Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (23)

21.

— Саждопади! — каза ТенСуун, докато тичаше редом с Уакс през тунелите на Родната земя на кандрите. — Казах на Хармония да предаде новините на моите другари. Ще преустановим усилията си незабавно, но Той твърди, че вече може да е прекалено късно.

Уакс кимна, без да изпуска фенера, задъхан от изтощение.

— Ние сме ушите на Хармония — изръмжа ТенСуун. — Това съвпада с темата й, нали? Вслушваме се, движим се сред вас, докладваме обратно на Бог. Тя ще опита да го оглуши.

Уакс отново кимна.

— Безсмислено е! — каза ТенСуун. — Тя не може да спре Хармония. Дори при това положение е просто дете, което опитва да помести планина, като хвърля камъни по нея.

— Да — съгласи се Уакс, като преодоля купчина чакъл. Някои части от Родната земя на кандрите очевидно бяха пострадали от разместването по време на Катацендъра. На места стените просто бяха рухнали, а след това — останали да лежат там в продължение на стотици години. — Но всъщност не се опитва да убие Бог. Просто иска да освободи хората от Него, по свой собствен извратен начин.

— Да ги освободи? — повтори ТенСуун. Той замълча за момент. — Емоция. Това е, нали? Вин освободи колосите, като ги накара да чувстват могъщи чувства. Това й е отворило път към душите им, позволило й е да ги контролира, за да улови създанията в капан.

— Така твърдят старите разкази — каза Уакс. — Хубаво е, че чувам потвърждението.

— Хората не са хемалургични създания като колосите. Могъщите емоции няма да ги „освободят“ от Хармония.

— Разбира се, че ще ги освободят — каза Уакс. — Поне в очите на Кървящата. Ако си изпаднал в ярост, не следваш внимателно начертаните от Хармония планове. Извън контрол си. Ще доведе този град до пълна лудост в побъркания си опит да го освободи.

— Гибел! — изръмжа ТенСуун. — Може да се наложи да те изпреваря, блюстителю. Трябва да се добера бързо до хората си и да разговарям с тях за случилото се.

— Добре — съгласи се Уакс. — Но може и да не изостана толкова, колкото си мислиш, стига да имам…

В коридора отекна остър вой, толкова смразяващ, че Уакс се закова на място. Той извади Възмездие, вдигнал високо фенера със свободната си ръка. Към воя се присъединиха и други, ужасна какофония — всеки един блъскащ в останалите.

ТенСуун се приведе ниско и изръмжа, докато воят затихваше.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Уакс.

— Никога досега не съм чувал нещо подобно, човеко.

— Не си ли на повече от хиляда години?

— Нещо такова — отвърна ТенСуун.

— Пресвети пъкъл — каза Уакс. — Има ли друг изход?

Кандрата побягна и го поведе по обратния път. Воят отново започна, по-висок. Тесните тунели и неравните камъни изведнъж изглеждаха още по-притискащи.

Уакс тичаше, но независимо от самохвалството си по-рано откриваше, че с огромни трудности не изостава от ТенСуун. Скалата около тях не съдържаше метали, поне не в чист вид, за да се Тласне от тях. Освен това тунелите твърде често завиваха, за да използва дълги Тласвания.

Така че тичаше, стиснал фенера в изпотени пръсти, и се вслушваше. Нещата зад тях сякаш ставаха все по-развълнувани. Улисан в това, едва не се блъсна в ТенСуун, щом го застигна. Хрътката беше спряла в тунела.

— Какво? — попита Уакс, като опитваше да си поеме дъх от бягането.

— Напред не мирише както трябва — каза ТенСуун. — Причакват ни.

— Страхотно — обади се Уакс. — Какво са?

— Миришат на хора — каза ТенСуун.

Иззад тях се разнесе още вой.

— Това — каза Уакс — са хора?

— Ела — подкани го ТенСуун, като се обърна и побягна с драскащи по камъка лапи.

Уакс го последва.

— Друг път навън? — попита отново.

ТенСуун не отговори и вместо това ги поведе в спринт през малки каверни, иззад ъгли, през тунели. Спряха на едно разклонение. ТенСуун обмисляше накъде да поемат, а Уакс опипваше нервно оръжието. Можеше да се закълне, че мярна нещо в тунела, който бяха оставили зад гърба си, онзи, в който ТенСуун бе споменал, че усеща засада.

— ТенСуун… — каза нервно той.

— Насам — каза кандрата и отново се хвърли напред.

Уакс го последва, за да навлязат в по-дълъг тунел. Идеално. Позволи си да изостане и вдигна фенера, като опитваше да зърне нещо от онова, което ги следваше.

Светлината се отрази в очи сред сенките. Фигури, ниско приведени, притичващи на четири крака. Движеха се по определено нечовешки начин. Облян в пот, Уакс пусна гилза и я ритна с крак така, че да се вклини в една скална цепнатина. Тласна и се хвърли по коридора, за да настигне ТенСуун. Приземи се точно преди да завият на скорост покрай един коридор.

— Не са хора — каза Уакс. — Не точно.

— Хемалургия — каза ТенСуун. — Това е ужасно. Паалм… стигнала е по-далеч, отколкото предполагах. Не просто убива. Сее Гибел.

— Почти са ни настигнали — произнесе Уакс, стиснал фенера и пистолета. — Как ще се измъкнем от тук?

— Няма да се измъкнем — отвърна ТенСуун, като влезе в една малка камера. — Ще се сражаваме.

Уакс го последва, но спря на входа с приготвено оръжие. Вече бяха подминали това помещение или някое подобно на него. Беше пълно с малки кошници — и след като сега имаше възможност да им хвърли по-продължителен поглед, видя, че са пълни с кости.

Нещата, които ги следваха, бяха започнали да издават джавкащи звуци. Чуваше как драскат по камъка, как дишат развълнувано… и приближават все повече.

Във вътрешността на стаята ТенСуун се трансформира.

Случи се като избухване. Кожата на кандрата се обели от кучешките му кости и плисна по пода като съдържанието на кофа помия, хвърлено през задната врата на кухнята. Мускулите и топящата се кожа плеснаха една от кошниците, наклониха я и разсипаха костите от нея.

МеЛаан беше споменала, че е бърз, но тази дума дори не започваше да описва внезапното движение, с което ТенСуун започна да абсорбира костите. Встрани от тялото му поникнаха ръце, а сетне цялото тяло се понесе нагоре, докато под него израстваха крака, дебели като на борец. Черепът се надигна като балон в бълбукаща меласа, а челюстта му се намести, като едновременно се покриваше с мускулатура.

Само за секунди в камерата стоеше ниска, мощна фигура. Лицето с опъната кожа напомняше на Уакс за колосец, но тези предмишници бяха като чукове, а гръдният кош — свръхчовешки могъщ. Тялото беше голо, но на чатала му липсваха гениталии от какъвто и да е вид.

Уакс погледна в коридора навън и се прицели. По лицето му се стичаше пот. Нещата загребваха с крака и ръце все по-наблизо. От мрака изникнаха глави, лица, които изопачаваха човешките черти в нещо по-скоро кучешко. Преброи общо пет. Тези създания вече не бяха двукраки, но следите от човечност все още се забелязваха по телата им — прекалено дълги пръсти, ръце с противостоящи палци. Ставите им се прегъваха в неправилната посока на лактите и колената, а очите… очите бяха мъртви. Чисто черни.

— Какво е сторила с вас? — прошепна Уакс към тях.

Създанията не отговориха. Или не можеха да мислят и да говорят, или не се и опитваха. Уакс стреля нагоре, като наполовина възлагаше надежда, че звукът ще подплаши създанията, че ще ги отпрати обратно в нощта.

По-голяма част от него се надяваше да останат, за да довърши и последния от бедните негодници.

Еднократният изстрел отекна високо в тунела, но зверовете не избягаха. Вместо това се хвърлиха напред, изоставили колебания за сметка на внезапен бяс. Уакс се прицели с Възмездие и започна да стреля в черепите на първите създания. Отблясъците от изстрелите огряваха тунела. Куршумите разкъсваха кожа и подхвърляха парчета кървящи мускули, но нито едно от нещата не падаше.

Уакс отстъпи в стаята, прибра Възмездие в кобура и остави фенера на една издатина.

— Черепите им са усилени — извика към ТенСуун, като посягаше за стериона.

Кандрата го подмина, едновременно гъвкав и могъщ. Уакс почти чуваше как мускулите се свиват и задвижват мисълта под кожата. Щом първото създание влезе, ТенСуун стовари ръка странично по главата му и го прикова в стената. След това отстъпи и вдигна крак, за да строши черепа му в скалата.

Останалите наскачаха върху ТенСуун и го повлякоха надолу, впили зъби в плътта му. Той сграбчи едното за задните крака, откъсна го от себе си и го захвърли. Уакс стреля, като се целеше в очите.

— Създали са ги, за да се сражават с теб — изръмжа ТенСуун от земята, където се бореше с едно от създанията, докато останалите опитваха да го разкъсат. — Бягай. Модерните ти оръжия са безполезни, човеко.

Друг път безполезни, помисли си Уакс, като пусна стериона и посегна към големия кобур на бедрото си. Вдигна пушката с рязана цев. Извади шепа патрони и ги хвърли по пода, където заваляха като дъжд. После пристъпи напред и нанесе удар с пушката през лицето на първото създание. То се присви, а после нададе вой — оголило редове неравни зъби.

Уакс тикна пушката в устата му и стреля.

Части от него се лепнаха по стената и докато падаше — в конвулсии, — разблъска част от кошниците. По каменния под затракаха кости. Смъртта на едно от създанията привлече вниманието на останалите. Те се обърнаха от кървящия ТенСуун и атакуваха Уакс.

Обикновено Уакс предпочиташе пистолетите. Този вид оръжия бяха естествено удължение на личния ти център, прецизни инструменти — като хвърлената монета в дните на предузряването. Душата на монетомета, проява на волята му.

Пушката беше нещо различно; не беше продължение на личния ти център или воля, но пък вършеше добра работа, когато трябваше да изразява яростта му.

Уакс изкрещя, когато стовари пушката в лицето на един от зверовете и Тласна цевта, с което придаде невероятна засилка на замаха. Ударът отметна създанието настрана, докато Уакс се завърташе, презареждаше, отнасяше крака на следващото и го откъсваше от раменната става. Звярът срещна камъка с муцуна.

Скочи към следващото, което се хвърли към него, като се Тласна от един от падналите патрони. Изстреля куршум от пушката в гърба на чудовището, за да го зашемети, а после умножи теглото си и се приземи с изхрущяване.

Нещото още се бореше и гърчеше под него, докато друго скачаше към гърлото му. Презареди и стреля в главата му, след което Тласна куршума. Теглото му все още бе увеличено — и изтощаваше с бесни темпове металоема му, — така че този куршум не беше спрян от черепа като останалите. Разцепи костта и превърна мозъка в каша.

Уакс отстъпи от пътя на трупа, за да му позволи да се тръшне покрай него, и заби пушката нагоре, към главата на следващия звяр, който го атакува. Звярът отлетя назад и разкри стомаха си.

Уакс стреля три пъти и изпразни пушката. Както се надяваше, стомахът бе мек. Нещото рухна.

Стоеше и дишаше тежко. Ритъмът на сражението го бе изтощил. Наблизо ТенСуун се претърколи. Раните по ръцете и хълбоците му започваха да заздравяват. Беше убил друго от чудовищата, разкъсвайки го на две. Когато огледа Уакс, очите му бяха разширени. Окървавеното му лице изглеждаше също толкова нечовешко, колкото на създанията, които бяха победили.

ТенСуун се изправи на крака и огледа пораженията. Фенерът все още гореше спокойно и огряваше пръснатите по пода кости и телата, които някога — по ужасяващ начин — бяха принадлежали на човешки същества, но сега само потрепваха конвулсивно. Уакс почувства, че му призлява. В главата си ги бе наричал „неща“, но това бяха хора. ТенСуун бе прав. Стореното от Кървящата тук по някакъв начин беше още по-лошо дори в сравнение с извършените от нея убийства.

— Ще трябва да попитам Хармония — каза ТенСуун, — дали днес съм го предал с убийствата. — Гласът му имаше същия ръмжащ тембър като преди, когато все още обитаваше тялото на хрътката.

— Защо да го е грижа? — попита Уакс. Все още имаше чувството, че му се повдига. — През цялото време използва мен за убийства.

— Ти си Неговата Гибел — каза ТенСуун. — Аз съм Неговото Съхранение.

Уакс стоеше мълчаливо сред мъртвите и умиращите. Той наведе пушката, като опитваше да потисне внезапното усещане на възмущение. Само това ли беше за Хармония? Убиец? Унищожител?

— И все пак — каза ТенСуун, като подбираше къде стъпва из помещението, без да осъзнава обидата, която бе изрекъл току-що. — Не мисля, че Хармония би възразил срещу стореното от мен. Тези бедни души… — той коленичи и порови в едно от телата, което Уакс бе убил.

ТенСуун извади парче метал, сребрист, дълъг колкото пръст. Имаше ли червеникав оттенък, или това беше просто кръв? Уакс погледна металните линии и откри, че макар да виждаше клина, линията е по-мътна, отколкото трябва. Хемалургия.

— Един клин — произнесе ТенСуун, като го преобръщаше и оглеждаше. — Още един и Хармония би могъл да овладее тези зверове. Как е възможно такава промяна да настъпи само от един-единствен клин? Това е хемалургия, която далеч надвишава познанията ми, блюстителю.

Уакс поклати глава и също огледа създанията. Не за да види дали все още представляват заплаха, а за да се увери, че няма да оставят някое от тях да умира с часове от раните си. Откри, че една жена е все още жива, парализирана от изстрела в гърба. Гледаше го с тези човешки оформени, но все пак чуждоземно тъмни очи. Каквото и да се бе случило на тези хора, поне трябваше да запазят очите си.

Уакс опря дулото на пушката в окото й и стреля нагоре към мозъка. След това затвори собствените си очи и отправи… какво? Молитва към Хармония? Хармония не беше помогнал на тези хора.

Направих нещо, за да помогна… Думите, прошепнати му в миналото. Спомен от последния път, когато Хармония му бе проговорил. Изпратих теб.

Уакс не беше сигурен дали това е достатъчно, не и този път.

— Кажи ми, че ще се погрижиш тези хора да бъдат погребани — каза Уакс.

— Ще го направя — каза ТенСуун. В същия момент някъде отдалеч се разнесе вой. — Идват още от тях. Тук ли ще ги посрещнем, или ще бягаме?

— Можеш ли да ни измъкнеш? — попита Уакс, като презареждаше пушката.

— Може би. Не по традиционния начин, но има начин.

— Да вървим тогава — взе решение Уакс. — Това е поредното отвличане на внимание, ТенСуун. Тези създания тръгнаха след нас едва след като напуснахме предишната камера.

ТенСуун кимна, като изпусна тялото си на земята и отново абсорбира костите на хрътката. Изминаха няколко секунди, преди отново да се е възстановил, като се изключи козината. Тя започна да никне от кожата, докато ТенСуун тръгваше към вратата. Козината се изливаше на вълни, докато тялото на кандрата я подреждаше и изтласкваше навън.

Уакс грабна фенера си и двамата затичаха. ТенСуун отново водеше.

* * *

— Ето натам тръгна, момчета! — извика Уейн, като сочеше в тъмното. — Мръсният му измамник. Вие тръгнете насам, а аз в другата посока и ще го сгащим между нас, така да знаете!

Малкият отряд от мъже с него — въоръжени с гаечни ключове и метли — се отцепи в радостна, дрънчаща тълпа от проклятия и отмъстителност. Уейн продължи да ги окуражава, докато тичаше с всички сили назад, в другата посока. Най-накрая забави крачка, най-сетне останал сам, и поклати глава. Не бяха лоши момчета, въпреки факта, че общият им акъл беше колкото този на тухла.

Уейн завъртя бастуна за дуелиране между пръстите си, заобиколи през една странична уличка и излезе близо до имението на губернатора. Не отиде на предната врата — там се събираха все повече ядосани хора и някои от тях можеше да го разпознаят от преди. На главата си беше сложил каскет на вестникар. Другата си шапка бе укрил грижливо в едни храсти по пътя. Тази си я биваше; харесваше новата си шапка, но се чувстваше оголен по друг начин — нямаше повече хроносплав. Напълно беше пресъхнал.

Което беше лошо. Вече нямаше да може да спира времето, освен ако Уакс не носеше допълнителна стъкленица в себе си. Най-често му се намираше.

Уейн се прокрадна около имението с намерението да мине през задната врата, където се надяваше охраната да го пусне. Беше пропилял прекалено много ценно време в бягството си от тази тълпа. Гледката на бедната кандра, която се бе разтопила пред всички, не го оставяше на мира.

Поквара. Не знаеше от коя страна на спора стои, но поне не обикаляше наоколо, за да стопява хора пред публика. Освен това поне този път беше решил да избере страната, която не се опитва да го убие с всички средства.

Пъхна нова топка дъвка в уста. После се поколеба. Мъглите се кълбяха около него, а имението се надигаше от тях като скалисто плато в Дивите земи, цялото огряно в бяло. До него долетя звукът от нечий глас.

Произношението беше грешно. Съвсем леко погрешно, но по превратен начин.

И изведнъж вече знаеше за кого се представя Кървящата.

* * *

Воят беше надалеч от Уакс, но му въздействаше още по-зле в сравнение с първото преследване, защото сега знаеше от какво идва. Ако преживееше всичко това, трябваше да се погрижи за тези създания.

ТенСуун го преведе през вътрешностите на Родната земя, докато най-накрая не достигнаха до силно напукана стена. Уакс вдигна фенера и я огледа. Хрътката до него все още беше с леко олисяла козина.

— Е? — попита Уакс, загледан в задънения проход.

— Наблюдаваме от дълго това място — каза ТенСуун. — Пукнатините се появиха преди много време и през годините сякаш ставаха все по-широки. Ако се отвори, ще осигури още един път към Родната земя, а искаме да държим под око всеки от тях.

Уакс прокара пръсти през пукнатините в каменната стена. Помисли си, че през тях преминава течение, и в същия миг долови някакъв дъх… на гнило. Напомняше му на града, който познаваше. Едновременно познат и отвратителен.

Почерпи от металоема си и увеличи собственото си тегло. Сетне удари стената с рамо. Беше деликатна работа, защото силата му не се бе увеличила, освен в способността да вдига крайниците му и да манипулира по-тежките им мускули. Това му предоставяше някои умения, но в по-голямата част му оставаше да засилва така себе си, че да пада в стената, вместо да я блъска.

Най-сетне намери правилната опора, проправи си път през напуканата стена и я накара да рухне шумно. Успя да се промъкне през тясна пукнатина, подобна на някой от тънките каньони в Дивите земи. Стените бяха мокри от влага и буцести, също като в подземното царство зад тях.

— А сега какво? — попита той.

— Сега започваме да се катерим, човеко — отговори ТенСуун.

Той отново се разтопи, като стовари костите и кожата си на земята и от него останаха само скупчени мускули. Тук, сред теснините, това беше преимущество. ТенСуун успя да се опре на двете стени и да започне да се плъзга нагоре по цепнатината. Запълваше дупки и пукнатини с масата си, а после използваше мускулатурата си, за да се изстреля нагоре. Около костите на хрътката се беше оформила торба, подобна на стомах, за да може да ги влачи след себе си.

Беше уродливо, но омайващо. Такова бе естественото състояние на кандрата — подобна на гол охлюв колекция от мускули, която понякога се държеше като човек.

Разбира се, помисли си Уакс, като започна да се изкачва. Какво съм аз освен купчина кръв и месо, които стоят на два крака и се разхождат наоколо?

Изкачването не беше лесно, особено с фенер, но след като намали теглото си, това значително улесни нещата. Не след дълго чу, че създанията стигат под тях, където започнаха да вият и да дращят. Сърцето му ускори пулс, но изглежда, нямаха голям успех в катеренето. Продължи да се изкачва мъчително бавно нагоре, докато — в бързината да се улови на едно място — не изпусна фенера.

Фенерът се удари няколко пъти в каменните стени, преди да се разбие някъде долу. Светлината изчезна.

В този миг Уакс си даде сметка, че е погребан в земята, увиснал на скала. Стените сякаш го притискаха, а някъде долу изопачени чудовища виеха и жадуваха кръвта му. Усети, че внезапната паника затруднява дъха му.

Сетне очите му се нагодиха и една мека синя светлина му разкри околния свят. Не беше в капан. Имаше път нагоре и навън. Виждаше го по патината от синя плесен, която растеше по стените и огряваше всичко в лек светлик.

— Хармония се погрижи да се разпространи и тук — каза над него гласът на ТенСуун. — Искаше да се увери, че никой повече няма да бъде уловен в капана на мрака.

Уакс се насили да продължи нагоре. Вече разпознаваше къде се намира, от старите истории. Дупките в стените, които използваше за катерене, някога бяха оставали скрити от кристали, а в самите дупки бе имало геоди, съдържащи зрънце от изгубения метал. Легендарния атиум.

Катереше се през самите Хатсински ями.

— Мир, блюстителю — каза ТенСуун от горе. — Продължавай да се катериш.

Дали беше дочул учестеното дишане на Уакс? Той се стегна и продължи. Това място вече не беше затвор. Вече не прорязваше и късаше ръцете на Оцелелия. И с всички тези дупки катеренето всъщност беше по-лесно. Звуците от долу започнаха да отслабват.

Най-накрая изпълзя от процепа в тунел, направен от човешки ръце. Един от градските отходни канали; цепнатината зад него беше просто отвор в скалата, който по никакъв начин не издаваше древния си произход. Уакс потръпна, щом вдиша ужасната смрад на каналите, но все пак бе доволен, че е на свобода. ТенСуун беше пулсираща маса наблизо, която скоро отново се превърна в хрътка.

— Разбирам защо Паалм би искала да отвлече вниманието ми и да не ми позволи да попреча на хората си да попаднат в нейния капан — каза той. — Но онова, което се случи долу, не беше заради мен, а за теб, човеко. От какво се опитваше да отвлече вниманието ти?

Уакс не отговори, но се сещаше само за една причина. Щом веднъж Кървящата се разправеше с кандрите, планът й щеше да е готов за последната стъпка. Трябваше да разпали лудостта на хората от града още повече, да ги освободи, както го схващаше тя, а сетне да ги изпрати напред като тълпа от ярост и омраза, които да унищожат Елъндел.

Губернаторът смяташе да говори пред гражданите. Кървящата все още не бе успяла да го убие и Уакс подозираше, че знае защо.

Защото искаше хората да гледат, когато отнема живота му.