Матю Райли
Четирите легендарни царства (4)

Момичето, наречено Лили
Пета част

През годините, след като семейство Уест спаси света през 2008, животът на членовете му беше добър.

След като Джак научи, че е петият от Петимата велики воини, споменати в древното пророчество, и след като оцеля след ужасната развръзка срещу баща си в гигантско подземно светилище под Великденския остров, спокойният живот в отдалечената ферма не се бе оказал само мечта.

Дълги сутрешни разходки, четене на книги, обиколки с ландкрузъра из безкрайната шир на пустинята и, най-общо казано, избягване на катаклизми, от които може да свърши светът. Харесваше му.

Военните ветерани често говорят едно и също: след като усетиш адреналина и енергията на сражението, или се изолираш от света изцяло, или търсиш още и още такива неща.

За Зоуи, жената на Джак, положението не се различаваше особено. Двамата с Джак сядаха сутрин да пият кафе на верандата и гледаха изгрева над равния хоризонт. Макар че, в интерес на истината, Зоуи копнееше за приключения малко повече от Джак — обичаше да прелита до старите си приятели, за да види как я карат, или да посещава отдалечени археологически разкопки, или специалните семинари, организирани от елитните музеи по света.

За осиновената им дъщеря Лили обаче животът беше различен — тя вече беше пораснала.

По време на бурните събития през 2008 година беше само на единайсет. А какво би могло да иска едно единайсетгодишно момиче, след като е помогнало да бъде спасен светът?

Кученце, разбира се.

Така че отидоха до град Аделаида в един приют за бездомни кучета.

Лили веднага се влюби в една боязлива лабрадорка, казваше се Аш. Добродушната Аш беше отпаднала от училище за водачи, защото не се бе оказала достатъчно настойчива, а отвратителните й собственици, малко преди да заминат да живеят в чужбина, я бяха зарязали в приюта на път за летището.

Щом я видя, Лили я гушна като плюшено мече и заяви:

— Това ще е.

И щеше да е това, ако Джак не бе почувствал нещо да побутва крачола на панталона му.

Обърна се.

В краката му клечеше висок до коляното му черен женски пудел, побутваше с лапа крачола му и го гледаше с умоляващи черни очи.

Една от жените в приюта дотича при тях.

— Много съжалявам. Измъква се отвсякъде като магьосник.

Джак погледна кучето.

То също го погледна с нетрепващи очи.

Като че ли беше най-страхливото куче на света.

Жената опита да грабне пудела, но той се дръпна и й избяга. Джак забеляза, че куца.

Джак се вгледа внимателно и видя, че предната му лява лапа е странно изкривена.

След няколко опита жената най-накрая го хвана.

— Ще я прибера в клет…

— Момент — спря я Джак. — Какво й е на лапата?

— Рокси си живеела чудесно в предградията, докато един следобед два питбула от съседната къща не прокопали дупка под оградата и не я нападнали. Бяха я нахапали ужасно, почти до смърт — раздробен крак, разкъсано гърло. Рокси обаче не се предала и се отбранявала, докато някакви хора я спасили. Докараха я в клиниката ни цялата в кръв. Като че ли беше минала през месомелачка. Не мислехме, че ще оживее до сутринта, а стопаните й, когато я видяха просната на операционната маса — кървава и скимтяща — казаха, че вече не я искат. Осемгодишната им дъщеря, това бяха думите им, нямало да иска счупено куче. Както и да е, закърпихме я възможно най-добре и зачакахме да видим как ще се възстанови. След седмица започна да се изправя, макар и боязливо. След три седмици искаше да й хвърляме топка и се държеше сякаш изобщо не е пострадала.

Джак се усмихна и цитира Д. Х. Лорънс:

— „Не съм виждал диво животно да се самосъжалява.“ Затова обичам кучетата. Не се самосъжаляват.

Погледна изкривения крак на Рокси и собствената си изкуствена ръка.

Зад гърба на Джак Лили погледна Зоуи въпросително. Зоуи сви рамене: „Не знам какво е намислил“. Тогава Джак се усмихна и попита:

— Какво ще стане, ако вземем и Рокси?

И така към живота във фермата бяха добавени две подскачащи кучета.

Лили обичаше Аш — играеше с нея, хранеше я, оставяше я да спи в леглото й. Рокси, на свой ред, обожаваше Джак. Той беше нейната вселена. Нищо друго нямаше значение. Независимо дали четеше в кабинета си, или пътуваше с ландкрузъра, тя не се отделяше от него. Следваше го навсякъде, често тичаше с километри, докато го намери някъде из фермата. Беше умна и обичаше да я обучават. Джак я научи да се преструва на умряла, да дава лапа, дори да му носи чехлите.

Кучетата обаче, трябва да се каже, бяха нещо като шок за сокола Хор.

Старата птица ги търпеше както по-голяма сестра тийнейджърка търпи малкото си братче. Хор често кацаше на облегалката на стола на Джак и съсредоточено пренебрегваше Рокси, която подскачаше и настояваше да си играят.

Когато Хор се ядосаше на пуделката особено много, се спускаше, грабваше любимата й розова тенис топка и я слагаше върху шкафа, така че тя да не може да я достигне — и Рокси заставаше отпред и лаеше сърдито.

В такива моменти, седнал зад бюрото си, Джак се усмихваше едва забележимо, без животните да го виждат.

Докато растяха, Лили и Алби бяха приятели, но Джак долавяше, че в някои отношения сега са се отдалечили един от друг.

Първо, университетското им образование беше много различно. Алби беше в Калифорнийския технологичен институт край Лос Анджелис — най-известната школа по астрофизика на света. Там бяха родени проектите за марсохода и телескопа „Хъбъл“, сред възпитаниците му имаше поне четирима физици, лауреати на Нобелова награда — идеалното място за Алби.

Заедно с това, за ужас на състудентите му, които до един бяха математически гении и не проявяваха почти никакъв интерес към досадни неща от рода на историята, той защити и втора степен по древна история и митология. По това време за колегите му митологията беше нещо като компютърната игра „Светът на войната“ или „Властелинът на пръстените“.

— Просто обичам историята — казваше им той тайнствено. — Никога не знаеш кога древната история ще се окаже от полза в днешния живот.

Лили, от друга страна, макар и даровита и умна, не завърши средното си образование ускорено.

Джак смяташе, че това не е съвсем лошо.

Беше се научила как действат другите деца и обикновените хора — колко добри могат да бъдат, но и колко дребнави. Дразнеше се, когато другите момичета се държаха като кучки, и често се оплакваше на Джак: „За такива като тях ли спасихме света?“.

Джак само се усмихваше тъжно.

— Повечето хора са добри, хлапе. В крайна сметка — и това се отнася за всяко човешко същество на земята — човек трябва да е верен единствено на себе си. Всички ние трябва да можем да се погледнем в огледалото и да харесаме каквото виждаме.

След като завърши средно образование, Лили също продължи в американски университет, Станфорд, където учи древна история и древни езици. Не бе казала на никого, че е потомка на древна линия египетски оракули и че е надарена с уникалната способност да чете един невероятно древен език, Словото на Тот, което определено й беше от полза в следването.

Станфорд, на юг от Сан Франциско, беше недалеч от Алби в Лос Анджелис и Джак се радваше, че двамата поддържат връзка.

Ала Станфорд не е същото като Калифорнийския технологичен.

Той е от Бръшляновата лига, до самата Силициева долина, университет, пълен с талантливи студенти. И със сериозна популация богати и привилегировани деца.

Лили се бе сприятелила с колеги, чиито родители бяха трилионери, свръхбогати типове, издънки на някои от най-богатите фамилии на света.

Беше се сближила особено с едно хубаво момче на двайсет и няколко, Дион, от фамилията Десакс. Няколко пъти излизаха заедно и Лили бе запленена от него.

Беше казала на Джак по време на телефонен разговор, че става за приятел.

„Боже“, помисли си Джак. Беше достатъчно плашещо, че малкото му момиченце вече излиза с момчета. Обаче приятел…

Дион, както се оказа, беше издънка на много стара и богата френска фамилия. Джак се запозна с него, когато веднъж се отби в Станфорд. Беше симпатичен, спретнат, с квадратна челюст, вълниста черна коса и непринудената увереност на човек, който в детството си не е бил лишаван от нищо.

Лили го бе представила притеснено:

— Дион, това е баща ми, Джак Уест.

— Радвам се да се запознаем, Джак — каза Дион фамилиарно, когато си стиснаха ръцете. — Чувал съм страшно много за теб.

„Джак?“ — помисли си Джак.

Видя, че Лили му хвърля обезпокоен поглед. Тя също бе забелязала. Джак се зачуди не трябваше ли да каже нещо от рода на: „Приятно ми е да се запознаем, сър. За мен е удоволствие да излизам с дъщеря ви“?

Пусна го покрай ушите си. Днешните хлапета!

В крайна сметка — въпреки кучета и приятели — животът беше доста добър.

И тогава един ден Ерик Ейбрахамсън го покани в Пайн Гап.

— Джак. Ерик Ейбрахамсън съм — прозвуча познатият глас по телефона. — Открихме нещо, което не можем да обясним, и ми хрумна, че може би ще ни помогнеш.

— Къде?

— В Пайн Гап.

— Кога?

— Веднага ще е добре.

— Какво е?

— Във връзка със знака.

Джак наостри уши.

— Тръгвам веднага.

Тъй като беше по време на университетската ваканция, Лили и Алби също бяха във фермата и пожелаха да дойдат. Джак се свърза с Мечо Пух и Стреч — верните му помощници през последните няколко мисии. Трябваше да го чакат в Пайн Гап.

Зоуи обаче нямаше да дойде. Два дни преди това техните добри приятели Лаклан и Джулиъс Адамсън — луничавите приличащи на зубрачи близнаци, които също бяха участвали в предишните им мисии — я бяха повикали край Марианската падина, недалеч от Филипините.

Адамсън работеха с техен колега, американец, известния геофизик професор Дейвид Блек, специалист по дълбоководна флора и фауна и хидротермалните комини на океанското дъно. При работата си с Блек в Марианската падина, най-дълбокото място на планетата, бяха открили нещо.

Изпратиха на Зоуи кодирано съобщение: „Тук има нещо, което не би трябвало да е тук: каменна, подобна на портал конструкция, с надпис на Словото на Тот“.

Тъй като отдавна копнееше за приключения, Зоуи замина, а Джак остана във фермата с децата, без да очаква да му се обадят толкова скоро след това.

И така, след като Зоуи замина, Джак отлетя с Лили и Алби до Пайн Гап с „Небесният воин“ — черния наподобяващ конкорд самолет руско производство, пилотиран от Скай Монстър.

След кратък полет кацнаха в отдалечената база край Алис Спрингс в безплодното сърце на Австралия.

Джак слезе от „Небесният воин“ на пистата, която обслужваше базата, облечен прекалено небрежно.

Черната асфалтова писта трептеше от горещината в пустинята.

Лили, Алби и кучетата изскочиха от самолета след него. Скай Монстър, както обикновено, остана в машината, за да се погрижи за едно-друго.

Посрещнаха ги генерал Ейбрахамсън и този, който скоро щеше да го замени, генерал Биърд, и ги въведоха в секретната база.

* * *

Пайн Гап е дълбоко засекретена база. Толкова, че малцина имат някаква представа какво се върши вътре.

Според някои това е станция за подслушване. Според други — високотехнологично съоръжение за проследяване на сателити. Трети твърдят, че под базата има гигантска иридиева антена, която се вслушва дълбоко в земните недра и долавя и най-лекото потрепване — това помагало на Съединените щати (които са собственик на базата) да определят съвсем точно местоположението на всякакви тестове на ядрени оръжия по света.

Още щом влезе в базата, в чистите климатизирани и хладни офиси, Джак разбра какво всъщност е базата.

Беше всичко изброено, плюс още нещо.

Пайн Гап беше център за събиране на данни и анализ от радиотелескопичната антенна система SKA.

SKA е съкратено от Square Kilometre Array — квадратен километър антенна решетка. Това е система от радиотелескопи, разположени в Африка и Австралия, които, при съответно комбиниране чрез сложни компютърни алгоритми, осигуряват изображения на звездите и звездните купове с ненадминато в историята на астрономията качество.

Всъщност в SKA се обработва толкова много информация, че се е наложило да бъдат разработени специални квантови компютри, които за един ден обработват повече информация, отколкото минава през целия световен интернет за година.

Проектът е огромен и много секретен. Световните медии бяха информирани, че SKA ще заработи чак през 2020 година, но Джак беше наясно, че това не е истина.

Обектът вече работеше.

 

 

След като влязоха в базата, генерал Ейбрахамсън спря в климатизирана чакалня.

— Боя се, че децата и кучетата ще трябва да почакат тук. Класифицирано е.

Лили и Алби бяха наясно и се настаниха на канапетата в чакалнята. Рокси не се зарадва особено, че трябва да се отдели от Джак, и когато той тръгна с Ейбрахамсън и Биърд, излая недоволно.

Влязоха в подземно помещение с множество големи монитори. Приличаше на контролната зала за полетите на НАСА.

— Така — започна Ейбрахамсън. — Комплексът SKA. Най-големият телескоп, строен някога. Изграждането му струва четири милиарда долара и той може да вижда по-дълбоко в космоса, отколкото всичко друго, правено досега. Исак Нютон би дал всичко, за да има подобно съоръжение.

— И…? — подкани го Джак.

— Включихме го преди месец — продължи Ейбрахамсън. — И видяхме това.

Посочи главния екран. На него се виждаше странно изображение:

Джак реши, че е красиво, по някакъв особен начин. Приличаше на галактика с четири големи извити ръкава и четири малки, също извити.

— Какво е това? Някаква галактика?

— Определено е галактика — отговори Ейбрахамсън. — Свободно движеща се галактика, която лети през пространството с невероятна скорост, с начална точка центъра на вселената.

— Каква е скоростта?

— Около 12 милиарда километра в час.

— Невъзможно. Това е десет пъти скоростта на светлината.

— Така е, но това отчитат приборите ни — каза Ейбрахамсън. — Сякаш се носи на гребена на някаква гравитационна вълна, подобна на кръгла вълничка в езеро, която се разпространява с тази невероятна скорост от средата на известната вселена навън. Тази галактика притежава и нещо, което се нарича „отрицателна плътност“ и й позволява да се движи по-бързо от светлината, без да се разшири рязко, подобно на взрив. Попитах нашите гении физици и те казаха, че е възможно. Изглежда, щом гравитацията може да попречи на светлината да напусне черна дупка, би могло да настъпи и обратен процес, при който да задвижи нещо с по-голяма скорост от светлинната.

Джак усети, че настръхва.

— Колко е голяма?

— Приблизително четиристотин пъти колкото Млечния път.

— И се движи в посока?

— Движи се точно към нас, Джак — отговори Ейбрахамсън.

Джак веднага си представи възможните последици.

Галактика с тези размери, която лети с такава невероятна скорост, би унищожила всичко по пътя си. Би минала през Млечния път като камион през мравуняк.

Млечният път щеше да се пръсне в космоса. Слънцето и всички планети в слънчевата система или щяха да се изпарят, или да се разлетят във всички посоки.

И хората нямаше да разберат какво им се случва.

Всъщност всички щяха да умрат много преди движещата се с невероятна скорост галактика да достигне Земята. Тя беше толкова голяма, гравитационните й ефекти бяха толкова силни, че планетата щеше да се пръсне на парчета още докато чудовището е на много светлинни години от нея. Смъртта на хората щеше да е моментална: в една секунда всички ще са живи — а в следващата няма да ги има.

— Колко време ни остава? — попита Джак.

Рижата брада се намеси:

— Според сегашната й скорост разрушителното й гравитационно поле ще стигне до нас след около два месеца. На земята й остават шейсет дни живот.

— Джак — каза Ейбрахамсън, — имаме късмет, че включихме SKA в този момент. Иначе изобщо нямаше да разберем какво се случва.

Джак се вгледа в галактиката на екрана.

— И какво мислите, че мога да направя аз?

Отговори Ейбрахамсън:

— Не знам. Знам обаче, че си виждал смахнати неща при акциите си. Надявах се нещо подобно да се споменава някъде в историческите книги или древните текстове.

Джак отново погледна екрана.

— Прилича на тетрагамадион…

— Тетра… какво? — попита Рижата брада.

— Тетрагамадион. Символът, който днес наричаме „свастика“, макар че този тук е обърнат в обратна посока.

Грабна лист и химикалка и направи набързо скица.

— Обикновено я рисуват така… с четири извити или заоблени външни рамене и четири вътрешни, с точки помежду им.

— Свастика? — каза Ейбрахамсън смръщен.

Джак отвърна:

— Много преди Хитлер и нацистите да присвоят свастиката и да я направят символ на злото, тя всъщност е била много позитивен религиозен символ, за който се е смятало, че носи късмет и държи злото настрана. В Индия например той е свещен както за будистите, така и за хиндуистите. Има и по-стари примери. В Украйна са открити изображения на свастики по-стари от 10 000 година преди Христа. Странно, никой не е открил защо този символ е бил така популярен сред онези древни култове. Може би е заради тази галактика.

Рижата брада поклати глава.

— Как е възможно древните цивилизации да са знаели за нещо, което е в другия край на вселената? Нещо, което ние виждаме едва сега?

— Случвало се е и друг път — отвърна Джак. — Примитивното племе на догоните в Западна Африка е знаело, че звездата Сириус има две придружаващи звезди, много преди да го потвърдим с модерните телескопи.

— И как обясняваш това?

— Не мога да го обясня — отговори Джак. — Никой не може. Пришълци от космоса? Пътешественици във времето, които са им дали информация от бъдещето? Светът е пълен с неща, които не разбираме. Виждал съм достатъчно такива, за да не изключвам подобна възможност.

Джак се обърна към Ейбрахамсън:

— Това е най-доброто, което мога да предложа, сър. Ще погледна какво е написано за тетрагамадиона в някои от книгите и текстовете, но всъщност…

И тогава я долови. Някаква странна миризма.

Намръщи се. Изведнъж се почувства замаян. Обърна се…

… и видя най-близката вентилационна решетка.

От нея излизаше газ, от който въздухът потрепваше.

— Има нещо във въздуховодите — каза той точно когато мониторът на охраната показа как маскирани мъже с автомати нахлуват в приемната на базата.

— Трябва… трябва… да се махаме…

Вече говореше завалено. Обърна се към Ейбрахамсън точно в момента, в който — за негов ужас — Рижата брада извади пистолет и простреля Ейбрахамсън в главата.

След това спокойно сложи на лицето си газова маска. Джак започна да се олюлява.

Умът му се замъгли, чувстваше краката си натежали, все едно бяха от олово. Газът, какъвто и да беше, го приспиваше, забавяше реакциите му, мислите му.

„Трябва да…

… се добера до Лили и Алби…“

Втурна се да избяга от Рижата брада — жалък опит. Генералът го последва спокоен, с пистолет в ръка, съвсем небрежно.

— Не се тревожи, Джак — каза му. — Няма да те убия. Нужен си ми. Нужен си на моя царски род.

Очите на Джак се насълзяваха, гърлото му се свиваше, той едва пазеше равновесие. Излезе от залата с мониторите. Залиташе, кашляше. Малко по-нататък по коридора стана още по-зле и той си даде сметка, че няма да се добере до Лили и Алби.

Трябваше да предприеме нещо.

Огледа се и видя кухня. Приличаше на обикновена офис кухня, с микровълнова фурна на плота и хладилник до вратата.

Влезе в кухнята и събори хладилника така, че вратата да не може да се отвори.

След трийсет секунди генерал Конър Биърд избута подпряната врата и влезе в кухнята с насочен пистолет.

Усмихна се.

— Не се страхувай, Джак. Беше избран и ще бъдеш удостоен с огромна чест. Кой знае, може би пък ще успееш да направиш нещо с тази летяща галактика.

Последното, което Джак видя, беше неясното, размазано лице на генерала, скрито зад газовата маска.

После загуби съзнание и всичко стана черно.

 

 

Събуди се след два дни в тъмна каменна килия, почти веднага след което го нападна минотавър с нож.

 

 

Два часа след като в Пайн Гап бе пуснат газ, в секретната база кацна частен самолет с отличителните знаци на Обединените арабски емирства и от него слязоха двама души.

Едва ли би могло да се различават повече.

Единият беше висок и слаб, другият — нисък и закръглен. Високият беше гладко избръснат, ниският имаше голяма брада, укротена с месингов пръстен бижу. Високият беше хубав. Ниският — не. Дори на лявото му око имаше превръзка — като на пират.

Истинските им имена бяха Бенджамин Коен, бивш капитан от израелския Мосад, и майор Захир ал Ансар ал Абас — втори син на емира на Обединените арабски емирства.

Въпреки разликите помежду им двамата бяха най-добри приятели, обединени от обща кауза и обща обич към едно малко момиче и неговия баща.

Бяха известни с прозвищата, които Лили им бе дала преди много години: Стреч и Мечо Пух.

Лошото време ги бе задържало над Индийския океан и бяха закъснели за срещата с два часа. Застанаха до стълбата на частния си самолет и се озърнаха.

— Нещо не е наред — отбеляза Мечо Пух и огледа базата. — Къде е „Небесният воин“?

Самолетът на Джак не се виждаше никъде.

— Къде е охраната? — учуди се Стреч. — Тази база има ограничения от девето ниво. Наоколо би трябвало да е пълно с въоръжени мъже, а няма жива душа.

И двамата извадиха пистолетите си.

После, много предпазливо, влязоха в базата.

В главната сграда видяха следи от ожесточена стрелба.

Стените бяха надупчени от куршуми. Навсякъде имаше пръски кръв. Петима мъртви охранители лежаха зад преградата на приемната, с дупки от куршуми в главите.

— Джак… — Мечо Пух хукна напред и почна да претърсва стаите. Никой в базата не бе останал жив.

Откриха тялото на генерал Ерик Ейбрахамсън, паднал по гръб с отворени очи, в нещо като командна зала. Претърсиха и останалата част от сградата.

Нито следа от Джак, Лили, Алби или Скай Монстър. Мечо Пух и Стреч се спогледаха.

— Защо са избили всички, а са взели Джак и екипа му? — зачуди се Стреч.

Мечо Пух огледа странно изглеждащите помещения на пустата окървавена база.

— Джак Уест младши не излиза често от дома си. Може това да е била целта им — отбеляза той. — Да отвлекат Джак. Научили са, че ще дойде тук, и са заложили капан. Всички останали са чисто и просто съпътстващи жертви.

Стреч подуши въздуха… и се намръщи.

— Мирише на хлороксифам.

— Какво е това?

— Бързодействащ нервнопаралитичен газ. Не е смъртоносен. Вероятно са го пуснали през климатичната система.

— Кой го използва? — попита Мечо Пух.

— Предимно западните антитерористични подразделения — отвърна Стреч. — Британските САС са го прилагали в ситуации със заложници. Ако терористи превземат посолство или театър, пускат този газ през вентилационните системи, за да неутрализират лошите, без заложниците да пострадат.

Мечо Пух тръгна по коридора.

— Да се надяваме, че Джак е бил в съзнание достатъчно дълго, за да ни остави съобщение.

Влезе в кухнята на базата и огледа съборения на пода хладилник.

Това беше резервен протокол за действие, до който прибягваха винаги при непредвидени ситуации.

Ако някой от екипа на Джак някъде се сблъскаше с неприятности, трябваше да намери кухнята — тъй като почти навсякъде има кухня — и да остави там съобщение върху нещо, което се намира в повечето кухни — бутилка или кутия мляко.

Мечо Пух извади кутия мляко от съборения хладилник и изсипа съдържанието й.

От кутията се изля мляко…

… и изпадна нещо. Чаена лъжичка.

Издрънча в мивката.

— Добра работа, Джак! — каза Мечо Пух, взе лъжичката и я огледа.

Върху нея с черен маркер бе нарисувано нещо:

— Какво е това? — попита Мечо Пух.

— Нямам представа — отвърна Стреч. — Ами ММ? Дали Джак не е имал предвид…?

— О, боже, да!

Стреч вдигна очи от лъжичката и погледна Мечо Пух.

— Вероятно е загазил сериозно. ММ. Мейбъл Мериуедър. Тази изключителна жена, известна някога като Мейбъл Уест. Джак иска да намерим майка му.

Мечо Пух и Стреч хукнаха към самолета.

Не искаха да са в базата, когато пристигнат властите. Това би означавало часове, може би дни обяснения. Ако искаха да помогнат на Джак, трябваше да се махнат от това място веднага.

Докато тичаше, Стреч извади мобилния си телефон.

— Ще се обадя на Зоуи. Тя е в Пасифика. Проучва някаква находка с близнаците.

Позвъняването веднага беше препратено към гласова поща.

— По дяволите! — изруга Стреч. — Телефонът е изключен или е извън обхват.

— Може да е под водата — каза Мечо Пух. — Ще опитаме пак по-късно.

В този момент, докато бягаше по асфалта на пистата, Пух забеляза нещо от едната страна — три диви кучета, или динго, както ги наричат австралийците.

Кучетата се движеха дебнешком и се приближаваха към нещо на земята.

Мечо Пух спря и тръгна към тях да разбере какво дебнат.

И го видя. Малък прашен облак на земята, към който се приближаваха бавно.

Беше птица. Ранена птица.

Едното й крило пърхаше отпуснато и вдигаше прахоляк. Мечо Пух се приближи… и когато позна птицата се обърна и се разкрещя, за да прогони кучетата.

Клекна.

Беше Хор, соколът на Джак.

Ранената птица лежеше на една страна в засъхваща локва кръв и едва чуто грачеше. Мечо Пух видя рана от куршум на лявото крило.

— Да, да… — каза той и вдигна Хор. — Ще те оправим.

Отнесе сокола до самолета, качи се и затвори вратата. Стреч запали двигателите.

Машината се издигна в небето и остави зад себе си кървавото местопрестъпление, в каквото се бе превърнала секретната база Пайн Гап.