Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (27)

25.

Когато видя лицето на Леси, Уакс изръмжа гърлено и първично. Звук от мъж, получил юмрук право в стомаха с добре премерен удар. Не отмести оръжие от Кървящата, но ръката му потрепери и зрението му се замъгли.

Не е тя. Не е тя.

— Пак тези пистолети — каза меко Кървящата. Поквара! Това бе гласът на Леси. — Прекалено много се осланяш на тях, Уакс. Ти си Монетомет. Колко пъти трябва да ти го напомням?

— Изровила си трупа й? — попита умолително Уакс. Опитваше да проясни зрението си. — Чудовище. Изровила си трупа й?

— Иска ми се да не бях принудена да го правя — каза Лес… Кървящата. — Но силните емоции те освобождават от него, Уакс. Това е единственият начин.

Тя погледна открито пистолета. Разбира се че можеше да го направи. Беше кандра. Наложи му се да си го припомни насила. Оръжието не означаваше нищо за нея.

Леси… колко пъти беше сънувал, че отново чува този глас? Плачеше от желанието още веднъж да й довери любовта си. Да обясни дупката, зейнала като рана от пушка, която беше останала в него след смъртта й.

Да се извини.

Хармонийо. Не мога да я застрелям отново.

В края на краищата Кървящата го бе надхитрила.

— Притеснявах се да използвам тялото на Тан — каза Леси и пристъпи към него. — Че ще се досетиш коя бях всъщност.

— Ти не си Леси.

Тя се усмихна широко:

— Да, предполагам, че е истина. Никога не бях Леси. Винаги Паалм, кандрата. Но исках да бъда Леси. Това брои ли се за нещо?

Поквара… Държеше се съвсем като Леси, до последната подробност. МеЛаан беше казала, че е добра, но изглеждаше толкова истинско, толкова правдоподобно. Откри, че свежда оръжие, докато си пожелаваше. Пожелаваше…

Хармония? — помисли си умолително.

Но не носеше обицата си.

* * *

Мараси и Реди заобиколиха издалеч, на цяла пресечка, преди отново да се появят зад подозрителната карета. Не бяха успели да съберат със себе си достатъчно констабли, колкото й се искаше — не само че се притесняваха Усмирителят да не забележи движението, но и Реди се тревожеше, че ще оставят твърде малко хора, които да наблюдават тълпата.

Гласът на МеЛаан се разнасяше от гласовите усилватели, звучен и силен дори и от мястото в края на уличката, където Мараси и отрядът й спряха. Колко време щеше да измине, преди от Котерията да осъзнаят, че са разкрити? Вероятно не дълго. Мараси беше оставила част от встъплението от истинската реч на Инейт, за да не звучи твърде различно, но съвсем скоро речта щеше да направи остър завой.

Реди свали констабълския си шлем — този на Мараси притискаше косата й, неудобен и тежък, — след което кимна на останалите от отряда в мрака. Без алуминиевия шлем от това място можеше да почувства по-силно докосването на Усмирителя в сравнение с преди, сред тълпата. Каретата наистина беше източникът.

Отново си сложи шлема. В участъка разполагаха само с десетина от тях, до един дарени от Уаксилий. Властта на Реди едва стигаше, за да реквизира отряда, който ги носеше. Привърза шлема здраво, след което спусна ръка встрани и улови бастуна за дуелиране като дълга палка с обла топка в края. Останалите сториха същото. Никаква игра с оръжия в такава близост до цивилни.

— Приближаваме бързо и тихо — прошепна Реди на отряда. — Хармония да ни е на помощ, ако имат Монетомет с тях. Не сваляйте шлемовете. Не искам Усмирителят да получи контрол над когото и да било от вас.

Мараси повдигна вежда. Усмирителите не можеха да контролират хората, макар че малцина погрешно го допускаха. Не помагаше и това, че Словата на Основателите описваха мъгляво, че кандрите и колосите са контролирани посредством аломантия, но Мараси знаеше, че е възможно единствено от някой, който носи хемалургични клинове.

— Колмс — обади се Реди съвсем тихо, — остани в тила. Не си полеви агент. Не искам да пострадаш или нещо по-лошо и да провалиш всичко.

— Както желаеш — отговори тя.

Реди преброи. На десет групата им се впусна през мъгливата уличка. Мараси остана зад тях, като ходеше с ръце зад гърба. Почти веднага щом навлязоха в уличката, констаблите спряха. От една врата се изсипаха мъже в черни дрехи и преградиха пътя към каретата.

Сърцето на Мараси удряше силно, докато двете групи се оглеждаха. Това поне доказваше, че е била права за каретата. Неколцина от новодошлите носеха пистолети, но една лаеща команда откъм единия от тях, ги накара да ги приберат.

Не искат да отвличат вниманието на тълпата от речта, помисли си Мараси. Все още смятат, че думите на губернатора отговарят на плановете им.

И двете страни имаха интерес сражението да протече тихо. Стояха в очакване, напрегнати, след което Реди махна с бастуна за дуелиране.

Двете сили се сблъскаха.

* * *

Кървящата пристъпи по-близо до Уакс сред мъглата. На върха на тази платформа, тази кула над моста, сякаш нищо друго не съществуваше. Сякаш стояха на малък стоманен остров сред морето. Сивота навсякъде около тях, мрак, който се простираше в необятното горе.

— Може би трябваше да те потърся — произнесе гласът на Леси. — И да поискам от теб да помогнеш в плановете ми. Но той наблюдаваше. Той винаги наблюдава. Радвам се, че свали обицата. Поне думите ми означаваха нещо за теб.

— Престани — прошепна Уакс. — Моля те.

— Да престана с какво? — попита Леси, само на сантиметри от него. — Да престана да ходя? Да говоря? Да те обичам? Животът ми щеше да е далеч по-лесен, ако можех да го направя.

Уакс я сграбчи със свободната си ръка, улови я за врата, плъзнал палец по челюстта й. Тя срещна очите му и той видя в тях съжаление.

— Може би — каза тя — причината да не дойда при теб изобщо не беше свързана с Хармония. Знаех, че ще те нараня. Съжалявам.

Не, помисли си Уакс.

— Трябва да направя нещо за теб — каза тя. — Да те опазя по някакъв начин, но без да пречиш. Вероятно съм те наранила, Уакс. За твое добро.

Не, не е истинско.

— Все още не зная какво да правя с Уейн — каза тя. — Не можах да се насиля да го убия, бедния глупак. Последва те тук, в града, за да ти помага. Заради това го обичам. Но все пак си остава собственост на Хармония, така че може би ще е по-добре мъртъв, отколкото какъвто е сега.

НЕ!

Уакс я отблъсна и пак вдигна Възмездие. Пистолетът обаче изскочи от пръстите му — Тласнат от Кървящата. Превъртя се и изчезна в мъглата.

Уакс изръмжа и заби рамо в нея, за да я изблъска от кулата. Докато се удряше в нея, тя го улови и двамата изгубиха равновесие.

Докато падаха едновременно, тя вдигна алуминиевия си пистолет и стреля в крака му.

Той извика. Продължаваха да пропадат в мъглата, все по-надолу. Трескавото Тласване в моста долу забави Уакс, но когато се приземи, кракът го предаде и той изкрещя, падайки на коляно.

Пистолета. Намери пистолета.

Беше изчезнал в тази посока. Поквара. Дали изобщо щеше да работи след такова падане? Не беше чул удара. Дали не бе потънал във водата?

Кървящата се приземи тежко наблизо. Завъртя се към него, озарена от ярките електрически светлини, които поръбваха пътя по моста. По него не се движеха карети и коли, а зад нея, над града надвисваше едно по-голямо сияние. Червена, свирепа светлина, която сякаш прогаряше мъглите.

Когато гледаше вън от града, виждаше мрак и покой. Но вътрешно Елъндел гореше.

* * *

Мараси се прокрадваше по ръба на бойното поле.

Вярно, беше много малко бойно поле, но злобата в сблъсъка я поразяваше. Усещаше, че може — за пръв път — да си представи какво ли е да си живял по време на отдавнашната Война на Саждите.

Нямаше начин обаче войните тогава да не са били по-премислени, по-преднамерени. Не тази бъркотия от фигури, които се пребиваха едни други, чупеха костите си, ругаеха, настъпваха падналите. От гледката й призляваше, искаше да отстъпи. Тези мъже бяха нейни колеги и отчаяно опитваха да си пробият път през биячите на Котерията. През цялата нощ бяха принудени да наблюдават как градът се разлага около тях, а ситуацията ставаше все по-безнадеждна.

Това беше нещо, за което можеха да се сражават, така че се сражаваха, чупеха глави, събаряха врагове, грухтяха в мръсната, тъмна уличка, за да се доберат до каретата. За щастие, сред хората на Котерията като че ли нямаше Монетомети или Пютриумни юмруци.

Нейните хора обаче си оставаха по-малобройни и независимо от решимостта си не напредваха особено. Тълпата отвъд уличката ставаше неспокойна. Речта на кандрата навлезе в думите, които Мараси беше написала за нея, думи, които обещаваха социална реформа, законопроекти, които да съкратят работното време и да подобрят условията във фабриките. Онова обаче, което Мараси успяваше да чуе от отекващия глас, внушаваше усещане за отчаяние. Звучеше фалшиво, неправдоподобно.

Вината не беше на МеЛаан. Сама беше казала, че няма време да се подготви както трябва за имитацията, а и не беше нейна специалност. Поквара. Тълпата закрещя и заруга лъжите на губернатора. Гласът на МеЛаан се поколеба. Дали Размирителят не подстрекаваше умовете им? Или хората бяха толкова гневни, че надмогваха аломантията?

Във всеки случай Мараси не можеше да овладее отчаянието си, докато хората й се бореха и падаха, а тълпата бе на път да избухне в бунт. Тя се прокрадна встрани по уличката с надеждата, че ако успее да се добере до онази карета, ще промени нещо. Проблемът беше, че уличката бе прекалено тясна и биещите се я изпълваха докрай. Вече половината мъже бяха изпопадали. Онези, които се биеха, изглеждаха като привидения, помръдваха и се гърчеха в мъглата. Сенки, опитващи да погълнат сенки.

Изглежда и двете страни не й обръщаха голямо внимание. Нищо ново. През по-голямата част от живота й собственият й баща си мечтаеше да я няма. Висшето общество също умееше да се преструва, че тя не съществува. Понякога дори Уаксилий сякаш забравяше, че е до него.

Е, така да бъде. Тя си пое дълбоко дъх и закрачи право към сражението. Когато наближи двама вкопчени мъже, се впусна напред, като че опитваше да помогне с нещо, а сетне отскочи настрани, сякаш я бяха ударили. Според нея представлението й беше добро.

Чу Реди да проклина името й някъде от уличката, но никой не се притече на помощ. Продължиха старателно да правят опити да се избият един друг, така че Мараси запълзя по земята, като се придържаше към сенките, додето най-сетне не наближи каретата.

При нея стояха двама пазачи. Проклятие. Трябваше да мине някак покрай тях. Как?

Хвърли поглед към битката. Бяха се преместили по-нагоре по уличката, констаблите — принудени да отстъпят пред превъзхождащия ги по численост враг. Вероятно бяха достатъчно надалеч, за да позволят на Мараси да опита нещо истински отчаяно.

Тя използва аломантията си.

За кратък миг задейства забързваща сфера, която улови нея и двамата пазачи. Изгаси метала си незабавно. Навън бяха изминали само секунди.

Все така си оставаше разтърсващо. Мъглата около тях като че подмина с висока скорост, а движенията на сражаващите се потрепнаха. Двамата пазачи подскочиха изненадано и се огледаха. Мараси се преструваше на труп по възможно най-добрия начин.

А после отново задейства аломантията си.

— Гибел! — каза единият. — Видя ли това?

— Сред тях има металороден — каза другият. И двамата звучаха изнервено.

Мараси отново ги разтърси с изкривено време. Двамата пазачи шепнешком поведоха трескав спор; после почукаха на вратата на каретата и разговаряха с някого през прозореца й. Мараси чакаше, обляна в пот, с изопнати нерви. Хората й нямаха много време…

Двамата пазачи изтичаха надолу по уличката, като изоставиха каретата, за да отнесат заповеди на сражаващите се да внимават за металороден. Мараси се изправи и се прокрадна от другата страна на каретата, която нямаше кочияш. Отвори вратата, влезе вътре и седна.

Дундестата жена вътре беше облечена в разточителна рокля от три копринени пласта. Мъжът до нея седеше с ръка на китката й и не отваряше очи. Костюмът му бе много стилен и с модерна кройка. От друга страна, оръжието, което Мараси насочи към тях, беше по-традиционно. И наистина функционално.

Жената премигна и прекъсна концентрацията си, за да огледа ужасено Мараси. Тя побутна мъжа, който отвори стреснато очи. Единият Усмирител, а другият Размирител, предположи Мараси.

— Имам една теория — каза им тя. — Възпитаната дама никога не трябва да прибягва до насилие и варварство, за да постигне целите си. Не сте ли съгласни?

Двамата кимнаха.

— Да, наистина — продължи Мараси. — Възпитаната дама вместо това използва заплахата от насилие. Толкова по-цивилизовано е — тя запъна ударника. — Накарайте онези Пютриумни юмруци на улицата да престанат да пребиват приятелите ми. А после ще поговорим какво може да се направи с тълпата…

* * *

— Престани, Уакс! — изпищя Кървящата. — Престани да му се подчиняваш!

Ето там. Възмездие! Забеляза пистолета близо до Кървящата. Надничаше от канавката на пътя.

Уакс скочи към него, като се претърколи болезнено през ранената си ръка, и използва Тласване, за да се плъзне напред. Кървящата насочи оръжие към него, но не стреля. Може би някъде дълбоко в себе си създанието бе усвоило чувствата на тялото, което носеше. Може би вече не правеше разлика между ума и лицето си.

Уакс грабна Възмездие.

— Моля те — прошепна тя. — Чуй ме.

— Грешиш за мен — каза Уакс, като завъртя барабана и опипа спусъка с надеждата, че пистолетът все още е в изправност. Взе Кървящата на прицел.

Когато погледна над мушката, видя Леси. Стомахът му отново се преобърна.

— И в какво греша? — попита Кървящата.

Поквара, плачеше.

— Не съм ръцете на Хармония — прошепна в отговор Уакс. — Аз съм меча Му.

След което стреля.

Кървящата не се отмести. И защо да го прави? Пистолетите почти не й създаваха затруднения. Този изстрел я улучи право в челото. Макар че главата й се отметна от удара, тя не падна — всъщност едва помръдна.

Тя се вторачи в него. Покрай носа й се стече малко кръв, която стигна до устните. А после очите й се разшириха.

Пистолетът й изпадна от треперещите пръсти.

По-слаби сме от други хемалургични създания, беше казала МеЛаан. Уакс с мъка се изправи на крака и улови парапета на моста, за да не падне. Само два клина и могат да ни надвият.

— Не! — изпищя Кървящата и падна на колене. — Не!

Единият клин я даряваше с разум. А вторият — доставен в черепа и под формата на куршум, излят от обицата на Уакс — позволяваше на Хармония отново да установи контрол над нея.