С. Дж. Кинкейд
Създадена да убива (31)

30.

Наближихме Лумина и намалихме скоростта, за да преминем внимателно покрай едно лошо пространство, оформило се преди няколко години при разцепването на космически кораб. Тирус се отправи към най-големия прозорец на Александрия, за да го види със собствените си очи.

Присъединих се към него от любопитство към явлението, което изпълваше хората с такъв ужас.

Гледката ме изненада. Лошото пространство приличаше на светла лента на фона на огромния звезден пейзаж. Колкото и да се опитвах да си казвам, че наблюдавам нещо опасно, то ми приличаше само на лента от блестяща енергия както при голямо слънчево избухване на радиация. Споделих с Тирус.

— О, видът му заблуждава — отвърна той. — Тази светлина? Тя не идва от лошото пространство. Това са водородни газове на звезди, разкъсани от него. Светлината е била привлечена в разкъсванията, може да се каже, че е била всмукана. Виждаме смъртта на слънчеви системи, Немезида. Именно това плаши луминарите. Те се намират на три светлинни години от тук. Използваме едни и същи двигатели в продължение на хиляди години и сега дори сме забравили как работят. Това тук е крайният резултат от нашето невежество: проблем, който не можем да разрешим.

Отново се загледах в мъртвите звезди, буквално отворили дълбока рана в пространството, чиста светлина с бледочервени ръбове. Сега като че ли виждах нещо ужасно в нея. Разбирах, че пред себе си наблюдавам самото забвение, което грозеше човечеството.

— Като си помисля само колко време и мисъл сме пропилели за усъвършенстване на разни химически вещества за удоволствие и за преклонение пред звездите — рече Тирус. — Това тук се случва все по-често, а ние просто не му обръщаме внимание. Много от Високопочитаемите няма да му обръщат внимание, докато вече няма да има къде да избягат, няма да има пространство, свободно от това зловещо явление.

Почувствах нотка на горчивина в гласа му.

— До известна степен ние си го заслужаваме… Но всички, които ще страдат заради нашите действия, не го заслужават. Ако мога да спра това, трябва да го направя.

Той се извърна от прозореца и аз забелязах как вената на челото му потрепва.

— Видях достатъчно. Не мога да гледам повече. Искаш ли пак да се преборим?

Издръжливостта му ме изуми.

— Успя ли да се възстановиш от последния път?

— Ще ми е приятно да се поразсея.

 

 

Първия път, когато Тирус и аз застанахме един срещу друг, държах ръцете си зад гърба. Бързо стана ясно, че за него щеше да е по-добре, ако вместо това се бях изправила срещу него с вързани крака.

За обикновен човек той се движеше доста бързо. Бях впечатлена от силата на ударите му и изпитвах сигурност, че ако не бях достатъчно бърза да избегна всичките, той може да ме повали.

Но после му нанесох ритник с широк замах в гърдите и чух как костите му изпращяха.

Тирус прелетя през стаята и се удари с грозен трясък в стената. Остана да лежи там в продължение на няколко секунди, като се мъчеше да си поеме дъх и притискаше ребрата си, преди медицинските ботчета да реагират на жизнените му показатели и да се скупчат около него.

От изненада останах като закована на мястото си. Ботчетата обаче ме извадиха от вцепенението.

— Ваше Височество?

Втурнах се към него и надникнах между тях.

Знаех си, че ще стане така. Знаех си! Защо се бях съгласила на тази идиотщина?

Когато те успяха да накарат белите му дробове да заработят отново и да закрепят достатъчно ребрата му, за да може да говори, Тирус се наведе на една страна, за да изплюе кръв, а после седна и ме изгледа, като избърса устата си с опакото на ръката.

— Ти си изключителна.

— Какво? — прошепнах изумена. Бях чакала уплашена реакцията му, но в гласа му имаше само възхищение.

Изплю още кръв.

— Разбирам грубата сила и бързината, но къде си научила тази техника?

Примигнах. Обикновено не обичах да ми задават въпроси за обучението ми във фермата, но тъй като за малко не го убих, се почувствах длъжна да му отговоря.

— Когато се обучавах, имах на разположение визуални помагала.

— Какво означава това?

Той се надигна, примигвайки, а ботчетата продължаваха да пълзят по него като някакви големи насекоми и да оправят и другите наранявания, които беше получил след полета си през стаята.

— В кошарите прожектираха холограми — рекох колебливо, защото ми беше трудно да изразя с думи онези добре забравени спомени. — Това бяха образи на хора, демонстриращи бойни умения. Аз ги гледах. И без това нямаше какво друго да правя. Забелязах, че когато им подражавам, ме награждаваха.

— Награждаваха… Как?

Тирус седна на пети, за да даде възможност на ботчетата да продължат работата си, и ме погледна с нескрито любопитство. Наследникът на императора, когото за малко не убих, искаше да чуе за мен.

— С по-добра храна — казах смутена. Защо го интересуваше моята история? — Намаляваха шума.

— Намаляваха шума?

Кимнах.

— Едно неприятно бръмчене. Отслабваше за известно време, ако направех нещо, което да се хареса на стопанина на кошарите.

— Това е ужасно.

— Да. Така беше. Но действаше — признах тихо.

Тирус се намръщи.

— Доколкото ми е известно, изчадията имат изключителната способност да повтарят движения, които са наблюдавали, но нямах представа, че подобно обучение е било принудително.

— Това действаше — повторих и му протегнах ръка. Тирус я хвана и се изправи.

— Пак? — попита той.

Погледнах го изумена.

— Сега? След като за малко…

— Чувствам се доста по-добре — рече той. — Вече знам какво можеш да направиш и съм подготвен. Да го направим пак.

Нищо ли не беше научил от това, че се беше отървал на косъм? Може би наистина не е с всичкия си. За щастие, аз бях.

— Не.

— Немезида, настоявам.

Този упорит поглед започваше да ми става много познат.

— Не и ако не носите предпазна броня. — Преди беше отказал да я сложи.

— Много добре.

— И няма да ви ритам — добавих аз.

— С това няма да се съглася. Трябва да се науча да поемам удари.

Той избърса с палец засъхналата кръв на челото си.

— Научих много от тази схватка. Никога не съм имал спаринг-партньор, готов да рискува да ме нарани. Ще приветствам и най-лошото, което можеш да направиш.

Луд човек.

— По-добре ще е да не правите това, Ваше Височество, или накрая ще сте мъртъв.

Аз обаче не можах да се съпротивлявам дълго на настоятелността и убедеността на Тирус. Накрая се съгласих на още един рунд. Този път, въпреки подканванията му, не го ритнах и му позволих на няколко пъти да ме удари, само за да преценя силата му. Беше значителна. Един удар дори ми изкара въздуха, преди инстинктивно да замахна и да му строша ръката.

Тирус остана с каменно лице и се опита да скрие болката, докато медицинските ботчета отново го наобиколиха, за да се погрижат за счупената му ръка, за изкълченото рамо, спуканото ребро, счупения нос и подутите устни. Наблюдавах това, стиснала зъби от яд.

— Сега доволен ли сте? — попитах.

Тирус се засмя, едва поемайки си дъх.

— Успях ли изобщо да те нараня?

— Кокалчетата на пръстите ме болят от ударите.

Той се ухили, невероятно доволен от цялата работа. Най-накрая ботчетата се оттеглиха и Тирус провери състоянието на оправената си ръка.

— Добре — рече, примигвайки той, — какво ще кажеш за още един рунд?

— Не! — Започнах трескаво да мисля. — Аз съм… уморена.

Очите му светнаха.

— Естествено. Убеден съм, че не се опитваш да пощадиш егото ми, защото виждаш, че съм останал без сили. Не е нужно, Немезида, въпреки че ти благодаря за жеста.

Застанах на колене, загледана в този странен млад мъж. Как е възможно да съм единствената, която знае какъв е той наистина? Умен, прозорлив, невероятно упорит, готов да понесе удар след удар с надеждата, че това ще го направи по-силен, въпреки че нямаше кой да оцени куража му.

Любопитството е странно нещо. Не го бях изпитвала често. Не престана да ме човърка отвътре, докато накрая трябваше да попитам:

— Но защо, Ваше Височество? Защо ви трябва да се учите от схватките с мен? По-скоро би трябвало да се опасявате от отрови или ножове в гърба. Силата и мускулите няма да ви предпазят от тях.

Тирус опря главата си в стената, замислен над отговора. Бледата светлина, която струеше отгоре, освети луничките по лицето му. В момента изглеждаше много млад, по-млад дори от неговите деветнадесет години.

— Атаките могат да дойдат под всякаква форма и ако умра, искам да е след като съм оказал максимална съпротива, защитавайки се с всички сили, а не защото съм бил безпомощен.

Той стисна устни и погледът му стана далечен и замислен.

— Майка ми умря, когато бях на осем години. Сигурен съм, че знаеш историята.

— Не — отвърнах. — Сидония изучаваше историята, не аз.

Тирус ме погледна. Тъжният израз на лицето му ме накара да съжалявам за невежеството си, прииска ми се да му бях спестила мъчителния спомен.

— Майка ми не загина от нож в гърба или от отрова — каза той. — Тя беше много благоразумна, много предпазлива, много внимателна. Бяхме на гости на един вицекрал, но баба му беше платила. Във вилата ни нахлуха много хора. Наемници. Не можах да направя нищо.

Горчивата извивка на устните му ме озадачи.

— Разбира се, че не си могъл — отвърнах. — Бил си само на осем години.

— Е, да — рече той. След кратко мълчание сви рамене и продължи: — Те я заклаха, а аз се скрих. — Погледна свития си юмрук. — Оттогава непрекъснато се крия, само че по различен начин. Сигурно ме мислиш за страхливец.

— Не — отвърнах изненадана.

Тирус обаче не ме погледна.

Протегнах ръка да го докосна, но това импулсивно желание ме смути и се отказах.

— За мен е очевидно — продължих аз, — че сте направили точно това, което е нужно, за да останете жив. Просто не мога да разбера защо фамилията ви е толкова…

— Ужасна?

— Многобройна. Защо баба ви е имала толкова много деца, след като е замислила да води война срещу всички, за да остане един наследник? Матриаршата Империан казваше, че модерните имперски фамилии ограничават броя на децата си, за да избегнат този проблем.

Тирус въздъхна.

— За това е бил виновен дядо ми. Той е живял малко, бил е само на деветдесет и три, когато починал, но настоявал да има колкото може повече деца. Предполагам, че е било някаква изкривена форма на мъжка гордост. Баба ми се е съгласила да роди само едно дете. Това е бил Рандевалд. И дядо ми взел яйцеклетки от нея, за да създаде нови деца без нейно съгласие. Единственото ограничение било, че настоявал раждането да става по естествен път, като се използват човешки утроби, а не инкубатори. За щастие. Иначе можеше да има още стотици наследници на Домитриан за ликвидиране. Веднага щом с напредъка на възрастта влиянието му започнало да отслабва, баба се заела да премахне всички, които можело да оспорват претенциите на Рандевалд за трона.

— Но императорът й няма доверие. Забелязах го. Тя го е поставила на трона, а той се бои от нея.

Тирус успя да се усмихне, когато последното ботче приключи работата си по една голяма порезна рана на гърдите му.

— След като си наблюдавал как един скорпион ужилва смъртоносно десетки хора пред очите ти, е трудно да го приемеш за свой съюзник. Без да искаш, си мислиш, че следващия път може да ужили и теб. Това е една от причините Рандевалд да не се ожени и да няма свои деца. Страхува се, че баба ще бъде по-благосклонна към тях, отколкото към него, и тогава на него може да му се случи същото, както на останалите членове на фамилията.

— Тава е и причината за благосклонното отношение на императора към вас.

Тирус кимна.

— Баба ме презира. Аз оцелях от чистките й достатъчно дълго, за да спечеля доверието на чичо си, и благодарение на своята лудост да се ползвам с протекцията му. Тя не се осмелява да ме нападне, поне не в момента. Освен ако не допусна някаква грешка и не покажа по някакъв начин, че мога да бъда заплаха за чичо. Тогава той може да й позволи да се разправи с мен. Засега е привързан към мен, защото съм неговата защита срещу нея.

Наблюдавах го изумена. Явно имам късмет, че не съм обременена от семейство. Най-близките, които имах от гледна точка на ДНК връзката ни, бяха изчадия като мен.

— Сега разбираш ли защо искам да се бия с теб, Немезида? — попита Тирус. — Щом си толкова страхотна в боя, аз съм готов за всяко предизвикателство от твоя страна. В крайна сметка, да се уча от най-опасните, само ще ме направи по-силен.

Думите му разпалиха странен пламък в гърдите ми. Никой освен Дония не беше оценявал това, което мога да му покажа и което може да научи от мен. Гледаха само как им служа.

— Ще направя всичко, на което съм способна — обещах му аз.

Що се отнася до останалата част от пътуването през хиперпространството, дните ми минаваха почти по един и същ начин. Служби в хелиосферата и вечеря с Невени, когато беше в настроение за компания, но това се случваше рядко. Тренировка със Смъртоносното, която се състоеше в бягане из кораба, за да може кучето да изразходва излишната си енергия. После среща с Тирус и двубой вечер.

Винаги си налагах някакви ограничения. Понякога използвах ластици, за да огранича обхвата на движенията си. Настоявах Тирус да носи броня. Понякога му давах оръжие и заставах срещу него с голи ръце. С течение на времето му бяха необходими все по-малко предимства.

Не че силата му можеше да се сравнява с моята. Това съвсем не беше така. Но започна да схваща как се движа, как пристъпвам към битка и ме очакваше, готов да реагира. Един ден, когато решихме да облечем екзокостюми, за да увеличим силата си много повече от тази на обикновените хора и силите ни бяха почти изравнени, той ме победи.

Озовах се притисната до земята. Една ръка, облечена в метал, натискаше моята, крака, обвити в метал, бяха приклещили моите, а Тирус се бе надвесил над мен от твърде далеч, за да мога да го ударя с глава.

Прецених внимателно положението си и бях принудена да призная:

— Предавам се.

— Предаваш ли се? Наистина ли? — Той се вгледа задъхан в мен.

— Вие ме победихте, Ваше Височество.

— Бре, бре… Представи си само. — Пусна ме и се изправи на крака.

Този път той протегна ръка към мен и ми помогна да стана.

— Немезида, когато сме насаме, ме наричай Тирус.

— Тирус — повторих, запъвайки се от смущение.

— Точно така. — Продължи да се усмихва доволен, докато ме наблюдаваше. — Разбира се, без екзокостюма никога нямаше да спечеля.

— Разбира се, че нямаше.

— Немезида — рече със сериозен вид Тирус, — благодаря ти.

Сега беше мой ред да се усмихна. По време на пътуването той упражняваше бойните си умения и сам. Не бях сигурна, че го бях научила на толкова много неща, както сам предполагаше. Но независимо от това явният респект, с който се отнасяше към мен, ме изпълваше със задоволство. Беше особено приятно да се чувстваш компетентен и важен, да се чувстваш нужен.

Наведох глава и казах:

— Винаги на твое разположение… Тирус.

Онази нощ, когато се върнах в стаята си и огледах охлузванията по кожата си, се сетих, че няколко часа не бях мислила за Дония. Не бях изпитала онази необходимост да крещя и да се затварям в себе си с дни.

И това не беше само заради предстоящото отмъщение, с което се утешавах. Не, беше нещо повече от това. Притворих очи и си представих бледата ивица светлина. Лошото пространство. Сега виждах истинската заплаха, която Тирус искаше да бъде избегната. При сегашното развитие човечеството го очакваше нещо, което щеше да го обрече на забвение, беше готово да го погълне, да унищожи всичко.

Можех да участвам за предотвратяването на тази опасност.

Бих могла. Аз, едно изчадие. Същество, създадено да живее и да умре само заради един човек, но ето че животът ми можеше да се отрази на съдбата на трилиони.

Подгънах под себе си голите си колене, зарових глава в тях и прошепнах думи, които никой не можеше да чуе.

— Благодаря ти, Тирус.

Продължавах да обичам Сидония, но предишният ми живот с нея беше избран от други за мен.

Оттук нататък сама щях да избирам. И исках да му помогна да седне на трона и да се справи с една много реална заплаха. Това беше моят нов смисъл, моята нова цел, заради която отново имаше смисъл да живея.