Матю Райли
Четирите легендарни царства (7)

Тайна история II
Истинската история на света

Нютон не е първият от ерата на разума. Той е последният от магьосниците, последният от вавилонците и шумерите, последният велик ум, който гледа видимия и интелектуалния свят със същите очи, с които и онези, започнали да изграждат интелектуалното ни наследство преди по-малко от 10 000 години.

Джон Мейнард Кейнс

 

 

На летището в Брум, в северозападния край на Австралия, Мечо Пух и Стреч се качиха в наетата кола. Наближаваше три следобед.

Горещината беше убийствена.

Кацнал на брега в края на огромна пустиня, през зимните месеци Брум е популярна курортна дестинация. През лятото обаче е много горещо. Четири месеца от годината дневните температури надвишават 44 градуса по Целзий или 110 по Фаренхайт.

Мечо Пух и Стреч минаха край весела табела, която гласеше:

ДОБРЕ ДОШЛИ В БРУМ

Население 14 052

— Ако искаш да живееш на края на света — каза Мечо Пух, — мястото е това.

Стреч се усмихна кисело.

— Мей със сигурност цени усамотението си. И светът с радост й го осигурява.

— На теб за какво ти е вдигнала мерника? — попита Мечо Пух.

— Много съм кльощав. На теб?

— Нямам приятелка — отговори Мечо Пух. — Това е жената, която се е омъжила за Вълка и е отгледала Джак. Невероятна жена. Какво ли прави тук?

— Преподава история. Учителка е в средно училище.

— Майката на Джак преподава история в средно училище?

Стреч се обърна към Мечо Пух.

— Приятелю, доктор Мейбъл Мериуедър е може би най-свръхквалифицираният преподавател по история в средно училище на света.

Колата им сви през портала на училището.

Бяха преценили часа на пристигането си добре. Учебните занимания току-що бяха свършили и учениците излизаха през портала на път за дома и почивните дни.

Мечо Пух и Стреч поискаха да се срещнат с г-жа Мериуедър и останаха в приемната, за да изчакат.

След пет минути в стаята с енергична крачка влезе ниска жена към седемдесетте, с лице като на фея, прибрана на кок коса и очила с дебели стъкла. Следваше я висок осемнайсетгодишен ученик, облечен с футболния екип на училището.

Момчето й се молеше:

— Но, госпожо Мериуедър, ако не мина, няма да участвам в мача утре!

— Артър…

— Всички ме наричат Буба, госпожо.

Тя спря и Мечо Пух усети хладен полъх в помещението. Погледът, с който учителката фиксира момчето, би замразил вода.

— Артър — заговори тя. — Искам да изясним нещо. Не ме интересуват никакви мачове. Броят мачове, в които си участвал, няма да ти осигури работа, когато завършиш училище. Единствената ми грижа е твоето образование. Ако беше учил за теста, щеше да минеш. И ако беше минал, щеше да можеш да участваш в този мач. Това е добър урок за теб. На първо място е животът. Игрите идват след това. Можеш да играеш, след като си го заслужиш.

Високото момче наведе глава, обърна се и си тръгна посърнало.

Мечо Пух и Стреч — закоравели в битки войници, убивали хора в ръкопашен бой — стояха стъписани и чакаха.

— Добре, сега… — Дребната жена насочи пронизващия си като лазерен лъч поглед към тях.

— Бенджамин Коен — каза на Стреч. — За бога, кога смяташ да изядеш нещо? Кльощав си като клечка. А Захир…

Мечо Пух стана. Малко хора използваха истинското му име напоследък.

— Намери ли си момиче вече?

— Не, госпожо. Още не.

— Излизаш ли с някоя?

— Има една-две, госпожо.

— Ако обичаш, престани с това „госпожо“. Наричай ме Мей. — Усмихна им се пленително. — Ако обаче ме наречете Мей Уест, ще ви отрежа топките с ножа за масло.

— Да, госпожо, тоест Мей… — запелтечи Мечо Пух.

— Добре — каза Мей. — Какво става? Само едно може да накара вас двамата да дойдете чак тук без никакво предупреждение. Какво се е случило със сина ми?

 

 

Отидоха в кабинета на Мей — скромна стая, която гледаше към малка градина с пустинни растения.

Мечо Пух забеляза, че всички книги по рафтовете са исторически.

Бяха от класика до алтернативни произведения: от „Залез и упадък на Римската империя“ на Гибън до „Колесниците на боговете“ от Ерих фон Деникен и „Тайните учения на всички времена“ на Манли П. Хол. Всичките бяха подредени по строг азбучен ред, по имената на авторите, и подравнени с военна прецизност.

— Джак изчезна — каза Стреч, когато с Мечо Пух седнаха на двете кресла срещу бюрото на Мей. — Бил е отвлечен.

— Откъде знаете? Сигурни ли сте?

Мей Мериуедър наистина имаше лице като на фея, но очите й — иззад големите очила — пронизваха и Мечо Пух го усети. Погледна го като библиотекар убиец.

Той извади телефона си и пусна видеозапис.

На записа се виждаше базата Пайн Гап от въздуха — гледка към пустинята от птичи поглед.

— Това са кадри от камерата на шията на Хор, когато Джак е изчезнал тази сутрин.

Група въоръжени мъже — и една жена — влязоха в базата. Малко след това излязоха, като носеха упоените Джак, Скай Монстър, Лили, Алби и кучетата.

Докато носеха Джак през пясъчния терен, жената посочи към камерата и един от войниците вдигна оръжието си и стреля. Камерата полетя надолу спираловидно, после се удари в земята и спря да снима.

Мечо Пух се намръщи.

— Застреляли са Хор. Всички други в базата са избити.

— Върнете записа — каза Мей твърдо. — Искам да видя лицето на жената.

Мечо Пух върна записа и стопира кадъра. Беше я познал още като бе видял записа. Също като Джак, той познаваше тази персона много добре.

— Йоланте Комптън-Джоунс — каза той. — Член на група, наречена Deus…

— Deus Rex — довърши Мей вместо него. — Боговете-крале.

Пух се изненада, че тя знае всичко това.

— Как така зна…?

Мей го прекъсна:

— Преподавам история.

— Преди да го упоят, Джак е успял да остави това за теб.

Подаде й сребърната лъжичка от Пайн Гап с посланието, изрисувано с черен маркер.

— Не можем да разгадаем този символ. Надяваме се ти да можеш.

Мей заоглежда лъжичката съсредоточено и внимателно.

— Това е тетрагамадион — каза разсеяно след малко.

Мечо Пух и Стреч мълчаха — не искаха да прекъсват мисълта й.

Мей вдигна поглед.

— В тази база… в която е бил Джак… има ли там някаква обсерватория? Астрономическа обсерватория с телескоп?

— Да — отговори Пух веднага, обнадежден. — Там има много мощен нов телескоп.

— Хмммм… — Мей се намръщи и Мечо Пух изведнъж се почувства, сякаш е направил нещо лошо.

Мей рязко стана и отиде до един от рафтовете с книги. Извади дебел и много стар том с кожени корици, без заглавие.

Донесе го на бюрото си и го запрелиства.

Намери каквото търсеше и зачете на глас:

— „Не го виждам. Оптиката на моето време не е достатъчно добра. Ала математиката не греши. Приближава. По-мъдри и по-благородни мъже от мен, от бъдещи поколения, с оптика, която е по-добра от моята, трябва да я открият в нощното небе и да потърсят отговора. Иначе всичко е загубено.“

Обърна книгата към Мечо Пух и Стреч, за да видят. В средата на страницата, над абзаца, който им бе прочела току-що, видяха символа

— Изглежда ли ви познат? — попита Мей.

— Разбира се — отговори Мечо Пух.

Видя, че текстът под символа е написан на ръка, със старовремски почерк. Страниците на книгата бяха потъмнели и изглеждаха сухи и чупливи от времето.

— Каква е тази книга? И кой я е писал?

— Тази книга — обясни Мей — е писана преди близо триста години и е една от само пет съществуващи екземпляра. Нарича се „Хронология на древните кралства“ и е писана от сър Исак Нютон. Затова попитах дали там, където Джак е бил отвлечен, има обсерватория — добави Мей. — По света има много тетрагамадиони — в будизма, в хиндуизма, нацистката свастика, за съжаление — но малко от тях се отнасят до астрономически обекти. Тази рисунка, направена от самия Нютон, изобразява далечна галактика, известна като Хидра.

— И той не е можел да я види? — попита Стреч.

— Исак Нютон е бил забележителен и брилянтен ум — обясни Мей. — Може би най-умният човек на всички времена. Трудът му за движението на планетите се появява 250 години преди времето си, а Principia Mathematica си остава най-влиятелната книга, писана някога. Във всички времена. Нютон се занимава и с някои по-екзотични изследвания, които критиците му определят пренебрежително като „алхимия“ или „окултизъм“. Записките му по тези теми — а Нютон винаги си е водел подробни записки — са удивително неразбираеми и трудни за разшифроване. Работата му по галактиката Хидра е подобна. Наред с другото, Нютон е професор по математика в Кеймбридж, управител на Кралския монетен двор и, най-важното за нашите цели, председател на Кралското дружество. Чрез този пост оглавява най-силната група, вътрешния елит на Кралското дружество — Невидимата колегия.

— Невидима колегия? — попита Мечо Пух.

— Най-мъдрите сред мъдрите, достойни съветници на владетелите от стари времена — каза Мей. — Това всъщност е истинският им девиз.

— Членовете на Невидимата колегия са били съветници на британските крале? — попита Стреч.

Мей го изгледа.

— Не. Казах, че са били съветници на владетелите от стари времена. Владетелите на четирите легендарни царства.

Мей видя недоумението, изписало се по лицата на Мечо Пух и Стреч.

— Четири легендарни царства? — повтори Мечо Пух.

Мей замълча за момент. Като че ли не беше сигурна дали трябва да продължи.

— Проучих този въпрос преди много време, когато бях пълна с младежка енергия и ентусиазъм — каза тя. — Колегите ми смятаха, че не съм с всичкия си. Твърдяха, че се занимавам с легенди и с конспиративни теории, а не с реална история. Единствено бащата на Джак ме окуражаваше. Не си бях спомняла за четирите царства от много отдавна.

— Разкажи ни за тях — подкани я Стреч.

— Господа. — Погледът на Мей изведнъж стана твърд. — Ако искате да продължим напред заедно, ще трябва да се освободите от някои от предубежденията и представите си за крале, кралици и национални държави, дори от самата история. Можете ли да го направите?

— След като съм обиколил света със сина ви, госпожо, аз съм човек с най-отворен ум — каза Мечо Пух.

— Готов съм.

— Мей — каза Стреч, — прости ми, но Джак Уест старши, Вълка, не би се оженил за обикновена учителка по история. Каква е истинската ти специалност?

Мей се усмихна.

— Макар и искрено да се радвам, че мога да направя младите ви мозъци по-открити, ще ми се да мисля, че съм нещо повече от обикновена учителка по история. През целия си живот се занимавам с един-единствен въпрос. При търсенето на отговор на този въпрос станах специалист в съвършено различни области, като митичните царства, авангардната астрономия и индивидите като Никола Тесла и Исак Нютон.

— Добре. Кой е въпросът? — попита Стреч.

— Въпросът — отговори Мей — е най-големият от всички. Кой или какво е Бог?

— Кой е Бог? — повтори Стреч неуверено. — Да нямаш предвид мюсюлманския бог, Аллах? Египетските богове? Гръцките богове? Или християнския бог, който уж е изпратил единствения си син на земята, за да бъде разпънат на кръст и да възкръсне? Даваш си сметка, че Джак откри гробницата на Исус Христос, в която все още имаше тяло.

Мей кимна.

— Имам предвид всички тях. И да, давам си сметка, че Исус Назарянина е бил човек, независимо че голяма част от хората са го превърнали в бог. Защо мислите, че се е случило това?

Стреч сви рамене.

— Проповядвал е популярна философия. Мир, равенство, бъди добър с другите, такива неща. Хранел е последователите си с хляб и риба. Лекувал е болните. И според това, което научихме през 2008 година, е бил потомък на много стара царска династия…

— Точно така — каза Мей. — Лекувал е болните и е бил потомък на стара династия. Представи си, че живееш в римската провинция Юдея и изведнъж от нищото се появява някакъв тип с отлични медицински познания, който почва да лекува болните? Би било сензация. Династичният произход на Христос го превръща в още по-голяма сензация и славата му расте. Аз твърдя, че малко династии са допуснати до свръхдревно познание, предадено им от тайнствена цивилизация в далечното минало. Тази мъдрост им е осигурила предимството на познанието пред населението и с това е станало възможно да бъдат възприемани, така да се каже, като богове. Знаете ли, че всяка от великите древни цивилизации споменава посещение на белокож брадат мъж — винаги е мъж, винаги е бял и винаги има брада — който я дарява с древна мъдрост и лекува болните? Египтяните, маите, камбоджанците… всички са били посещавани от такъв индивид. Египтяните го наричат Виратия. Маите го наричат Виракоча. Камбоджанците — Виакая. Приличат си, нали? Искам да кажа, ако сте примитивно общество и някой дойде и ви покаже как да строите гигантски пирамиди, да предсказвате слънчевите затъмнения и да се занимавате с устойчиво земеделие, а също така и чудодейно лекува болните ви, ще решите, че е бог, нали?

— Естествено — съгласи се Мечо Пух.

— Аз твърдя — продължи Мей, — че старите ни богове, от Зевс и Посейдон до Анубис и Изида, са бенефициенти на свръхдревната цивилизация, построила Машината. Всички те са потомци на няколко древни фамилии, които днес съществуват като четирите легендарни царства. Въпросът кой или какво е Бог е неразривно свързан с четирите царства, които управляват света от сенките.

Видя озадачените им физиономии и каза:

— Добре, може би трябва да се изразя по друг начин. Помислете за всичко, което сте учили в часовете по история в училище. Всичко това е неправилно. Историята, която познавате, не е вярна. Трябва да научите тайната история на света.

Мей си пое дъх.

— Четирите легендарни царства успяват удивително добре да прикрият съществуването си. Само малцина избрани знаят за съществуването и властта им. Ако погледнете картата на света, ще видите държави и национални държави — няма да видите онези невидими граници на четирите древни владения. Ала те са там. Те съвсем определено съществуват. И тези владения определят хода на човешката история от самото й начало. Техните владетели са истинските управници на света. Царе на царете. Владетелите на световните монархии.

— Като Deus Rex? — попита Стреч.

— Не мога да го докажа, но винаги съм смятала, че Deus Rex са едно от четирите царства, да. Това, което се нарича Царство на Земята — отвърна Мей. — Четирите тайни царства са царствата на Земята, на Морето, на Небето и на Долния свят. Ето това тук са старите ми записки. — Мей взе стар бележник от един рафт и разгърна на страница с подвито ъгълче. — Това ще го обясни по-добре.

На страницата имаше две карти на света. Първата беше обикновена и показваше обичайните национални граници на държавите:

— Това е общоприетата карта на света — каза Мей. — Виждали сте я милиони пъти. Тя е, което хората мислят за реалност. Сега погледнете тази карта.

— Това е реалността — каза тя. — Ето така в действителност се управлява светът.

Мечо Пух се вгледа в картата внимателно. На нея светът беше разделен на четири региона с нарисувани на ръка линии.

Царството на морето беше най-голямото от четирите — включваше двете Америки, Гренландия, Япония и световните океани.

Второ по големина беше царството на Земята — дори на пръв поглед се виждаше, че то владее най-много суша: включваше Европа, Русия, Африка, Близкия изток и Австралия.

Царството на Небето включваше Китай и териториите около Хималаите, плюс части от Югоизточна Азия.

И най-накрая имаше царство, означено като Хадес, Долния свят. То беше много по-малко от останалите и по същество включваше само част от Индия.

— Хадес? — Стреч повдигна вежди. — Древният гръцки бог? Господарят на Долния свят? Да не би да твърдиш, че е жив до днес?

— Името Хадес е нещо като титла, която се предава по наследство на царя на Долния свят. Така че, да, днес има човек, вероятно много богат, с друго име, който в монархическите среди е известен като Хадес, цар на Долния свят.

— Стреч, не забравяй, че това не са богове, а просто хора — продължи Мей. — Това е и отговорът въпроса, с който се занимавам цял живот — няма богове. Всеки от древните богове някога е бил човек, може би могъщ човек, може би прославен човек, но все пак човек. Зевс, Персей, Атина, Херакъл — всички те някога са били просто хора. Тази теория не е нова. Гръцкият философ Евхемер я е приел триста години преди Христа.

Посочи втората карта.

— Тези хора, тези четирима царе, са тайните владетели на света. Понякога стават толкова велики, че имената им изплуват от сенките и влизат в общественото съзнание — Хуфу, Агамемнон, Константин, Карл Велики. Но това е рядкост. В качеството си на владетели, четирите вечни царства са стопани на древното познание, голяма част от което е астрономическо, голяма част написано в Словото на Тот в ръкописи, датиращи от зората на цивилизования човек.

Мей вдигна пръст.

— Източникът на това древно познание е друга част от отговора на вечния въпрос — ако е имало по-стара развита цивилизация на Земята или извънземни са посетили планетата ни, те могат ли да бъдат смятани за богове?

Пух погледна Стреч. Стреч погледна Пух.

Мей продължи:

— Четирите царства са скритата ръка, която насочва човешката история — всички големи войни, гладни периоди, революции, преселения и кризи са тяхно дело. Четирите царски дома са наясно, че човечеството трябва да напредва. Те също така си дават сметка, че богатството и славата карат човека да се развива, и заради това позволяват на хората да трупат богатства и власт. До определени граници. Така че ако някой простосмъртен се изкачи прекалено високо — ако отлети твърде близо до слънцето, ако щете — четиримата владетели най-безмилостно го посичат. Погледната през тази призма, историята придобива съвсем друг вид. Да вземем например Луи XIV, фамозния Крал Слънце. Богат извън човешките представи, той е бил един от древните владетели, в царството на Земята. Обаче разглезеният му внук Луи XVI изобщо не е можел да се мери с дядо си и е бил прескочен като наследник на древната корона. Когато Луи XVI се осмелил да оспори това решение, започнала Френската революция и младия Луи загубил главата си. Първата световна война е конфликт между дребни царски фамилии. Втората световна война е съюз на всички царски фамилии, за да се смажат две непокорни държави, Германия и Япония. В три случая, през 1929, 1987 и 2008 година, когато капиталистическата класа се издига твърде бързо и се самообявява за божествена, четиримата владетели бързо й напомнят къде й е мястото. Президенти, министър-председатели, национални държави — всичко това е само преходно. Монаршеските домове използват демокрацията като инструмент, чрез който населението да остава доволно. Индивидите се издигат, някои дори се провъзгласяват за „крале“ и „султани“, но тяхното богатство е нищо в сравнение с богатството на четирите царства. Понякога, за да запазят династиите си здрави и умовете си свежи, царствата привличат талантливи индивиди в средите на тайната си аристокрация чрез стратегически бракове. И през последните пет хиляди години тези царски домове получават съвети от мъжете — винаги са мъже — от Невидимата колегия. Това са изключително умни съветници, посветени в мъдростта на Древните, тайнствената напреднала цивилизация, построила Великата пирамида и Машината, която Джак възстанови. Понякога, подобно на владетелите, на които служат, тези съветници също влизат в общественото съзнание — мъже като Имхотеп, Мерлин, Ришельо и Распутин.

— И Нютон — добави Мечо Пух.

— И Нютон — съгласи се Мей. — В редовете на католическата църква, като депозитар на огромно древно познание през Тъмните векове и като съвременно въплъщение на култа към слънцето, Амон Ра, има множество такива посветени. И, както знаете, тя съветва Deus Rex.

Мечо Пух вдигна ръце.

— Добре, добре. Хубаво. Налице е огромна конспирация на монаршески задници, които управляват света. Как това ни помага да намерим Джак?

— Джак е нарисувал този символ, тетрагамадиона, след като е посетил модерна астрономическа обсерватория — отговори Мей. — След това е бил отвлечен от Йоланте Комптън-Джоунс, която принадлежи към едно от четирите легендарни царства. Няма съвпадения, когато става дума за царствата. Те действат в строго съответствие с древните закони и ритуали. Нещо се случва. Нещо, свързано с галактиката Хидра. Нютон е знаел за тази галактика и е записал мислите си в тази книга… „Хронология на древните кралства“. Трябва да открием в нея или в другите му работи нещо, което да ни отведе до Джак.

— Да, точно това имах предвид — каза Мечо Пух. — Госпожо, ако нямате нищо против, че го казвам, вие май изобщо не си поплювате.

— Нямаш представа. — Мей Мериуедър му се усмихна хитро. — Между другото, какво стана с Хор? Харесвам тази птица.

— Няма скоро да полети отново, но се възстановява — отговори Стреч.

— Добре — каза Мей. — А сега да се залавяме за работа.

Долния свят, местоположение неизвестно, някъде в Индия

След края на Третото изпитание Йоланте улови Лили за ръка и я изведе от царската ложа.

— Ела с мен, скъпа — каза й. — Тази вечер цар Хадес ще даде прием по повод началото на Игрите и трябва да присъстваш.

Заведе Лили в аристократичните си покои.

Лили все още нямаше представа къде са и дори дали този Долен свят е под или над земята.

Докато следваше Йоланте обаче, реши да обръща внимание на всяка подробност. Ако искаше да помогне на Джак, трябваше да научи колкото може повече за това място.

Зрителската ложа, от която бяха проследили Третото изпитание, изглежда, се намираше на планински склон…

Йоланте я въведе във вътрешността на планината, после минаха през няколко тунела със стени от груб камък, издълбани в скалата, влязоха в модерен асансьор и се изкачиха нагоре.

Асансьорът се отвори, излязоха в друг коридор с груби каменни стени, но застлан с плюшена пътека. Лампи по сивия камък излъчваха мека светлина. Приличаше на бутиков хотел с чудат интериор.

Покоите на Йоланте бяха обзаведени пищно — просторна стая с високо легло, гардеробна и мраморна баня.

Очакваше ги хубава млада жена на около двайсет и пет. Имаше кестенява коса и снежнобяла кожа.

— А… Хлоя — каза Йоланте. — Бъди така добра и ми донеси червената бална рокля. Също кутията с бижутата, машата за коса и гримовете. Трябва да поработим малко върху тази Илайза Дулитъл.

— Веднага милейди. — Хлоя излезе забързано.

През единствения прозорец се разкриваше поразителна гледка — приличаше на гигантска каменна стена, скала, огряна от прожектори. Беше набраздена от подобни на лабиринт хоризонтални первази и вертикални улеи.

Най-горе, на ръба, беше опънато нещо наподобяващо камуфлажна мрежа. Всичко над мрежата беше потънало в черна тъмнина.

Лили не беше сигурна, но имаше чувството, че която и да е планината, в която се намира, тя самата е в нещо като кратер.

Йоланте я изгледа и поклати глава неодобрително.

— Не можеш да присъстваш на царски банкет облечена по този начин.

Лили все още беше с ежедневните дрехи, с които беше в Пайн Гап — джинси, сандали с каишки и суичър. Намръщи се. Харесваше си джинсите. Бяха много модерни и струваха цяло състояние.

Хлоя се върна от гардеробната на Йоланте с червена рокля и обувки с високи токчета.

Йоланте заоглежда Лили, за да прецени фигурата й.

— Колко си пораснала! Почти колкото мен си на ръст. Като сестри сме! Ето, облечи това.

Намръщената Лили взе роклята.

Умът й се опитваше да помири това, което чуваше, с видяното — Йоланте говореше за бални рокли и банкети все едно не е било нищо, все едно баща й и другите като него не се биеха отчаяно за живота си.

— Как можеш да мислиш за такива неща, когато навън умират хора? — попита тя.

Йоланте наклони глава.

— Скъпа! Дете! Нещата са такива. Били са такива в продължение на хиляди години. Повярвай ми, не можеш да прекратиш тези Игри. А сега бъди мила и облечи тази прекрасна рокля.

Въпреки нежеланието си Лили се подчини.

Йоланте се усмихна.

— Сега седни и Хлоя ще ти направи косата и ще те гримира. Тя е абсолютна магьосница.

Лили седна пред единственото огледало в стаята и остави Хлоя да свърши каквото трябва.

Погледна се в огледалото и си даде сметка колко се е променила през последните осем години. Вече не беше онова кльощаво момиче с големи кафяви очи и маслинена кожа, което боядисваше връхчетата на косата си в розово и носеше блещукащи кецове.

Беше станала жена. На двайсет, стройна и — харесваше й да си го мисли — привлекателна. Кафявите й очи и маслинената й кожа сияеха — доказателство за египетския й произход. В кафенетата около Станфорд момчетата често я заговаряха и я канеха да излязат. Макар че рядко се обличаше официално, знаеше, че изглежда добре с рокля и на високи токчета.

— Имаш страхотни рамене! — отбеляза Йоланте и окачи диамантена огърлица на шията на Лили. После свали презрамките на балната рокля от раменете й. — Никога не прикривай тези рамене. Мъжете ще полудеят, като ги видят. Боже мой, невероятна си!

Лили стана и се видя в цял ръст в огледалото. Жената, която я гледаше оттам, я изненада.

Роклята, така червена и обгърнала тялото й, така открита на деколтето — диамантите, ярки, блещукащи — и косата й — идеално сресана, но и младежка. И гримът — минимален и пестелив, но въпреки това изкусно привличаше вниманието към най-хубавото — големите бадемови очи. Лили никога не се бе виждала толкова изискано облечена.

— Да — каза Йоланте. — Така е чудесно. Този дебют трябваше да се състои отдавна. Време е, скъпа, да те представим пред аристократичното общество.

 

 

Въведоха Лили в изящна трапезария.

Четири огромни каменни колони — всяка изваяна като дърво, увито с лиани — поддържаха красив релефен таван на височина трийсет метра над пода. На предната стена се открояваха четири големи щита, всеки с различна форма, на които бяха изрисувани необикновени изображения и девизи на латински:

— Гербовете на четирите царства — обясни Йоланте, когато проследи погледа на Лили. — Земя, Море, Небе и Долен свят.

В средата на трапезарията гордо стоеше огромна мраморна скулптура на мускулест гръцки герой, който се бори с минотавър. Беше колосална — двете фигури бяха високи поне по три метра. От колана на героя висеше голям боздуган.

— Херакъл и критският бик — прошепна Лили. — Седмият му подвиг.

— Наблюдателна си — каза Йоланте. — Повечето хора смятат, че е Тезей, а не Херакъл. Как разбра, че е Херакъл?

— По боздугана на кръста му — отговори Лили и посочи статуята. — В гръцката митология Херакъл е известен с боздугана си.

Трапезарията постепенно се изпълни с аристократите, наблюдавали Игрите.

Бяха трийсетина и всички носеха официално вечерно облекло — шити по поръчка смокинги за господата, бални рокли за дамите, плюс огърлици и обици, обсипани с диаманти.

Всички взеха коктейли; струнен квартет започна да свири камерна музика.

Шут с ръст на джудже с червен дяволски костюм и боядисано в червено лице подскачаше и тичаше през тълпата и правеше вълшебни фокуси.

Лили влезе в залата с ослепителната червена рокля и всички разговори секнаха. Дори шутът замръзна на място между подскоците, за да я огледа.

Лили се сепна, почувства се смутена и объркана.

— Заради роклята ли е? — прошепна на Йоланте.

Тя й се усмихна покровителствено.

— Не е заради роклята, скъпа. Заради самата теб е. В света на древните царе и чистите родословия ти си най-желаната партия на планетата.

За щастие моментът приключи и разговорите бяха възобновени. Лили имаше възможност да разгледа четирите герба на стената.

Гербовете по принцип, знаеше тя, разказват някаква история. Всяка малка подробност трябва да има смисъл, независимо дали е орнамент, или самият щит.

На първия, герба на Земя, най-горе имаше корона, а на щита бяха изобразени три пирамиди.

Лили реши, че това са пирамидите от Гиза в Египет, защото най-голямата, вероятно Великата пирамида, беше огряна от светъл лъч отгоре. Лили беше виждала същото това изображение и преди — по време на соларното събитие, завъртането на Тартар, заради което Джак, тя и техният разнороден екип трябваше да открият Седемте чудеса на древния свят.

Прочете девиза: Ad Majora Regis Gloriam.

— „За прослава на владетеля“ — преведе на глас.

Йоланте кимна.

— Да, моят дом, Царството на Земята, понякога наричан Deus Rex, изпитва особена почит към нашия владетел, тъй като Царят на Земята обикновено е най-богатият и силен от четиримата царе.

Лили се вгледа във втория герб — Царство на Морето.

Най-отгоре на герба имаше тризъбец, а на щита беше изобразен древен град край вода. В града имаше пирамида, сграда с купол, два обелиска и подобна на морски фар конструкция, очертани на фона на ярко слънце.

Девизът, A Magnitudine, Vires, се превеждаше като „От големината, сила“.

— Хубав тризъбец — отбеляза Лили.

— Великият древен цар на Морето го е размахвал в сражения преди много столетия. Оттам е произлязъл митът за морския цар Нептун и неговия тризъбец.

Лили разгледа третия герб — Небе.

На щита му беше изобразена планина — три върха, като над най-високия и тъмния имаше звезда, обрамчена от слънцето.

Единствено щитът на този герб, забеляза Лили, нямаше остри ръбове. Всичките ъгли и точки бяха заоблени в меки извивки.

— Защо този няма остри ъгли? — попита Лили.

— Царството на Небето е най-духовното сред четирите легендарни царства. То е пазител на древните знания и ритуали и се гордее с миролюбието си. Меките извивки в ъглите на царския герб са израз на тази миролюбива същност.

— Potestatem ex Alto — каза Лили. — Означава „Власт от горе“. Това не е особено миролюбиво. Също както тези игри.

— Не всяка власт е физическа — отвърна Йоланте. — Освен това дори тези, които проповядват мир, понякога трябва да се изправят и да се бият.

Лили погледна към последния герб — на Хадес, на Долния свят.

Само на този от гербовете не беше изобразено слънце — определено беше тъмен и мрачен.

Също така, вместо стилизиран орнамент отгоре от двете страни имаше рога, като на бик. Изображението беше на стръмна планина с укрепления и кули по нея. Зад мрачната планина вместо слънце се виждаха извитите като пипала ръкави на галактиката Хидра.

Йоланте обясни:

— В момента седим в тази планина.

— Прилича на Айфеловата кула — подхвърли Лили.

— А може би Айфеловата кула прилича на нея — отвърна Йоланте.

Лили прочете девиза — Ad Majora Natus — и се намръщи.

— Странно — каза тя. — Само този не е свързан с власт или сила._ Ad Majora Natus_ означава…

— „Роден за по-големи неща“ — чуха глас зад себе си.

Лили се обърна. Пред нея стоеше самият цар Хадес, който впери поглед в очите й.

— Новият Оракул — каза Хадес. — Чест и удоволствие е да се срещнем при по-подходящи обстоятелства, а не в онези грубо направени вагони. Боя се, че не ни представиха както подобава.

Хадес изглеждаше много по-внушителен отблизо. Тъмните му очи пронизваха. Черната му брада беше идеално оформена. В тъканта на поръбения с алено костюм бяха вплетени фини символи. От глава до пети Хадес беше истински древен властелин.

На крачка зад него чинно стоеше церемониалмайсторът на игрите Вахерон.

От другата му страна, като бодигард, стоеше гигантски мъж с блестящ шлем, оформен като глава на куче. Бронята му беше удивително модерна — изцяло от кевлар и карбонови фибри. Двата пистолета глок на бедрата му също бяха модерни.

— Да, разбира се. Здрасти — каза Лили на Хадес с умишлено неофициален тон. — Аз съм Лили Уест.

Хадес разбра какво прави и се усмихна снизходително.

— Здравейте, госпожице Лили. Името ми е Антони Михаел Доминик Десакс, четвърти с това име назначен маршал на Франция и пети с това име на престола на Долния свят.

— Десакс… — повтори Лили тихо.

„Не — помисли си, — не може да бъде.“ Прогони тази мисъл.

— Харесва ми девизът ви — добави тя. — Тъкмо казвах на Йоланте, че не е като другите три. Те говорят за сила, власт и слава, но не и вашият. Как го тълкувате?

Хадес кимна, беше впечатлен.

— Моят дълг е древен, по-голям от дълга на всички останали, така че девизът на моя дом говори за това. Не искам да проявявам неуважение към другите царе. Всички те са забележителни мъже от забележителни династии. Аз обаче съм роден, за да се грижа за това историческо царство и да съм домакин на тези важни игри. Буквално съм роден за тези велики дела.

— Като организирането на това зловещо представление? — попита Лили. — И да се държите като кръвожаден римски император?

— Ако убиването на хора е част от големия ми дълг, трябва да го правя, дори и да не ми харесва. Много от ритуалите в днешния свят са загубили първоначалния си смисъл и са се превърнали в кухи церемонии, но ритуалът зад Големите игри не се е загубил. Те не се провеждат за мое удоволствие. Провеждат се поради определена причина. Те са сигнал, че ние, обитателите на тази планета, все още заслужаваме съществуванието, което ни е дадено.

— Сигнал към кого?

Хадес я погледна съсредоточено.

— На този свят има много неща, които не могат да бъдат обяснени, млада госпожице. Някои от тях са виждали всички — древни постройки като пирамидите или Стоунхендж, подземни храмове светилища като Машината, която баща ви възстанови. Кой според вас е построил тези чудни неща? Хората ли? А може би някакви по-древни същества? Запитайте се как така на тази далечна планета се е зародил живот? Сигурен съм, знаете за Камбрийския взрив, внезапната поява на сложен живот на Земята преди 500 милиона години. Какво го е причинило? Как е започнал животът на тази планета?

— Човечеството е наблюдавано отдалече много дълго и от време на време — чрез ритуали като завъртането на Тартар, Тъмната звезда на Нептис и Игрите на Хидра — се налага да доказваме, че сме достигнали ниво на развитие, което позволява да продължим да съществуваме — завърши той.

Лили си отбеляза „завъртането на Тартар“ и „Тъмната звезда на Нептис“. Двамата с Джак бяха изиграли ключова роля в епизодите с Тартар и Тъмната звезда.

Хадес продължи:

— В случаите с Тартар и Нептис същественото древно познание е било изгубено и се наложи да бъде преоткрито. Някои от другите царства взеха участие в търсенето. Участва и Йоланте.

Хадес й кимна и тя се поклони елегантно.

— Аз лично не участвах — продължи той. — Ако светът трябва да загине заради изгубено поради небрежност познание, така да бъде.

— Тук обаче нямаме загубено древно познание. Тези игри никога не са били забравяни. И ролята, която изпълняват, е важна. Когато поставим златните сфери на местата им — първо пет, после четири — ще покажем на Древните, че като хора заслужаваме да живеем. Ако при това загиват мъже, значи умират за благородна кауза. — Поклони се — истински достолепен домакин. — Извинете ме, госпожице Лили. Трябва да обърна внимание и на другите си гости. Наслаждавайте се на вечерта. Не можете да си представите каква радост е присъствието ви тук.

Отдалечи се, следван от бодигарда с кучешки шлем. Вахерон остана на място, вперил в тях изцъклен поглед.

— Свещени Оракуле, наистина е чест — каза на Лили и се поклони ниско.

Когато се обърна към Йоланте, изражението му се бе променило — сега лицето му сияеше от чиста радост. Усмихна се и показа редица развалени пожълтели зъби.

— И, ах, принцеса Йоланте, както винаги е изключително удоволствие да ви видя. Ако имате нужда от нещо по време на престоя си тук, моля потърсете ме. Ще бъда ваш покорен слуга.

Церемониалмайсторът се поклони още веднъж, целуна ръка на Йоланте и се отдалечи.

Лили я погледна и отбеляза:

— Мисля, че някой си пада по теб.

Йоланте направи гримаса.

— Мосю Вахерон отдавна е лоялен слуга на Хадес и негов емисар в другите царства. Той е от тези, които обичат компанията на висшата класа. Повече от всичко на света желае да се ожени в аристократично семейство, за да влезе официално във високите социални слоеве, за които толкова копнее. Аз имам династична кръв и не съм омъжена. Поради това не престава да ме ласкае.

— Ти харесваш ли го?

— Този човек е прасе — отговори Йоланте. — Отвратително, амбициозно прасе. Не бъркай знатния произход с абсолютната власт. Може да имам почти неограничени ресурси на мое разположение, но не съм свободна да правя всичко, което поискам. Най-напред, не аз решавам за кого да се омъжа. Моят цар ще реши. И ще вземе това решение въз основа на най-разнообразни причини, много от които са стратегически и политически. Ненавиждам Вахерон, но ако бъде решено, че ще е от полза да се омъжа за него, няма да имам думата по въпроса.

Лили погледна отдалечаващия се Вахерон.

Замисли се за Йоланте. През годините тя се бе проявявала и като смъртен съперник, и като удобен съюзник на семейството й. Това беше най-безмилостно неморалният човек, когото Лили бе срещала, но в момента не можеше да не изпитва жалост към нея.

 

 

След като Вахерон си отиде, Йоланте поведе Лили през тълпата аристократични особи.

Лили видя неколцина, които познаваше от вестници и списания — предимно хора от кралските семейства на Англия и Дания — но останалите не познаваше. Това бяха сенчестите управници на света.

Видя голям телевизионен екран със списък:

Бойците. Имената на загиналите бяха задраскани. Името на баща й беше сред представителите на Царството на Земята — капитан Джак Уест младши, Австралия.

Изведнъж пред нея застана мъж, облечен с червена одежда на католически кардинал, и закри телевизионния екран. Имаше тънък мустак, шарещи очи и се усмихваше с нескривана радост.

Лили се изненада. Можеше да се закълне, че е виждала този човек някъде.

— Млада госпожице, каква висока чест! Да срещна Оракула на Сива! — възкликна той, хвана ръката на Лили и се поклони.

„Разбира се, че е чест“, помисли Лили. От известно време знаеше, че католическата църква е съвременно въплъщение на древния египетски култ към слънцето, култа към Амон Ра. От свещеническите одежди с ярки слънца до многото обелиски, украсяващи Рим и Ватикана, всичко в църквата беше посветено на култа към слънцето. За един кардинал наистина би било чест да се запознае с човек, произхождащ от древен египетски царски род.

— Лили, това е кардинал Рикардо Мендоса — каза Йоланте. — Кардинале, това е Лили Уест, истинска дъщеря на последния Оракул.

Кардиналът огледа Лили от главата до петите по начин, който никак не й хареса. Направи го като купувач на коне, който оценява млада кобилка.

— На колко години си, Лили? — попита той.

— На двайсет.

— И още си девица?

Въпросът свари Лили неподготвена. Кой пита такива неща?

— С цялото ми уважение, кардинале, това не ти влиза в шибаната работа.

Кардинал Мендоса оглеждаше съвършено безсрамно гърдите и корема й. Сякаш дори не я чу.

— Няма значение. Великолепна си такава, каквато си. Просто великолепна…

Въпреки че се чувстваше отвратително, Лили не можеше да се отърси от чувството, че е срещала този човек и преди.

И тогава си спомни.

Не се бе запознавала с този човек, беше го виждала — в Пайн Гап, при инструктаж за сигурността, по време на мисията за откриване на Шестте камъка на Рамзес.

Беше видяла снимката му заедно с някакви биографични данни на компютърен екран.

След смъртта на жестокия отец Франциско дел Пиеро по време на мисията за Седемте древни чудеса кардинал Рикардо Мендоса беше назначен за ръководител на най-силния орган на църквата, Конгрегацията за доктрината на вярата — орган, някога бил известен под друго име: Инквизиция.

Мендоса беше експертът на Католическата църква по древността и съветник по въпросите, свързани с Deus Rex, владетелите богове от Царството на Земята.

Мендоса се усмихна злокобно.

— Един ден ще станеш прекрасна съпруга на някой мъж с късмет, Оракуле. Наслаждавай се на Игрите.

Отдалечи се и остави Лили с чувството, че я е омърсил.

— Това беше гадно — каза тя.

Йоланте сви рамене.

— Църквата има своето предназначение. Това, че е решила да бъде само от мъже, е срамно. Не е добре за самите тях. Влияе на мисленето им, притъпява умовете им. Ела… искам да те запозная с още хора.

И поведе Лили към двама млади благородници, близки до нейната възраст. Единият беше персиец — пълен, червендалест и запотен. Стискаше чаша вино и пиеше от нея на големи глътки. Вторият младеж гледаше в противоположна посока. Беше добре сложен, чернокос.

Обърна се и се усмихна.

При вида му Лили замръзна. Стомахът й се сви.

Беше Дион. Дион Десакс от Станфорд.

— Здравей, Лили — поздрави я той със съвършената си уверена усмивка.

Умът на Лили се понесе във вихрушка.

Както много други момичета на нейната възраст, в мрачните си моменти и тя се бе питала защо този очарователен младеж кани точно нея да излязат заедно, след като има толкова много други момичета, от които да избира.

Надяваше се да е било заради нещо специално у нея — било то ум, външна привлекателност или поне усмивката й.

Последното, което би си помислила, беше, че някой в Станфорд знае тайнствената й биография и че ще я ухажва заради нея.

Сега обаче изглеждаше, че е точно така. Дион бе знаел.

Беше знаел от самото начало.

Лили се почувства предадена, излъгана, измамена. По-лошо. Чувстваше се глупачка.

Йоланте ги представи.

Посочи дебелия принц и каза:

— Лили Уест, позволи ми да ти представя принц Джордж Халил, братовчед от дома на Хадес. — След това посочи хубавеца. — И принц Дионисий Десакс, първороден син на нашия домакин, кронпринц и престолонаследник на Долния свят.

Дион целуна официално ръката на Лили.

— Вече се познаваме. Не очаквах да я видя тук, на Игрите, но се радвам, че я виждам.

Вгледа се с дълбоките си кафяви очи в нейните. Нахаканото му изражение казваше: „Да, знам коя си, от самото начало“.

Лили забеляза две хубавички принцеси, облечени в скъпи розови рокли, да наблюдават разговора им внимателно и да оглеждат хубавия син на Хадес.

След това дебелият, Джордж, развали момента, като изтърси:

— Та как ти харесват Игрите досега, Лили?

Лили се сепна.

— Научавам много — отговори уклончиво.

Принц Джордж продължи с пиянско заваляне:

— Ами, аз мисля, че са просто брилянтни. Бойци, минотаври, лъскави мечове, взривени глави, смъртни битки. Брилянтни! Видя ли как Петият воин се справи с Гурката в края на последното изпитание? Моментът беше на живот и смърт. Боже, това е просто чудесно забавление!

Лили го погледна накриво.

— Забавление? Смяташ, че всичко това е забавление?

— Разбира се! Искам да кажа, да, разбира се, някои от тях умират. Обаче нямат царска кръв, нали? За тях е чест да умират пред нас.

Лили се вторачи в дебелия пиян принц.

А той сниши глас и продължи със заговорнически шепот:

— И ще става по-хубаво. Знам от надежден източник, че арената за Четвъртото изпитание ще е просто изумителна. Вахерон също ми каза, че ще можем да видим воина на Хидра. А Петото изпитание ще е с мащаб, невиждан досега на Игрите. О, какво удоволствие е да си тук, какво удоволствие!

За щастие в този момент звънна камбанка, която прикани гостите да заемат местата си около масите за хранене.

Дион се наведе към Лили.

— Моля те, прости му, прости и на мен. Наистина не знаех, че ще си тук, честно. Ако успея да уговоря с баща ми, ще се радвам да седнем заедно да хапнем по-късно, за да мога да ти обясня. Сега ми позволи да те придружа до масата ти.

Вдигна лакът към нея…

… Лили не сложи ръката си върху неговата.

Двете хубави момичета наблизо изпъшкаха ужасени.

— Йоланте ще ме заведе — каза Лили троснато и тръгна към масите.

 

 

Лили седна до Йоланте заедно с шестима други членове на царския дом.

В гигантската трапезария с каменни стени имаше пет маси. Четири бяха за царските дворове и една — поставена по-високо от останалите — за Хадес и другите трима царе.

От двете страни на масата им, като огромни статуи, стояха воините с лъвски глави от Второто изпитание, с водната яма. И двамата бяха едри, но не колкото бодигарда на Хадес с маска на куче, който както обикновено стоеше зад господаря си.

Лили наблюдаваше четиримата царе с любопитство.

Всички бяха достолепни на вид мъже на около шейсет. Изглеждаха наблюдателни и във видимо добро здраве. Всъщност колкото по-внимателно ги оглеждаше, толкова повече й приличаха на съвременни изпълнителни директори на някоя фирма, а не на царски особи.

По средата между петте маси, на видно място, имаше олтар, на който бяха поставени златните сфери от Второто и Третото изпитание.

Лили ги видя от толкова близо за първи път — бяха ослепителни. Наистина изящни.

Бяха големи колкото волейболна топка и излъчваха някакво неземно сияние, което идваше от вътрешността им.

Лили се вгледа в тях по-внимателно и ахна.

На всяка от златните сфери беше изобразена Земята, с очертанията на континентите. Бреговите линии не бяха съвсем точни — като че ли отговаряха на света от друго, по-старо време.

Това не бяха просто златни сфери — бяха златни глобуси.

— Какво точно представляват сферите? — попита Лили.

— Много стари са — отговори Йоланте. — Открай време се пазят в свещено хранилище тук, в Долния свят, което се отваря само когато се отвори Звездната камера.

— От какво са направени?

— В предишни епохи се е смятало, че притежават силата на боговете — обясни Йоланте. — С развитието на знанията и мъдростта на човечеството обаче нуждата от божествени обяснения е отпаднала. Днешният цар Хадес е мъдър и любознателен човек. Когато преди малко повече от месец хранилището се отвори, той проведе някои експерименти със сферите и установи, че са от вид кварц, който се среща тук, на Земята. Кварцът е много особена субстанция. Има проводимост. Може да запаметява вибрации и резонанси, нещо като природен хард диск. Хадес ми каза, че всеки от тези златни глобуси има вътрешна енергия, която пулсира с честоти, невиждани никъде в природата и непознати на науката.

— Вътрешна енергия?

— Каквото и да е, съдбата на човечеството зависи от него — отговори Йоланте. — Защото поставянето на тези сфери по местата им ще отклони приближаващата галактика Хидра.

На масата на Лили седеше и победителят в Третото изпитание, командосът от САС майор Грегъри Бригам.

Като победител в последното изпитание беше поканен на царския банкет и беше почетен гост.

Лили седеше сред украсените с бижута жени и разполагащи с власт мъже, тези сенчести управници на света, и само клатеше глава.

Предпочиташе да яде хамбургери с Джак всеки ден от седмицата.

В този момент се разнесе музика и шутът джудже изскочи на сцената, придружен от минотавър. Маскиран като дявол, започна да прави физиономии и да танцува весело.

Аристократичните особи се разсмяха.

— Ах… Мефистофел… — въздъхна някой недалеч от Лили.

Тя огледа шута по-добре и гледката я изплаши.

Кожата на лицето му беше червена, но не от грим. Червеното беше татуирано. И две триъгълни кости бяха имплантирани под кожата на челото, за да създават много реалистична представа за рога. Най-плашещи от всичко обаче бяха зъбите на малкия човек — изпилени като остри триъгълници.

Това не беше детски клоун. Всичко у Мефистофел беше жестоко, противно, дори демонично.

Червеният шут започна да боде и мушка минотавъра с малък червен тризъбец.

Бодваше го бързо и правеше салто между краката му, докато той се обърне, после го бодваше пак.

Цялата сцена беше пародийна версия на борба с бикове. В един момент минотавърът се спусна след шута, но той отстъпи крачка встрани, като размаха във въздуха въображаема мантия на тореадор.

Публиката се смееше и ръкопляскаше.

След това шутът извади от колана си странно оръжие — дървена дръжка, от която на къси вериги висяха тежки месингови топки.

— Това е кистен — прошепна Йоланте на Лили. — Старинно оръжие, което се овладява много трудно.

С ловко движение на китката Мефистофел размаха кистена, при което двете топки се завъртяха толкова бързо, че престанаха да се виждат.

После, с леко дръпване, изведнъж полетяха напред и се забиха в слепоочията на минотавъра, при което шлемът му кошмарно хлътна навътре.

Получовекът с бича маска замръзна. Под пукнатия шлем започна да се стича кръв, но той остана изправен.

Лили остана като ударена от гръм.

До нея Йоланте продължаваше да яде ордьовъра си. Извади парченце маруля измежду зъбите си.

Публиката изпъшка, после заръкопляска с възхищение.

Погледът на Лили срещна очите на малкия червен шут и видя в тях възторг и злост.

Докато измерваше Лили с поглед, шутът ритна все още изправения минотавър зад гърба си.

Минотавърът се строполи на сцената с глухо тупване. Беше мъртъв. Шутът се поклони театрално на публиката.

Тя заръкопляска ентусиазирано.

— Наистина съм в ада — прошепна Лили.

 

 

Докато Лили вечеряше сред лукс и разкош, Джак, Алби и Скай Монстър седяха заедно в студената желязна клетка и се хранеха от метални купички.

Макар че купичките бяха съвсем прости, храната беше доста добра — паста, ориз, пиле. Храна за мъже, които се нуждаят от много енергия.

До Джак се гушеха двете кучета, големият лабрадор Аш и малкият пудел Рокси.

Пред всички тях — със свален бичи шлем и превързан ранен крак — беше минотавърът, когото Джак бе спасил в края на Третото изпитание.

Докато гледаше косматия получовек и широкото му чело, сплеснатия нос и срасналите вежди, Джак се замисли за думите на Йоланте, че минотаврите били чистокръвни неандерталци.

Археолозите и антрополозите някога бяха смятали, че homo sapiens — съвременният човек — е изтребил по-дребните на ръст неандерталци.

По-нови теории обаче твърдяха, че неандерталската популация не е била унищожена, просто е намаляла и в някои региони се е смесила с homo sapiens. Тоест, че е напълно възможно по-ниският, по-прегърбен и малко по-космат колега в офиса ти да има някакъв процент неандерталска кръв във вените си. Освен това никой не подлагаше на съмнение възможността общност от неандерталци да е оцеляла в някоя древна отдалечена местност.

Освен това, поради прегърбената стойка и издадената челюст, интелигентността на неандерталския човек никога не е била оценявана високо. Смятало се, че можел да прави груби оръжия и постройки, да брои до десет и да говори — и толкова.

Кучетата на Джак реагираха посвоему на косматия получовек.

Аш, невъзмутима както винаги, просто не му обръщаше внимание. Рокси, също както обикновено, влезе в ролята на куче пазач — гледаше минотавъра подозрително и ръмжеше.

— На. — Джак подаде купата си с паста на получовека. — Хапни.

Косматият боязливо взе купата.

— Можеш ли да говориш? — попита го Джак.

Косматият кимна.

— Малко.

— Как се казваш?

Минотавърът посочи една татуировка на лявото си рамо: Е-147. Джак си спомни, че минотавърът, който го бе нападнал в килията му, имаше подобна татуировка на рамото.

— Аз… Минотавър Е-147 — добави неандерталецът.

— Добре. Аз съм Джак.

— Джак? — каза получовекът, като положи усилие да изговори думата. — Джак.

Рокси залая срещу него и той подскочи.

Джак я потупа по гърба.

— Не й обръщай внимание. Опитва да ме пази.

Косматият каза:

— Джак помогнал Е-147, когато минотаври бяга. Защо?

— Не обичам да оставят когото и да било да умре — отговори Джак.

Е-147 го погледна в очите.

— Е-147 умрял без Джак помощ. Е-147 благодари Джак. Е-147 мисли Джак приятел.

— Разбира се — каза Джак. — Това е Скай Монстър, това е Алби…

— Защо Джак държи кучета? — прекъсна го Е-147. — Яде тях по-късно?

— Какво?! О, не. — Джак поклати глава. — Ние не ядем кучета. Кучетата са мои приятели. Добри приятели.

— О… — Е-147 като че ли се натъжи от чутото.

— Кажи ми — подкани го Джак, — колко минотаври има тук?

— Много — отговори Е-147. — Минотаври Ен, минотаври Ес, минотаври Е, минотаври У.

Джак разбра за какво става дума: Север — N, Юг — S, Изток — E и Запад — W. Минотаврите, където и да живееха, бяха разделени по географски зони.

— Къде живеят минотаврите? — попита той.

— В минотавър град. Казва Дис. Подземен град, голям. Защитава единствен вход от земя към Долен свят.

— Подземен град? — намеси се Алби.

Джак се обърна към него.

— Йоланте спомена, че Хадес имал хиляди такива симпатяги. Е-147, колко минотаври Е има?

Е-147 отговори:

— Най-голям номер Е-900.

Джак кимна.

— Четири групи минотаври, по близо хиляда в група. Говорим за поне няколко хиляди.

— Исусе! — изпъшка Скай Монстър.

Джак се обърна отново към Е-147.

— Ако нямаш нищо против, просто трябва да те попитам какво си ти?

Е-147 наклони глава на една страна и се намръщи.

— Аз… Е-147. Аз… мен.

Джак се усмихна вътрешно.

— Съжалявам. Не трябваше да те питам това. Така е. Ти си ти.

В този момент се чу друг глас — мъжки глас, на млад мъж.

— Джак? Джак Уест младши? Това си ти…

Джак се обърна.

През решетките на вагона със заложници, през две клетки, видя млад американски морски пехотинец с бойни панталони и маслиненозелена тениска.

Познаваше го добре, но не го бе виждал отдавна. Лейтенант Шон Милър, позивна Астро.

Познаваха се от много отдавна, още от мисията за Шестте камъка на Рамзес.

Не започна добре — в началото на мисията Астро беше вкаран в международния екип на Джак като представител на Съединените щати. Това, което Астро и Джак не знаеха тогава, беше, че сенчестият началник на Астро у дома е бащата на Джак — полковник злодей, известен като Вълка — чиито планове не бяха толкова благородни, колкото Астро бе смятал.

По време на ожесточена битка при гигантски подземен храм светилище в Япония Астро бе предал Джак, мислейки, че постъпва правилно, и бе взел страната на Вълка. Малко след това обаче бе прострелян и Вълка го бе сметнал за мъртъв.

Тогава го спаси Джак. Оттогава двамата бяха приятели.

— Астро? — отвърна Джак. — Как се забърка във всичко това?

— Както и ти, предполагам — отговори младият морски пехотинец. — Намерили са досието ми, видели са, че съм се занимавал с тези древни истории, и ме потърсиха. Но се чувствам ужасно — заради мен тези момчета също се оказаха забъркани.

Джак видя, че Астро е в една клетка с още трима американски морски пехотинци, двама мъже и една жена. Жената се изправи, за да види Джак по-добре.

Беше много впечатляваща. Ръстът й беше гигантски, поне метър осемдесет и пет, главата й беше бръсната, усмихваше се мрачно.

Това бе едрата жена, която Джак бе видял по време на Третото изпитание, окована за друг морски пехотинец, който беше с тъмни очила. В клетката помежду им сега нямаше никого — беше полупълна с втечнен камък, а обитателите й бяха пожертвани по време на Третото изпитание. До този момент Джак не бе предполагал, че са толкова близо до морските пехотинци.

Познаваше я, но не я бе виждал от дълго време — от една тайна операция на американските и австралийските специални части през деветдесетте.

— Това Джак Уест младши ли е, или очите ми ме лъжат? — попита едрата жена. — Фамозният Ловец, най-голямото котенце в страховитите австралийски САС?

— Какво прави на такова място мило момиче като теб, Джина? — отвърна Джак.

Жената се ухили. След толкова много години не се бе променила никак.

Казваше се Джина Нюман, от Морската пехота на Съединените щати, позивна Майката си трака — или само Майка.

— Какво стана с теб, Джак? — попита Майка. — През деветдесетте беше огън. В първата десетка на света. Ами избяга от Ирак, в Пустинна буря, със собствения самолет на Саддам Хюсеин, и беше станал легенда, наистина. После изведнъж изчезна. Изпари се. Къде, по дяволите, се дяна?

— Една мисия стана мой живот — отговори Джак. — През 96-а, ме изпратиха да защитавам едно малко момиче и това продължи до 2008-а. Осинових момичето. Ожених се. Открих, че съм част от древно пророчество.

— Пророчество? — учуди се Майка.

— Знаеш ли, някак си се свиква с епичната и историческата страна на всичко — каза Джак.

— Да, наистина не съм виждала нещо толкова откачено, откакто Цирк дьо Солей беше във Вегас — изсумтя Майка. — Смахната френска циркаджийска дивотия! Имаш ли някаква идея как да се измъкнем от тази перверзия?

— Още не. Още преодолявам изненадата си — отговори Джак.

— А пазиш ли още онзи самолет, който отмъкна от Саддам?

— „Халикарнас“ ли? Не, за съжаление. Загубих го, когато трябваше да се добера до едно голямо подземно светилище. Жалко. Сега имам друг. Отмъкнах го от един монархически задник, след като го убих. Руска имитация на „Конкорд“ е. Бърз.

Джак кимна към мрачната обстановка.

— Как попадна тук? Това не прилича на редовна операция на морската пехота.

— Казах ти, вината е моя — обади се Астро. — Бях на обиколка, в Афганистан. База Ледърнек, в Кандахар. Извикаха ме в една палатка и там беше командващият на морската пехота. Чакаше ме. Около него стояха някакви типове с костюми. Знаеха много — питаха ме за мисията ни през 2008-а, за Шестте свещени камъка, за пророчеството за Петимата велики воини и така нататък. След това попитаха за Майка и нашия командващ офицер, капитана. Искаха да им кажа дали знам нещо за тях и за група на име „Маджестик-12“. Не знаех нищо. Само им казах, че това са двама от най-добрите морски пехотинци, които съм срещал. Добавяш към тях Томахавката и получаваш невероятен екип.

Погледна към другите двама морски пехотинци, които седяха под високата до кръста ламаринена стена на клетката, извън полезрението на Джак.

— Извинявай, но тук има някой, с когото мисля, че трябва да се запознаеш.

Най-старшият морски пехотинец се изправи и Джак успя да го огледа. Беше строен и силен, с твърди жилави мускули. Тъмната му коса беше остригана, за да могат да имплантират взрива в тила му, лицето му беше загоряло от слънцето и красиво. Сега не носеше огледалните тъмни очила, така че Джак видя очите му.

Привлякоха вниманието му.

Два кошмарни белега — по един на всяко око — прорязваха кожата вертикално, през клепачите.

Астро ги представи един на друг:

— Капитан Джак Уест младши, служил в австралийските САС, позивна Ловец, запознай се с капитан Шейн Скофийлд, американска морска пехота, позивна Плашило.

Морският пехотинец с белезите на очите се втренчи в Джак, после кимна.

— Капитане — каза предпазливо и погледна дланта му. — Каква е тая ръка?

Джак погледна към титановата си лява ръка. Една от причините да носи ръкавица на нея и фланелка с дълъг ръкав беше, че не искаше да привлича вниманието на хората. Плашилото обаче я бе видял веднага.

Джак би могъл да каже, че е последна дума на техниката, напълно подвижна управлявана с мотор ръка, направена от покойния му ментор Магьосника, след като истинската му ръка бе изгорена от внезапно потекла лава край вулкан в Уганда, но каза само:

— Загубих старата в лоша ситуация. Тази е по-добра.

— Хубаво. Какво знаеш за това място и за тези игри? — попита Плашилото.

— Не много повече от вас — отговори Джак. — Упоиха ме и ме отвлякоха. Свестих се в килия и веднага ме нападна минотавър с нож. Ти?

— Доведоха ни тук под фалшив предлог — отговори Плашилото. — Задно с Астро, Майка и Томахавката — кимна към последния морски пехотинец в клетката, по-млад и русоляв. — Казаха ми, че ще участваме в съвместна операция с Делта в Южен Афганистан. Качихме се на самолета с момчетата от Делта, летяхме кратко, може би час, а когато кацнахме, се оказа, че сме на отдалечена писта в пустинята, близо до крайбрежие. В Афганистан няма брегове. Той е изцяло на сушата. Бяхме излезли от Афганистан. Пистата, на която кацнахме, не беше нещо повече от заравнена ивица, покрита с трамбован пясък. Никакви сгради, никаква цивилизация. Имаше само един човек, онзи тип, Вахерон, и един пикап, с клетка в каросерията. Типовете от Делта не изглеждаха изненадани. Просто влязоха в клетката.

Кимна към четиримата мъже в съседната клетка.

— Това е майор Джеф Едуардс, позивна Рикошет, и трите жалки приятелчета от Делта Форс. Типични задници от Делта. Винаги се имат за по-добри от теб и се надуват. Подозирам, че са се готвили за това тук. Ние обаче нямахме представа. Както и да е. Качихме се в клетката и сложиха на главите ни черни чували. Когато свалиха моя, открих, че съм сам в килията и един минотавър ме нападна, точно както каза ти.

— Познаваш ли някой от другите бойци? — попита Джак.

Плашилото отново го изгледа подозрително, преценяващо. Джак реши, че е внимателен човек, който не обича изненади.

Накрая Плашилото отговори:

— Едрият афроамериканец ей там, с татуировките по ръцете, е подофицер Дешон Мънро. Морски „тюлен“. Обучен убиец, корав тип. Наричат го Финализатора, защото това му е работата — да довежда нещата докрай. Само него познавам тук.

Джак кимна.

— Добре. Ако Астро гарантира за теб, с мен нямаш проблеми. Мога да му доверя живота си и живота на дъщеря си.

— Ще ми простиш, но ще се въздържа от оценка известно време — каза Плашилото. — Тук, в този момент, нямам доверие на никого.

— Разбирам. — Джак кимна. — Един въпрос обаче. Как изглеждаше онова крайбрежие? Недалеч от пистата, на която сте кацнали?

Плашилото сви рамене.

— Просто гол пустинен бряг. Никакви дървета, нищо живо. Тропическа синя вода, обаче с червеникавооранжево по края. Предвид краткия полет от Кандахар реших, че е някъде на Арабско море, но честно казано, би могло да е навсякъде в региона — Йемен, Оман, Иран, дори Индия.

— В Индия сме — каза Джак. — Знам го.

— Индия? — изсъска Майка. — Мразя шибаната Индия.

— Защо? — попита Джак.

— Защото Индия е дала на света йогата и сега, когато вляза в кафенето да си изпия сутрешното кафе, вътре е пълно с млади сноби с впити трика, които си мислят, че живеят в някаква по-висша небесна равнина, а са всъщност най-обикновени задници, които сляпо следват откачена мода.

Джак си позволи да се усмихне.

Плашилото го погледна сериозно.

— Капитан Уест…

— Джак, моля.

— Капитан Уест. Виждал съм странни неща през живота си. Например с Астро и Майка веднъж оцеляхме при една много необикновена мисия в тайна база, наречена Адския остров. Никога обаче не съм бил на място, което нарича себе си Долен свят, което се управлява от тип, който нарича себе си Хадес, и на което се бия на живот и смърт с типове с бичи и лъвски маски. Моят въпрос е: какво да направим, за да се измъкнем оттук живи?

Джак го изгледа продължително и отговори:

— Не знам. Наистина не знам.

 

 

Малко след това в неземната тъмнина около клетките със заложниците всички бойци се унесоха в сън.

След умората от първите три изпитания — минотаврите в килиите, водната яма и кулата — всички спяха непробудно.

Всички, с изключение на Джак. Той не можеше да спи.

Облегнат на решетките на клетката, той се взираше в тъмния Долен свят, към кулата и бездната на Третото изпитание.

Това място го озадачаваше. Долен свят. Пещера ли беше? Приличаше на огромна пещера, но усещането беше различно. Въздухът беше твърде свеж. Обаче не се виждаше и небе — отгоре имаше само мастиленочерна тъмнина. Никакви звезди, никаква луна.

Все още беше буден, когато късно през нощта майор Бригам се върна от банкета и влезе в клетката си. Посрещнаха го неговите хора, но скоро всичко притихна.

Джак остана буден. Мислеше. След това умората натежа, очите му започнаха да се затварят, той задряма…

Събуди го някакво шумолене.

Фигура с роба с качулка мина покрай клетката с бърза и лека походка.

Джак не помръдна. Нямаше представа колко е спал и колко е часът.

Проследи фигурата с очи, без да показва, че е буден. Тя спря пред клетка през няколко клетки от Джак, прошепна нещо на някого вътре и изчезна също толкова бързо, както се бе появила.

Джак я проследи с очи.

„Какво става?“

Поклати глава — не беше сигурен дали сънува, или е буден. Умореният му мозък опита да намери някакво обяснение, но не беше в състояние да стигне много далеч, защото най-накрая умората и стресът от предния ден го връхлетяха и той потъна в безпаметен сън.

 

 

Събуди го рязък тласък и дрънчене на метал.

Влакът със заложниците се задвижи бавно по релсите.

Изведнъж в килията на Джак нахлу слънчева светлина и когато се отдалечиха от кулите на Третото изпитание, той видя околността за първи път на дневна светлина.

Алби, Скай Монстър и Е-147 се събудиха от същия тласък и застанаха до Джак край решетката.

В далечината видяха огромна каменна стена, вертикална и леко извита.

— Като че ли сме в кратер от метеор… — каза Алби.

Джак все още не можеше да види цялото, подобно на планина творение, в което беше подвижната им клетка, но сега си даде сметка защо преди не беше наясно дали този Долен свят е в голяма пещера, или не.

Когато погледна нагоре, през решетките на клетката, видя маскировъчна мрежа, която се простираше от място високо над тях до извития горен ръб на каменната стена отсреща.

Камуфлажната мрежа хвърляше доста плътна сянка върху всичко в кратера. Само онзи заблуден слънчев лъч бе успял да проникне. Нощем през мрежата не се виждаха звездите.

Но тя не пречеше на свежия въздух, заради който се губеше усещането за пещера.

Вагоните минаха по завой и Джак видя на вертикалната стена на кратера отсреща нещо друго.

От вертикалната каменна стена стърчаха преградите на огромен вертикален лабиринт. Пред него имаше широко езеро, пълно с жълтеникава, изпускаща изпарения течност.

— Какво е пък това? — изпъшка Алби.

— Това, предполагам — отговори Джак, — е арената за следващото изпитание.