Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (15)

13.

Уейн не се смяташе за особено религиозен човек. Според него Хармония не обръщаше много внимание на такива като него поради същата причина, поради която майсторът художник не се питаше къде ли е дянала майка му рисунките, които е правил специално за нея като дете.

При все това от време на време на Уейн му харесваше да посещава храма на обикновения човек. Чувстваше се по-добре и за кратко забравяше проблемите си. Така че беше добре запознат с мястото, на което Уакс го изпрати да провери.

Храмът се беше сгушил на ъгъла на едно кръстовище, внушителна, стара постройка, ниска и упорита. От двете й страни стърчаха по-нови жилищни сгради, на по около шест етажа, но от храма се излъчваше атмосферата на възрастен господин, настанен в креслото си, който нямаше ни най-малкото желание да изглежда по-висок от коленете ти. Както очакваше Уейн, вратата бе доброжелателно разтворена и от нея все още се изливаше светлина, макар да ставаше късно. Той тръгна по алеята и кимна на охранителя на храма, който носеше кепе и работни дрехи за униформа, въоръжен с церемониална пръчка, от чийто край сякаш стърчеше коса, най-вероятно след като беше използвана за цапардосване на прекалено гръмогласни хора по главите.

Уейн докосна шапката си към мъжа и произнесе правилната молитвена фраза, за да бъде допуснат.

— Здравей, друже. Колко е разводнена бирата днес?

— Не създавай неприятности в кръчмата тази вечер, Уейн — произнесе напевно мъжът в отговор. — Търпението ми съвсем е изтъняло.

— Търпение? — повтори Уейн, като го подминаваше. — Ето едно странно име, приятел. Но ако на дамите им харесва, че кръщаваш с глупави имена телесните си части, кой съм аз да говоря.

След като приключиха с ритуалните представяния, Уейн тръгна през имота на храма. Вътре мъже и жени се покланяха на местата си, с наведени глави, докато разсъждаваха върху това колко сложни са космирните дълбини. Молитвите им се състояха от подобия на промърморени думи към приятели и благовония от запалените им лули. Над олтара бе окачен портрет на самия Стар Ладриан, мъж с натежало шкембе и вдигната напред чаша, сякаш настояваше за внимание.

Уейн остана за момент на вратата с уважително сведена глава и потопи пръсти в капещата от една маса наблизо бирена течност, след което се помаза с нея по челото и пъпа — белега на копието.

Мирисът го означаваше като пилигрим на тази светена земя, така че тръгна към олтара сред каещите се и търсещите опрощение. Тази вечер атмосферата бе странна. Сериозна. Да, храмът беше място за размисъл, но освен това трябваше да бъде място за радости. Къде бяха завалено изпетите църковни песни? Къде бяха смехът, веселият звук от празненството?

Не изглежда добре, помисли си той, като се настаняваше на една от скамейките — в този случай груба, кръгла маса, на която бяха издялани свещени пасажи като „Мик е пълен селтак“ и „Наденичките не струват“. Последното винаги му беше харесвало. Водеше след себе си истински теологични последствия, без съмнение. Ако храната, която ядяха, не струваше, нима те струваха? В крайна сметка всички те нищо ли бяха? Или вместо това човек трябваше да търси дори онова, което не си струва, за да се възнесе, както беше създадено от Бога на Отвъдното, подобно на всичко останало?

Уейн се облегна удобно на мястото си и привлече няколко погледа от околните маси. Когато една красива млада Оцеленка с щедра пазва го подмина, понесла бокали, той я улови за ръката:

— Ще пиийна… — той мигна. — Ако можи уиски — произнесе го с акцента и интонацията на човек, който е бил много, много благочестив тази вечер.

Прислужницата поклати глава и продължи по пътя си. Хората наоколо не му обръщаха внимание. Уейн затвори очи и се вслуша в молитвите им.

— Просто ще ни оставят да умрем от глад. Нали чу губернатора, Рен. Грижи се единствено за покварената си репутация.

— Трябва да живеем по-добре. Хармония е създал тази земя за всички. Но позволяват ли ни да й се порадваме? Не. Богатствата й значат само, че богаташите получават още и още разкошни дрехи и големи къщи.

— Нещо трябва да се промени в този град. Не съм останал без работа като момчетата в стоманолеярната, но, Хармонийо…

— Шестнайсетчасови смени. Излизам преди момиченцето ми да е отворило очи и е в леглото преди да съм се прибрал. Виждам я веднъж седмично…

— Работим и умираме, за да нахраним едни и същи хора. Притежават и сградата, където живеем. Каква хитра схема, а? Работиш за тях по цял ден и вечерно време им плащаш за привилегията да оцелееш, а на следващия ден да продължиш да работиш.

Тежки молитви бяха тези.

Уейн се оттласна от масата си и приближи олтара в предната част на помещението. Бутилките зад него блещукаха в светлината. Газово осветление. В този храм се спазваха традициите. Настани се на олтара между някакъв мъж с тиранти и друг с толкова космати ръце, че нямаше как в родословното му дърво да е нямало някоя мечка. Минимум дядо.

— Уи-уиски — каза Уейн на свещеника зад олтара.

Вместо това мъжът му връчи чаша вода с резенче лимон. Поквара. Май беше прекалил с произношението. Уейн се намести още по-удобно, като посръбваше от водата си.

Мъжете на олтара не се оплакваха. Просто се взираха, стиснали чашите си. Уейн кимна. Това бяха мълчаливи молитви, от онзи вид, който можеш да прочетеш в очите им. Посегна и измъкна чашата от ръцете на човека до себе си. Подуши я. Чист ром. Какво му беше забавното пък на това?

Посегна към Меча кожа и измъкна неговата чаша от пръстите му. Подуши и нея. И двамата мъже се обърнаха към него, докато пресушаваше остатъка от водата си, а след това смеси питиетата им в чашата си. Изстиска вътре лимон и щипка захар, взета иззад олтара, прибави малко лед, покри я с подложка и разклати чашата така, сякаш се бореше за живота си. Което можеше и да се случи, защото приятелчето с килим по ръцете тъкмо се изправяше и изпукваше кокалчетата на юмруците си.

Преди Мечката да започне да го налага, Уейн засили по една чаша към всеки от двамата мъже. Чашите спряха по местата си и олтарът потъна в мълчание. Мъжете колебливо протегнаха ръце и опитаха питиета си. Тиранти сръбна пръв.

— Еха — каза той. — Как го направи?

Уейн не отговори, но почука масата с един пръст, докато Космати ръце опитваше собственото си питие и кимаше удовлетворено. Животът сред изисканите дами и господа бе научил Уейн на едно-две неща. Изисканият народ никога не можеше да върши нещата по обикновения начин. Понякога му се струваше, че се държат странно, само за да не бъдат като обикновения народ.

Но пък знаеха как да пият. Поне това трябваше да им се признае.

Свещеникът се приближи, за да разследва глъчката, но и двамата мъже просто искаха още от онова, което Уейн беше забъркал. Свещеникът изслуша опитите им за разяснения, след което кимна — изглежда бе работил и на по-отбрани празненства или пък беше обслужвал и изискани посетители.

Уейн плъзна нещо по олтара. Две гилзи.

— Какво е това? — попита свещеникът, като остави чашата, която бършеше. — Да не би да е… да не е алуминий?

Уейн стана и събра няколко неща иззад олтара, след което ги изсипа в ръцете на свещеника. За щастие, разполагаше с лед, защото по-рано го бяха заредили. В последно време ледът ставаше все по-евтин заради честите доставки от планините. Човекът освен това си имаше хубава колекция от различен алкохол и подправки. Повече от достатъчни за Уейн.

Той даде знак на мъжа да го последва, след което тръгна през помещението. Спираше на всяка маса, взимаше питиетата на хората и ги преправяше. Онези с бира получаваха сок и сода, смесени внимателно и трансформирани. Винаги ги оставяше с нещо, подобно на онова, което си имаха, но по-ново. Свежо. На някои прибавяше джинджифил — доста си вървеше с лимон, — а на други пелин. Опитваше да използва по нещо от всяка маса и само на няколко пъти му отвърнаха с ругатни. Не след дълго беше накарал храмът да се почувства далеч по-дружелюбно. Всъщност дори бе събрал около себе си нещо като тълпа.

Групата нададе радостен възглас, щом се настани на масата пред висока, красива жена с големи очи и дълги пръсти. Питието, което й забърка, в действителност не беше нещо особено — джин и лайм с малко сода и намек за захар, но тайната съставка… е, това вече беше нещо особено. Кесия със синя пудра, с която се сдоби на празненството по-рано. Беше я разменил срещу малко пясък.

Смеси пудрата в питието с бързо и незабелязано движение на пръстите, след което разтърси и най-сетне прибави лайма. Когато плъзна чашата пред жената, синята течност на питието се въртеше и вълнуваше, преди да разцъфне в наситено виолетово, цвят, който се разпространи в напитката като сгъстяваща се мъгла.

Хората около него се смълчаха благоговейно, а жената му се усмихна. И той й се ухили. Вярно, че вече беше зает, но не беше зле да упражнява флиртуването си, иначе Ранет щеше да започне да го пренебрегва.

Сетне кожата на жената прие син, а после виолетов цвят, също като питието. Уейн отскочи от масата, докато цветът на кожата й се връщаше към нормалния. Тя взе питието си с лукава усмивка и отпи от него.

— Много хубаво — произнесе. — Но обикновено обичам да е малко по-силно.

Останалите в храма се оттегляха към скамейките си. Бяха се порадвали на представлението, но още по-силно им се искаше да се порадват на алкохола. Изглежда, не бяха забелязали какво е направила кожата на жената. Може би Уейн беше сгрешил. Той колебливо зае мястото си отново и погледна жената, чиито очи — ясно като ден — промениха цвета си от син на виолетов, а сетне отново на син.

— На обесник да стана — рече Уейн. — Ти си онази безсмъртна, нали?

— Съвсем вярно — отвърна тя, като отпиваше от питието си и протягаше ръка, за да се здрависат. — Името ми е МеЛаан. Уаксилий ме инструктира да кажа думите „жълти гащи“, за да го докажа. Добре се справи тук тази вечер. Когато пристигнах, останах с впечатлението, че мястото всеки момент може да се пръсне от целия този гняв. Нищо чудно и да си предотвратил бунт.

— Само в една кръчма — произнесе Уейн, като разтърси ръката й, а сетне се настани по-удобно на стола си. — Една от стотици. Ако се мъти бунт, няма да го спра с момичешки питиета.

— Предполагам, че е така.

— Това, което трябва да направя — продължи Уейн, — е да напия целия град.

— Или, например, да се застъпиш за правата на работниците, да започнеш преговори за по-хуманно работно време, подобрени условия и заплащане над допустимия минимум.

— Да, да — рече Уейн. — И това. Но ако успея да напия всички, помисли само колко по-щастлив ще бъде този град.

— Стига преди това да напиеш мен, не бих имала нищо против — тя протегна чашата си към него. — Доналей на дамата.

Уейн се намръщи:

— Я почакай, нещо не е наред. Нали си нещо като полубожество. Не трябва ли да морализаторстваш?

— И ето — рече МеЛаан, като разклати чашата си, — принеси в дар на божеството си един „Син залез“, с повечко джин. И благословен ще си.

— Мисля, че мога да го направя — каза Уейн. — Голяма проклетия. Може би в края на краищата съм религиозен.

* * *

Безсмъртното полубожество отпи щедра глътка от бирата си, след което стовари халбата на масата и се ухили като четиригодишна, на която са платили със сладки, за да обади сестра си. Уакс я наблюдаваше, докато тя поглеждаше Уейн право в очите и се оригваше толкова силно, че и мъртвите щяха да станат. До Уакс Уейн кимна одобрително с впечатлен вид. После сам пресуши бирата си, оригна се в отговор на МеЛаан, но поне два пъти по-дълго и високо.

— Как го правиш? — попита тя.

— С години подготовка и упражнения — отговори Уейн.

— Живяла съм малко над половин хилядолетие — каза МеЛаан. — Сигурна съм, че съм се упражнявала повече от теб.

— Нямаш волята обаче — отбеляза той и размаха пръст. — Трябва да го искаш. — Пресуши остатъка от бирата си и изпусна продължително оригване.

Мараси, която беше седнала до Уакс в сепарето им, изглеждаше ужасена от разговора. Уакс й беше позволил да го докара дотук, най-вече за да има време да превърже раната си и да я огледа по-внимателно. Обезболяващите си вършеха работата. Едва усещаше болка.

След краткото пътуване, двамата се бяха появили по средата на… съревнованието?… по оригване между тези двамата. Уакс не беше напълно сигурен дали е съревнование, или по-скоро взаимна проява на уважение, като между двама виртуози, които изпълняват любимите си мелодии.

МеЛаан довърши бирата си и вдигна драматично ръка. На дланта й се появиха устни, които издадоха тихо оригване.

— Мошеничество — обяви Уейн.

— Просто използвам даровете на Отеца — каза тя. — Не ми казвай, че ако можеше, нямаше да се оригваш и от други места.

— Ами — рече Уейн, — след като отвори дума, мога да издавам доста интересни звуци със…

Уакс се покашля:

— Не искам да отклонявам разговора от това с кои места Уейн може или не може да издава звуци, но трябва да призная, че и наполовина не сте онова, което очаквах, Ваша Божественост.

— По дяволите — каза МеЛаан, — моля те, не ме наричай така.

— Ти служиш на Хармония — каза Уакс.

— От по-късните поколения — отговори тя. — Изчислено в кандра години, на практика съм още дете.

— Живяла си по време на Катацендъра — каза Уакс. — Познавала си Основателите.

— Прекарах Катацендъра под земята — отвърна МеЛаан. — Бях девойка и не познавам земята от времето, когато е била покрита с пепел. Наистина няма нужда да се впечатляваш толкова силно от мен.

— Над шестстотингодишна си — каза Мараси.

— Пръстта също — отговори МеЛаан. Тя се наведе напред. — Тук съм, за да помогна. Ако ви трябва полубожество, около което да кършите ръце, ще ви изпратя ВенДел или някой от наистина древните. На тях им харесва. Аз просто искам Паалм да бъде спряна, а после да й се помогне.

Уакс се наведе през масата. От начина, по който МеЛаан се усмихваше на подминаващите хора — от начина, по който тактуваше с пръст заедно с ритъма на песента, която група мъже пееха в ъгъла, — беше ясно, че тя харесва хората. Харесваше й да е тук, сред тях. Не беше резервирана, както той очакваше, или надменна. Дори не беше толкова чуждоземна, независимо от факта, че току-що беше превърнала ръката си в уста.

— Ти ми донесе обицата — каза той, като докосна малкото украшение на ухото си. — Преди толкова много години.

Усмивката на МеЛаан стана по-широка:

— Носех същото тяло, но пак съм изненадана, че си запомнил.

— И чие е това тяло? — попита Мараси. — Откъде се сдоби с тези кости?

— Аз ги направих — отвърна МеЛаан, като вирна брадичка. Лицето й стана прозрачно и внезапно разкри черепа отдолу — беше изработен от дялан кристал в жив смарагдов цвят. — Предпочитам Истинските тела, макар че ако се наложи, мога да приема друга форма. Предупреждавам ви, че що се отнася до способностите на кандра, се справям само горе-долу с въплътяването.

— А онази, която преследваме? — попита Уейн. Беше започнал да строи подобна на къща кула, като изправяше странично тънките дървени подложки, пръснати по масата в таверната.

— Паалм? — произнесе МеЛаан, като накара лицето си отново да стане нормално. — Беше сред най-добрите от нас. От всички кандри, които познавам, единствено ТенСуун имаше по-големи умения от нея.

— Но би се държала непоследователно? — каза Уакс. — Умопобъркала се е. Това ще ни помогне да я разпознаем, дори и дегизирана, нали?

— Може би — каза МеЛаан и се намръщи. Събра няколко от подложките и започна да строи своя собствена кула. — Паалм е добра, а имитацията… тя е нещо като вродена при нас, особено при по-старите кандри, които са работили през дните на Последната империя. Някои от тях не чувстват, че имат самоличност, не знаят как да живеят, освен ако не са някой друг.

— Струва ми се, че намираш тази идея за тревожна — обади се любопитно Уакс.

— Твърде млада съм — отвърна тя и вдигна рамене. — Никога не съм служила на Лорд-Владетеля. Винаги съм служила на Хармония, а той ми се струва общо взето приятен.

Странен начин да говориш за един Бог. Уакс хвърли поглед на Мараси, която повдигна вежда към него и сви рамене. Около тях посетителите на кръчмата разговаряха — ниско бръмчене от енергия и ентусиазъм. Уакс и останалите бяха заели уединено сепаре по-встрани. Топлата светлина от газови фенери беше някак си по-приятелска, по-жива от електрическите светлини в имението му.

— Добре — каза Уакс на МеЛаан. — Да поговорим за това какво умее Кървящата. И как да я убием.

— Няма нужда да я убивате — произнесе бързо МеЛаан, докато издигаше втория етаж на кулата си. Хвърли едно око на Уейн, който вече работеше по третия. — Просто премахнете последния й клин, което на практика ще я обездвижи. Объркана е; ще се справим с нея, щом я задържим.

— Объркана? — попита Уакс. — Уби свещеник, като го е приковала за стената през очите.

Усмивката на МеЛаан избледня:

— Има само един клин. Не разсъждава нормално.

— Да — съгласи се той. — Но е извадила другия клин сама, нали?

— Така смятаме — каза МеЛаан. — По-слаби сме от други хемалургични създания. Само два клина, и могат да ни надвият. Така че е премахнала единия.

— Искала е свободата да убива — каза Уакс. — Не е „объркана“, МеЛаан. Има унищожителни желания и вероятно страда от психоза. Кажи ми как да я убием.

МеЛаан въздъхна:

— Киселината върши работа, но е ужасяващо неефикасна. Ако натрошите скелета й, ще се придвижва по-трудно, така че може би това е начинът. Огнестрелните рани биха били безполезни, както и повечето физически увреждания. Клинът… той е ключът. Измъкнете го и ще се завърне към първичното си състояние. Това е най-добрият начин.

— Нейното първично състояние — каза Мараси. — Мъглив дух.

МеЛаан кимна.

Уакс почука замислено масата:

— Ако успея да извадя клина, има голям шанс да я обездвижа. Но ако е завързана, какъв смисъл има да премахваме клина?

— Уаксилий — каза МеЛаан, като се наведе напред, — нали разбираш с какво си имаш работа? Паалм е обучена от древните и е служила на самия Лорд-Владетел. Потушавала е бунтове и е сривала кралства в негова служба и е интимно запозната с детайлите на хемалургията. Според твоите твърдения, се е научила да използва клинове, за да си осигурява способности в аломантията и ферохимията… нещо, което смятахме за невъзможно. Ако я плениш, едва ли ще остане много дълго в това състояние. Премахнете този клин.

Уакс почувства как се смразява.

— Ясно — каза той. — Ще го направим.

— Поквара — прошепна Мараси. — Мислех, че не искаш да се страхуваме от теб.

— Аз? — каза кандрата. — Аз съм безобидна — тя махна на прислужницата и посочи халбата си. — Доста по-нормална съм от Паалм.

— Страхотно — произнесе Уакс. Той погледна Уейн. — А ти ми изглеждаш загрижен.

— Аз ли? — попита Уейн, като издигаше четвъртия етаж на кулата си. — Опитвам да измисля начин да напия всички в града.

— Няма да… питам — Уакс също грабна няколко от подложките, щом прислужницата остави още на масата, забелязал, че останалите си играят с тях. И той започна да строи своя собствена кула. — Значи ще извадим клина. Как?

— Най-лесният начин е да извикате мен — каза МеЛаан. — Аз мога да го извадя. Но ако не съм там, не ме чакайте. Счупете й костите, започнете да ги изтръгвате и накрая ще намерите клина. Ще трябва да го направи някой със здрав стомах.

Страхотно.

— Има ли начин една кандра да бъде разпозната? Особености при нараняването? Кръвни проби?

МеЛаан порови в джоба си.

— Веднъж щом променим форма, се сключваме с тялото и сме същият човек. Кървим; и ако ни отрежеш пръста, отпечатъците ни си остават същите, като неговите. Дори друга кандра би имала затруднения да забележи разликите. Не си ли чел „Хисторика“?

— Няколко пъти — каза Уакс, — но разделите за кандра са малко скучни.

— Имам чувството, че трябва да се обидя от тези думи.

— Тогава не си достатъчно пияна — отвърна Уейн. — Пет етажа.

Уакс поклати глава и се концентрира върху втория си етаж.

— Както и да е — каза МеЛаан, — засичането на кандра е проблем от миналото. Така че сме взели мерки, просто за всеки случай. Разработили са го по-научно ориентираните сред нас.

Тя плъзна нещо по масата. Чифт игли, дълги, колкото ширината на човешка длан, прикрепени към метални спринцовки. Уакс вдигна едната.

— Инжектираш ли това в една кандра — обясни МеЛаан, — течността ще я накара да се разтрепери. За кратко време кожата й се избистря и разкрива коя е всъщност.

— Лесно — каза Уейн.

— С един проблем — продължи МеЛаан. — Ако забиете спринцовката в някой, който не е кандра, това ще го убие.

— Неудобно — каза Мараси, докато изучаваше другата.

— Да — съгласи се МеЛаан. — Работим над този проблем. Очевидно това е последното възможно средство, но ще я обездвижи за момент. Ако искате да откриете Паалм, преди да използвате спринцовките, можете да я хванете в лъжа. Не разполага с истинските спомени на човека, когото имитира. И обратното, ако видите някой, който не е Металороден, да използва определена способност, това също ще я издаде.

— Имам усещането, че ако използва уменията си в мое присъствие, така или иначе ще се простя с живота си — заяви Уакс.

Групата се смълча. Уакс взе двете спринцовки и ги прибра в кесията на оръжейния си колан. Мараси стенографираше разговора в един бележник — после трябваше да поиска от нея да му направи копие. Пристигнаха още питиета и не им поискаха заплащане. Какво беше направил Уейн преди идването на Уакс? Боеше се да попита.

Каква полза от това?, помисли си обезсърчено той и в следващия момент кулата му се срина. Оръжие, което можеше да използва, само ако е сто процента сигурен кой е измамникът? Струваше му се недостатъчно. Кървящата можеше да е всеки. Да прояви всякакво умение. Кървящата беше древна, гениална и изобретателна.

— Тя има план — произнесе Уакс. — Не е просто луда, МеЛаан. Във всичко това има нещо повече.

— Все още си решен да я убиеш — каза МеЛаан и въздъхна.

— Ако ми се наложи. Защо се колебаеш? Точно една кандра би трябвало да е мотивирана повече от всеки друг този проблем да се разреши.

— Тя не е „проблем“ — каза МеЛаан. — Тя е живо същество. Да, искам да бъде спряна. Трябва да бъде спряна. Но… — тя се облегна назад, а после перна с пръст и събори малката си кула от подложки. — Останали са толкова малко от нас. Проклятие, от нас не е имало повече от пет или шестстотин и сме изгубили много в дните на Последното възнесение. Представи си цялата ти раса да се състои от триста души, блюстителю. Може би тогава ще се поколебаеш малко, преди да превърнеш някой от тях в шлака.

— Видът на това живо същество не би трябвало да е от значение — отсече Уакс. — Не ме интересува дали сте триста или трима; когато някой от вас започне да приковава хора към стените в моя град, лично го…

— Уакс — прекъсна го Уейн, докато балансираше шестия си етаж от подложки за бирени халби. — Премери си пулса, човече.

Уакс си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам — каза той.

— Това пък какво беше — обади се Мараси, като размаха молив между него и Уейн. — Пулс?

— Понякога — обясни Уейн — Уакс забравя, че е жив човек и започва да си мисли, че е направен от камък.

— Израз на Уейн — каза Уакс, като грабна още подложки и подхвана строежа на друга кула. — За моменти, когато смята, че трябва да проявя малко повече съчувствие.

— Понякога си доста целеустремен, приятел.

— Казва човекът, който веднъж събра колекция от осемдесет различни вида бира.

— Да — усмихна се радостно Уейн. — Доколкото си спомням, го направих най-вече, за да те вбеся.

— Шегуваш се.

Уейн поклати глава:

— Започнах да мразя тези проклети бутилки, но всяка сутрин започваше да ругаеш, когато се препънеш в поредната каса, и просто ми звучеше толкова мелодично…

— Знаете ли какво — намеси се МеЛаан, като отпи голяма глътка от питието си, — вие двамата не приличате на онези, за които ви смятах.

— Не е далеч от истината — каза Мараси.

— Например — прибави МеЛаан — нямах представа, че Уейн е толкова талантлив в скулптурата с бирени подложки.

— Мошеничи — каза Уакс. — Използва дъвка, за да залепи подложките на долните етажи.

Мараси и МеЛаан се обърнаха към Уейн, който се ухили. Той вдигна скулптурата си, като събори горните нива, за да покаже, че долните три наистина са залепени.

— Уейн — възкликна възмутено Мараси. — Толкова ли си загрижен да ни впечатлиш?

— Не го направи, за да впечатли когото и да е — каза Уакс. — Състезанието не беше колко високи да са кулите… а дали ще забележа какво е направил. Винаги мами по някакъв начин. Но да се върнем на главния въпрос, МеЛаан. Твоята самоотлъчила се приятелка кандра планира нещо. Ако замисълът й набере сила, ще се стовари върху нас и ще унищожи града.

— Съгласна съм — каза МеЛаан. — Какво ще правим?

— Ще я надхитрим — отговори Уакс. — Трябва да разбера мотивацията й. Защо го прави? Какво на първо място я е накарало да извади клина?

— Иска ми се да знаех — произнесе МеЛаан. — И ние се опитваме да го проумеем.

— Разкажи ми за нея тогава — подкани я Уакс, като почука по празната си чашка за уиски. — Каква е тя? Какви интереси има?

— Паалм беше като бял лист хартия — обясни МеЛаан. — Кандра от старата школа. Както казах, прекарала е толкова време да изпълнява мисии, че почти нямаше собствена самоличност. В зората на новия свят имаше големи проблеми с това. Някои от старите поколения предпочитаха да прекарват известно време в Родната земя, напускаха я само за мисии, когато бяха принудени. Не и Паалм. Тя беше близо до Отеца, кандрата, запазена специално за изпълнение на мисии за Лорд-Владетеля — МеЛаан се поколеба. — Възможно е да знае някои неща за него. Неща, които на нас, останалите, не са казвани. Мисля, че понякога я е карал да имитира Инквизитори, да ги шпионира…

— Така или иначе — продължи кандрата, — няма как да възприемеш самоличността на Инквизитор, без да имаш солидно схващане за същината на аломантията и ферохимията. Така че може би точно там е получила познанието. Била е лоялна на Лорд-Владетеля, а след това — на Хармония. По фанатичен начин. Настояваше да получава мисия след мисия и никога не прекарваше време с нас. Държеше се настрана. Почти винаги играеше роля. Докато…

— Убийствен бяс — произнесе тихо Уейн. — Винаги са от тихите. Е, и от психопатите. Тях също ги има.

И какво ми казва всичко това?, помисли си Уакс, като завърши малката си кула до третия етаж. Как бих подходил, ако ставаше дума за всеки друг престъпник?

За момент МеЛаан се облегна назад, сякаш изгубена в размисъл, след което подметна една подложка към кулата на Уакс, за да я събори. Тя изсумтя.

— Какво? — попита той.

— Просто бях любопитна дали и ти не мамиш.

— Уакс никога не мами — обясни Уейн, потопил наполовина лице в халбата си. Уакс не успяваше да разбере как така може да говори и пие по едно и също време, без да се задави.

— Не е вярно — каза Уакс. — Мамя рядко. Така никой не го очаква — той се изправи. — Можеш ли да се сетиш за причина Кървящата да се прицелва точно в губернатора?

МеЛаан поклати глава.

— А някоя от другите кандри познава ли я по-добре от теб?

— Може би от старите — отговори МеЛаан. — Ще видя дали мога да накарам някоя от тях да дойде и да разговаря с теб.

— Добре — каза Уакс. — Но първо искам тримата да наблюдавате губернатора.

— Преди това трябва да докладвам в участъка — каза Мараси. — Искам да довърша нещо там.

— Хубаво — съгласи се Уакс. — Уейн, ти първо мини през имението на губернатора.

— Последния път ме разкара.

— Няма да се повтори — обясни Уакс. — Убедих го да слуша, макар че скоро ще трябва да го запознаем с МеЛаан.

— Няма проблеми, всичко е наред — рече Уейн. — Не че имах планове, нали разбираш, да спя довечера.

— Сънят може и да не ни достига в близко бъдеще — каза Уакс.

— Искаш ли да отида с него, Утринен стрелецо? — попита МеЛаан.

— Зависи. Мараси, искаш ли подкрепления?

— Да, моля — отговори тя.

— Наблюдавай я — каза той, като кимна към Мараси. — И може би разкрий нещо от същността си на Арадел. Според мен е време да го информираме срещу какво сме изправени.

— Вече е направено — каза Мараси. — Но съм сигурна, че би искал някакво доказателство.

Уакс изсумтя. Не й беше давал нареждане да го прави.

— Побързай със задачата — каза й той. — И отиди при губернатора. Искам да го наблюдават повече от един чифт очи. И преди да се разделим, всяка двойка от нас ще размени кодове, индивидуални и неизвестни на останалите, за да можем да се легитимираме един пред друг. Постъпих по същия начин с губернатора и ръководния му състав — Хармонийо, очертаваше се пълен кошмар.

— Няма да е достатъчно да наблюдаваме губернатора, Уакс — обади се Мараси, като се изправяше от масата. — Сам го каза. Просто реагираме. Така че какво друго ще направим?

— Ще измисля нещо.

Останалите се изправиха. Уакс задържа Уейн, за да се увери, че са се разплатили с управителя на таверната. Изненадващо Уейн наистина беше платил за всичко, което трябва. На път за вратата Уакс обясни на приятеля си малката идея, която му бе хрумнала за охраната на губернатора.

Спряха в преддверието на кръчмата, където МеЛаан чакаше, докато Мараси палеше чудовищния си автомобил. Уейн се запиля да хване карета, която да ги отведе до имението на губернатора, а Уакс улови МеЛаан за ръката.

— Мразя всичко това — отбеляза той, достатъчно тихо, че охранителят навън да не го чуе. — Че не мога да се доверявам на хора, на които трябва да разчитам постоянно. Постоянно да се съмнявам в себе си.

— Да — отвърна тя. — Но ще се справиш. Има причина Той да се обърне към теб — тя пристъпи по-близо. Поквара, беше привлекателна… но пък и би било странно да не е, като се вземеше предвид всичко останало. — Двамата с теб не сме единствените, които преследват Паалм, блюстителю… всяка кандра в града я издирва. Работата е там, че според мен братята и сестрите ми няма да бъдат от голяма полза. Предпочитат да не нараняват другите, особено след онова, което ТенСуун беше принуден да стори по време на Забележителното двуличие. А и освен всичко друго могат да бъдат… непостоянна група.

— Те са служители на Бога — каза Уакс.

— Да — отговори МеЛаан — и са разполагали с векове да обиграят своята своеобразност. Позволи ми да отбележа, че остаряването не те прави по-нормален. Ние не разсъждаваме като убийци. Били сме в прекалено близък контакт с Хармония. Онова, което върши Паалм, ни изумява. Противоречи на всичко, съгласно което сме живели и в което сме вярвали векове наред. Не мисля, че ние ще успеем да я намерим. Не и навреме. Но ти… ти можеш.

— Защото разсъждавам като убиец.

— Не исках да кажа, че…

— Всичко е наред — каза Уакс и пусна ръката й. — Аз съм това, което съм. — Той откачи мъглопелерината си от закачалката до вратата и я наметна преди да излезе в нощта. — Между другото, благодаря — каза.

— За?

Той докосна ухото си и обицата на него.

— За това.

— Просто я доставих.

— Без значение. Тъкмо от това имах нужда. Когато се нуждаех от него — той пусна гилза и я задържа на място с крак. — Ще се видя с всички вас при имението на губернатора.