Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (12)

10.

Уейн се обърна след дамата с кренвиршчетата, когато го подмина. Възнамеряваше да се пресегне за още една шепа. Вместо това отнесе шамар.

Примигна и в първия момент предположи, че на сервитьорите им е писнало да им играе номера. Но авторът на шамара не бе някой от тях. Беше едно момиче. Той съсредоточи поглед върху него, а Мараси побърза да се приближи. Та това дете беше на не повече от петнайсет. А го беше шамаросала!

— Вие — каза момичето — сте чудовище.

— Аз…

— Ремингтел Тарсел! — каза момичето. — Мислите ли, че някой от присъстващите тук е чувал това име някога?

— Ами…

— Не, не са. Разпитах. Всички обикалят наоколо и се наслаждават на ярката светлина на лампите на баща ми — лампите, които му костваха години усилен труд, — а никой не знае името му. И знаете ли защо, господин Ханланазе?

— Подозирам, че не…

— Защото вие откраднахте изобретенията му, а с тях — и живота му. Баща ми умря без пукнат клипс в ръка, разорен и обезверен, заради хора като вас. Вие не сте учен, господин Ханланазе, независимо от това, което твърдите. Вие не сте изобретател. Вие сте крадец.

— Тук сте права. Аз…

— Ще ви науча аз — изсъска момичето, пристъпи още по-близо към него и го ръгна с показалец в стомаха, почти на същото място, където бе скрил фехтоваческите бастунчета. — Имам планове. И, за разлика от баща си, знам, че гениалните идеи не са достатъчни, за да оцелееш в този свят. Необходимо е и да знаеш как да ги продадеш. Ще си намеря инвеститори и ще променя облика на този град. А когато се намерите сам, опозорен и без пукнат боксинг, си спомнете името на баща ми и онова, което му сторихте.

Тя се завъртя на пета, като го шибна в лицето с дългата си, права руса коса, и се отдалечи с тежки стъпки.

— Какво, по дяволите, беше това? — прошепна Уейн.

— Цената да облечеш чужда кожа, предполагам — каза Мараси.

И имаше нахалството да звучи развеселено!

— Баща й — каза Уейн. — Каза… Че съм убил баща й…

— Да. Май на Ханланазе не му е съвсем чиста работата.

Ханланазе. Да. Ханланазе. Професорът.

— Чела съм някои от статиите на това момиче — продължи Мараси. — Наистина би било срамота, ако тези изобретения са били откраднати.

— Да — каза Уейн, като потри врата си. — Срамота.

Погледна към подноса с кренвиршчета, който мина покрай него, но не събра сили да го преследва. По някаква причина, вече не му беше забавно.

* * *

— Извинете ме — каза Уакс на губернатора и Стерис.

И двамата се втренчиха в него изумено, когато се отдалечи. Груба постъпка. Не си позволи да обръща внимание на това. Пристъпи в центъра на помещението. Инстинктите му крещяха.

Извадени оръжия!

Предстои престрелка!

Намери скривалище!

Бягай.

Не направи нито едно от тези неща, но не успя да потисне трептенето на клепача си. Разгоря стомана и около него се появиха синкавите, полупрозрачни линии, които сочеха от него към всеки източник на метал наоколо. Вече бе свикнал да ги игнорира.

Сега ги наблюдаваше внимателно. Трептяха, движеха се и пулсираха заедно с движението на стотината души в стаята. Подноси за храна, бижута, очила. Металните части на масите и столовете. В живота на всички тези хора се съдържаше толкова много метал. Те бяха плътта на цивилизацията, а стоманата беше новият й скелет.

Значи вече разбра какво съм, каза гласът в ума му. Женствен, но прегракнал.

Хармония ти е проговорил. Знам, че е така.

Ти си колос, каза Уакс, като нарочно използва грешната дума.

Ти танцуваш за Хармония, каза гласът. Навеждаш се и се движиш натам, накъдето той ти каже. Не те вълнува какво жалко извинение за бог е той.

Уакс не бе сигурен в това — нямаше как да бъде сигурен, — но му се струваше, че Кървящата не може да чете мислите му. Кандрите можеха само да изпращат мисли. Какво му бе казал Хармония? Че чуването на мисли идва от Съхранението, но вкарването им в чужд ум идва от Гибелта, нали?

Уакс се огледа бавно наоколо и проследи нишките. Кървящата със сигурност не носеше метал у себе си. Онези, които владееха някое от металическите изкуства, бяха по-внимателни с тези неща. Стражите на губернатора, например — половината носеха пистолети, но другата половина — само фехтовачески бастунчета.

Как издържаш, Уакс?, попита Кървящата. Да живееш сред тях. Като да прекарваш живота си, затънал до коленете в тиня.

— Защо уби Уинстинг? — попита Уакс на глас.

Убих го, защото трябваше да умре. Убих го, защото никой друг нямаше да го стори.

— Значи си герой — каза Уакс, като продължаваше да се върти и да оглежда помещението.

Някъде наблизо е, помисли си. И ме наблюдава. Кой? Кой от всички?

И ако сметнеше, че е открил в кого се крие… Щеше ли да посмее да стреля пръв?

Когато светкавицата удари, това не я прави герой, каза Кървящата. Земетресението не е герой. Тези неща просто съществуват.

Уакс започна да обикаля стаята. Кървящата може би щеше да се опита да го следва. Държеше ръцете си отпуснати встрани, с по една монета във всяка. Още не бе извадил пистолетите. Така би предизвикал паника.

— Защо губернаторът? — попита. — Той е добър човек.

Няма добри хора, отговори Кървящата. Изборът е илюзия, защитнико на закона. Някои са създадени да бъдат егоисти, а други — да бъдат себепожертвувателни. Това не ги прави добри или зли, също както свирепият лъв не е по-зъл от плашливия заек.

— Нарече ги „тиня“.

Тинята не е зла. Но това нея прави желана.

Гласът на Кървящата в ухото му започваше да придобива все по-характерно звучене. Тихо, мрачно, дълбоко обезпокоително. Като гласа на Тан Проклетия.

Някой друг ни дърпа конците…

— А ти? — попита Уакс. — Какво си ти? Вълк или заек?

Аз съм хирургът.

Красавицата, облечена в червено, го следваше. Опитваше се да го прави незабелязано, като се приближаваше към някоя група хора, сякаш иска да си поговорят, но се движеше заедно с него. Имаше и още един, който го следеше. Нисък мъж, облечен като келнер, с поднос храна в ръцете. Обикаляше сред гостите, но останалите сервитьори се движеха в посока на часовниковата стрелка. А Уакс — в противоположната посока.

Бяха ли достатъчно близо да го чуят какво казва? Не и ако притежаваха обикновен човешки слух. Може би Кървящата можеше да гори калай. Ако това бе силата, която бе избрала за тази вечер.

Ти също си хирург, каза Кървящата. Наричат те „лорд“, усмихват ти се, но ти не си един от тях. Ако само можеше да бъдеш истински свободен. Ако само…

— Аз следвам закона — прошепна Уакс. — А ти какво следваш?

Кървящата не отговори. Може би бе проговорил твърде тихо.

Губернаторът е продажен, каза тя. Прекара години в прикриване на грешките на малкия си брат, но щеше да е по-добре, ако бе пазил самия себе си.

Уакс погледна встрани. Вече бе обиколил помещението почти до точката, от която бе започнал. Келнерът го бе проследил по целия път.

Имам много работа за вършене, каза Кървящата. Трябва да освободя всички в този град. Хармония е притиснал длан върху човешкото общество и го задушава. Твърди, че не се намесва, но после ни движи като фигури по игралната дъска.

— И затова ще убиеш губернатора? — попита Уакс. — Защото това би освободило града, според теб?

Да, така ще стане, каза Кървящата. Но, разбира се, не мога да го убия веднага. Още дори не съм убила баща ти.

Уакс усети как изстива внезапно. Но баща му вече беше мъртъв. Завъртя се, опрял ръка на пистолета си, и срещна погледа на сервитьора. Мъжът замръзна, очите му се разшириха.

После побягна.

Уакс изруга, втурна се след него и метна една монета пред себе си. Тя се завъртя във въздуха, но сервитьорът се шмугна зад групичка гости. Уакс изскърца със зъби и остави монетата да падне, без да се Тласне от нея. Вместо това, извади Възмездие от кобура, с което предизвика разтревожените викове на околните. Сервитьорът се скри зад друга групичка, готов да му избяга.

За щастие, той — или тя, или каквото там беше — не бе подготвен за Уейн, който изскочи иззад две пълни жени с чаши вино в ръка и се хвърли на келнера. Двамата се стовариха на купчина на пода. Уакс забави крачка, вдигна пистолета и се прицели. Не можеше да даде на Кървящата възможността да използва аломантия или ферохимия — особено ако предположението му, че гори калай, се окажеше грешно. Предполагаше, че куршумът в главата не бе достатъчен да убие кандра, но трябваше поне да я забави. Само трябваше да внимава да не улучи Уейн в грешното…

Стражниците на губернатора се хвърлиха върху Уейн и Кървящата. Уакс изруга и се хвърли напред, вдигнал Възмездие нагоре до главата си, с развята мъглопелерина. Прескочи няколко свити от страх гости, като се Тласна от пироните в пода, за да набере повече височина, и се приземи до групата боричкащи се стражници.

Уейн, надянал фалшива брада и сипещ проклятия като строителен работник с махмурлук, се мяташе безпомощно, докато го държаха едновременно около петима стражника.

— Пуснете го! — нареди Уакс. — Това е помощникът ми. Къде е другият?

Стражниците се заблъскаха дезориентирано — всички, освен един от тях, който лежеше на пода. И кървеше от корема.

Уакс вдигна рязко глава и забеляза мъжа с униформата на келнер да си проправя път към външната стена на апартамента. Вдигна Възмездието и се прицели.

Трябва да знаеш, каза Кървящата, че бях натъжена от смъртта на любимата ти. Ненавиждах факта, че бе необходимо да се случи.

Ръката на Уакс се вкамени. Леси. Мъртва.

По дяволите, преодолял съм го вече!, помисли си и натисна спусъка, но Кървящата залегна, като се хвърли на пода. Куршумът проби прозореца над главата на мъжа.

Кървящата хвърли един стол към вече счупения прозорец и строши стъклото окончателно. След което, докато Уакс стреляше отново, изскочи навън.

От двадесет и няколко етажа височина.

Уакс нададе гърлен вик и се втурна към прозореца. Уейн се стрелна към него и го грабна за ръката.

— Ще те държа, приятел. Хайде.

— Остани — спря го Уакс, като се насили да мисли трезво, въпреки бурята от чувства. — Наглеждай губернатора. Възможно е това да е просто тактика за разсейване, като опита за покушение по-рано.

И без да му даде шанс да се оплаче, той се отърси от хватката му и се хвърли в мъглите.