Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (3)

1.

Седемнадесет години по-късно

Уинстинг се усмихна на себе си, докато наблюдаваше залеза на слънцето. Идеалната вечер, в която да се продаде на търг.

— Подготвихте ли обезопасената стая? — попита той, опрял длани на парапета на балкона. — За всеки случай?

— Да, господарю.

Флог пак беше нахлупил глуповатата си шапка от Дивите земи и облякъл дългото си ездаческо палто, макар че дори не беше стъпвал извън пределите на Елънделския басейн. Въпреки ужасния си вкус за дрехи, мъжът беше отличен телохранител. Уинстинг, обаче, не спираше да Дърпа леко чувствата му с аломантия и да укрепва постепенно лоялността му. Не пречеше да бъде предпазлив.

— Господарю? — обади се с въпросителен тон Флог и погледна към залата зад тях. — Вече се събраха, господарю. Готов ли сте?

Без да извръща поглед от залязващото слънце, Уинстинг вдигна показалец, за да го накара да замълчи. Балконът, разположен в Четвъртия октант на Елъндел, гледаше към канала и центъра на огромния мегаполис, така че от него се откриваше прекрасна гледка към Градината на Прераждането. Статуите на Издигащия се воин и Последния император в зеления парк хвърляха дълги сенки. Според обгърнатите в мистерия легенди на това място бяха открили труповете им след Великия Катацендър и Последното възнесение.

Въздухът беше неприятно влажен и лепкав, макар че хладният бриз, който повяваше от залива Хамъндар на няколко километра на запад, леко освежаваше атмосферата. Уинстинг потупа с пръсти по парапета и продължи търпеливо да изпраща вълни аломантична сила, която да повлияе на емоциите на хората в помещението зад него. Или поне на онези, които бяха достатъчно глупави да не се снабдят с шапки с алуминиеви подшивки.

„Всеки момент…“

Първоначално изплувалата като миниатюрни капчици във въздуха пред него мъгла се разрасна и разпростря като скреж по стъкло. Пипалата й се протягаха и преплитаха едно в друго и се превръщаха в поточета, а после — цели реки от движение; течения, които се разливаха над целия град. Обхващаха го. Поглъщаха го.

— Каква тежка мъгла има тази вечер — отбеляза Флог. — На лош късмет е.

— Не ставай глупав — отвърна Уинстинг, като оправи шалчето си.

— Наблюдава ни — продължи Флог. — Мъглите са очите Му, господарю. Сигурно е като Гибелта.

— Суеверни измислици — заяви Уинстинг, обърна се и се отправи към залата, а Флог затвори вратата след него, за да попречи на мъглата да се прокрадне вътре.

Двадесетината души — придружавани от неизбежните си телохранители, — които разговаряха на групички из помещението, бяха отбрани хора. Не просто важни, но и с противоречиви интереси и желания; въпреки насилените усмивки и лековатото бъбрене за най-различни маловажни неща, напрежението помежду им беше факт. Той предпочиташе да кани съперничещи си личности на тези събития. Нека всеки от тях има възможност да види останалите и да си припомни каква цена би платил, ако загуби надпреварата за неговото благоволение.

Уинстинг се смеси с тълпата. За съжаление, много от посетителите наистина носеха шапки с алуминиеви подшивки, които ги предпазваха от емоционална аломантия — макар той лично да се беше погрижил да увери всекиго от присъстващите, че на никого не му бе позволено да води Усмирители или Размирители със себе си. Не бе им споменал нищо за собствените си способности, разбира се. Никой от тях не подозираше, че е аломант.

Хвърли поглед към отсрещния край на залата, където Блоум обслужваше бара. Когато срещна погледа му, той поклати глава. Никой друг не разпалваше метали. Отлично.

Уинстинг се приближи и застана пред бара, след което се обърна с гръб към него и вдигна ръце, за да привлече вниманието на гостите. Жестът изложи на показ блещукащите диамантени ръкавели, които носеше на колосаната си бяла риза. С дървени закопчалки, разбира се.

— Дами и господа — заяви той, — добре дошли на малкия ни търг. Наддаването ще започне сега и ще приключи в момента, в който чуя офертата, която най-много ми допада.

Не каза нищо повече; излишните приказки биха притъпили драматичния привкус на събитието. Взе питието, което един от прислужниците му предложи, огледа тълпата и се поколеба за миг.

— Едуорн Ладриан не е тук — отбеляза тихо.

Отказваше да го нарича с нелепия му прякор — „Костюма“.

— Не е — потвърди Флог.

— Нали каза, че всички са пристигнали!

— Всички, които потвърдиха, че ще дойдат — поясни Флог и пристъпи неловко от крак на крак.

Уинстинг стисна устни, но не издаде разочарованието си с друго. Беше сигурен, че офертата му е заинтригувала Едуорн. Вероятно бе предпочел да подкупи един от другите мафиотски босове, които присъстваха. Заслужаваше си да се замисли над тази възможност.

Проправи си път към централната маса, на която бе поставена главната атракция на вечерта — картина на легнала жена, която самият Уинстинг бе нарисувал. Ставаше все по-добър.

Картината нямаше никаква стойност, но мъжете и жената в залата все пак щяха да му предложат огромни суми за нея.

Първият, който го заговори, беше Даузър — мъжът, от когото зависеше почти цялата търговия с контрабанда в Петия октант. Бомбето, което бе отказал да остави в гардеробната като останалите, хвърляше сянка върху наболата по бузите му тридневна брада. Красивата дама, която бе хванал под ръка, и елегантният костюм бяха безсилни да придадат изискано излъчване на мъж като Даузър. Уинстинг сбърчи нос. Почти всички в стаята бяха мерзки отрепки, но останалите поне имаха благоприличието да не изглеждат като такива.

— Грозна е като смъртта — отбеляза Даузър, докато разглеждаше картината. — Не мога да повярвам, че си обявил „търг“ точно за това нещо. Доста смел номер, не смяташ ли?

— А бихте ли предпочели да бъда напълно откровен, господин Даузър? — попита Уинстинг. — Бихте ли желали да разтръбя истината на всеослушание — „Платете ми, а аз ще гласувам във ваша полза в Сената идната година“?

Даузър се огледа наоколо, сякаш очакваше констаблите да нахлуят в залата всеки момент.

Уинстинг се усмихна и добави:

— Забележете сивите оттенъци на бузите й. Загатват за пепелявия живот в Предкатацендричната ера, нали разбирате? Най-умелата ми творба досега. Ще предложите ли цена? За да дадем начало на търга?

Даузър не отговори. Но в крайна сметка щеше да направи оферта. Всеки от присъстващите тук бе прекарал седмици в упорито имитиране на незаинтересованост, преди да се съгласи да дойде. Половината бяха престъпни босове като Даузър. А останалите бяха същите като Уинстинг — знатни лордове и дами от видни фамилии, макар че и те бяха също толкова покварени, колкото мафиотите.

— Не ви ли е страх, Уинстинг? — попита дамата на Даузър.

Уинстинг се намръщи. Не му беше позната — слаба, с къса златиста коса, големи очи и кротко изражение, и необичайно висока.

— Да ме е страх ли, скъпа моя? — попита Уинстинг. — От хората в тази зала?

— Не — отговори тя. — Че брат ви ще разбере… с какво се занимавате.

— Уверявам ви, че Реплър отлично знае какъв съм.

— Родният брат на губернатора… — продължи жената. — Да търси подкупи.

— Ако това наистина ви изненадва, драга, значи сте живели живот, откъснат от действителността. На този пазар вече са се продали далеч по-едри риби от мен. Когато пристигне следващият улов, вероятно ще разберете.

Това изказване привлече вниманието на Даузър. Уинстинг се усмихна, като видя как нещо прещрака зад маската на мъжа. „Да“, помисли си той, „не си чул грешно — току-що намекнах, че дори брат ми би могъл да бъде склонен да приеме подкуп от теб“. Може би това щеше да накара мафиота да наддаде по-висока сума.

Уинстинг се насочи към един прислужник с поднос, от който си взе малко скариди и солен пай.

— Дамата на Даузър е шпионин — обърна се той тихо към Флог, който го следваше неотклонно. — Вероятно работи за констаблите.

Флог го погледна стреснато.

— Господарю! Проверихме самоличността на всеки от присъстващите многократно.

— Е, явно сте пропуснали един от тях — прошепна Уинстинг. — Бих заложил цялото си състояние на това. Проследете я след срещата. И ако се отдели от Даузър под какъвто и да било предлог, се погрижете да й се случи злополука.

— Да, господарю.

— И, Флог — добави Уинстинг, — не прави усилия да се прикриваш. Не желая да се опитваш да откриеш място, където мъглите няма да те видят. Разбра ли?

— Да, господарю.

— Отлично — усмихна се широко Уинстинг и отиде да се присъедини към компанията на лорд Хюз Ентроун, братовчед и най-близък довереник на главата на Къща Ентроун.

След като прекара около час в разговори с един или друг от гостите, започна да получава оферти. Някои от присъстващите все още се колебаеха. Биха предпочели да се срещнат с него на четири очи, да направят офертата си скришом от всички и да потънат отново в непроницаемите дебри на огромния Елъндел. Както престъпните босове, така и благородниците предпочитаха да говорят със заобикалки, вместо да обсъждат нещата направо. Но все пак отправяха оферти — и то добри. Когато приключи с първата си обиколка из залата, на Уинстинг му се наложи да потисне с усилие въодушевлението, което го бе обзело. Вече нямаше да има нужда да ограничава разходите си. Ако брат му можеше да…

Изстрелът бе така неочакван, че в първия момент предположи, че някой от прислужниците е счупил някакъв съд. Но не. Пукотът беше така остър, така оглушителен. Никога преди не бе чувал изстрел на закрито; нямал бе представа колко високо може да отекне.

Отвори уста от изненада, а питието се изплъзна от пръстите му. Огледа се в опит да открие откъде е дошъл. Последва още един, после — още един. Разрази се същинска буря — какофония на смъртта, в която куршумите прелитаха между различни противници.

Преди да успее да извика за помощ, Флог го улови за ръката и го затегли към стълбите, които водеха надолу, към обезопасената стая. Един от другите му телохранители се олюля и подпря на рамката на вратата, втренчил широко отворени очи в кръвта, обагрила ризата му. Уинстинг остана, вперил очи в умиращия мъж, сякаш се беше вцепенил, докато Флог не успя да го откъсне от унеса и да го изблъска към стълбището.

— Какво се случва? — попита най-накрая Уинстинг.

Един от телохранителите затръшна и заключи вратата след тях, а останалите забързано го подкараха по мъждивия коридор, слабо осветен от електрическите лампи, които се редяха по стената.

— Кой стреля? Какво стана?

— Няма как да разберем — отговори Флог. Над тях продължаваше да се чува приглушена стрелба. — Всичко се случи прекалено бързо.

— Някой просто започна да стреля — обади се един от останалите телохранители. — Може да е бил Даузър.

— Не, Дарм беше — каза друг. — Чух, че първият изстрел дойде от неговата групичка.

Така или иначе, това беше същинска катастрофа. Уинстинг усети как несметните му богатства умират от кървава, насилствена смърт на етажа над тях, и му прилоша. Най-после стигнаха до подножието на стълбите, където се намираше вратата, солидна като на сейф. Флог го бутна през нея.

— Ще се кача обратно горе — обясни той след това — и ще видя какво мога да спася. Ще се опитам да разбера кой започна.

Уинстинг кимна, затвори вратата и я заключи. След това се настани на един стол и зачака нервно. Тясната, подобна на бункер стая бе снабдена с вино и други средства за приятно убиване на времето, но той не желаеше и да ги докосне. Кършеше ръце. Какво щеше да каже брат му? Поквара! Какво щяха да пишат по вестниците? Трябваше някак да потули историята.

Най-накрая на вратата се почука и Уинстинг мерна Флог през шпионката. Зад него се виждаше малка група телохранители, които пазеха стълбището. Стрелбата явно беше спряла, макар дотук да се чуваше само като слабо пукане.

Уинстинг отвори вратата.

— Е?

— Всички са мъртви.

— Всички ли?

— До последния — отговори Флог и влезе в стаята.

Уинстинг се отпусна тежко на стола.

— Може да е за добро — заяви той в търсене на някакъв проблясък светлина в края на тунела. — Няма да могат да ни набедят за виновни. Може би ще успеем просто да се измъкнем. Да прикрием следите си по някакъв начин?

Мъчна задача. Сградата беше негова собственост. Нямаше как да не го свържат с убийствата. Трябваше му алиби. По дяволите, налагаше му се да отиде при брат си. Тазвечершните събития биха могли да му струват поста, дори ако широкото общество не разбереше за тях. Отпусна се обратно на стола с раздразнено изражение.

— Е? — настоя той. — Какво мислиш?

Вместо отговор, чифт ръце го грабнаха за косата, дръпнаха главата му назад и сръчно прерязаха оголеното му гърло.