Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (5)

3.

— Ние ще влезем в квартала, но ти ще останеш отвън — каза Уейн, влагайки цялата сериозност, на която бе способен, в гласа си. — Не че не искам помощта ти. Напротив. Просто там ще е прекалено рисковано за теб. Трябва да знам, че си на безопасно място. Без препирни по въпроса. Съжалявам.

— Уейн — повика го Уакс, докато минаваше покрай него. — Спри да си говориш на шапката и ела.

Уейн въздъхна, потупа шапката си и я остави в колата с явно усилие на волята. Уакс беше свестен тип, но имаше много неща, от които не разбираше. От жени, например. Или пък от шапки.

Уейн се присъедини с подтичване към Уакс и Мараси, които тъкмо се взираха напред към Съборищата. Сякаш надзъртаха в друг свят. Под небето се преплитаха въжетата на простори, от които висяха множество дрехи и се полюляваха на вятъра като трупове на обесени. От улиците вееше вятър, който сякаш бързаше да избяга оттам, и носеше със себе си не особено приятни миризми — полусготвена храна, полуизмити тела, получисти улици.

Високите, претъпкани сгради хвърляха гъсти сенки дори сега, в ранния следобед. Сякаш този квартал беше мястото, където здрачът се отбиваше да пийне нещо и да си почине малко, преди да застъпи вечерната си смяна.

— Лорд Мъглороден не искаше да има бедняшки квартали в този град — обади се Мараси, докато тримата навлизаха вътре. — Положи големи усилия да спре разрастването им. Построи хубави сгради за бедните, опита се да ги поддържа…

Уакс кимна и продължи да прехвърля разсеяно една монета между пръстите си, докато вървеше. Пистолетите му ги нямаше. Уейн се зачуди дали не е получил монетите от Мараси. Не беше честно. Когато той се опиташе да вземе монети назаем от хората, обираше само викове. Е, понякога наистина забравяше да ги попита за позволение, преди да го направи, но винаги си връщаше услугата по някакъв начин.

Докато навлизаха все по-дълбоко в квартала, Уейн започна да изостава от другите двама. „Трябва ми хубава шапка“, помисли си. Шапката беше нещо важно.

Заслуша се и чу кашляне.

„Аха…“

Намери мъжа, свит на стълбището пред една врата, завил колена с парцаливо одеяло. Винаги можеше да се намери по някой такъв тип в бедняшките квартали. Стари мъже, вкопчени в живота като удавник в сламка, с бели дробове, наполовина задръстени с гадости. Старецът се изхрачи в овехтялата си ръкавица, а Уейн седна до него.

— Какво пък сега — заговори мъжът. — Ти кой си?

— Какво пък сега — повтори Уейн. — Ти кой си?

— Никой не съм — отговори старецът и се изхрачи встрани. — Мръсен доносник такъв. Нищо не съм направил.

— Никой не съм — повтори след него Уейн и извади плоската си бутилчица от джоба на дългото палто. — Мръсен доносник такъв. Нищо не съм направил.

Хубав акцент, наистина. Леко завален, старомоден, загатващ за дълга история. Уейн затвори очи, заслуша се и се опита да си представи как са звучели хората преди години. Протегна бутилчицата уиски.

— Да ме отровиш ли се опитваш? — попита мъжът.

Произнасяше думите някак отсечено и съкратено, сякаш не довършваше звуците.

— Да ме отровиш ли се опитваш? — повтори Уейн, стиснал челюсти, сякаш бе напълнил уста с камъчета и се мъчеше да ги сдъвче.

Определено се долавяха нотки като на северняшки акцент. Отвори очи и подаде уискито на мъжа, който го помириса, след което отпи мъничко. После — доста повече. И още веднъж.

— И така — попита мъжът, — ти идиот ли си? Имам син, който е идиот. Буквално — в смисъл, така си е роден. Е, ти ми изглеждаш в ред.

— Е, ти ми изглеждаш в ред — отекна Уейн и се изправи.

Протегна ръка към старата памучна шапка на мъжа, после посочи към бутилчицата.

— Бартер ли искаш? — попита мъжът. — Ама ти наистина си идиот.

Уейн взе шапката и я нахлупи.

— Би ли казал още една дума със звука „а“ в нея?

— А?!

— Направо разкошно — заяви Уейн.

После скочи от стълбището на улицата, сви дългото си палто и го прибра в едно ъгълче — заедно с фехтоваческите бастунчета, за съжаление. Но задържа дървения си бокс с шиповете.

Облеклото, което носеше под палтото, беше от типа, който се носеше в Дивите земи, и не се различаваше особено от привичното за този квартал. Риза с копчета, панталони с тиранти. Нави ръкавите си над лактите, докато вървеше. Дрехите бяха протрити, с кръпки тук-таме. Не би ги продал за всички богатства на света. Отнело му бе години, докато им придаде такъв вид, какъвто искаше. Износени дрехи. Дрехи, в които някой е живял.

Не се доверявайте лесно на мъж, облечен безупречно. Новите, чисти дрехи не бяха нещо, което се задържаше задълго около хората, които си изкарваха парите с честен труд.

Уакс и Мараси бяха спрели малко по-нататък и разговаряха с група възрастни жени със забрадки и вързопи в ръце. Уейн почти чуваше думите.

— Не знаем нищо.

— Претича оттук едва преди минута-две — настояваше Уакс. — Трябва да сте…

— Нищо не знаем. Нищо не сме видели.

Уейн се приближи нехайно към група мъже, които бяха приседнали под мръсен брезентов навес и ядяха потъмнели, натъртени плодове.

— Кои са онея, новите? — попита Уейн с акцента, който току-що бе усвоил от стареца, и седна до тях.

И за миг не се усъмниха в него. В бедняшките райони като този беше пълно с хора — прекалено много, за да успееш да запомниш всички, — но лесно се познаваше кой се вписва и кой — не. А Уейн се вписваше.

— Някакви куки, сто процента — обади се един от мъжете.

Главата му наподобяваше обърната чиния за супа — плешива и прекалено плоска в горната си част.

— Търсят някого — допълни друг, чийто нос бе така остър, че сигурно можеше да изореш поле с него. — Куките се вясват тука, само като търсят да арестуват някого. Никога не им е пукало за нас и никога няма да им пука.

— Ако им пукаше — каза плешивият, — щяха да направят нещо срещу всички онея фабрики и заводи, дето ни тровят с пушек. Не бива да живеем в пепелта. Сам Хармония го е твърдял.

Уейн кимна. Добре казано. Стените на сградите тук наистина бяха покрити с плътен слой пепел. Грижа ли ги беше за това останалите хора от града? Не. Нали на тях не им се налагаше да живеят наблизо. Не пропусна да забележи втренчените погледи, които съпровождаха Уакс и Мараси — зяпаха ги както хората, които ги подминаваха по улицата, така и хората, които ги зърваха от прозорците си и бързаха да ги затворят.

По-лошо е, помисли си Уейн. По-лошо от обикновено. Трябваше да поговори с Уакс за това. Но точно сега си имаха друга работа.

— Наистина търсят нещо.

— Не им се меси — посъветва го плешивият.

Уейн изсумтя.

— Може да падне някоя пара̀.

— Ще предадеш някой от своите? — намръщи му се плешивият. — Познавам те. Сина на Едир, нали?

Уейн извърна поглед, без да се ангажира с отговор.

— Слушай какво ще ти кажа, синко — размаха пръст плешивият. — На куки вяра да нямаш. И не ставай порта!

— Никаква порта не съм — отвърна Уейн сърдито.

Наистина не беше. Но човек понякога има нужда от малко пари.

— Търсят Стрелеца — продължи той. — Чух ги. Дават хилядарка за главата му, така да знаете.

— Той е роден тук — обади се остроносият. — Наше момче е.

— Но уби онова момиченце — напомни Уейн.

— Това е лъжа! — заяви плешивият. — Не се замесвай с куките, синко. Предупреждавам те.

— Хубаво де, хубаво — каза Уейн и стана. — Ще си ходя, тогава, и…

— Сядай обратно долу — заповяда плешивият. — Иначе така ще те халосам, че ще ме запомниш.

Уейн въздъхна и си седна пак.

— Вие, старците, все говорите за нас, а не знаете колко е трудно в наши дни. Да работи човек в една от онея фабрики…

— Знаем повече, отколкото смяташ — заяви плешивият и му подаде една понатъртена ябълка. — Яж и не ходи да си търсиш белята. И стой така, че да те виждам къде си.

Уейн промърмори нещо, но се облегна и захапа ябълката. Доста си я биваше. Изяде цялата, след което си взе още две.

Случи се доста бързо. Мъжете от компанията се разотидоха и го оставиха с кошницата, пълна с огризки. Разделиха се с няколко доброжелателни шеги. Всеки от четиримата спомена, че трябва да се погрижи за нещо си, и изчезна.

Уейн пъхна по още една ябълка в двата си джоба, изправи се и се понесе нехайно след плешивия. Беше му доста лесно да го проследи. От време на време кимваше на някой от минувачите, а те му връщаха поздрава, сякаш го познаваха. Заради шапката. Щом нахлупиш нечия шапка и се потопиш в техния начин на мислене, се променяш. Подмина го мъж в гащеризон от онези, които носеха работниците на пристанището. Раменете му бяха приведени и си подсвиркваше някаква тъжна мелодия. Уейн започна да си тананика същото. Доста тежък живот водеха те, работниците около кейовете. Трябваше да пътуват дотам всеки ден с лодките, които пренасяха пътници по каналите — или това, или да си намерят легло някъде по крайбрежието, където никога не се знаеше дали ще започнеш утрото със закуска, или с прободна рана от нечий нож.

Бе живял така като по-малък. И имаше предостатъчно белези, които да му напомнят за това. Но когато поотрасна, му се прииска да получи от живота нещо повече от ново сбиване на всеки ъгъл и жени, които на следващия ден вече бяха забравили името му.

Плешивият зави по една странична пресечка. Е, тук всички улици изглеждаха малки и забутани. После влезе в една по-малка пресечка на пресечката. Уейн пристъпи встрани от тесния път и разпали малко хроносплав. Аломантията наистина беше полезен номер, дума да няма. Разгорелият се метал бързо образува около него забързваща сфера. Зави зад ъгъла, без да излиза от нея — не го следваше, когато вървеше, но той можеше да се движи из нея.

Аха. Ето го и плешивият — клечеше зад една купчина боклуци и чакаше да види дали някой не го е проследил. Уейн установи, че е бил на косъм да направи сферата прекалено голяма и да обхване и мъжа в нея.

„Небрежна работа, небрежна“, помисли си Уейн. Грешка като тази би му коствала живота, ако още беше на кейовете. Извади едно парцаливо одеяло от онази част от купчината боклук, която бе обхваната в сферата, след което се върна обратно зад ъгъла и я накара да изчезне.

Докато още беше в нея, се беше движил така бързо, че за застаналия отвън плешивец би изглеждал като размазана мъгла — ако изобщо бе успял да го забележи. Уейн бе сигурен, че нямаше да му направи впечатление. Беше готов да си изяде шапката, ако греши. Е — или поне една от шапките на Уакс.

Намери си ново стълбище и се настани на едно от стъпалата — придърпа шапката ниско над очите си, облегна се удобно на стената и разстла одеялото около себе си. Просто поредния бездомен пияница.

Плешивият беше предпазлив. Остана спотаен в уличката цели пет минути, преди да се измъкне на пръсти, да се огледа наляво и надясно и да забърза към сградата от отсрещната страна на улицата. Почука на вратата, прошепна нещо и го пуснаха.

Уейн се прозина, протегна се и отметна одеялото. Прекоси улицата до вратата, през която бе влязъл плешивият, след което започна да проверява спуснатите капаци на прозорците един по един. Бяха така древни, че сигурно щяха да паднат и от някоя здрава кихавица. Трябваше да внимава да не набоде целите си бузи с трънчета, докато опираше ухо във всеки следващ в опит да подслушва през тях.

Мъжете от бедняшките квартали имаха някакво странно чувство за морал. Не биха предали някой от своите на констаблите. Дори ако им предлагаха награда. Но все пак, човек трябваше и да намери пари за хляб отнякъде. Нямаше ли да му допадне на човек като Стрелеца да научи колко точно предани са приятелите му?

— … две куки, сигурен съм — дочу Уейн през единия прозорец. — Хиляда банкноти са много мангизи, Стрелец. Адски много. Не казвам, че не можеш да имаш доверие на момчетата, разбира се; и една лоша сплав няма сред тях. Онова, което мога да кажа, обаче, е че биха се зарадвали да получат някакво поощрение, задето са толкова лоялни.

Да изпортиш приятел: напълно недопустимо.

Да изнудваш приятел: е, това си е просто разумно бизнес решение.

А ако Стрелеца не покажеше признателността си, значи може би изобщо не им беше такъв приятел. Уейн се ухили, пъхна пръстите си в дървения бокс и отстъпи крачка назад. После се втурна към сградата.

Стовари рамото си в един от капаците, разби го, влетя вътре през прозореца и образува забързваща сфера в момента, в който се приземи на пода. Претърколи се и скочи на крака точно пред Стрелеца, който също бе обхванат от сферата. Още носеше червените панталони, но бе свалил маската и тъкмо превързваше рамото си. Вдигна рязко глава и разкри изненаданата си физиономия — с рошави вежди и големи устни.

Поквара. Нищо чудно, че обикновено носеше маска.

Уейн замахна към брадичката му и го простря на земята с един удар. После се завъртя с вдигнати юмруци, но останалите петима-шестима присъстващи в помещението — включително плешивия — стояха, замръзнали, точно извън границата на забързващата сфера. Ето на това му се вика „късмет“.

Уейн се ухили и преметна Стрелеца през рамо. Свали бокса от ръката си, пъхна го в джоба си и извади една ябълка. Отхапа една сочна хапка, махна за сбогом на плешивия — който продължаваше да стои като вцепенен, втренчен в празното пространство, — след което хвърли тялото на Стрелеца през прозореца и го последва.

След като прекоси границата на забързващата сфера, тя изчезна от само себе си.

— Какво, по дяволите, стана?! — кресна плешивият вътре.

Уейн пак вдигна изпадналия в безсъзнание Стрелец на рамото си и пое надолу по пътя, като продължаваше да хрупа ябълката.

* * *

— Нека аз говоря със следващите — каза Мараси. — Може би ще успея да ги накарам да кажат нещо.

Усещаше как Уаксилий я наблюдава. Мислеше, че се опитва да му се докаже. И преди щеше да бъде напълно прав. Но тя вече беше констабъл — напълно акредитиран служител на града. Това й беше работата. Уаксилий не бе съгласен с решението й, но действията й не се ръководеха от неговото одобрение.

Двамата се приближиха към една групичка млади бездомници, насядали на стъпалата пред една от вратите в квартала, които ги наблюдаваха подозрително. Кожата им беше мръсна, а дрехите — прекалено широки, затова ги бяха вързали около кръста и глезените си. Явно такава бе модата сред бедните хлапета от улицата. От тях се носеше аромата на билките, които бяха пушили в лулите си.

Мараси се приближи към тях.

— Търсим един мъж.

— Ако ти трябва мъж — отвърна едно от момчетата, като я огледа от глава до пети, — ето ме.

— О, моля ти се — каза Мараси. — Давам ти не повече от… колко, девет?

— Всъщност, доста повече. Поне два пъти повече — ухили се момчето и се хвана за чатала. — Искаш ли да провериш?

Е, добре, вече съм се изчервила, помисли си Мараси. Не особено професионално.

За щастие бе прекарала доста време около Уейн и цветистите му изразни средства. Бе свикнала да се изчервява. Продължи настойчиво:

— Пребягал е оттук преди по-малко от час. Бил е ранен и е оставял диря от кръв. Носел е червени дрехи. Сигурна съм, че знаете за кого говоря.

— Да, пазителят на часовете! — засмя се едно от момчетата, имайки предвид главния герой от една известна приказка. — Знам го!

Дръж се с тях като с враждебно настроен свидетел, помисли си тя. Като по време на процес. Не им давай да спрат да говорят. Трябваше да се научи как да се оправя с хора като тези хлапета в истинския свят — не само в стерилните зали за упражнения.

— Да, пазителят на часовете — отговори тя. — Къде отиде?

— Избяга до ръба на здрача — заяви момчето. — Не си ли чувала приказката?

— Обичам приказки — отвърна Мараси, извади няколко монети от портмонето си и ги вдигна пред очите им.

Имаше чувството, че подкупите не са по правилата, но… е, все пак не беше в съдебната зала. Трите момчета изгледаха монетите, а в погледите им проблесна глад. Побързаха да го прикрият, но може би не беше особено разумно от нейна страна да парадира с пари на такова място.

— Разкажете ми приказката за това къде може да е сега онзи… пазител на часовете. Къде е здрачът, така да се каже. На кое място в квартала.

— Може и да знаем — отвърна едно от момчетата. — Но приказките струват солено, нали знаеш. Доста повече от това.

Зад нея се зачу тихо звънтене. Уаксилий също бе извадил няколко монети. Хлапетата се втренчиха в тях с алчни изражения, докато Уакс не подхвърли една от тях във въздуха и не я Тласна нагоре, докато се изгуби от поглед.

Момчетата мигом притихнаха.

— Разкажете на дамата — каза Уаксилий тихичко, но с остри нотки в гласа. — Спрете да ни губите времето.

Мараси се обърна към него, а момчетата зад нея взеха решение и се разбягаха — явно не искаха да си имат работа с аломант.

— Много ми помогна — скръсти ръце Мараси. — Хиляди благодарности.

— Щяха да те излъжат — каза Уакс и хвърли поглед през рамо. — А и започвахме да привличаме внимание, каквото не ни трябва.

— Знам, че щяха да ме излъжат — обясни Мараси. — А аз щях да ги уловя в лъжата. Агресивното разобличение на нечия измислена история често е един от най-ефективните методи на разпит.

— Всъщност — заяви Уаксилий, — най-ефективният метод на разпит е онзи, в който участват едно чекмедже и няколко пръсти.

— Всъщност — възрази Мараси, — не е. Проучванията показват, че насилствено изтръгнатите показания са в почти всички случаи фалшиви. А и като оставим това настрани — какво ти става днес, Уаксилий? Знам, че напоследък имаш навик да се перчиш в стил „страховит блюстител на закона от Дивите земи“, но…

— Нямам.

— Имаш — подчерта тя. — И разбирам защо. В Дивите земи си се държал като пазител на закона, който е и джентълмен. Самият ти си ми разказвал, че си се вкопчил в маниерите и порядките на цивилизованото общество, за да го донесеш там със себе си. Е, тук пък си заобиколен от лордове през цялото време. Направо се давиш в цивилизация. Затова започваш да се осланяш на другата си персона — блюстителят на закона от Дивите земи, който ще раздаде малко старомодно правосъдие в модерния град.

— Явно добре си го обмислила — каза той, извърна се настрани и огледа улицата.

Поквара и Гибел, помисли си Мараси. Бе решил, че е влюбена в него. Арогантен, недодялан… идиот! Тя изсумтя ядосано и се отдалечи с резки стъпки.

Не беше влюбена. Бе показала пределно ясно, че помежду им няма да се случи нищо, а и той беше сгоден за сестра й. Толкова. Не можеха ли просто да поддържат професионални взаимоотношения?

Уейн, който се беше изтегнал на стъпалата пред една от близките сгради, ги наблюдаваше и дъвчеше небрежно поредната ябълка.

— А ти пък къде беше? — попита Мараси, като се приближи към него.

— Ябълка? — предложи Уейн, като и подаде една. — Малко понатъртеничка, ама…

— Не, благодаря. Някои от нас се опитват да открият убиеца, вместо следващото си ядене.

— А, онова ли — каза Уейн и подритна нещо, скрито в сенките до стъпалата. — Готов е, нямате грижи.

— Готов… Уейн, това в краката ти е човек! Поквара! И кърви!

— Определено — съгласи се Уейн. — Което не е моя вина. Е, наистина му фраснах един във физиономията, де.

Мараси вдигна ръка към устата си. Наистина беше той.

— Уейн, къде… Как…

Уаксилий я избута внимателно настрани — не го беше усетила да се приближава. След това клекна, разгледа раната на Стрелеца, вдигна глава към Уейн, кимна и след това си размениха онзи присъщ за двамата поглед. Доколкото бе успяла да го дешифрира досега, означаваше нещо средно между „Добра работа“ и „Ама че си идиот; аз исках да го направя“.

— Да го занесем в офиса на констаблите — каза Уаксилий и вдигна изпадналия в безсъзнание Стрелец.

— Да, добре — каза Мараси, — но няма ли да го попиташ как е успял да го намери? Къде е отишъл?

— Уейн си има свои си методи — отговори Уакс. — Които дават значително по-добри резултати от моите на места като това.

— Знаел си! — насочи тя показалец към него. — Знаел си, че е нямало да стигнем доникъде с разпитите!

— Така подозирах — призна Уаксилий. — Но Уейн се нуждае от пространство, за да приложи методите си…

— Защото съм направо невероятен — вметна Уейн.

— Затова направих всичко възможно да открия Стрелеца сам…

— Защото отказва да приеме, че ме бива повече от него в тези неща…

— … за в случай, че Уейн не успее.

— Което никога не се случва — ухили се Уейн, отхапа пак от ябълката, скочи от стълбите и тръгна редом с Уакс. — Освен онзи път… И онзи другия път. Но те нямат значение, защото ме удариха по главата достатъчно пъти, че да не си ги спомням.

Мараси въздъхна вътрешно и се присъедини към тях. Двамата имаха толкова дълга обща история, че подсъзнателно се движеха в крачка един с друг — като танцьори, които са изпълнявали един и същ танц заедно безброй пъти. Това правеше задачата на всеки новодошъл, който се опиташе да се присъедини към тандема им, особено трудна.

— Е — обърна се Мараси към Уейн, — можеш поне на мен да кажеш какво направи. Сигурно има какво да науча.

— Надали — отвърна небрежно той. — При теб няма да се получи. Прекалено привлекателна си. Но по непривлекателен за мен начин, държа да отбележа. Да не започваме пак с оная история.

— Уейн, понякога просто ме оставяш без думи.

— Само понякога ли? — попита Уаксилий.

— Не мога да й кажа всичко, което знам, приятелю — заяви Уейн, пъхнал палци зад тирантите си. — Трябва да запазя мъничко и за останалите. Раздавам без оглед на класата, парите, пола или умствените способности. Същински светец съм, да му се не види.

— Но как — настоя Мараси. — Как го намери? Накара някой от хората да се разприказва ли?

— Не — отвърна Уейн. — Накарах ги да не се разприказват. Повече ги бива в това. Заради многото опит, предполагам.

— Трябва да започнеш да се упражняваш и ти — посъветва го Уаксилий.

Мараси въздъхна, докато тримата се приближаваха към входа на Съборищата. Безделниците, които преди бъбреха по стъпалата пред вратите и по уличките, се бяха разотишли — вероятно присъствието на пазителите на реда и закона ги беше обезпокоило. Беше…

Уаксилий замръзна на място. Уейн — също.

— Какво… — започна Мараси в мига, в който Уаксилий пусна Стрелеца и протегна ръка към джоба на мъглопелерината си.

Уейн я блъсна с рамо и я избута встрани миг преди нещо да префучи с остро свистене и да изтрака в паветата, където стояха допреди миг. Последва още стрелба, но Мараси не се обърна да погледне, а остави Уейн да я изтегли до сравнително безопасно прикритие зад ъгъла на близката сграда. Двамата извиха вратове нагоре и потърсиха с поглед стрелеца. Уаксилий пусна монета и полетя във въздуха сред вихъра тъмни ленти на мъглопелерината си. В моменти като този изглеждаше по-примитивно — като някой от древните Мъглородни от легендите. Не човек на закона, а късче от самата нощ, дошло да вземе дължимото му.

— О, по дяволите — кимна Уейн към Стрелеца, чието тяло се бе свлякло насред пътя. От него стърчеше голям дървен шип.

— Стрела? — предположи Мараси.

— Стрела за арбалет — поясни Уейн. — Не бях виждал такава от години. Нямат друго приложение, освен в битките срещу аломанти.

Погледна нагоре. Уаксилий продължаваше да преследва нападателя над тях и тъкмо се носеше към покрива на една сграда.

— Стой тук — каза Уейн и хукна по една уличка.

— Чакай… — вдигна ръка Мараси.

Но той вече беше изчезнал.

Ох, тези двамата, помисли си тя раздразнено. Е, явно някой не искаше Стрелеца да бъде заловен и да издаде всичко, което знаеше. Може би щеше да узнае нещо полезно от стрелата на арбалета или от самия труп.

Коленичи до тялото на Стрелеца, като първо провери дали наистина е мъртъв — надяваше се, че стрелата не е успяла да го довърши. За съжаление обаче, се оказа, че е именно така. Бе се забила дълбоко в главата. Кой да знае, че изобщо е възможно да пробиеш черепа с арбалет? Мараси поклати глава и извади тефтера си от чантата, за да опише положението, в което бе паднало тялото.

Интересно, помисли си. Убиецът е извадил голям късмет. Изчезна така бързо, че е нямало как да се увери, че е нанесъл фатален удар. Ако аз исках да съм сигурна, че Стрелеца наистина е мъртъв, определено бих…

Чу как нещо щраква зад гърба й.

„… се върнала да проверя“.

Обърна се бавно и видя как един дрипав на вид мъж излиза от близката уличка, вдигнал арбалет в ръце. Изгледа я внимателно с тъмните очи.

Последвалите събития се случиха много бързо. Преди Мараси да свари да направи и една крачка, мъжът се втурна към нея, стреля с арбалета — при което от уличката се чу вик, който прозвуча като Уейн, — след което я грабна за рамото, преди тя да успее да избяга.

Завъртя я с гръб към себе си и опря нещо студено в гърлото й. Стъклен кинжал. Уаксилий се приземи на земята пред тях, а мъглопелерината му се развя около него.

Двамата с мъжа останаха втренчени един в друг за миг. Уакс държеше монета в дясната си ръка. Потри я с палец.

Спомни си какво си учила за отвличането на заложници, жено!, напомни си Мараси. Повечето хора го правят, когато са отчаяни. Дали да не използва аломантията си? Умееше да забавя времето около себе си и да го ускорява за всички извън времевата си сфера — обратното на способността на Уейн.

Но не бе глътнала кадмий. Глупава грешка! Грешка, каквато другите двама никога не биха допуснали. Трябваше да спре да се срамува от дарбата си, колкото и слаба да беше. Бе я използвала успешно неведнъж.

Мъжът дишаше накъсано, опрял глава плътно до нейната. Усещаше наболата по бузата му брада по кожата си.

Хората, които взимат заложници, нямат намерение да ги убиват, помисли си. Това не е било част от плана им. Можеш да ги разубедиш — да ги успокоиш, да откриеш някаква основа за преговори и да надграждаш над нея.

Но тя не направи нищо от това. Вместо това извади ръка от чантата си рязко, стиснала малкия едноизстрелен пистолет, който носеше вътре. Преди още да се замисли какво прави, опря дулото под брадичката на мъжа, дръпна спусъка…

И взриви мозъка през темето му.