Матю Райли
Четирите легендарни царства (9)

Тайна история III
Събитието „Омега“

Познанието трябва да се обновява непрекъснато, чрез непрестанни усилия, за да не се загуби.

Алберт Айнщайн

Домът на Мей Мериуедър Брум, Австралия

— Добре, какво имаме тук? — попита Мей.

Тя, Стреч и Мечо Пух седяха в дневната й сред купища книги, ръкописи, три лаптопа, два айпада и безброй статуи.

Бяха работили цяла нощ — търсеха всички споменавания на галактиката Хидра и тетрагамадиона, използван през столетията, за да я обозначи.

— Този образ на Хидра се появява често в древния свят — каза Стреч. — Има сведения, че релефни изображения е имало в храмове и светилища на най-различни места, като Индия, Пакистан, Ирландия, Англия, Белийз, Гватемала, Австралия, Камбоджа и дори на Великденския остров. — Погледна Мечо Пух. — Не сме стигали до там с теб, обаче на Великденския остров Джак…

Усети се и млъкна, преди да го каже. Погледна Мей неловко.

— Знам, Бенджамин — каза тя. — На Великденския остров синът ми се е изправил срещу баща си, бившия ми съпруг, и го е убил. Няма проблем, той ми разказа всичко. За протокола, баща му беше задник, който си получи каквото заслужаваше. По-важното е къде на Великденския остров е намерен символът?

Стреч погледна записките си.

— На малко скалисто островче до южния бряг на Великденския остров, наречено Моту Нуи.

— Моту Нуи… повтори Мей замислено. — Чувал ли си за Моту Нуи, Бенджамин?

Стреч поклати глава.

— Трябва ли да съм чувал?

— Великденският остров е известен с огромните си каменни статуи, наречени моаи. Малцина обаче знаят за Моту Нуи. Като география не е нищо особено — обикновено скално образувание на осемстотин метра от южния бряг на големия остров. Но то е играло ключова роля в най-важния ритуал на Великденски остров. Моту Нуи е островчето, което хората от големия Великденски остров са използвали за най-важното си ритуално състезание, Надпреварата за Птицечовека.

— Какво е това? — попита Мечо Пух.

Стреч обясни:

— Джак го спомена веднъж, когато търсехме Шестте камъка на Рамзес. Било е състезание между воини. Трябвало да преплуват през протока между големия остров и Моту Нуи, който е пълен с акули, да вземат птиче яйце от място близо до върха и да се върнат с яйцето. Който спечели състезанието, ставал вожд на Великденския остров за следващата година. Наричали го Птицечовек. Нещо такова.

— Горе-долу — каза Мей, — но не точно. Наистина е било състезание между воини, само че не воинът е ставал вожд на Великденския остров. Ставал е неговият покровител. Този човек се провъзгласявал за вожд на вождовете, първи сред различните водачи на острова, цар на царете, така да се каже…

И млъкна.

— Какво? — попита Мечо Пух.

Мей се намръщи.

— Цар на царете — повтори тя разсеяно. — Четирима царе владеят четирите легендарни царства, но кой е първи сред тях, кой е цар на царете? В монархическите дела някой винаги стои над другите. Как го избират?

Наведе се над лаптопа си и затърси сред множество снимки, докато не намери нужната — поразителна гръцка ваза.

— Това е древната гръцка ваза, която Джак откри в изгубената Александрийска библиотека. Както виждате, на нея красиво са изрисувани дванайсетте подвига на Херакъл. Виждате ли надписа на гръцки около ръба? Превежда се така:

Тази ваза е спомен за срещата на Четиримата царе по повод Големите игри. Всеки от царете доведе свои бойци, които да го представляват, за да се реши кой да бъде цар на царете.

— Цар на царете — каза Мечо Пух.

— Довели са бойци, които да ги представляват — каза Мей. — Точно както вождовете от Великденския остров. Както и моаи, народът на птицечовеците, е уникален за Великденския остров. Не е известно нещо такова да се е изпълнявало другаде по света.

— Откъде се е взело това състезание? Защо населението на Великденския остров го прави свой ритуал? И, за нашите цели, след като знаем за връзката на хората от Великденския остров с напредналата цивилизация, построила Машината, дали Състезанието за Птицечовека произлиза от тази цивилизация?

— Добре, а какво са тези Големи игри? — попита Стреч и кимна към вазата.

Мей отговори:

— Доколкото знаем, това е мит. Понятието „игри“ в древността е означавало много неща — гладиаторски битки, състезания с колесници, дори атлетични състезания като онези, организирани от древните гърци… които са станали Олимпийски игри.

— При проучванията ми съм попадала само на едно споменаване на Големи игри и то е при Платон — продължи тя. — Той пише, че Големите игри са митична поредица смъртни изпитания, организирани в Долния свят и ръководени от самия Хадес. Разбира се, приех това с едно наум, защото Платон е източник и на легендата за Атлантида.

— Интересно — каза Мечо Пух. — След като ни показа онази страница от книгата на Исак Нютон, която споменава галактиката Хидра, ми хрумна нещо. Ако Нютон, като член на Невидимата колегия, е бил съветник на един или повече от царете на легендарните царства и е бил наясно с астрономическите им познания за галактиката Хидра, може би днешните представители на тези царства биха искали да се сдобият с работите на Нютон. Така че потърсих скорошни търгове на произведения на Нютон.

— И? — попита Мей.

— Има една френска фамилия, много богата, Десакс, която през последното десетилетие е купила няколко оригинала на Исак Нютон. Една от тях е единствената рисунка, правена от самия Нютон в най-известната му книга, „Принципи“. Тази рисунка.

Мечо Пух обърна лаптопа, така че и другите да видят екрана:

Беше нарисувана планета, най-вероятно Земята, от чийто северен полюс стърчеше планина. Около планетата бяха нарисувани няколко елипси и окръжности.

— Нарича се Планината на Нютон — каза Мечо Пух. — Това е мисловен експеримент с гравитация и орбити. Ако изстреляш поле от върха на планината с различни скорости, ще се случат различни неща, заради гравитационната сила. Ако го изстреляш бавно, ще падне на земята. Ако го изстреляш по-бързо, ще полети в орбита около планетата. Ако го изстреляш още по-бързо, ще се измъкне от гравитационното поле на Земята и ще полети в космоса. Миналата година главата на фамилия Десакс, мосю Антони, е купил оригиналната рисунка на Нютон от частен аукцион за двайсет и два милиона долара.

— Двайсет и два милиона? — Стреч подсвирна. — Доста скъпа рисунка.

Мечо Пух се обърна към Мей…

… и млъкна.

Тя го гледаше с широко отворени очи и увиснала челюст.

— Какво? — попита Пух. — Какво толкова казах?

— Фамилия Десакс — каза Мей бавно. — Не бях чувала това име от години. Срещала съм го няколко пъти в началото на проучванията ми. Това е много стара фамилия, много ценена във френското общество, и много тайнствена. Родословието им е наистина старо. Няколко мъже от фамилията са били маршали на Франция. Патриархът, Антони — Тони — Десакс, присъства на няколко кралски сватби в Европа през деветдесетте, което ме кара да се замисля дали не е член на Deus Rex, Земното царство. Не знам дали е така, но тогава смятах, че най-малкото трябва да ги познава. Не знаех обаче, че са купили рисунката на Нютон.

— Не е било съобщено в медиите — отбеляза Мечо Пух. — Открих информацията през френските данъчни служби. Покупката е станала тихомълком.

— Той е потаен човек — каза Мей.

— Точно затова го проучих — добави Мечо Пух. — Антони Михаел Доминик Десакс IV. На петдесет и шест. Оценка за нетното му състояние — дванайсет милиарда долара. Наследил е два милиарда от баща си, но чрез два вида бизнес, мини и корабоплаване, ги е увеличил на дванайсет милиарда. Частната му семейна фирма притежава по света повече от четирийсет мини, които добиват всичко — от въглища до злато и редки минерали. Има две мини в Бразилия и няколко в Южна Африка, но повечето са в Индия, в пустинята Тар или около нея. Що се отнася до корабоплаването, корабната корпорация „Десакс“ строи и реже за скрап контейнеровози и петролни танкери. Строят ги в корабостроителница край Тулуза, а ги режат на частен бряг от четирийсет километра на отдалечено място в Северозападна Индия, провинция Гуджарат, където пустинята се среща с Арабско море.

— Веднъж в новините видях това гробище за кораби — каза Стреч. — Удивително е — огромна редица ръждясващи кораби, изтеглени на брега, които разрязват на парчета и изнасят. Репортажът беше за някакво замърсяване на околната среда, някакъв разлив.

— Точно така — каза Мечо Пух. — „Десакс Шипинг“ наема бедни индийски работници, от които се очаква да режат излезлите от строя кораби. Много често в процеса на работата от корабите в океана изтича масло, арсен и всякакви други отрови. Миналия декември също имаше разлив. „Грийнпийс“ протестира и опита да привлече медийна подкрепа, но „Десакс“ не обичат публичността и въпросът беше решен набързо с обаждане до индийския министър-председател.

Мей отвори снимка на екрана на лаптопа си.

— Господин Десакс също има връзка с нашия символ на Хидра. Преди десет години е купил асирийска статуя на лъв на 3000 години. Самата статуя не е нищо особено — асирийците са оставили много статуи на лъвове — но един от алгоритмите ми за търсене установи, че в основата на тази е издълбан символът на Хидра. Изглежда ето така.

Стреч и Мечо Пух се вгледаха в изображението.

— Прилича на герб — каза Стреч.

— Каква е тази странна планина, която закрива символа? — попита Мечо Пух.

— Никой не знае — отговори Мей.

Мечо Пух се обърна към нея.

— Какво е предназначението на статуята на лъв? Древните статуи винаги са имали предназначение, смисъл. Какво е предназначението на тази?

— Прав си, Захир — каза Мей. — Статуята е една от две еднакви, но близнакът й е изчезнал отдавна. На постамента й има надпис на урду: АЗ СЪМ ХАОС, ЕДИН ОТ ДВАМАТА БЛИЗНАЦИ, ПАЗИТЕЛИ НА ДОЛНИЯ СВЯТ. Според асирийските легенди портите на ада се пазят от два лъва. Името на другия е Страх.

Мечо Пух извади мобилния си телефон.

— Нужна ни е още информация за мистериозния господин Десакс. Ще поискам да ми върнат някои услуги. Ще видя дали разузнавателната агенция на баща ми няма данни за него — да е споменаван във връзка с държавни дела, подозрителни дарения, засечени телефонни разговори… каквото и да е.

След като Мечо Пух излезе от стаята, за да говори по телефона, Стреч каза:

— Понеже търсехме галактиката Хидра, проверих и места, евентуално свързани с нея. Две бият на очи — два града в Централна Азия, и двата се казват Хайдарабад. Единият е в Индия, другият — в Пакистан. И на двете места са открити издялани в камък символи на галактиката.

— Интересно — каза Мей.

Мечо Пух се върна и каза:

— Току-що разговарях с разузнаването на Обединените арабски емирства. Помолих ги да се включат в американската система ЕШЕЛОН — тя следи всички телефонни разговори по света — и да проверят няколко имена: Десакс, Хидра, царство, Долен свят, Йоланте Комптън-Джоунс. Получиха се две попадения още в самото начало. — Погледна бележките си. — Първият разговор, в който са се споменавали някои от думите горе, е засечен преди два месеца. В него мъж с индийски акцент, идентифициран като Сунил Малик, казва: „Това е чудесен екземпляр, господин Десакс, един от най-добрите, които съм виждал. Плочата е от 14-и век преди Христа и е невредима, поради което е и особена рядкост. Това е мечтата на всеки колекционер“.

Мей присви очи.

— Съни Малик…

— Познаваш ли го? — попита Стреч.

— О, да. Може да се каже, че със Съни работим в една и съща област — света на древната история — само че той се подвизава в доста сенчест неин ъгъл — отвърна Мей. — Съни Малик е голям търговец на кървави антики. Освен това е много опасен индивид, шеф на банда и контрабандист на оръжие. Действа от Карачи, Пакистан.

— Кървави антики? — попита Мечо Пух.

— Чувал ли си за кървави диаманти или диаманти от зона на конфликт?

— Разбира се.

— Същото е. Когато нападнат древен град, войнстващите групи от рода на талибаните ограбват музеите и богатите домове и отмъкват всички артефакти и антики, които открият. След това ги продават — „кървави антики“ — на хора като Съни Малик, които на свой ред ги препродават на колекционери на черния пазар. Тази следа си струва да се проследи. А вторият разговор, Захир?

— Вторият разговор е засечен само преди осем дни — отговори Мечо Пух. — Там мъжки глас казва: „Йоланте, обажда се Антони Десакс. Разбира се, че можеш да вземеш нов боец за Игрите. Ще се радвам да те видя следващата седмица“.

— И това е било казано преди осем дни, така ли? Йоланте Комптън-Джоунс и Антони Десакс говорят за замяна на боец в Големите игри? Това означава, че Игрите се провеждат сега…

— Смяташ, че Големите игри на Хидра се провеждат в момента… в царството на Долния свят… и че Йоланте е отвлякла Джак, за да се състезава в тях, така ли? — попита Стреч.

— Точно това смятам — отговори Мей. — Захир, Бенджамин. Може би попаднахме на най-голямото събиране на четирите царства от три хиляди години… и моят син е въвлечен във всичко това. Трябва да открием къде се случва.

— Как? — попита Стреч.

Мей стана.

— Отиваме в Карачи. При Съни Малик. И ще научим какво точно е продал на мосю Десакс.

Долният свят, някъде в Индия

След като останаха живи след вертикалния лабиринт Джак, Алби и Рокси бяха отведени до влака на заложниците и вкарани в тяхната клетка от охраната от въоръжени минотаври. Поради някаква причина, която никой не си даде труд да сподели с Джак, двамата победители — Зайтан и бразилецът Варгас — нямаше да получат наградите си веднага. Това щеше да се случи по-късно.

Плашилото и двамата му морски пехотинци, Астро и Томахавката, също вървяха към клетката си.

— Просто трябва да го кажа — подхвърли Плашилото на Джак, докато крачеха заедно. — Ти си наистина адски гаден кучи син. Да тръгнеш срещу шута беше дръзко.

Джак кимна и каза:

— Човек прави, каквото трябва да направи.

— Плашилото е наясно с това — изсмя се Астро. — Сърцето му спира два пъти по време на откачени мисии, но пак е жив и здрав.

Плашилото продължи:

— Искам само да го кажа сега, защото имам усещането, че нещата ще станат още по-гадни. Ако ни изправят един срещу друг в някоя дупка и ни кажат да се бием до смърт… ами…

— Да се надяваме да не се стигне до това — каза Джак.

Стигнаха до клетката на Плашилото, където чакаше Майка.

— И двамата сте оцелели! — възкликна тя. — Уау! Момчетата ми преживяха още едно древно смъртно изпитание.

Джак каза „довиждане“ и продължи напред.

* * *

Плашилото и Майка го проследиха с поглед и Плашилото каза:

— Това няма начин да свърши добре. Тези игри са игри на елиминиране. Шестнайсет воини, които постепенно отпадат и накрая ще остане само един. Неминуемо ще дойде момент, в който с него ще трябва да се бием. Какво да правя?

Двамата гледаха след отдалечаващия се Джак, който пристъпваше с натежали от умора крака. Майка каза:

— Знаеш какво мисля за тебе, шефе. Ако питат мене, ти си човекът. Няма да се откажеш до последен дъх. Този тип — кимна към Джак — е като теб. В момента може и да не е на служба, за разлика от теб, но преди време беше един от най-добрите. И е решителен. Официалното ми мнение? Ако се наложи вие двамата да се биете очи в очи, можеш да го убиеш… обаче ще ти струва доста сили.

Плашилото гледаше след отдалечаващия се Джак.

 

 

Останалите бойци също бяха вкарани в клетките и отново бяха заключени.

Почти веднага след това в две от клетките пуснаха втечнения камък и убиха заложниците на двамата бойци, загинали в последното изпитание — бразилеца Коразон и индийския командос от МАРКОС.

Когато това отвратително дело приключи, вагоните отново потеглиха по релсите около планината.

Джак извърна очи от току-що залетите клетки със заложници. Не искаше да мисли за това. За да се разсее, се загледа навън през решетките на движещия се вагон.

Алби дойде при него.

— Джак, не знам дали го забелязваш, но аз започвам да виждам закономерност в изпитанията.

— Това са ритуали — отговори Джак тихо, все така загледан навън.

— Да — съгласи се Алби. — Сложни ритуали. Минотавър те напада в килията. Специални убийци с маски на лъв, куче и змия. Шут, маскиран като елен. Тук има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед. Всичко може да е един голям ритуал. Ако разберем какъв е този ритуал, може да подобрим шансовете си за оцеляване.

Влакът постепенно забавяше.

Джак се наведе напред, защото пред очите му, долу, се появи нова арена.

— О, боже… — изпъшка той.

Беше колосална, несъмнено най-голямата арена досега. Алби изпъшка.

— Прилича на Циркус Максимус в Рим.

„Наистина прилича“, помисли си Джак.

Долу имаше огромна писта за надбягвания. Пръстеният манеж беше ограден от каменни стени.

Пистата обаче не бе кръг или овал. Вместо това имаше три прави, успоредни една на друга, чиито краища бяха свързани със завои подобно на буквата S, като последната влизаше в голям черен тунел, пробит в склона на кратера.

Джак хвърли поглед към Плашилото в клетката му.

— Какво мислиш? — попита Плашилото.

— Мисля — отвърна Джак, — че следващото изпитание ще е гадно.

 

 

Миг след това влакът изпъшка и спря.

След малко дойде Вахерон и се обърна към осемте останали шампиони, затворени в клетките.

— Радвайте се, червеи, защото днес ще бъдете удостоени с голяма и рядко предоставяна чест. Преди Петото изпитание да започне по-късно днес следобед всички вие сте поканени на обяд лично от Негово Величество Хадес. Тогава ще бъдат дадени и наградите за последното изпитание. Не може обаче да седнете на една маса с владетеля, изпоцапани с кръв и пот и вмирисани като животни. Почистете се.

До всяка клетка донесоха кофи с вода и дунапренови гъби. Вахерон лично занесе кофата до клетката на Джак.

Усмихна се презрително в лицето му и каза:

— Поради някаква причина ти си удостоен с аудиенция преди обяда.

— Аудиенция? При кого? — попита Джак.

— Един цар пожела да се срещне с теб лично — отговори Вахерон. — Иска те само за себе си.

— Кой цар?

— Неговият. — Вахерон кимна към Е-147. — Поиска ти и минотавърът да се срещнете с него.

— Цар на минотаврите? — учуди се Джак. След това рязко вдигна поглед. — Искам да взема със себе си един от моите хора — добави и погледна Алби.

— На аудиенция можеш да заведеш когото си искаш. Не ме интересува. — Вахерон махна пренебрежително с ръка. — На обяда с Хадес обаче ще дойдеш сам.

Дойдоха да вземат Джак след десет минути — осем минотаври с шарфове в алено и златно през раменете.

След като набързо се бе измил с водата и гъбата, Джак отново бе облякъл тениската с Хоумър Симпсън и си беше обул джинсите. Все така нямаше обувки, така че тръгна бос.

Алби и Е-147 тръгнаха с него.

Джак искаше да вземе Алби по две причини: първо, защото две глави мислят по-добре от една и ако видеше нещо странно, младежът също щеше да го види, и второ, защото искаше да говори с него далеч от любопитни уши, а сега се отваряше чудесна възможност за това.

Поведоха ги надолу по много дълга и много стръмна стълба, която се спускаше по ниската част на планината.

Докато слизаха, Джак каза:

— Алби, искам да ми помогнеш за нещо.

— Разбира се.

— Експлозивът на тила ми — каза Джак. — Докато е там, аз съм техен пленник. Не мога да се махна. Този задник Вахерон използва дистанционно, за да пръсне главите на тези, които уби досега. Това означава, че детонаторът се задейства с радиосигнал. Искам да намериш начин да заглушим този сигнал.

Алби погледна грозния белег на тила на Джак и блещукащия жълт скъпоценен камък, имплантиран там.

— Хммм. Ако имаме заглушаващо устройство, можем да прекъснем сигнала близо до заряда или близо до източника.

— Източника? — попита Джак.

Алби се обърна и вдигна поглед към огромната планина-дворец.

Очите му се спряха на една от крепостите по склона на възвишението, което имаше формата на Айфеловата кула — втората по височина.

— Там — каза и посочи.

Джак проследи погледа му…

… и видя крепостта, която гледаше Алби.

Няколко съвременни антени — радио-, сателитна, за мобилни телефони — бяха монтирани на една от кулите.

— Мисля, че източникът е в една от онези антени — каза Алби. — Не виждам други. Мисля, че има три варианта. Първо, да се заглуши или отстрани устройството от тила ти, второ, да се заглушат или унищожат онези антени, или, трето…

— Да?

Алби сви рамене.

— Да се открадне дистанционното от Вахерон. Вероятно някъде има и друго, но така ще може да се спечели някакво време.

Джак го погледна и се усмихна.

— Винаги съм харесвал начина ти на мислене, хлапе.

 

 

Най-после слязоха от гигантската стълба. На двеста метра пред тях се простираше широко равно място, което стигаше до мрачна и потискаща постройка: тъмна арка, като крепост, в западната стена на кратера.

Изглеждаше невероятно — две високи стени с бойници от двете страни на колосална порта. Огромната желязна решетка, която преграждаше портата, сега беше вдигната, а зад нея към тъмнината водеше павиран път.

Пред гигантската порта стоеше самотна фигура, която в сравнение с древната постройка приличаше на мравка.

Беше минотавър, огромен, с широки рамене и дебел врат.

Дори от това разстояние Джак виждаше, че рогатият шлем на главата му е по-добре направен от шлемовете на обикновените минотаври. Освен това този беше с широка пурпурна роба със златни ръбове.

Е-147 се поколеба, обърна се към Джак и каза:

— Това голям момент за Джак и Е-147. Това минотавър цар.

 

 

Аудиенцията на Джак с царя на минотаврите се проведе пред отворената паст на портата под мрачната арка.

Джак спря пред минотавъра цар.

Отблизо забеляза, че шлемът му е покрит с изящни орнаменти и инкрустиран с рубини и сапфири.

Царят свали шлема си и Джак видя неандерталското му лице, широко и космато.

Очите му обаче бяха като лазери. Блестяха от интелигентност.

— Поздравления, боецо — каза царят. — Аз съм Минотус, владетел на минотаврите.

— Аз съм Джак Уест. Това е моят приятел Алби Калвин. А това е…

— Е-147 — довърши царят на минотаврите. — Знам. Той е причината да поискам да се срещна с Джак Уест.

Джак погледна Е-147, който наведе глава.

Минотавърът каза:

— Джак Уест спаси живот на Е-147 при изпитание. Това необикновено. Защо Джак Уест направил това?

Джак го погледна изненадано. Беше се питал защо главата на армията минотаври на Хадес би искал да се срещне с него, но не бе очаквал това.

— Не исках да умре — каза просто.

Сега Минотус наклони глава.

— Защо Джак Уест загрижил за минотавър? Минотавър долна твар. Минотавър мръсен роб. Живот на минотавър не струва колкото кал по обуща на Джак Уест.

При тези думи Джак се намръщи.

— Е-147 не искаше да умре. Съжалих него. И не е долна твар. Никой не е долна твар, дори да е минотавър.

Очите на Минотус се разшириха, сякаш Джак бе казал нещо светотатствено.

Той погледна за момент настрани, после отново се обърна към Джак.

— Дванайсет хиляди години минотаври служат на царе на Долен свят. Някои царе добри и справедливи. Други зли и жестоки. Работа на минотавър цар трудна. Трябва балансира между желания на цар Хадес и нужди на минотаври. Много зависи от нрав на цар на Долен свят. Този цар, този Хадес, добър. Суров, но справедлив. Добър за минотаври. Мисли минотаври за добри слуги, не роби. Дори казал ми, че след тези игри остави минотаври да живеят свободно в Долен свят. Негови синове обаче не справедливи. Синове жестоки. Негов първи син и наследник, принц Дионисий, много жесток. Убива минотаври за забава. Убива минотаври, когато пиян. Понякога излиза на лов за минотаври с Вахерон и по-млад брат, Зайтан. Когато Хадес умре и Дионисий стане цар на Долен свят, за минотаври дойде лошо време.

Царят на минотаврите наведе глава и заби поглед в земята, замислен за мрачното бъдеще.

Джак го наблюдаваше внимателно.

— Защо всъщност ме извика тук? — попита той. — Защо поиска да се срещнеш с мен?

Царят на минотаврите вдигна глава и погледна Джак в очите.

— За дванайсет хиляди години, три Големи игри, никой боец не спасявал живот на минотавър в изпитание. Никога.

Минотус беше малко по-висок от него и Джак изведнъж видя нещо — в този неандерталец, получовек или каквото беше — имаше нещо, което притежава дори най-долното същество.

Видя гордост.

— Джак Уест направил точно това — продължи царят. — Като цар минотавър, поискал срещне този човек, този Джак Уест, и от име на минотаври благодари, че спасил Е-147.

Протегна косматата си ръка. Джак я стисна.

— Желае на Джак Уест добър късмет на следващи изпитания — каза Минотус. — Моля прости мои минотаври за каквото прави в изпитания. Те трябва върши работа, за която учени. Да знае обаче, други роби на Долен свят на твоя страна.

 

 

След като аудиенцията приключи, Джак, Алби и Е-147 бяха придружени от охраната от минотаври до планината-дворец.

Джак се изкачваше по стълбите, потънал в мисли.

— Какво мислиш? — попита Алби.

Джак присви очи към планината-дворец над тях.

— Мисля, че всичко това… Игрите, тази планина… би трябвало да се върти около много големи неща. Древни ритуали и династии, далечни галактики и така нататък. — Обърна се към Алби. — Няма ли да е странно, ако ситуацията се преобърне заради дребен жест на милост към нисш минотавър?

След няколко минути стигнаха до мястото, откъдето се стигаше до влака със заложници.

Там Джак се раздели с Алби и Е-147. Отведоха ги до клетката във вагона, а той продължи да се изкачва по стълбата, за да присъства на обяда с Хадес.

Придружен от охрана от минотаври, все още с мръсната тениска и бос, Джак влезе в трапезарията на господаря на Долния свят.

Огледа величествената зала с високите тавани и мраморни подове. Погледът му се спря на множеството картини и статуи, и разбира се, на гербовете на четирите легендарни царства:

Вгледа се в тях. Видя пирамидите в герба на Земя, водния град в герба на Море, планините в царството на Небето и символа на Хидра зад планината-дворец в царството на Хадес, в което се намираше в момента.

Гигантската статуя в средата на залата, изобразяваща борбата на Херакъл с критския бик, също привлече вниманието му.

Това беше известна статуя, която можеше да се види в обществените паркове на много места по света, от Тюйлери в Париж до Хайд Парк в Сидни. Джак беше виждал различни нейни версии многократно. Сега обаче я гледаше с други очи. След собствените си срещи с бикоглавите получовеци някак се чувстваше близък с Херакъл.

До входа имаше бюст на древен цар. Мъжът със строг поглед, изваян от камък, носеше същата корона, която сега носеше Хадес.

„Предишен цар на Долния свят“, помисли си Джак. На постамента на бюста бяха изписани думите:

EVRYSTHEVS

DIS PATER

— Обзалагам се, че и ти си бил задник — промърмори Джак на бюста.

— Гарантирам, че е бил — обади се Плашилото, който застана до Джак, придружаван от двама минотаври. — Какво значи „Dis Pater“?

— „Dis“ е друго наименование на ада или Долния свят. Тоест, означава Баща на Долния свят. Господар на ада.

Изчакаха до вратата към трапезарията, докато към тях се присъединиха Грегъри Бригам и другите бойци.

Бригам беше облечен подобаващо за случая, с пълна парадна униформа. С парадна униформа беше и бразилският сержант Варгас, който, заедно със Зайтан, беше спечелил Четвъртото изпитание.

Джак не се бе преоблякъл.

Дори да имаше други дрехи, не би си направил труда да се преоблече. Бяха го отвлекли и го бяха принудили да се бори за живота си. Нямаше намерение да се издокарва пред когото и да било. Дори му харесваше, че е бос.

Плашилото също не беше сменил дрехите си и още беше с мръсната бойна униформа.

Аристократичните гости вече бяха настанени около масите и когато бойците влязоха в залата, станаха и започнаха да аплодират.

Масата на Хадес беше поставена на подиум. Той също се изправи и заръкопляска при влизането на бойците. Зад него, бдителен както винаги, стоеше бодигардът му, боецът с маска на куче.

— Един от другите спомена, че най-добрият боец на Хадес бил куче — каза Плашилото. — Казвал се Цербер, както кучето на Хадес в гръцките митове.

Джак му хвърли кос поглед.

— Морски пехотинец, който знае гръцките митове? Ти не си типичен морски пехотинец, нали?

— Нямам представа.

Джак видя Мефистофел, застанал недалеч от Хадес.

Малкият червен шут го гледаше свирепо. От очите му струеше омраза. Никак не се радваше на факта, че беше надхитрен и пленен във вертикалния лабиринт.

„Създадох си враг — помисли Джак. — Смъртен враг. При това опитен убиец.“

Въведоха бойците в залата.

Докато крачеха напред, Джак видя големия телевизионен екран със списъка:

За първи път прочете имената на всичките шестнайсет бойци. Имената на осем от тях вече бяха задраскани.

„Мъртвите“, помисли си.

До две от имената беше написано „МИНО“. Това явно бяха двамата бойци, убити и заменени от белязаните със златно минотаври в самото начало. Сега и те бяха мъртви, така че целите редове бяха задраскани.

Когато мина покрай Джак, Плашилото каза:

— Елиминират ни, един по един.

— За тяхна радост и забавление — съгласи се Джак.

— Бъди нащрек, Ловецо. Още не сме мъртви — каза Плашилото, докато го водеха към мястото му до неговия покровител, достолепен на вид мъж със сива коса и елегантен костюм.

 

 

Джак, майор Бригам и бразилецът Варгас бяха заведени до маса, на която седяха Йоланте, католическият кардинал и още един мъж — хубав, русоляв, наближаващ петдесетте, който много приличаше на Йоланте.

Джак не им обърна внимание, защото последният човек на масата скочи от стола си и се хвърли в обятията му.

— Татко! — възкликна Лили.

Беше с красива дневна рокля на цветя, стилни обувки на високи токчета и гримирана — пълна противоположност на Джак с мръсната му тениска и босите крака. Изглеждаше наистина страхотно, без съмнение, но и сексапилът й беше умишлено подчертан, сякаш я излагаха на показ пред знатните гости.

Докато се прегръщаха, той прошепна:

— Добре ли си, дете?

— Засега. Виж кой седи при Хадес.

Джак погледна към масата на Хадес… До Хадес седяха Дион Десакс и Зайтан.

Джак си спомни думите на царя на минотаврите за жестокия първороден син и наследник на Хадес принц Дионисий.

— Дионисий… Дион. — Джак се намръщи. — Симпатягата от Станфорд? Онзи, с когото излизаше?

— Да — отвърна Лили с горчивина. — Той е син на Хадес. Знаел е коя съм през цялото време.

Пуснаха се и седнаха.

Йоланте представи хората на масата.

— Майор Грегъри Бригам, капитан Джак Уест младши, сержант Виктор Варгас, представям ви на вашия покровител… — посочи русия мъж — моя брат Орландо, херцог на Авалон, патриарх на Deus Rex и цар на благородното и древно Царство на Земята.

Варгас се поклони и почтително стисна ръката на Орландо.

След като потупа фамилиарно Бригам по рамото, владетелят на Земното царство протегна ръка на Джак.

— Прославеният капитан Уест. Петият най-велик воин. За мен е истинско удоволствие.

Джак не посегна да стисне ръката му и я остави да виси във въздуха.

— Срещнах твоя предшественик, руснака Владимир Карнов, потомък на Романови и тогава глава на вашето семейство. Познавах го като Хищника. Надупчих го със сто патрона едрокалибрени зенитни куршуми. Стана на пихтия. И на мен ми е приятно да се запознаем.

Джак седна на масата и остави Орландо прав, с протегната ръка.

Грабна едно хлебче и го захапа.

— Е, добре… — каза Орландо и погледна Йоланте многозначително.

Тя сви рамене.

— Все пак го отвлякохме, скъпи братко, нали?

Докато се хранеше, Джак забеляза, че бразилецът, сержант Варгас, води съсредоточено разговор с кардинал Мендоса, шепнешком.

Почукване по чаша привлече вниманието на всички. Хадес, на главната маса, се изправи.

— Колеги владетели, господа, дами, бойци, добре дошли. Шестнайсет храбри мъже започнаха тези Игри, сега имаме само осем. Чака ни Петото изпитание и открай време то е най-дългото и най-тежкото изпитание на Големите игри. Днес няма да е по-различно. Нашето Пето изпитание несъмнено ще бъде най-смъртоносното и мъчително за нашите безстрашни герои, поради което те заслужават да получат аплодисментите ни и да напълнят стомасите си. Също така е време победителите в Четвъртото изпитание да поискат наградите, които им се полагат.

Джак усети как кръвта му изстива.

Беше забравил тази част.

В този момент някой от победителите можеше да поиска живота му и той не би могъл да направи нищо по въпроса.

Двамата победители от вертикалния лабиринт станаха — Варгас и Зайтан, вторият син на Хадес.

Хадес им каза:

— След Четвъртото изпитание двамата донесохте по една златна сфера. Поради това всичко, което е по силите ми да ви вам, ще ви бъде дадено. От вас се иска да го назовете.

Погледна Зайтан.

Зайтан се поклони ниско.

— Господарю, бих желал да бъда освободен от следващото изпитание.

Присъстващите кимнаха с разбиране. Мъдър избор.

Хадес каза:

— Така да бъде. Освободен си от Петото изпитание. — Погледна Варгас. — А ти, боецо? Каква да бъде твоята награда?

Сержант Варгас стана. Дълго време гледа Джак изпитателно, право в очите, и Джак си помисли, че това е краят.

Вече не летеше под обхвата на радарите — действията му през последните две изпитания бяха доказали, че е заплаха — и сега бразилецът гледаше на него точно така — като на съперник, който трябва да бъде елиминиран.

Реши, че това вероятно е била темата на напрегнатия разговор шепнешком между Варгас и Мендоса.

Бразилецът заговори, без да отделя поглед от Джак.

— Ваше Величество — каза той, — аз също бих искал да бъда освободен от Петото изпитание.

Джак изпусна дъха, който бе стаил.

Веднага обаче се замисли за друго — какво толкова включваше Петото изпитание, че тези двама добре информирани бойци да предпочетат да го избегнат, вместо да поискат друга награда?

— Много мъдър избор — отвърна Хадес и кимна на Зайтан и Варгас. — Той показва класическо разбиране за историята на Игрите. Бойното състезание, каквото е Петото изпитание, е изпълнено с опасности. Двама бойци в миналото също са използвали тази награда, за да го пропуснат и да насочат енергията си към критично важните следващи изпитания. Аз самият винаги съм казвал, че само боец с класическо образование би могъл да спечели Игрите.

Промени позата си.

— След края на Петото изпитание ще положим златните сфери в малкия храм на върха на тази планина. След церемонията Игрите ще навлязат във втората си фаза, която ще бъде различна от видяното досега. Сред нас останаха осем бойци. Следващото изпитание ще определи колко от тях ще продължат във втората фаза. — Изгледа един по един всички бойци. — Моля не ме ненавиждайте за това, че ви подлагам на такива тежки опасности. Целта ми не е да смажа най-великите герои на света. Целта ми е да ги открия. Насладете се на обяда си, защото може да се окаже последен за вас.

Хадес седна и всички започнаха да се хранят.

Джак огледа присъстващите. Беше стъписан и объркан. Стори му се, че потракването на приборите и разговорите изобщо не са били повлияни от неотдавнашното кръвопролитие, което — по всичко личеше — щеше да продължи.

Католическият кардинал до Йоланте се обърна към него:

— Капитан Уест, простете, но се чувствам много странно да седя тук с вас.

— Защо?

— Защото, макар и да не сме се срещали никога, имам чувството, че ви познавам. От дълго време следя кариерата ви. Прочел съм толкова много поверителни документи за вас, още от времето, когато излязохте от усамотението си с дъщерята на Оракула на Сива, до когато открихте Седемте древни чудеса и убихте колегата ми Франциско дел Пиеро.

— Той беше невероятен задник, който… — заговори Джак.

— … когото хвърлихте в реактивен двигател.

— … който получи каквото заслужаваше.

— Отец дел Пиеро беше всеотдаен. — Мендоса поклати глава. — Беше вярващ. Като мен.

— Всеотдаен към какво? — попита Джак. — Към това тук? Към богатите задници, които управляват света?

— Управляващите елити не управляват, защото искат — възрази Мендоса. — Управляват заради чувството си за дълг.

Джак посочи с жест обядващите наоколо.

— Тези тук не страдат особено заради този дълг. — И нападна кардинала: — И аз съм чел документи за теб, кардинал Мендоса. Знам кой си. Според документите ти си член на Група Омега, на католическата църква и експерт по „Трисмаги“. Кажи ми, какви са те?

Мендоса кимна бавно.

— Както вече си разбрал, католическата църква е само настоящото име на култ на свещеници, оцелял повече от пет хиляди години, още от египетски времена. Този култ е посветен на слънцето и звездите, и на мъдростта на древната цивилизация, живяла някога и процъфтявала на тази земя. Това е цивилизацията, построила Сфинкса и пирамидите, каменните кръгове в Англия и трите тайни града, Туле, Атлас и Ра. Цивилизацията, която ни е дала двете свещени дървета и самия Камък на живота. Групата Омега е малък елит в Църквата, който в продължение на повече от пет хиляди години, през войните и глада на Тъмните векове, е опазил най-същественото древно познание на тази невероятна цивилизация.

— И какво точно е това най-съществено познание на тази цивилизация? — попита Джак.

— Познанието за Събитието Омега. Краят на всички неща.

— Искаш да кажеш, краят на света?

— Искам да кажа, краят на всички неща — натърти Мендоса. — Нашият свят е външна точка на един много голям космос, капитане. Важна точка, разбира се, но все пак част от едно по-голямо цяло. Групата Омега пази познанието на древните за края на цялата вселена.

Джак се облегна на стола си.

— Края на цялата вселена. — Хвърли поглед към Йоланте.

— Живеем в знаменателно време, Джак — каза тя. — Време, в което човечеството доказва, че струва нещо. Завъртането на Тартар, Тъмната звезда… това бяха първоначални тестове, предварителни задачи, които да покажат на този, който наблюдава, че на Земята все още има интелигентен живот.

— На мен не ми приличаха на първоначални тестове — отбеляза Джак.

— Не е трябвало да са трудни, Джак — продължи Йоланте. — Оказаха се такива, защото древното познание за Златния пирамидион и Машината беше загубено и трябваше да бъде открито отново. Знанието за Големите игри не е губено никога и затова сега нещата са други.

Кардинал Мендоса се намеси:

— Трите предишни преминавания на галактиката Хидра са били само проучвателни, за да се провери доколко сме достойни. Тоест трите игри в чест на тези преминавания са били само малки изпитания за човечеството. Станали са през 10 000 година, през 2700 година и през 1250 година преди Христа и са спечелени съответно от Озирис, Гилгамеш и Херакъл. Този път всичко е различно, защото сега приближаването на галактиката Хидра е предвестник на събитието Омега.

— За което групата Омега знае? — попита Джак.

— Да. — Кардинал Мендоса се наведе напред. — Капитане, слушай ме внимателно. Всички знаем, че вселената се разширява. Нютон го е знаел. Айнщайн го е знаел. Съвременните телескопи го доказаха. Малцина обаче си дават сметка, че когато вселената се разшири до своя максимум, започва да се свива. Това свиване завършва в крайната единичност — колосална имплозия на цялата материя на вселената в една-единствена черна дупка… която учените грубо наричат Голямото смачкване. През вековете вселената преминава през непрекъснат цикъл от Голям взрив, разширяване, до свиване, Голямо смачкване. Всяко Голямо смачкване е като сърцевината на ядрена бомба, която се свива в себе си — в един миг то унищожава вселената, в следващия причинява поредния Голям взрив и така цикълът продължава. Както и да го наричаш — крайна единичност, универсална имплозия, Голямо смачкване — това е събитието Омега. Великата древна цивилизация е знаела за този катаклизъм, но също и как да го предотврати.

— А трисмагите? — напомни Джак. — Какво означава това? Трима магьосници?

Отговори Мендоса:

— Това е буквален превод, да — Трима магьосници. Обаче в по-старо време всеки човек с познания е бил смятан за магьосник. Мисли за тях като за тримата най-възрастни, посветени в знанието на Древните, трима души, които познават най-ценната мъдрост на онази цивилизация.

— Те тук на Игрите ли са? — попита Джак и се огледа.

— Не — отвърна Мендоса. — Те са пазителите на трите свещени града, пазители на онези удивителни места. Понякога се събират, за да предадат познанието си. Тримата мъдреци, отведени от звездата при новородения Христос, са трисмагите на онова време. След края на тези игри трисмагите на нашето време… да се надяваме… ще ни преведат през кошмарното събитие Омега.

В този момент братът на Йоланте Орландо, цар на Земята, се обади:

— Кардинале, както винаги си прекалено мрачен. — Стовари чашата си на масата, при което част от виното се разля. Беше явно пиян. — Не засенчвай с облаци тези игри. Сега е време да празнуваме, не за гадания. Игрите ще бъдат спечелени, златните ябълки ще бъдат поставени на място в двата храма на върха на планината, царят победител ще бъде посветен в Мистериите и светът ще бъде спасен. А пък за смъртта и осакатяванията… Аз лично не знам по-голямо удоволствие от това да гледам как способни мъже се режат един друг на парчета.

Допи виното си на една глътка и рязко стана.

Йоланте, кардиналът, майор Бригам и Варгас незабавно почтително скочиха на крака. Джак и Лили не станаха.

— В момента обаче трябва да отида до шибаната тоалетна — каза Орландо.

Джак също стана.

— Заведи и мен. Аз също трябва да отида.

— Ще минем по живописния маршрут — каза Орландо, когато с Джак се отдалечиха от масата.

С леко накуцване Орландо поведе Джак на терасата пред трапезарията. Тя като че ли минаваше по целия периметър на планината и по нея човек би могъл, мислеше си Джак, да я обиколи изцяло.

Орландо запали цигара, докато Джак разглеждаше огромния кратер на Долния свят.

Вдигна очи и видя камуфлажната мрежа, закриваща цялото небе. Простираше се от върха на планината надолу към периферията. Пропускаше някаква слънчева светлина. Джак забеляза, че слънцето е високо в небето.

Долу се виждаше широкото цилиндрично подножие на кратера.

Там някъде в ниското и малко вдясно беше стенният лабиринт, а отпред — арената, подобна на Циркус Максимус. Вляво, също долу, в основата на кратера, беше мрачната арка към града на минотаврите.

— Каква е тази арка? — попита Джак. Престори се, че не знае.

— Зад нея живеят всички минотаври — отговори Орландо. — Мръсни долнопробни твари, които живеят мизерно. Там, зад портата, има цял град. Но иначе работят добре. Това им го признавам.

В опиянението си Орландо бе станал доста бъбрив. Ако го караше да говори, Джак би могъл да измъкне от него някаква полезна информация.

— Те ли са изкопали този кратер? — попита Джак и вдигна очи към двореца.

— О, не, за бога — отговори Орландо. — Не са достатъчно умни за такова нещо. Те са невежи животни. Неандерталци. Всичко тук е построено много отдавна, от цивилизация, много по-напреднала от нашата. Минотаврите са роби на Хадес, негова армия от получовеци и източник на всички митове за адските слуги на Сатаната.

Дръпна от цигарата си.

— Вършат черната работа тук и се радват, че имат тази възможност. Вахерон е измислил всички арени и лабиринти за игрите, а минотаврите са ги построили под негово ръководство.

— Това е огромна логистична операция — отбеляза Джак. — Откъде са намерили толкова много материал?

— Внасят всички хранителни продукти, транспортни средства и строителни материали през западната рампа.

Джак не откъсваше поглед от кратера. Опитваше се да изглежда спокоен, да не издаде целта си.

Западна рампа…

Спомни си какво му бе казал Е-147 — че единственият изход по суша от това място бил някъде в града на минотаврите. Вероятно бе имал предвид същото, което и Орландо.

— А вие, царете, как идвате тук? — попита той небрежно. — Със самолет?

След като измина доста голямо разстояние по терасата, Орландо отвори врата, водеща отново вътре.

— А как иначе да стигнеш до тази забравена от бога дупка? Летим с хеликоптери от една мина на Хадес, която е в района. На една от крепостите в горната част на планината има площадка за кацане. Четиримата царе са и членове на борда на минната компания на Хадес, така че едно пътуване до Индия, като това сега, минава за инспекция на предприятията. Криене пред очите на всички, както се казва. Надяваш се да намериш начин да се измъкнеш, а? Не разчитай на това, капитане. Шансовете да напуснеш това място жив са минимални. Моят съвет към теб е: бий се добре и умри достойно.

Минаха по къс коридор и стигнаха до тоалетната.

 

 

В трапезарията Шейн Скофийлд, Плашилото, седеше с покровителя си, царя на Морето Гарет Колдуел.

Колдуел беше прехвърлил шейсетте, имаше пригладена сребриста коса и тен на човек, който играе много тенис. Като домакин беше изискан и елегантен.

На масата с Плашилото седяха още двама бойци — морският „тюлен“ Дешон Мънро и оперативният офицер от Делта Форс Джеф Едуардс.

Когато обядът наближи края си, покровителят им стана и се ръкува с всеки от тях.

Плашилото не обърна особено внимание на ритуала, докато Колдуел не стисна ръката му и тайно не мушна нещо в шепата му.

Беше малка спринцовка, пълна със странна червена течност. На етикета пишеше: HYPOX-G4-62.

Плашилото знаеше какво е това. Всеки войник знаеше. Представляваше висококислородна добавка за кръв, която дава на боеца допълнителна издръжливост на бойното поле, като повишава съдържанието на кислород в кръвта му. Това беше военният еквивалент на анаболните стероиди.

Плашилото никога не бе ползвал този препарат, но познаваше хора, които бяха. Изтощението е най-големият противник на бойното поле, а Хипокс, както го наричаха войниците, ги поддържаше заредени с енергия и нащрек в продължение на дълги часове.

Колдуел се усмихна на Плашилото.

— Малък помощник, в случай че имаш нужда. Може да се окаже, че това е разликата между живота и смъртта. Желая ти късмет.

 

 

В кабината на тоалетната Джак спусна дъската на клозетната чиния и седна, благодарен за момента самота, през който би могъл да се съсредоточи.

Хиляди неща минаваха през главата му.

Хадес. Големите игри. Планината в кратера, покрит с камуфлажна мрежа. Минотаврите и техният град, зад онези порти. Убийците с маски на лъвове, Хаос и Страх. Шутът убиец Мефистофел.

Части от скорошни разговори:

Мендоса обяснява за края на вселената.

Орландо казва, че пристигат тук с хеликоптер от мина в Индия.

И странните думи на Хадес, че само класически образован боец може да спечели Игрите.

Чу затваряне на врата и вдигна глава. Двама мъже влязоха в тоалетната. Разговаряха.

Първият коментираше: „… последното изпитание беше просто бри-лянт-но! Брат ти Зайтан беше огън. А Мефисто направо позеленя, когато Петият воин го хвана. Този шут е коварен и много рядко се случва някой да го надхитри. През втората фаза ще гони Уест“.

— Ако Уест оцелее след Петото изпитание, Джордж — каза другият и Джак позна гласа на Дион Десакс, сина на Хадес. Задникът, който се бе домогвал до Лили в Станфорд. Стояха пред писоарите.

Другият, Джордж, каза:

— Не знаеш и половината, Дион. Следващото изпитание е сериозно, ама наистина. Гледах, когато Вахерон пусна пробна серия преди месец. Арената, разбира се, преследващата глутница. Ще е кошмар. Направо брилянтно!

— Вахерон се е справил добре със задачите си — отвърна Дион. — Чух някой да казва, че ако Игрите са успешни, за благодарност Орландо ще му даде сестра си, Йоланте, за жена.

— Вахерон отдавна мечтае да се сроди с аристократична фамилия — отбеляза Джордж. — Това е най-голямото му желание. Много разчита на тези игри.

Млъкнаха за момент, за да се доизпикаят.

— Гадно за заложниците, нали? — каза Джордж след малко.

Джак се намръщи, когато го чу.

— Какво може да се направи? — каза Дион. — След Петото изпитание от тях няма да има повече нужда. През втората фаза бойците остават сами, така че да се убият заложниците е съвсем разумно.

— Знам, но…

— Стига, Джордж! Не мисли за заложниците като за хора. В голямата схема на нещата животът им не означава нищо. Би трябвало да са доволни, че умират заради нещо важно.

Двамата закопчаха панталоните си и излязоха от тоалетната.

Джак остана в кабината още няколко минути, за да им даде възможност да се отдалечат.

Когато излезе, в погледа му се четеше решимост.

Сега вече не ставаше дума просто да оцелява в изпитанията, за да предпази приятелите си.

Сега трябваше да измисли какво да предприеме след следващото изпитание, защото в края му, колкото и добре да се представеше, Алби, Скай Монстър — да не говорим за заложниците на Плашилото — Астро, Майка и Томахавката — щяха да бъдат убити.

„Какво, по дяволите, да направя?“

Върна се в трапезарията.

Докато минаваше през вратата, пред него се изпречи висок мъж.

Майор Грегъри Бригам.

— Ти си опасен — каза му Бригам и впери в него нетрепващ поглед.

— Така ли? — отвърна Джак.

— Когато всичко това започна, беше като гръмнат, не знаеше нищо. Като елен пред фарове. Обаче се учиш бързо. Това значи, че си опасен. Не се обиждай, но когато спечеля следващото изпитание, ще поискам да взривят шибаната ти глава.

Бригам мина покрай Джак, като блъсна рамото му, за да го отстрани от пътя си.

— Не се обиждам — каза Джак след него.

Върна се при масата и седна до Лили.

— Татко? — каза Лили загрижено. — Добре ли си?

Джак се наведе към нея и прошепна:

— След това изпитание ще убият всички заложници. Можеш ли да направиш нещо за мен по време на изпитанието?

Лили го погледна и за първи път от два дни се осмели да се надява. Това беше Джак Уест, когото познаваше.

— Разбира се. Стига да мога.

— Добре. Време е да измъкнем нашите хора от това място.

Каза й какво иска от нея и тя кимна и каза:

— Няма да е лесно, но ще опитам.

След малко охраната взе Джак и го отведе да се състезава в Петото изпитание.

 

 

След като бойците излязоха, трапезарията се изпразни почти веднага, защото знатните особи бързаха да заемат местата си в ложата, за да проследят развоя на Игрите.

Йоланте се канеше да отведе Лили натам, когато при тях дойдоха трима млади мъже.

Бяха Дион, приятелят му Джордж и братът на Дион, боецът от Долния свят Зайтан.

— Йоланте — каза Дион. — Нали не възразяваш преди да започне Петото изпитание да покажем на Лили по-забележителните места в двореца?

Йоланте изгледа недоволно тримата принцове. Лили виждаше, че не иска да го прави, но Дион, наследникът на Хадес, очевидно беше с по-висш ранг от нейния.

— Разбира се, че не, Дион — отговори Йоланте.

Излязоха от трапезарията и се качиха на вътрешен асансьор, който се спусна през планината.

— Лили, това е брат ми, Зайтан — каза Дион. Зайтан беше по-ниска, по-мускулеста версия на Дион — с квадратна челюст и красив.

Зайтан огледа Лили похотливо.

— Тя е точно каквато я описа, братле. Зряла.

— Наистина! — отвърна Дион.

Асансьорът спря и принцовете поведоха Лили през грубо изсечени проходи.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Баща ми и гостите му са толкова стари — отговори Дион. — Не само на възраст, но и като манталитет. Отиваме там, където са младите.

Излязоха на релсите зад влака със заложниците. Лили опита да види клетката с техните хора, но от този ъгъл нямаше как. Когато обаче погледна надолу, видя странна на вид писта, явно за предстоящото Пето изпитание.

Влязоха в друг проход и след малко излязоха в голяма зала.

Лили спря смаяна.

Намираха се в тъмница, огромна старинна тъмница.

В стените имаше вкопани сводести ниши, някои закрити с парцаливи завеси, други затворени с ръждясали решетки. Навсякъде се виждаха машини за изтезания — в нишите, по стените, някои висяха от тавана.

Имаше най-различни — трошачки за кости, клетки над горящ огън, запалени главни, саркофази с шипове. Мястото беше осветено от огнища, които му придаваха наистина пъклен вид.

Дион се засмя.

— Има си причина Долният свят да се слави с наказанията и проклятията си. Добре дошла в прословутата тъмница на Хадес.

Някои от принцесите от обяда също бяха дошли в тъмницата — преспокойно пиеха вино, седнали на уредите.

И тогава Лили видя минотаврите.

Три скимтящи същества бяха оковани за едната стена, с високо вдигнати над главите ръце. Горящи главни висяха от тавана на сантиметри от вкаменените им лица. Ако помръднеха дори малко, носовете им щяха да се опърлят.

Дион застана пред тях, без да им обръща никакво внимание.

— Лили, мислех си — каза й — за бъдещето. За нашето бъдеще.

— Сигурно се шегуваш — отвърна Лили.

Дион се усмихна и небрежно бутна главнята в лицето на най-близкия до него минотавър.

Остави я да се люлее. Нещастникът започна да диша учестено.

Дион погледна Лили изпитателно.

— Не го знаеш, но си парче и половина. В моя свят няма по-голяма награда от красивата гадателка на Сива.

Лили беше ужасена, но не и изплашена.

— И няма по-голям страхливец от мъж, който изтезава безпомощно същество, оковано за стена. Ти си побъркан.

Дион грабна един ръждясал меч, провери тежестта му в ръката си…

… и с пълно безразличие го заби в корема на беззащитния минотавър. Уби го.

Лили стисна зъби — сега беше повече гневна, отколкото ужасена.

Дион измъкна меча от безжизненото тяло на минотавъра и се загледа замислено в кръвта по острието.

— Поисках ръката ти от баща си и мисля, че ще ми я даде.

— Ще даде мен на теб? Твоят баща? Наистина си побъркан!

Дион се засмя, после каза:

— Обичайно е към средата на Игрите Хадес да раздава подаръци на благородниците — титли, земя, съпруги. Знам, че е обичайно младите мъже да искат ръката на момиче от бащата на момичето, но, да бъдем честни, няма да е уместно човек с моето положение да иска от твоя баща каквото и да било.

Лили поклати глава.

— Кое те кара да мислиш, че ще се омъжа за теб?

— О… според мен… ето… това би могло — каза Дион и дръпна една от завесите…

… и откри ниша в стената.

В нишата, точно като минотаврите, беше окован Алби. От двете му страни застанаха принцовете Зайтан и Джордж.

Лили се спусна напред, но Дион сграбчи ръката й и я спря.

Алби трепереше, увиснал на стената, отчаяно опитваше да не се движи, за да се предпази от огнената главня на сантиметри от лицето му.

Дион продължи:

— Живеем във велико време, Лили. През следващите няколко години ще се случат монументални неща и в тях основна роля ще играят четиримата царе._ Аз ще съм един от тези царе_, и то доста по-скоро, отколкото възнамерява природата.

Лили погледна стъписана Дион, после Зайтан.

— Планирате да убиете баща си? Хадес? Вие двамата?

— С брат ми сме на едно мнение по въпроса — отвърна Дион. — Баща ни… колкото и да е корав… е в плен на идеите за дълг и справедливост. В продължение на хиляди години господарят на Долния свят е будел страх, а сега е само уважаван, защото спазва старите ритуали. Не. От Хадес трябва да се страхуват. Самото споменаване на името трябва да предизвиква ледени тръпки от ужас. Когато аз взема тази титла и брат ми ме подкрепи, всички ще се страхуват от мен — царе, простолюдие, робите минотаври и най-вече жена ми, която ще ми роди много деца. Когато му дойде времето, в края на тези игри, баща ми ще претърпи нещастен инцидент. Аз ще се кача на трона му и ще управлявам царството с желязна ръка.

Дион застана пред обляния в пот треперещ Алби. Вдигна ръка и я доближи до главнята пред лицето му.

— Лили, скъпа. Ти ще бъдеш моя жена. Ще бъдеш моя жена и ще пазиш тайната ми, защото мога да открия приятелите и близките ти навсякъде по света, да ги докарам тук и да ги изтезавам по този или всеки друг начин.

С внезапно — и неочаквано — движение Дион отключи веригите на Алби и го остави да се свлече на каменния под. Младежът дишаше тежко — но беше свободен.

Дион клекна пред Алби.

— А ти, Алберт, не можеш да издадеш тайната ми, защото след края на следващото предизвикателство ще бъдеш ликвидиран.

Обърна се към Джордж и каза:

— Върни го в клетката му.

Подаде ръка на Лили.

— Ще се оттеглим ли заедно до ложата за зрителите?

Този път, колкото и бясна да беше, Лили хвърли последен отчаян поглед на Алби и неохотно улови Дион под ръка.