Матю Райли
Четирите легендарни царства (11)

Тайна история IV
Първата церемония

Храмовете на върха (преди церемонията)

Джак Уест се понесе нагоре в причудлива тишина.

Намираше се в съвременен външен асансьор и се изкачваше по склона на гигантската планина — дворец на Хадес. Металната конструкция на асансьора беше фиксирана за стената в горния край на възвишението и асансьорът жужеше леко, докато се плъзгаше нагоре.

Джак беше с останалите бойци под охраната на въоръжени минотаври и черния лъв, Хаос.

Забеляза, че Хаос оглежда бронята му — бялата, която беше взел от брата му по оръжие, Страх. Изглеждаше странно върху джинсите и тениската му, но и още по-странно в комбинация с пожарникарския шлем.

Бяха останали само седмина бойци: Джак, Плашилото, майор Бригам, сержант Варгас, Едуардс от Делта Форс, тибетският монах Рензин Депон и, разбира се, синът на Хадес, Зайтан.

Всички бяха изпоцапани и капнали от умора, изтощени и насинени — освен Варгас и Зайтан, които мъдро се бяха спасили от Петото изпитание. Те изглеждаха свежи и отпочинали.

Когато влезе в асансьора, Джак дочу някой да казва, че всички останали заложници били екзекутирани. Асансьорът продължаваше да се изкачва и той забеляза, че Зайтан го оглежда, и го попита:

— Какво искаш?

Зайтан сви устни презрително.

— Нищо.

— Е, аз пък искам нещо — каза Джак. — Каква е тази церемония, на която отиваме? За какво е всичко това?

— Така информираме вселената, че тук, на Земята, все още има някой — каза Зайтан.

Джак подхвърли:

— Не изглеждаш разтревожен, че заложниците ти току-що са били убити.

Зайтан сви рамене.

— Те изпълниха предназначението си.

Миг след това асансьорът спря и вратите се отвориха.

Джак стъпи на тясна стоманена пътека, увиснала високо над света. Намираха се съвсем близо до върха на планината на Хадес.

Далече долу Джак виждаше различните арени за изпитанията, които досега беше преживял — водната яма за Второто изпитание, пропастта и тесните мостове за Третото изпитание, стенния лабиринт за Четвъртото изпитание, пистата за Петото изпитание. Намираше се толкова високо, че изглеждаха незначително малки.

Камуфлажната мрежа, която скриваше кратера на Хадес, беше опъната на десетки подобни на спици опори, излизащи радиално от центъра над главата му.

От площадката на асансьора нагоре спираловидно се виеше метална стълба, която стигаше над камуфлажната мрежа.

Бойците бяха отведени до тази стълба и се заизкачваха по нея един след друг.

След като стигна горния край на стълбата, Джак стъпи на платформа над камуфлажната мрежа. Гледката, която се откри пред очите му, го накара да стаи дъх.

 

 

Беше се спуснала нощта и всички стояха на много висока платформа под изпълненото със звезди небе.

Хадес, Вахерон и останалите зрители вече бяха там. Йоланте и Лили стояха заедно. Джак кимна на Лили и тя му махна боязливо с ръка.

Във всички посоки се простираше безкрайна пустинна равнина. На няколко километра на запад Джак видя морето, което блещукаше на лунната светлина. Някъде там беше пясъчната ивица с корабното гробище, което бе видял за кратко по-рано през деня.

Без смущаващите светлини на големия град звездите на нощното небе бяха големи и ярки и хвърляха наоколо бледо синкаво сияние. Подухваше хладен ветрец.

Платформата беше високо над равнината, на върха на планината на Хадес, а върху нея гордо се издигаше изящна, подобна на храм, постройка.

Джак огледа всичко.

При все че асансьорът, платформата и металната стълба бяха определено нововъведения, храмът изглеждаше невероятно древен.

Изглеждаше мрачно могъщ, сякаш построен в чест на някаква жестока тъмна сила. Всички повърхности бяха излъскани, черни.

Беше висок колкото двуетажна сграда, с квадратна основа и по-малко горно ниво, до което се стигаше по широка церемониална стълба. Горното ниво се поддържаше от колонада.

Около всичко имаше широка тераса без парапети. Тя също беше от полиран черен камък. От ръб до ръб всичко беше широко около трийсет метра.

Джак огледа древния храм по-внимателно.

Имаше множество колони и арки, обаче при по-внимателно вглеждане той с изненада откри, че цялото е изсечено от една-единствена каменна плоча, черната скала от върха на планината.

Каменоделските умения бяха удивителни. Всичко беше невероятно прецизно — непостижимо за примитивните хора.

По стените на долното ниво на храма имаше множество изящни релефи — изображения на пирамиди и слънца, звезди и планети, фантастични градове и величествени дървета, както и няколко изображения, каквито Джак не виждаше за пръв път.

Едното беше на Голямата пирамида, върху която пада лъч светлина от слънцето.

Превъртането Тартар.

На друго се виждаха петима воини, застанали прави зад четирима седнали царе.

 

 

Петимата най-велики воини и четиримата легендарни царе.

Джак поклати глава. Все едно четеше биографията си от последните двайсет и пет години, като че ли всичко е било предсказано.

Последната особеност, която привлече вниманието му, бяха петте постамента, подредени около церемониалната стълба, която, предположи, беше за…

— Мосю Вахерон! — каза Хадес. — Поставете първите пет сфери на местата им.

Вахерон се поклони тържествено.

Петима минотаври зад него държаха петте златни сфери, спечелени от бойците в изпитанията досега. Пристъпиха напред с ритуална прецизност и поставиха сферите на постаментите.

И сферите оживяха — започнаха да излъчват още по-силно неземно сияние.

Джак почувства под краката си плътно боботене.

Огледа се, за да открие причината, и тогава видя — нещо се надигаше от горния храм.

— Боже! — изпъшка Плашилото до него.

От там към небето, от сърцето на планината, плавно се заиздига нещо, подобно на обелиск.

С непрекъснато силно боботене то се издигаше и издигаше, и издигаше, докато след малко най-после не спря, след като добави поне шейсет метра към височината на планината.

На Джак му приличаше на гигантски обелиск, но вместо четириъгълен беше цилиндричен, с конусовиден връх.

На върха на планината на Хадес напомняше древна версия на гръмоотвода на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Обелискът беше поне три метра в диаметър при основата. Буквално пронизваше небето.

Хадес засия от гордост, когато голямата древна антена застана на място.

Вахерон пристъпи напред.

— Първата церемония е завършена! Свещеният обелиск е издигнат. Вече можем да започнем Втората фаза на игрите. След това ще поставим останалите четири златни сфери на горния олтар и след като сме доказали, че сме достоен вид, победилият цар ще бъде посветен в Тайнствата на древните!

Аристократичните гости заръкопляскаха.

Вахерон вдигна ръка, за да призове към тишина.

— Господа и дами. По традиция в този момент от Игрите нашият домакин, великият господар Хадес, след консултации с останалите царе ще възнагради някои поданици. Може да дари повишение в ранг, или земя, или титла. Това е изцяло негово право. Господарю? Имате ли какво да обявите в това благоприятно време?

Хадес пристъпи напред.

— Имам.

Джак се озърна и забеляза, че събралите се гости наостриха уши и пристъпиха напред, за да чуват по-добре. Някои се потяха видимо и преглъщаха в напрегнато очакване.

Това, даде си сметка Джак, беше нещото, което аристократите по света ценят повече от всичко — издигането. Придвижване напред на опашката пред хранилката.

Хадес каза:

— След консултации с моя колега, владетеля на Морето, беше решено неговият отдавнашен ковчежник господин Джон Уорън от Сан Франциско да бъде издигнат в ранг херцог. От днес нататък той ще бъде титулуван Херцог на Западния бряг.

Последва учтиво ръкопляскане, при което широко усмихнат господин на петдесет и няколко — явно господин Уорън — стисна с благодарност ръката на господаря си, царя на Морето.

— Също така владетелят на Небето повишава своя добър приятел господин Джефри Ян от Шанхай в ранг Господар на Голямата планина.

Тези думи бяха посрещнати с ахкане и охкане.

Хадес продължи:

— След консултации с Негово Величество великия цар на Земята решихме, че любовта може да сближи царствата ни. Затова моят церемониалмайстор на Игрите мосю Вахерон ще получи ръката на сестрата на владетеля на Земята, красивата принцеса Йоланте, в законен брак.

Джак видя три реакции на това съобщение.

Тълпата нададе весели възгласи.

Вахерон определено засия от радост.

Реакцията на Йоланте. Появи се на лицето й за част от секундата, но Джак я видя: по лицето й пробяга абсолютно отвращение, което бързо се превърна в принудена усмивка.

— Господарю — Вахерон се поклони ниско, — това е чест за мен. Не мога да изразя благодарността си.

Хадес кимна, но пак вдигна ръка. Не беше приключил.

— Също така на тези игри сме удостоени с присъствието на още една красива млада дама. Много важна млада дама, чието потекло е по-чисто от всичко друго.

Джак почувства как сърцето му прескача.

Хадес посочи застаналата до Йоланте Лили.

— Разбира се, имам предвид древния оракул на Сива, която днес е известна като Лили. Както мнозина от вас вероятно знаят, моят син и престолонаследник Дионисий все още не е избрал съпруга. Всеки цар обаче се нуждае от царица — както аз самият знам по-добре от всички след смъртта на моята любима съпруга преди пет години. Снощи Дион ме попита: „Нима има по-добро място за Оракула на Сива от трона на царица на Долния свят?“. И аз реших след края на Игрите Дионисий да вземе младата Лили за своя жена.

Знатните гости започнаха да аплодират. Джак се обърна, за да погледне Лили.

Погледите им се срещнаха. Очите й бяха разширени, тревожни. Йоланте, все още до Лили, я улови за ръка.

Хадес се усмихна на зрителите.

— Но тези радости трябва да почакат. Сега ни очаква втората част от Големите игри. Да се спуснем в обсерваторията, за да проследим Шестото изпитание!

 

 

Докато се случваше всичко това, на брега западно от царството на Хадес военният камион тайфун, шофиран от Скай Монстър, с Майка, Астро, Томахавката, Алби и кучетата, бързаше отчаяно на север.

Вече беше тъмно.

Слънцето се бе скрило зад хоризонта и брегът беше потопен в мастилена тъмнина. Наблизо нямаше град или дори село, така че на хоризонта не се виждаше дори и бледо сияние от електрически светлини. Единствената светлина идваше от бавно изгряващата луна.

Скай Монстър се взираше напред, присвил очи към тъмната нощ. Не смееше да пусне фаровете на тайфуна, да не би някой от минотаврите на Хадес да реши да ги преследва.

Беше минал час, откакто Джак бе свалил хеликоптера, и напредваха добре по мокрия пясък. Преди двайсетина минути бяха минали покрай последния изваден на сушата товарен кораб и след това се движеха само по пясъчен бряг.

Кротките води на Арабско море се простираха вляво от тях, равни и лениви; вдясно продължаваха пясъчниците.

Майка се обърна към Алби:

— Добре, момче генийче. Ловецът каза, че имаш ум. Какъв е планът? Ще продължаваме, докато свърши горивото ли? Или докато свърши брегът?

Алби отговори:

— Ще продължим, докато не открием някаква цивилизация. Ако горивото свърши преди това, ще продължим пеша…

Млъкна, защото го чу.

Плътно ритмично боботене някъде зад тях…

Стряскащо изневиделица откъм сушата се появи друг щурмови хеликоптер алигатор, със запален прожектор.

Светлото петно бързо откри бягащия тайфун и изстреля с 30-милиметровото оръдие откос, който надупчи пясъка пред камиона.

— Чакали са ни да излезем от прикритието на корабите! — извика Майка силно, за да я чуят. — Това чудо има доста сериозни оръжия. Прецакани сме!

Скай Монстър наби спирачки и машината поднесе странично.

Големият военен камион спря на равния пясък с кабина към увисналия хеликоптер, окъпан в светлината на прожектора му. Нямаше къде да избягат, нямаше къде да се скрият.

— По дяволите! — изпъшка Майка и наведе примирено глава.

Бягството беше приключило.