Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (21)

19.

Колкото и да му харесваха на Уейн всички интересни вкусотии, които губернаторът предлага, трябваше да признае, че не изпитва голямо съчувствие към бедата му. В края на краищата целият смисъл някой да е начело — като губернатора — беше в това хората да знаят кого трябва да убиват.

Нали заради това се провеждаха избори? На Инейт се падаше да е начело и да заповядва на всички и всеки, но когато на атентаторите им доскучае, не отиваха да очистят продавача на риба на пазара, нали? Отиваха при човека начело. Налагаше се да приемаш доброто с лошото. От една страна си имаше луксозните сладкиши по всяко време на деня. От друга можеше и да го издебне някой убиец в клозета. Така стояха нещата.

А на Инейт явно наистина му се искаше да се запознае с Железни очи. Да не побегнеш в провинцията, когато ти е известно, че по дирите ти е психопат, променчик и супер-аломант? Да, даваше си сметка, че е под прицел. Докато Уейн се влачеше след него и пътем взимаше подноса от една прислужничка, която правеше опит да се измъкне с недоядените вкуснотии, губернаторът спря на вратата за кабинета си.

— Нуждая се от няколко минути да помисля, да подготвя бележките си — каза той на Уейн и останалите охранители. — Благодаря ви.

— Но, сър! — настоя МеЛаан. — Не можете да оставате сам. Трябва да ви защитаваме!

— И какво ще направи който и да е от вас — попита Инейт — срещу някой, който се движи със скоростта на гръм от мълния? Просто трябва да се доверим на късмета си и да се надяваме, че констаблите ще успеят да се справят с това… създание.

— Не мисля, че… — започна МеЛаан, но губернаторът затвори вратата, за да остави нея, Уейн и двама други охранители в коридора.

Уейн завъртя очи и се облегна на стената:

— Вие двамата — обърна се към другите охранители, — вървете да наблюдавате прозореца под тази как-се-наричаше стая? Ние ще останем тук.

Двамата се помаяха. За момент изглеждаха така, сякаш се канят да възразят, но побързаха да се измъкнат по коридора. Питам се, помисли си Уейн, като сядаше на пода до вратата, дали вече не преосмислят избора си на кариера. Като се има предвид, че повечето охранители на губернатора вече са мъртви.

— Вие, простосмъртни — обади се МеЛаан и махна към вратата, — сте изненадващо щедри по отношение на ограничения си жизнен цикъл.

— Аха — каза Уейн. — Вероятно просто иска да ми създаде неприятности.

— Как? — попита с развеселен тон тя. — Като се остави да го убият?

— Ама разбира се — съгласи се Уейн. — Идиотът ми забрани да отида на шикозното му празненство, а след това се отърва от мен. Взел ме е на мушка. Ще се остави да го очистят и ще трябва да се обяснявам с Уакс. „Съжалявам, приятел, позволих да скъсат на две любимия ти политик.“ А после Уакс ще ми се намръщи сериозно, въпреки че ще му е съвсем ясно, че вината не е моя.

МеЛаан седна срещу него и се усмихна широко:

— Това ли се случи с коня му?

— Защо ти е притрябвало пак да подхващаш тази тема? — попита Уейн, като се завърташе няколко пъти, за да се настани по-удобно и спускаше шапка над очи. — Онова наистина не беше по моя вина. Имах си отпрепятстващо нараняване, когато се случи.

— Отпре…

— Аха — рече Уейн, — от него ругаеш и пиеш като луд — той се облегна назад, вслушан със затворени очи.

Слугите се движеха из сградата. Куриерите следваха своите маршрути. Важните клечки обсъждаха мненията си само на стая разстояние.

Всички говореха. Всички трябваше да приказват. На хората не им стигаше просто да си помислят нещо, но трябваше и да го разясняват. Уейн беше същият. В крайна сметка и той беше като хората.

Този убиец, тази кандра — същата като хората. Беше разговаряла с Уакс. Не се бе сдържала да не си поговори с него.

Уакс вероятно щеше да я спипа. Обикновено правеше такива неща, невъзможни неща, които никой не вярва, че могат да бъдат извършени. Но само за в случай, че не го направи, Уейн се вслушваше. Можеш да разбереш много за хората от начина, по който приказват. Виждаш миналото, възпитанието, стремленията им… всичко това в думите, които употребяват. Тази кандра… рано или късно щеше да изпусне грешните думи. Най-малко една дума, толкова очевидна, колкото човек, който поръчва чаша мляко в шумна таверна.

Не чу каквото и да е веднага, но странното беше, че все пак забеляза, че МеЛаан шепти на себе си. Заслуша се и установи, че тя променя гласа си — интонацията й се задълбочи… макар да си остана женствена. Повтаряше си няколко думи.

— Трябва да е била двойка — отбеляза Уейн, все така със затворени очи.

— Хм? — попита МеЛаан.

— Костите ти — каза Уейн. — Жената, която носиш сега. Двойка. Втори октант. Отраснала в покрайнините.

— И откъде си сигурен? — каза МеЛаан.

— Чух я да ругае, докато й помагах — рече Уейн и внезапно почувства съжаление. Жената просто си вършеше работата, опитваше да не позволи да убият някого.

Все пак още си върши работата, помисли си той, като открехна едно око по посока на МеЛаан. Поне костите й. Ако имаше някакъв избор, ако се споминеше, докато опитва да свърши нещо важно, би гласувал костите му да се изправят и да се погрижат да го направи като хората. По дяволите, с помощта на някои от приятелите си кандри можеше да вбесява Стерис и от отвъдното.

— Нещо такова? — обади се МеЛаан. — Втори октант, отглеждала съм агава?

— Много добре — каза Уейн. — Провлачвай завършека на изречението, говори по-гърлено. Покажи най-доброто от една двойка в гласа си.

— Така по-добре ли е?

— Всъщност да — каза Уейн, като се изправи. — Дяволски добре.

— ТенСуун би се гордял с мен — каза МеЛаан. — Все още мога да докарам труден акцент, стига да се наложи.

— Труден? Акцентът на двойките?

— С малко от този на фермер на агава.

— Обикновена смеска — каза Уейн. — Веднъж ми се наложи да имитирам един тип от северозападния бряг, отгледан от глухи родители. Беше говорил съвсем малко… а след това се преместил да живее с териските фундаменталисти в планините.

МеЛаан се намръщи, щом една прислужница ги подмина тичешком, понесла чаршафи. Някои от членовете на изпълнителния състав щяха да пренощуват… поне за времето, което оставаше от нощта… и трябваше да им приготвят стаите за гости.

— Не съм сигурна, че бих успяла — произнесе МеЛаан, като говореше преднамерено бавно, с намек за териски и силно провлачено. — Но изглежда забавно.

— Ха! — рече Уейн, като превключи на акцента, който всъщност съдържаше повече изядени окончания, отколкото успяваше да предаде МеЛаан. — Добре, но се престараваш. Това, че някой е отгледан от глухи родители, не го прави глупав. Просто гледа на света по различен начин, чуваш ли?

— Не е зле — каза МеЛаан.

Следващата прислужница, която ги подмина, им хвърли строг поглед, докато опитваше да прескочи протегнатите им крака в коридора.

— По-добре се получава, ако съм с шапка — каза Уейн.

— Шапка…?

— Ми да — каза Уейн. — Шапките са дегизировка за мозъка. Помагат ти да мислиш като човека, който ги е носил за последно. Ако искаш да опознаеш някой, нахлупи си шапката му.

— Някой казвал ли ти е, че си изненадващо мъдър? — попита МеЛаан.

— През цялото проклето време.

— Значи е бил идиот. Не си мъдър. Просто го мамиш. Правиш го нарочно — тя се усмихна още по-широко. — Харесва ми.

Уейн бутна шапката си нагоре, усмихна се и отново се облегна назад:

— Не те занасям за шапките обаче. Наистина помагат.

— Разбира се — съгласи се МеЛаан. — Като костите.

Той отново открехна око към нея:

— Някога… притеснява ли те? Да знаеш, че може би ще живееш вечно?

— Да ме притеснява? Че защо? Безсмъртието е дяволски удобна работа.

— Не съм много сигурен — каза Уейн. — Струва ми се, че би било хубаво да си знаеш, че най-накрая ще приключиш, нали разбираш? Все едно… все едно да участваш в състезание, но не си много сигурен кога ще приключи, обаче имаш някаква идея. И от теб се иска да стигнеш само дотам. Мисля си, че с това бих се справил. Ти обаче? За теб няма край.

— Звучиш ми така, сякаш искаш да умреш.

— Някой ден — каза Уейн. — Хм. Може би трябва да вляза в политиката.

МеЛаан поклати глава към него. Изглеждаше слисана.

— Може и да е обезкуражаващо — призна след кратко мълчание. — Като се замислиш за вечността, както вероятно я вижда Хармония. Но всеки път, когато се отегча, мога да заживея нов живот.

— Да си сложиш нова шапка — каза Уейн. — Да се превърнеш в някой друг.

— Да променя нещата. Да проявя храброст там, където някога съм била плаха. Да съм дръзка, вместо уважителна. Прави живота интересен, динамичен — тя замълча. — А има и друго. Можем да умрем, стига да поискаме.

— Какво? Просто така?

— Донякъде — каза МеЛаан. — Не съм сигурна дали си чел хрониките. И без това са неясни по тази тема, но към края на Света от Сажди, Гибел опитва да поеме управлението над кандрите. Да ги контролира директно. Е, ТенСуун, и другите начело, наистина са се ужасили от това. Така че са начертали планове и всички сме провели разговор. И около век след Катацендъра сме намерили начин да спираме живота си. Отнема известна концентрация, но запраща тялото в спирала, в чийто край просто… свършваме.

— Интересно — кимна удовлетворено Уейн. — В това има доста смисъл. Винаги разполагате с план за бягство. А, и а-тата ти все още не ги бива; пренасяш ги от последния си акцент. Не са достатъчно носови. Удължавай ги, ако искаш да звучиш като истинска двойка.

Тя наведе глава настрани към него:

— Ти си пропилян като човешко същество.

— Нее — отвърна Уейн, — днес почти не съм слагал капка в уста — той посегна към джоба си и провери манерката. — Е, може би малко повечко.

— Не, исках да кажа…

Той се ухили, така че тя млъкна и му се усмихна широко на свой ред.

Уейн докосна периферията на шапката си за поздрав, след което затвори очи и продължи да се вслушва. След малко тя се изправи и започна да се разхожда из коридора и Уейн чу как упражнява а-тата си. Продължи да слуша още дълго време, без да долавя нещо извън нормалното, макар да бе относително сигурен, че онзи тип, санитарният министър, лъжеше за образованието си. Този човек никога не беше посещавал университет… или ако беше, не се бе задържал достатъчно, за да усвои правилните думи. Уейн обмисляше последното, когато чу нещо навън. Глас, слаб, но не можеше да има грешка.

Той се изправи забързано, с което накара МеЛаан да подскочи:

— Трявървя — каза той. — Наглеждайготояидиот.

— Но…

— Сегасевръщам — каза Уейн, като се улови за шапката си и затича по коридора, а дългият му шлифер в стил Дивите земи пърхаше след него.

Заобиколи бързо ъгъла и се хвърли към предната част на имението.

— Казаха ми, че трябва да му го доставя тук — казваше на иконома жената. — Така че го донесох. Беше обикновена задача… просто му трябвало. Не зная защо изобщо ме събуди…

Тя се обърна към него. Лъчиста, великолепна жена, с телосложение на ограда от Дивите земи… висока колкото трябва, слаба, но и силна. Имаше тъмни коси, които на няколко пъти бе сравнявал с гривата на кон — и беше наистина нечестно, че сравнението я вбесяваше, защото ги връзваше на опашка и така нататък. Носеше панталони, защото полите бяха глупави, и ботуши, защото имаше неща за сритване.

Целият свят можеше да е на път да се провали, но видът й го накара да забрави за всичко това. Той се усмихна широко.

Тя му отвърна със специалното си смръщване, онова само за него. По това разбираше, че я е грижа. Както и от това, че когато стреляше по него, обикновено се прицелваше в места, където не боли много.

— Тя е с мен — каза Уейн, като приближаваше тичешком.

— Друг път съм с теб — каза Ранет, но му позволи да я отведе настрани от иконома.

— А после човек се чуди — каза зад тях икономът — как животът на Негова светлост може да е под заплаха, след като пускаме всеки плъх от Дивите земи в града да се шляе наоколо.

Млъкна рязко, щом Ранет се завъртя с изваден пистолет. Уейн я улови навреме за ръката, за да предотврати произвеждането на изстрел.

— Плъх от Дивите земи? — промърмори тя.

— Кога за последно се изкъпа? — попита Уейн. После се присви. — Просто… нали разбираш, от любопитство.

— Оръжията не се интересуват дали намирисвам, Уейн. Имам си работа за вършене. И не ми харесва да ми заповядват какво да правя — тя изръси една малка платнена кесия в лявата си ръка. Зад нея икономът пребледня напълно.

Уейн я накара да влязат във всекидневната. Не намирисваше, въпреки казаното от нея — миришеше на смазка и барут. Хубав мирис. Мирисът на Ранет.

— Какво е това? — попита той, като грабна кесията, веднага щом се скриха от погледа на иконома.

— Нещо, което Уакс е помолил да направя — обясни тя. — Кого са убили там? — Ранет посочи към все още отворената тайна врата към паник стаята.

Убийствата винаги привличаха вниманието й, дори и само защото искаше да види телата и да отсъди колко добре куршумите са пронизали плътта.

Уейн изхлузи в дланта си малък метален предмет от кесията.

Патрон.

Ръката му се разтрепери.

— О, в името на Хармония — каза Ранет, като взе бързо патрона от ръката му, преди да е успял да го изпусне. — Не е оръжие, идиот такъв.

— Но е част от такова — рече Уейн, като пъхна ръка в джоба си и опита да овладее дъха си. Можеше да държи патрон. Често го правеше за Уакс. Треперенето му спираше. Нещо в този патрон обаче изглеждаше странно.

— Значи ако ти дам дървена треска и ти кажа, че някога е била част от приклад, пак ще изпаднеш в ужас?

— Де да зная — каза Уейн. — Според теб разбирам ли как работи мозъкът ми?

— Бих казала, че в това изказване има една неистина — каза Ранет. — Може би две. — Тя върна патрона в кесията. — Уакс тук ли е?

— Не. Запиля се по дедукции.

— Тогава ти трябва да го вземеш — каза тя и му подаде кесията. — В бележката му се настояваше, че е важно. Половин заряд, точно както искаше, остър връх, отлят така, че да не се разпада на парчета.

Можеше да държи в себе си патрона. Взе кесията и незабавно я мушна под шлифера си. Видя ли?

— Е, ами… Искаш ли да пийнем по нещо? — попита Уейн. — Сещаш се, когато градът е в безопасност. Или пък преди да е в безопасност? Нямам нищо против кръчмата да е малко позапалена, докато пийваме.

— Известно ти е, че по-скоро бих се застреляла, Уейн — каза с въздишка тя. — А Мисра ще ме застреля, ако… по някаква случайност… идеята въобще изобщо ми хрумне.

Уейн се намръщи. Това дори не се доближаваше до обичайната язвителност от нейна страна.

— Какво има? — попита той.

Тя поклати глава, като хвърли глава обратно към изхода:

— Положението там е лошо, Уейн. Хората все още са из улиците, събират се заедно, крещят. И в Дивите земи съм виждала такива тълпи. Обикновено точно преди някой да увисне на въжето, с или без помощта на закона. В онези градове живееха по 500 човека. Какво ще стане, когато пет милиона души започнат да се държат като тях?

— Вероятно ще се върне Светът от Сажди — каза Уейн. — Какъв по-добър момент да обявиш дълго несподелената си любов към красавец, който няма нищо против, ако понамирисваш на вътрешността на бъчва със сяра?

Тя отново го изгледа кръвнишки. Той се ухили. Но след това тя не го застреля. Дори не го цапардоса. Проклятие. Лоша работа.

— Започнали са да се събират навън — каза отсъстващо Ранет. — Скандират по адрес на губернатора.

— Трябва да проверя какво става — заяви Уейн. Ако губернаторът не възнамеряваше да му позволи да го наблюдава изкъсо, може би щеше да успее да научи нещо за плановете на Кървящата от самата тълпа. — Връщай се в дома си, заключи вратите и дръж оръжието си наблизо.

Фактът, че тя не възрази ни най-малко, беше знаменателен. Ранет закрачи към вратата и изчезна в мъглата навън.

* * *

Капитан Арадел оглеждаше нареждането на губернатора, все едно държеше в ръцете си последната воля и завещание на любим член на семейството: уважително и с очевидно неудобство.

— Назначава ме за лорд старши констабъл — каза Арадел. — Но… поквара, не съм никакъв лорд. — Погледна към Реди и останалите си лейтенанти.

— Може би — обади се Реди — нареждането означава и титла, сър.

— Губернаторът не може просто така да връчва благороднически титли — каза Мараси. — Такива титли могат да бъдат одобрявани на съвет при кворум от представители на главните домове в града — прехапа устни веднага щом го произнесе. Не искаше да възразява.

Очевидно Арадел нямаше нищо против. Той сгъна внимателно нареждането и го пъхна в джоба на сакото си. Беше се присъединила към него, докато Арадел сформираше значителна полицейска сила в щаба си в подготовка за овладяване на размирниците и биене на констабълските камбани, за да знаят живеещите наблизо хора, че поне някой патрулира из улиците през тази нощ. Из мъглите се носеха призрачни звуци. Далечни викове. Дрънчене. Писъци. Сякаш ги заобикаляше самият ад, забулен в мрак и изпарения.

— Сър — заяви тя. — Губернаторът каза, че иска от вас две неща. Първо, да изпратите полицейски части, които силом да потушат бунтовете из града. Второ, да изпратите по-малка част, която да го охранява, докато прави обръщение пред хората при имението му. Там не трябва да разгонвате протестиращите, но на други места из града… сър, съветът му е действате с твърда ръка. Много твърда.

— Покварените му идиоти го заслужават — каза лейтенант Мерелийн, жена с къса руса коса.

— Не е нужно да ставаме кръвожадни, лейтенант — каза Арадел. — Доколкото си спомням, проклинаше със същата жар и семейство Хейстинг.

— Това не означава, че опожарявам града — отвърна Мерелийн. — Това, че в благородническите домове живеят негодници, не означава, че и ние сме такива. Сър.

— Е, имението изглежда добър център за операции — рече Арадел. — Чип, вие с куриерите изтичайте до останалите констабъл-генерали и ги помолете да се срещнат с мен в имението на губернатора заедно с офицерите си. Ще координираме блокадата на града оттам. Всички останали: бегом според нареждането. Щом Негова светлост иска да говори пред хората, аз искам една хубава, дебела бариера от полицаи между него и подопечните му, разбрано?

Групата се хвърли към действие. Биячите на камбани застанаха начело, а куриерите се пръснаха — един дори литна в небето; Чип беше от Металометите. Останалите констабли започнаха да маршируват. Неравно — не бяха войници, — но не по-малко решително.

— Сър — каза Мараси, като приближи бързо Арадел, — има още нещо, което трябва да ви кажа, стига да разполагате с минутка.

— Колко е важно? — попита Арадел, като спря до отминаващата група.

— Много.

Зад тях Реди се покашля:

— Може би е най-добре да го обсъдите по пътя за имението, сър. Ако губернаторът наистина планира да направи обръщение към тълпата…

— Да — съгласи се Арадел. — Инейт внезапно ме назначи за лорд старши констабъл; това незабавно би следвало да ме разтревожи какви ли други импулсивни решения смята да вземе тази нощ. Да приключваме в движение, Колмс. Реди, доведи останалите констабли, колкото е възможно по-организирано. Ще ви чакам в имението.

Мараси кимна. Така или иначе искаше да обсъдят въпрос, който беше най-добре да се разисква в уединението на каретата.

Само дето…

Идиот, помисли си тя, щом Арадел изтича до няколко коня в констабълската конюшня и взе от един ефрейтор подадените му юзди. Каретата, за която Мараси си мислеше, се отдалечи, вероятно натоварена с екипировка. Реди й се ухили самодоволно.

Тя въздъхна. А толкова искаше да запази достойнство през тази нощ. Е, както и да е. Тя се приближи и също взе подадените й юзди.

Арадел вече беше на седлото. Той й хвърли поглед, след което вдигна ръка към главата си:

— О, разбира се. Не помислих…

Мараси се метна на седлото, като набра пола между краката си и седна върху нея, с което щедро изложи на показ крак.

— Сега ми хрумва, сър — заяви тя, — че дамските униформи за констабли могат да бъдат и по-практични.

— Ще си го… отбележим, лейтенант Колмс — той погледна към отдалечаващата се карета. — Ако искаш да…

— Сър — каза Мараси, — струва ми се, че градът гори. Може би е най-добре да обсъдим дамското благоприличие в по-подходящ момент?

— Разбира се — той кимна и двамата потеглиха сред звука от чаткащи копита, следвани от двама ефрейтори с пушки и саби, също на коне.

Четирите коня бързо изпревариха по-голямата група от констабли и дори каретата, щом навлязоха през мъглите.

Мараси беше благодарна за спусналия се мрак, защото прикриваше силното й изчервяване. В замяна на това се чувстваше възнаградена от спомена за смаяното изражение на Реди, останал напълно шокиран от стореното от нея.

Е, и защо да не показва краката си? Историческите прецеденти и обикновената практичност налагаха допускането на жени във всяка една професия. Що за лорд би върнал Главорез или Кръвотворец, само защото има гърди? Що за констабълски участък би подминал възможността да се добере до всяко свободно Калаено око или всеки Монетомет? Що за банка не би скочила при удалите се изгледи да вземе на работа териска жена или медноем?

Работата бе там, че от жените констабли освен това се очакваше да са модел за женствено поведение. Остатък от старите времена, подсилен от речите на лейди Арлиане Ладриан веднага след Катацендъра. Съществуваше това прямо очакване, че ще се стремиш да останеш женствена, също както и че ще си вършиш работата. Труден за спазване двоен стандарт. На моменти Мараси нямаше нищо против. Обичаше роклите и хубавите прически, както и разрешаването на проблеми с грижовна дума вместо с юмрук в лицето. Звучеше й напълно разумно да бъде едновременно женствена и констабъл. Но на мъжете налагаше ли им се да внимават да са мъжествени, докато си вършат задълженията?

Социален проблем по социален проблем, Мараси, укори се тя, като яздеше редом с Арадел. Макар че щеше да си купи покварени панталони. Човек изстиваше, когато язди по този начин.

— Яздиш добре — обади се Арадел, след като забавиха подир първоначалното главоломно препускане надалеч от останалите.

Той ги поведе през един мост над канала, който прорязваше през средата на Трети октант и водеше към Втори.

— Имам богат опит — отговори Мараси.

— В последно време това не е често срещано в града — отбеляза Арадел. — Хоби?

— Може да се каже — каза тя и се изчерви при спомена за момичешкото си увлечение по Дивите земи, блюстителите на реда и разказите за Аломантът Джак. Докато нейните приятелки — е, познати — получаваха нови палта за рождените дни, тя умоляваше за шлифер и шапка като на обитател на Дивите земи.

Пълна глупост, разбира се. Напълно го беше преживяла.

— Какво искаше да ми кажеш? — попита Арадел.

— Може ли за момент да забавим?

Той кимна и се подчини, след което двата коня намалиха до относително бърза крачка. Мараси отвори чантата си, която бе метнала на рамо, и подаде писмата на Арадел. Не осъзнаваше колко нетърпелива е била да ги предаде на някой друг, за да не може отговорността да лежи изцяло върху нея.

Арадел ги взе.

— Какво е това? — попита тихо.

— Помните ли, че ми казахте да разгледам из имението на губернатора, ако ми се удаде възможност?

— Помня, че ти казах… изключително предпазливо… да си държиш очите отворени, лейтенант.

— Така и направих, сър. Ръцете ми също бяха отворени. В случай че нещо уличаващо случайно попадне в тях.

— Хармонийо. Какво откри.

— Писма — каза Мараси — от Инейт до различни дами и лордове из града, в които писма се уреждат покупки на политически услуги и избягване на неудобни за тях закони. Сър, в писмата има бележки, нанесени от собствената му ръка, и всичко отговаря на записките ми около подозрителните събития по време на мандата му като губернатор. Докато пътувах, за да ви донеса нареждането, ги прегледах подробно и съм убедена, че е също толкова корумпиран, колкото беше брат му.

Арадел не издаде по никакъв външен начин изненадата или гнева си. Продължи да язди мълчаливо, стиснал писмата, с вперени напред очи.

— Сър? — обади се най-накрая Мараси.

— Поставяш ме в трудно положение, лейтенант.

— Сър, бих казала, че губернаторът, а не аз, ви поставя в това положение.

— Колко законно беше сдобиването ти с тези писма?

— Това зависи — отговори Мараси — от начина, по който съдът ще разтълкува пълномощията ви да разследвате в случай на оправдани подозрения по закононарушение, и дали сте имали основания да упълномощите мен да предприема нещо.

— С други думи си ги откраднала.

— Да, сър.

Арадел ги прибра.

— Което не означава, че не трябва да го защитавате, сър — предложи мнението си Мараси. — Докато вината му не се докаже в съда, все още е законният водач на града. Не сме в Дивите земи, където просто така можем да отидем при някой и да го застреляме, а след това да даваме обяснения.

— Самият факт, че според теб е уместно да го посочиш — каза Арадел, — означава, че прекарваш прекалено много време в компанията на твоя приятел Монетомет, Колмс. Не обмислям как да избегна задълженията си. Просто мисля за всички тези хора и бунтовните им настроения. А са прави да се бунтуват. Системата ги обира. Гибел… от нас се очаква да сме по-добри от това. Какво би казал лорд Мъглороден, ако ни видеше сега?

— Подозирам — каза Мараси, — че би ни препоръчал да направим нещо около създалата се ситуация.

Арадел кимна късо. Когато не коментира повече, Мараси смушка коня си в тръс, а лорд старши констабълът я последва.

* * *

Традицията твърдеше, че Градина на Прераждането изглежда точно по същия начин, както и когато човечеството е изпълзяло от каменните утроби, създадени от Хармония. Макар градът да бе завладял околностите, този централен пръстен от приятна трева и ниски хълмове беше оставен като паметник на отдавнашните времена.

Венчелистчетата на мейриите галеха мъглопелерината на Уакс, докато крачеше през запролетилата земя. Традиционното вярване, че тази местност не се е променила, беше пълна глупост. Разбира се, че когато Бриз и Хамънд се бяха изкатерили към светлината, не бяха открили тук съвършено подрязана трева или цветя, растящи в прави лехи. Нима хората, които настояваха за тази традиция, просто пренебрегваха пейките и пътеките? Сградите? Със сигурност нямаше начин след Хамънд да са останали тоалетните, пръснати тук-там за удобство на посетителите.

В средата най-високият хълм бе увенчан с полумузей, полумавзолей, в който се помещаваха гробниците на Последния император и Издигащия се воин. Гигантските им статуи доминираха над цялата околност. Когато Уакс приближи, с изненада откри, че ниската сграда има лампи, които пръскаха светлина по тревата и цветята. Вратата се охраняваше от двойка констабли.

— Просто се обърни и се отдалечи, не искаш неприятности — повика един от тях към Уакс.

Той пренебрегна заповедта, излезе от мъглата и приближи мъжете.

— Пазачите са ви помолили за помощ, предполагам?

Двамата констабли го изгледаха, след което отдадоха чест колебливо. Репутацията му им беше известна, макар че тези констабли бяха от силите на реда в Първи октант. Не беше посещавал често техния участък, но кой друг се разхождаше в нощта в мъглопелерина и рязана пушка на бедрото?

— Тревожат се за мародери — каза единият, възнисък мъж с къса брадичка около устата. — Ъъ, сър.

— Мъдро — каза Уакс, като ги подмина и влезе в мавзолея.

— Ъъ, сър? — повика другият. — Казаха да не пускаме… Сър?

Уакс затвори след себе си вратата, докато двамата констабли подхващаха спор дали да го спрат, или не. Той огледа откритото фоайе и стенописите му с Основателите. Хамънд, лорд Мъглороден, Лейди Истина, както и прародителя на Уакс, лорд Едгард Ладриан. Пълен и самодоволен, той държеше чаша вино. Винаги му беше изглеждал като човек, когото Уакс би ударил по носа. От онзи тип, който трябваше да е виновен в нещо.

Уакс игнорира изложените реликви от Света на Саждите и не влезе в камерата, където лежаха тленните останки на Издигащия се воин и нейния съпруг, макар че вдигна пистолет и завъртя барабана му към тях за поздрав. Традиция от Дивите земи в знак на уважение към падналите.

— Какво е това? — една жена с уморени очи излезе от вратата наблизо, която очевидно водеше към малък апартамент за пазачите. — Влизането е забранено!

— Рутинна инспекция — каза Уакс, без да погледне.

— Рутинна? В средата на нощта?

— Искали сте подкрепления от констабли — посочи Уакс. — Процедурите изискват, когато искате охрана от участъка, да направим инспекция, за да потвърдим, че не укривате контрабанда.

— Контрабанда? — попита жената. — Това е Гробницата на Основателя!

— Просто си върша работата — каза Уакс. — Ако искате, можете да отнесете оплакването до началниците ми навън.

Тя хукна към входната врата, а Уакс достигна малко помещение без украса от реликви и табелки. Единственото тук беше една дупка в пода.

Яма, оградена с парапет, за да предпазва любопитните деца от падане. Имаше стълба, но Уакс пусна гилза, скочи и прелетя за кратко, преди да се забави и да стъпи на тъмния, лъскав каменен под на дъното.

От тавана висяха няколко лампи като стичаща се меласа. Той Тласна един ключ наблизо, с което накара светлините да премигнат и да осветят огромната каверна. Като младеж беше посещавал това място; всеки учител водеше тук учениците си и доколкото знаеше, практиката беше обичайна и в обществените училища. Сега усещането бе различно, да стоиш съвсем сам в обширната камера с нисък таван. Наоколо нямаше дърдорещи туристи, които да нарушават спокойствието и да прогонват виденията на отминалото. Чуваше по-добре и водата, която шурти в далечината, където течеше реката. Говореше се, че части от пещерите са се наводнили. Съвсем смътно си спомняше обясненията по време на обиколките защо други части са останали сухи.

Тръгна през пещерата, като опитваше да си представи какво ли е било да се спотайваш на това място, докато светът навън умира, и да се питаш дали ще прекараш остатъка от живота си в капана на мрака. Прокарваше пръсти по стената, когато завиваше. Мястото беше голямо и открито, но съдържаше и поредица от по-малки, овални камери отстрани. Повечето бяха част от музея и съдържаха метални табелки с цитати от Основателите. В други имаше сцени от повторното построяване на света или други реликви като копия на Гривните на Хармония и Гривните на скръбта.

Една цяла камера беше посветена на Словата на Основателите, книгите на Хармония, преданията, познанието и собствените му свети спомени за случилото се със Света от Сажди. Поредната камера съдържаше томове от други основатели, някои от които смятани за свят канон от различни секти, докато трети, като „Докситий“, определено си бяха апокрифи. Уакс беше правил опити да изчете това чудо. Справочниците с информация за авторски права бяха по-интересни.

Помая се в една камера, посветена на Оцелелия, в която имаше стотици негови визуални интерпретации от различни художници, някои съвременни, други древни. Сред хората от последните дни бе съществувало трескаво очарование около посмъртните му „привидения“, макар че самият Хармония ги отдаваше на Безликите безсмъртни.

Отекващите гласове го накараха да продължи напред. Уейн вероятно щеше да му проглуши ушите, задето е объркал горките хора, вместо просто да им каже какво прави тук. Разбира се, Уейн вероятно щеше да ги убеди, че е самият Лорд-Владетел, а след това да ги накара да му приготвят нещо за хапване, така че реши да не тревожи решенията си с моралните ценности на Уейн.

Уакс отброи камерите, посветени на всеки един от металите, докато не приближи знака за атиум. Тази малка камера съдържаше документация и слухове, отнасящи се до митичния метал; Уакс не губи време да ги чете. Вместо това проследи сините линии на металните източници. Сочеха към една странична стена, където успя да откърти декоративно парче от дървен панел и да натисне лост, който отвори врата, зад която се разкри друга каверна.

Вмъкна се вътре, откачи стар маслен фенер от стената, след което затвори вратата и коленичи в пълния мрак, като търсеше кибритени клечки в оръжейния си колан. Когато извади клечка, в тъмнината отекна ръмжащ глас:

— Очаквах те.