скрита усмивка. Имаше продълговато, дружелюбно лице, а косата му бе оредяла на темето. Баща й.

Караше Уейн да го гледа всеки път.

— Кажи ми какво направи — нареди тя.

Какъв глас. Ако зимата можеше да говори, би звучала така.

— Не съм…

— Кажи ми.

Третото изпитание.

— Убих татко ти — отговори Уейн тихо, загледан в снимката. — Обрах го в една уличка. Застрелях мъж, далеч по-добър от мен, заради портфейла му, и не заслужавам да живея.

— Знаеш, че не ти е простено.

— Знам.

— Знаеш, че никога няма да ти бъде простено.

— Знам.

— Тогава ще взема кървавите ти пари — каза Алриандре. — И щом те вълнува, ученето върви добре. Обмислям да се заема с право.

Надяваше се някой ден да погледне в очите й и да види някакво чувство. Омраза, може би. Нещо различно от тази празнота.

— Махай се.

Уейн наведе глава и си тръгна.

* * *

Не би трябвало да съществува колиба от дървени стволове и тръстика насред самия Елъндел, и все пак — ето на̀. Уакс се наведе, за да влезе, и сякаш пропътува стотици години назад във времето. Въздухът вътре миришеше на стара животинска кожа.

Огромната яма за огън в средата никога нямаше да бъде необходима в мекия климат на града. В момента, в центъра й бе напален по-малък огън, а над него къкреше малко котле с вода за чай. Обгорените камъни наоколо, обаче, показваха, че понякога се използва и цялата яма. Тя, кожите и рисунките по стените в древен стил — вятър, замръзнал дъжд, мънички фигури, изобразени с прости черти, — бяха части от един мит.

Старият Терис. Легендарна страна на снега и студа, със зверове с гъста бяла козина и призраци, които витаеха из ледените бури. През ранните дни на епохата след Катацендъра, бежанците, напуснали Терис, се бяха погрижили да запишат всичките си спомени за родината, понеже вече нямало останали Пазители.

Уакс се настани до огъня на баба си. Някои твърдяха, че Старият Терис очаква народа си, скрит някъде в новия свят, създаден от Хармония. За вярващите в него, той беше като рай — скован от лед, враждебен рай. Животът в плодородна земя, която даваше обилна реколта без почти никаква работа, изкривяваше представите на хората.

Баба В седна срещу него, но не припали огъня.

— Този път остави ли пистолетите, преди да влезеш в Селото?

— Не.

Тя изсумтя.

— Какво безочие. По време на дългото ти отсъствие често се питах дали Дивите земи няма да те направят по-смирен.

— Направиха ме само още по-твърдоглав.

— Земя на горещината и смъртта — каза баба В, стри в шепа няколко изсушени билки и пусна парченцата в цедката за чай над чашата си. После ги заля с вряла вода и сложи капачето отгоре със сбръчканата си ръка. — Всичко около теб вони на смърт, Асинтю.

— Това не е името, с което баща ми ме е кръстил.

— Баща ти нямаше право да те кръщава. Бих настояла да оставиш оръжията си, но знам, че ще е безполезно. Би могъл да убиеш човек и с монета, или копче — или това котле.

— Аломантията не е така зла, колкото я изкарваш ти, бабо.

— Никоя сила не е зла — отвърна тя. — Смесването им е онова, което ги прави опасни. Не си виновен за природата си, но не мога да не виждам знамение в нея. В бъдещето ни очаква още един тиранин, прекалено силен. И носи със себе си смърт.

Колибата, в която седеше… Аромата на чая на баба му… Спомените сякаш го сграбчиха за яката и го натикаха с лицето напред в миналото му. Един млад мъж, който все не успяваше да реши какъв е. Аломант или ферохимик, лорд от големия град или смирен терисец? Баща му и чичо му го дърпаха в едната посока, баба му — в другата.

— Някой ферохимик е убил много хора в Четвърти октант снощи, бабо — каза Уакс. — Трябва да е бил Стоманена стрела. Знам, че си наясно с всички ферохимици в града. Трябва ми списък с имена.

Баба В разбърка чая си.

— Посещавал си Селото… колко, едва три пъти, откакто се върна в града? Станаха близо две години, а преди днес намери време за баба си само два пъти.

— Като се има предвид как минават срещите ни, можеш ли да ме виниш? Откровено казано, бабо, знам какво мислиш за мен. Защо да се измъчваме, тогава?

— Вкопчил си се в представите си за мен отпреди две десетилетия, дете. Хората се променят. Дори хората като мен — каза тя, отпи от чая, после прибави още малко билки в цедката и я спусна обратно във водата. Нямаше да изпие чашата, преди да я нагласи точно както трябва. — Но не и хората като теб, както ми се струва.

— Опитваш се да ме подразниш ли, бабо?

— Не. Прекалено много ме бива в обидите за такова нещо. Не си се променил. Още не знаеш кой си.

Стара забележка. Бе му казала същото и двата пъти, когато се бяха срещнали през последните две години.

— Няма да започна да нося териски роби, да говоря тихо и да цитирам пословици на хората.

— Вместо това ще ги убиваш.

Уакс си пое дълбоко дъх. Във въздуха се носеше смесица от ухания. От чая? Аромат на прясно окосена трева. Бащиното му имение, където седеше на поляната и слушаше как баща му и баба му се карат.

Уакс бе живял тук, в Селото, една-единствена година. Баща му се беше съгласил само на толкова. Дори това бе изненадващо — чичо Едуорн бе искал както Уакс, така и сестра му изобщо да не припарват там. Преди официалният наследник на семейството — покойният Хинстън Ладриан — да се роди по времето, когато Уакс беше на осемнайсет, Едуорн на практика бе осиновил децата на брат си и се опитваше да ги отгледа вместо него. Въпреки това, още му бе трудно да разграничи волята на родителите си от тази на чичо си.

Една година сред тези дървета. Бе му забранено да използва аломантията си, но за сметка на това бе научил нещо далеч по-важно. Че престъпниците съществуваха дори в идиличния Терис.

— Единствените моменти, в които наистина знам кой съм — каза Уакс, като срещна погледа на баба си, — са когато облека мъглопелерината, затегна кобурите на пистолетите около кръста си и тръгна да преследвам хората, забравили човещината си.

— Не бива да те определя това, което правиш, а това, което си.

— Човек е онова, което върши.

— Дойде да търсиш убиец-ферохимик? Стига само да погледнеш в огледалото, дете. Ако човек е онова, което върши… Спомни си какво си сторил ти.

— Никога не съм убивал човек, който не го е заслужавал.

— Можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен в това?

— Доколкото е възможно. Ако съм допуснал грешки, ще си платя за тях един ден. Няма да ме отклониш от повода, по който съм дошъл, бабо. Терисците не се бият. Хармония е убивал.

— Единствено зверове и чудовища. Никога хора.

Уакс издиша. Пак ли това? Поквара, помисли си. Трябваше да накарам Уейн да дойде вместо мен. Тя твърди, че даже го харесва.

Направи му впечатление някаква нова миризма. Стрити на прах цветчета. Седнал насред тъмното помещение, той отново се върна в ума си сред дърветата на териското Село. Спомни си как погледна нагоре към счупения прозорец и усети куршума в ръката си.

И се усмихна. Някога, този спомен му бе причинявал болка — болката, която носят със себе си самотата и изолацията. Сега виждаше в него само първите стъпки на един защитник на закона, спомняше си съзнанието за цел, което го бе споходило.

Изправи се и взе шапката си. Мъглопелерината му прошумоля. Почти му се искаше да вярва, че ароматите и спомените, които изпълваха колибата, са дело на баба му. Кой знае какво бе сложила в чая?

— Ще заловя убиеца — каза той. — А ако бъда принуден да го направя без твоя помощ и той убие още някого, преди да успея да го спра, вината ще бъде отчасти твоя. Да видим колко спокойно ще спиш тогава, бабо.

— Ще го убиеш ли? — попита тя. — Ще се прицелиш ли в гърдите, когато би могъл да се прицелиш и в крака? Хората умират заради теб. Не го отричай.

— Не го отричам — каза той. — Човек никога не бива да дърпа спусъка, ако не е готов да убие. А ако противникът ми е въоръжен, ще се целя в гърдите. По този начин, ако причиня нечия смърт, то тя поне ще е на правилния човек.

Баба В впери поглед в котлето.

— Човекът, когото търсиш, се нарича Айдашуи. И не е мъж.

— Стоманена стрела?

— Да. И не е убиец.

— Но…

— Тя е единствената Стоманена стрела, която познавам, която би могла да бъде замесена в нещо такова. Изчезна преди около месец, след един много… тежък емоционален изблик. Твърдеше, че я е навестил духът на мъртвия й брат.

— Айдашуи — повтори той.

Произношението на името бе типично териско. Усети как сричките натежават на езика му — още нещо, което му напомни за дните му в Селото. Териският език някога бе мъртъв, но бе включен в записките на Хармония, и много терисци вече се научаваха да го говорят от малки.

— Кълна се, че съм го чувал някъде.

— Наистина си го чувал, много отдавна — отговори баба В. — Всъщност беше с нея онази вечер, отдавна…

А, да. Слаба, със златиста коса, срамежлива и мълчалива. „Не знаех, че е ферохимик“, помисли си.

— Дори нямаш благоприличието да си придадеш засрамен вид — отбеляза баба В.

— Не ме е срам — отвърна Уакс. — Мразѝ ме, щом трябва, бабо, но времето, което прекарах с теб, наистина промени живота ми — точно както твърдеше, че ще стане. Отказвам да се разкайвам, задето промяната не беше онази, която очакваше.

— Просто… се опитай да я върнеш, Асинтю. Тя не е убиец. Объркана е.

— Винаги са такива — отговори той и излезе от колибата.

Тримата мъже от преди малко стояха отвън, неприязнено втренчени в него. Уакс докосна шапката си за поздрав, пусна една монета и се стрелна нагоре между дърветата, покрай гъстите листа и към небето.

* * *

Всеки път, когато Мараси влезеше в участъка, усещаше кратък прилив на емоция.

На вълнението, което й носеше фактът, че е опровергала очакванията на околните; че бъдещето й беше само нейно. Макар че сградата не изглеждаше отвътре така, както беше очаквала — изпълняваше службата на административен и организационен център за констаблите в октанта, затова помещенията вътре приличаха повече на чиновнически офиси, — самият факт, че беше тук, я изпълваше с въодушевление.

Не бе очаквала, че ще стане такава. Бе израсла, като четеше истории за Дивите земи, за блюстителите на реда и за злодеите. Бе си мечтала за револвери и дилижанси. Дори се бе захванала с езда и уроци по стрелба. А след това се бе намесил животът.

Бе богата по рождение. Да, беше извънбрачно дете, но щедрата издръжка, която баща й отпускаше, бе осигурила хубав дом за нея и майка й. Парите за образованието й бяха предварително осигурени. Дете с такива възможности — и с майка, която бе убедена, че то трябва да влезе във висшето общество, за да се докаже пред баща си, — нямаше как да избере такава лишена от престиж професия като констабъл.

И все пак — ето я тук. Беше прекрасно.

Прекоси помещението, пълно с бюра и хора. Въпреки че към сградата имаше и комплекс с килии за ареста, пристройката им имаше отделен вход, и Мараси рядко ходеше там. Мнозина от констаблите, които подмина на път към главната зала, бяха от онзи тип, който прекарваше повечето си време над документацията. Собственото й бюро беше поставено в едно уютно кътче близо до кабинета на капитан Арадел — който всъщност приличаше повече на дрешник и капитанът рядко се застояваше там. Вместо това предпочиташе да обикаля главната зала като гладен лъв, вечно в движение.

Мараси остави чантата си на бюрото до купчина миналогодишни доклади и криминални статистики — в свободното си време се опитваше да прецени до каква степен увеличението на дребните престъпления в даден район беше взаимосвързано с увеличението на по-сериозните. Със сигурност беше по-добре, отколкото да чете любезно гневните писма от майка си, които прибираше под документите. Надзърна в кабинета на капитана и видя жилетката му, захвърлена на бюрото, точно до купчината отчети за бюджета, които трябваше да попълни. Мараси се усмихна и поклати глава, извади джобния му часовник от жилетката и тръгна на лов.

Служителите тук работеха усилено, но не кипеше такова оживление, каквото в прокурорските кабинети. Когато бе стажантка там и работеше за Даиус, всички й се струваха като обезумели от бързане. Беше пълно със заети хора по всяко време от денонощието, а когато обявяха някой нов случай, всички младши адвокати се втурваха натам сред вихър от документи, палта и поли, за да проверят кой адвокат го е обявил и колко асистента ще са му необходими.

Изобилстваха възможности да постигнеш престиж или дори богатство. И все пак не можеше да се отърси от чувството, че всъщност никой от заобикалящите я не прави нищо. Случаите, от които зависеха важни неща, се бавеха сума време, защото нямаха нищо общо с елита, а за онези, свързани със знатните лордове и дами, се грижеха веднага. Усилената работа имаше за цел не толкова да реши проблемите на града, колкото да демонстрираш пред някои от старшите адвокати колко по-усърден си от останалите си колеги.

Сигурно още щеше да е там, ако не беше срещнала Уаксилий. Бе направила така, както бе желала майка й — а тя искаше да спечели одобрението на баща й чрез детето си. Може би се бе стремяла да докаже, че и тя е щяла да може да се омъжи за лорд Хармс, ако бе имала възможността — независимо от липсата на знатно потекло. Мараси поклати глава. Обичаше майка си, но тя наистина разполагаше с прекалено много свободно време.

Кабинетите на констаблите бяха толкова различни от тези на адвокатите. Тук се усещаше, че работата е наистина целенасочена, но атмосферата бе по-спокойна, дори някак умислена. Констаблите, облегнати на стола, описваха доказателствата по някой случай пред колегите си и ги молеха за помощ. Младшите ефрейтори се разхождаха насам-натам, понесли чаши чай, папки с документи или нещо друго. Конкуренцията, която се усещаше между адвокатите, едва се долавяше тук. Може би защото тази работа носеше малко престиж и още по-малко богатство.

Откри Арадел да тормози лейтенант Каберел, навил ръкави и опрял единия си крак на стола пред себе си.

— Не, не — тъкмо казваше капитанът. — Казвам ви, трябват ни още мъже за полева служба. Около кръчмите, в които се събират работниците от леярните вечер, след като напуснат редиците на стачката. Няма защо да ги пазите през деня.

Каберел кимна кротко, макар че подбели очи към Мараси, когато тя се приближи към нея. Арадел наистина имаше навик да надзирава строго и най-дребните детайли от работата, но поне беше сериозен. Доколкото Мараси бе видяла, почти всички го обичаха — независимо че подбелваха очи от време на време.

Тя взе една от чашите чай от подноса на минаващия покрай нея ефрейтор, който ги разнасяше по бюрата. Той продължи напред, без да спира и без да се обръща, но тя почти го усещаше как се е втренчил в нея. Е, не беше тя виновна, че е получила това работно място и ранга лейтенант, без дори да е разнасяла чай.

Добре де, призна тя пред себе си, като отпи от чашата и се приближи до Арадел. Може и да има някаква конкуренция.

— Ще се погрижите, значи? — настоя Арадел.

— Разбира се, сър — отговори Каберел.

Тя беше една от малкото констабли, които се отнасяха към Мараси с някакво уважение. Може би се дължеше на факта, че и двете бяха жени.

Тук имаше по-малко жени, отколкото при адвокатите. Човек би могъл да предположи, че това се дължи на факта, че жените не се интересуват от насилието — но след като бе прекарала известно време и на двете работни места, Мараси бе разбрала коя от двете професии е всъщност по-кървава. И не беше онази, чиито служители носеха пистолети.

— Добре, добре — каза Арадел. — Имам съвещание с капитан Реди след…

Потупа джоба си. Мараси му подаде часовника, а той го грабна и погледна циферблата.

— … петнайсет минути. Хм. По-дълго, отколкото очаквах. Откъде взе чая, Колмс?

— Искате ли да ви донеса една чаша? — попита тя.

— Не, не. Сам ще си взема — отговори той и се отдалечи забързано.

Мараси кимна на Каберел и го последва.

— Сър — започна тя, — видяхте ли следобедните вестници?

Той протегна ръка и тя му подаде купчинка вестници. Той ги вдигна пред очите си и едва не прегази трима отделни констабъла по пътя към печката и чая.

— Лошо — промърмори той. — Надявах се да извъртят събитията срещу нас.

— Нас ли, сър? — попита Мараси изненадано.

— Именно — каза той. — Убийство на благородник, констаблите не предоставят информация на пресата. Статията звучи така, сякаш отначало са приписвали вината за случая на констаблите, но после са променили мнението си. Към края се чете много повече възмущение от действията на Уинстинг, отколкото от нас.

— А това е по-лошо, отколкото да обвинят нас, че потулваме нещо?

— Много по-лошо, лейтенанте — отвърна той, като направи гримаса и се протегна към една от чашите. — Хората са свикнали да мразят „куките“. Като магнит за омраза сме — или гръмоотвод, може би. По-добре нас, отколкото губернатора.

— Освен ако губернаторът не го заслужава, сър.

— Опасни думи, лейтенанте — каза Арадел и напълни чашата с горещ чай от големия самовар, който държаха затоплен върху въглената печка. — И, би могло да се каже, неуместни.

— Знаете за слуховете, че е продажен политик — напомни Мараси тихо.

— Онова, което знам, е че сме държавни служители. В града вече има предостатъчно хора, които имат нагласата и моралното положение да съдят правителството. Нашата работа е да пазим мира.

Мараси се намръщи, но не каза нищо. Губернатор Инейт бе корумпиран — бе почти сигурна в това. В политическите му ходове имаше прекалено много съвпадения, прекалено много дребни нередности. Определено не беше очевидно, но анализът на повтарящи се модели на поведение бе специалността на Мараси — и нейната страст.

Не беше като да бе желала да направи откритието, че политическият лидер на Елъндел си разменя услуги с представители на градския елит, но след като бе забелязала знаците за това, се бе почувствала длъжна да разследва положението по-подробно. На бюрото й, грижливо скрит под купчина обикновени доклади, държеше тефтера, в който събираше цялата достъпна й информация. В нея нямаше нищо конкретно, но цялостната картина, която рисуваше, й бе ясна — макар и да бе наясно, че на всеки друг би изглеждала напълно невинно.

Арадел изучаваше лицето й.

— Не сте ли съгласна с мнението ми, лейтенанте?

— Човек не може да промени света, като избягва трудните въпроси, сър.

— Чувствайте се свободна да питате, тогава, лейтенанте. Наум, а не на глас — особено не и пред хората извън участъка. Не можем да оставим у работодателите ни впечатлението, че се опитваме да подбием репутацията им.

— Забавно, сър — отбеляза Мараси. — Мислех, че работим за населението на града, а не за управниците му.

Димящата чаша замръзна посред пътя към устните на Арадел.

— Е, предполагам, че си заслужих такъв коментар — каза той, отпи голяма глътка и поклати глава, без дори да трепне от горещата течност. Останалите в участъка предполагаха, че е изгорил вкусовите си рецептори още преди години. — Да тръгваме.

Проправиха си път през помещението към офиса на Арадел, като подминаха седналия на бюрото си капитан Реди. Дългурестият мъж се изправи, но Арадел му махна с ръка да седне и извади часовника си.

— Разполагам с още… пет минути, преди да трябва да се разправям с теб, Реди.

Мараси хвърли на капитана извинителна усмивка и получи намръщена физиономия в отговор.

— Някой ден — заяви тя, — ще разбера защо ме мрази така.

— Хммм? — проточи Арадел. — А, ти открадна работата му.

Мараси се спъна от изненада и се блъсна в бюрото на лейтенант Алстрьом.

— Какво? — попита тя настоятелно, като побърза да настигне Арадел. — Сър?

— Реди щеше да ми стане асистент — обясни Арадел, докато двамата вървяха към офиса му. — Работата му беше направо опечена; беше на практика сигурно, че той ще я получи — но после получих кандидатурата ви.

Мараси се изчерви силно.

— Защо му е на Реди да ви бъде асистент, сър? Той е на полева служба, старши детектив.

— Всички страдат от заблудата, че за да се изкачиш до висок ранг, трябва да прекарваш повече време в кабинет и по-малко — на улицата. Глупава традиция е — нищо, че останалите октанти я спазват. Не искам най-добрите ми служители да се превърнат в чиновници. Искам асистентското място да се дава на новите, обещаващи служители, вместо да се оставя някой от опитните констабли да хваща мухъл там.

В светлината на тази информация, на Мараси й се изясниха много неща. Враждебността, която усещаше от мнозина колеги, не се дължеше само на факта, че бе получила направо висок пост, вместо да мине по каналния ред. Беше и защото се чувстваха съпричастни с Реди — приятелят им, с когото се бяха отнесли несправедливо.

— Значи… — каза Мараси, като си пое дълбоко дъх и отчаяно потърси нещо, което да отклони вниманието й и да й попречи да се паникьоса. — Значи смятате, че съм обещаващ служител?

— Разбира се. Защо иначе ще те наемам?

Ефрейтор Мейндю мина покрай тях, като отдаде чест, и Арадел хвърли свитите на фуния вестници във физиономията му.

— Без отдаване на чест на закрито, Мейндю. Ще си докараш мозъчно сътресение, ако продължаваш да се удряш с ръка по челото всеки път, когато се разминем — заяви той и хвърли поглед през рамо към Мараси, а Мейндю смънка някакво извинение и изчезна.

— Има нещо в теб самата, Колмс — каза Арадел. — Не в лъскавата ти биография и кандидатура. Не ме интересува успехът ти от университета или какво мислят за теб онея цинкови езици, адвокатите. Онова, което бе написала за начините да променим града — в това имаше логика. Именно това ме впечатли.

— Аз… Благодаря за похвалата, сър.

— Не те лаская, Колмс. Такива са фактите — отвърна той и посочи към вратата. — Във вестника пишеше, че губернаторът ще направи публично изявление по-късно този следобед. Обзалагам се, че констаблите от Втори октант ще ни помолят да помогнем с овладяването на тълпите. Винаги така правят. Затова ще изпратя екип. Иди с тях, изслушай какво ще каже губернатор Инейт и ми докладвай. И следи внимателно как ще реагират присъстващите.

— Да, сър — каза Мараси, потисна порива да козирува, грабна чантата си и изтича да изпълни заповедта.