Нийл Геймън
Скандинавска митология (12)

I

И друг път се е случвало трима да тръгнат заедно из планинската пустош по края на Йотунхейм, земята на великаните. Този път това били Тор, Локи и Хьонир. (Хьонир бил стар бог, който дал на човеците разума.)

В тези планини трудно се намирала храна и тримата богове били гладни и огладнявали все повече.

Чули шум — мученето на добитък в далечината — и се спогледали, и се ухилили с усмивките на гладни хора, които тази вечер щели да се нахранят. Слезли в зелена долина, изпълнена с живот, където огромни дъбове и високи борове ограждали ливади и потоци, и там видели стадо говеда, огромни и охранени с тревата от долината.

Изкопали ров и запалили дърва в него, заклали един вол, заровили го под горещите въглени и зачакали храната им да стане готова.

Отворили рова, но месото все още било сурово и кърваво.

Запалили отново огън. И отново зачакали. И отново месото дори не се нагряло от топлината на огъня.

— Чу ли нещо? — попитал Тор.

— Какво? — отговорил Хьонир. — Не чух нищо.

— Аз го чух — обадил се Локи. — Слушайте.

Заслушали се и шумът вече не можел да се сбърка. Някой някъде им се смеел силно и с удоволствие.

Тримата богове се огледали наоколо, но в долината нямало никого другиго — само те и говедата.

И тогава Локи погледнал нагоре.

На най-високия клон на най-високото дърво бил кацнал орел. Най-големият орел, който някога били виждали, и той им се смеел.

— Знаеш ли защо огънят не иска да опече вечерята ни? — попитал Тор.

— Може и да знам — отговорил орелът. — Леле, наистина изглеждате гладни. Защо не изядете месото сурово? Орлите така правят. Разкъсваме го с човките си. Но вие нямате човки, нали?

— Гладни сме — казал Хьонир. — Можеш ли да ни помогнеш да приготвим вечерята си?

— Според мен сигурно има някаква магия в огъня ви и тя изсмуква топлината и силата му — отговорил орелът. — Ако обещаете да ми дадете от месото, ще върна силата на огъня ви.

— Обещаваме — отговорил Локи. — Може да си вземеш каквото ти се полага, веднага след като месото се опече.

Орелът прелетял веднъж над ливадата, размахвайки крила с такава сила, че въглените в рова светнали и запламтели и боговете трябвало да се хванат един за друг, за да не ги събори вятърът, а след това се върнал на клона си на високото дърво.

Този път заровили месото в рова с надежда и зачакали. Било през лятото, когото на север слънцето почти не залязва и дните продължават цяла вечност, така че когато отворили рова, било късно през нощта, макар все още да имали чувството, че е ден. Посрещнал ги прекрасен аромат на печено месо, крехко и готово за ножовете и зъбите им.

Щом отворили рова, орелът се спуснал надолу и сграбчил с ноктите си двата задни бута на вола заедно с една плешка и започнал да ги разкъсва лакомо с човката си. Като видял, че по-голямата част от вечерята му всеки миг ще бъде погълната, Локи се разгневил и замахнал с копието си към орела, надявайки се да го накара да остави заграбената храна.

Орелът размахал силно крила, създавайки такъв вятър, че боговете едва не били пометени, и пуснал месото. Локи нямал време да се радва на победата си, защото открил, че копието е забито в тялото на огромната птица, и когато орелът полетял, той понесъл и него със себе си.

Локи искал да пусне копието си, но ръцете му били залепнали за дръжката и не можел да го направи.

Птицата летяла ниско, така че краката на Локи се влачели по камъни и пясък, по планински склонове и короните на дърветата. Имало някаква магия, и то магия, по-могъща от това, което Локи можел да контролира.

— Моля те! — извикал той. — Спри! Ще откъснеш ръцете ми. Ботушите ми вече са скъсани. Ще ме убиеш!

Орелът се издигнал от планинския склон и започнал бавно да кръжи във въздуха, а между тях и земята бил само хладният въздух.

— Може и да те убия — отговорил той.

— Какво искаш, за да ме пуснеш на земята? — задъхвал се Локи. — Каквото поискаш. Моля те.

— Искам Идун — отговорил орелът. — И ябълките й. Ябълките на безсмъртието.

Локи висял във въздуха. Било много високо.

Идун била жената на Браги, бог на поезията, и тя била мила, кротка и добра. Носела със себе си кутия от ясеново дърво, в която имало златни ябълки. Когато боговете почувствали, че старостта започва да ги докосва, да посребрява косите им или да причинява болка в ставите им, те отивали при Идун. Тя отваряла кутията си и позволявала на бога или богинята да изяде една ябълка. Докато я ядели, младостта и силата им се връщали. Без ябълките на Идун боговете вероятно нямало да са богове…

— Не казваш нищо. Мисля да те повлача по още скали и планински върхове — обадил се орелът. — Може би този път ще те повлача и по някои дълбоки реки.

— Ще ти дам ябълките — отговорил Локи. — Заклевам се. Само ме остави долу.

Орелът не казал нищо, но замахнал с едното си крило и започнал да се спуска към зелена ливада, от която се издигал дим от огън. Спуснал се надолу, там, където Тор и Хьонир стояли с отворени уста и гледали нагоре към тях.

— Чудя се какво беше това — казал Тор.

— Кой знае? — отвърнал Локи.

— Оставихме ти храна — казал Хьонир.

Локи бил загубил апетит, което приятелите му отдали на полета му във въздуха.

По пътя им към дома не се случило нищо друго интересно или необикновено.

II

На следващия ден Идун вървяла през Асгард, поздравявайки боговете, и разглеждала лицата им, за да види дали някой от тях е започнал да изглежда стар. Минала край Локи. Обикновено той не й обръщал внимание, но този път й се усмихнал и я поздравил.

— Идун, радвам се да те видя! Усещам, че остарявам — казал й той. — Трябва да опитам от ябълките ти.

— Не изглеждаш, сякаш се състаряваш — отговорила тя.

— Успявам да го скрия добре — казал Локи. — О! Боли ме гърбът. Старостта е ужасно нещо, Идун.

Идун отворила кутията си от ясен и дала на Локи една златна ябълка.

Той я захапал с ентусиазъм, поглъщайки я цялата заедно със семките. След това направил физиономия.

— О, не — изрекъл той. — Мислех, че ябълките ти са по-хубави.

— Какви странни думи — учудила се Идун. Никога по-рано ябълките й не били посрещани по този начин. Обикновено боговете говорели за идеалния им вкус и колко хубаво е отново да се почувстват млади.

— Локи, това са ябълките на боговете. Ябълките на безсмъртието.

Локи не изглеждал убеден.

— Може би — казал той. — Но в гората видях ябълки, които бяха много по-хубави от твоите. Изглеждаха по-добре, ухаеха по-добре и на вкус бяха по-добри от тези. Мисля, че и те бяха ябълки на безсмъртието. Може би по-добро безсмъртие от твоето.

Локи наблюдавал как различни чувства се сменят по лицето на Идун — недоверие, недоумение и безпокойство.

— Те са единствените такива ябълки — изрекла тя.

— Само ти казвам какво видях — отговорил Локи, свивайки рамене.

Идун тръгнала редом с него.

— Къде са тези ябълки? — попитала тя.

— Ей там. Не съм сигурен дали ще мога да ти обясня как да стигнеш до тях, но мога да те заведа през гората. Не е далече.

Тя кимнала.

— Но когато видим дървото, как ще сравним онези ябълки с тези, които са в кутията ти в Асгард? — казал Локи. — Имам предвид, че аз може да кажа: „По-хубави са дори от твоите ябълки“, а ти ще кажеш: „Какво говориш, Локи, в сравнение е моите тези са съсухрени диви ябълки“, и аз как ще знам дали е така?

— Не ставай глупав — отговорила Идун. — Ще взема моите ябълки. Ще ги сравним.

— А — изрекъл Локи. — Колко добра идея. Е, тогава да тръгваме.

Той я повел към гората, като Идун държала здраво кутията си с ябълките на безсмъртието. След като вървели половин час, тя казала:

— Локи, започвам да мисля, че няма нито други ябълки, нито ябълково дърво.

— Това не е много мило от твоя страна и ме обижда — отговорил той. — Ябълковото дърво е точно на върха на онзи хълм там.

Стигнали до върха на хълма.

— Тук няма ябълково дърво — казала Идун. — Само онзи бор с един орел на него.

— Това орел ли е? — попитал Локи. — Много е голям.

Орелът сякаш ги чул, разперил крила и се спуснал от дървото.

— Не съм орел, а великанът Тиази в образа на орел и съм дошъл да взема красивата Идун — казал той. — Ще бъдеш компания за дъщеря ми Скади. И може би ще се научиш и да ме обичаш. Но каквото и да се случи, безсмъртието на боговете от Асгард свърши и времето им изтече. Така казвам аз! Така казва Тиази!

Орелът сграбчил Идун с ноктите на единия си крак, а кутията от ясеново дърво с другия, издигнал се в небето над Асгард и изчезнал.

— Значи ето кой е бил това — казал си Локи. — Знаех си, че не е просто орел.

И тръгнал към къщи с неясната надежда, че никой няма да забележи, че Идун и ябълките ги няма, а ако забележи, това ще стане след толкова много време, че няма да свърже изчезването й с това, че Локи я е завел в гората.

III

— Ти последен си я видял — казал Тор, потривайки кокалчетата на дясната си ръка.

— Не, не съм — отговорил Локи. — Защо изобщо казваш това?

— И не си остарял като всички нас — отбелязал Тор.

— Стар съм, но имам късмет да не ми личи толкова — казал Локи.

Тор изсумтял, без изобщо да повярва. Червената му брада сега била снежнобяла е няколко бледи оранжеви косъмчета из нея като горд някога огън, който се е превърнал в бяла пепел.

— Удари го отново — казала Фрея. Косата й била дълга и посивяла, а измъченото й лице било набраздено е дълбоки линии. Тя все още била красива, но това била красотата на възрастна жена, а не на златокоса девойка. — Той знае къде е Идун. Знае и къде са ябълките. — Огърлицата на Бризингите все още висяла на шията й, но била потъмняла и не блестяла.

Один, бащата на боговете, стискал жезъла си с кокалести, поразени от артрита, изкривени пръсти, покрити със сини вени. Силният му и повелителен глас сега бил тих и дрезгав.

— Не го удряй, Тор — изрекъл той с гласа си на възрастен човек.

— Видяхте ли? Знаех си, че поне ти, бащата на всички, ще разсъдиш разумно — казал Локи. — Нямам нищо общо с това! Защо Идун ще ходи, където и да било с мен? Тя дори не ме харесваше!

— Не го удряй — повторил Один и се втренчил в Локи с едното си око, сега покрито с перде и посивяло. — Искам да е цял и невредим, когато го изтезават. В момента разпалват огньовете, острят ножовете и събират камъни. Може да сме стари, но все още умеем да изтезаваме и да убиваме точно толкова добре, колкото когато бяхме в разцвета на силите си и ябълките на Идун ни поддържаха вечно млади.

Миризмата на горящи огньове стигнала до носа на Локи.

— Ако… Ако успея да разбера какво се е случило с Идун и ако по някакъв начин върна и нея, и ябълките невредими в Асгард, възможно ли ще е да забравим за изтезанията и смъртта? — изрекъл той.

— Това е единственият начин да оцелееш — отговорил Один с глас толкова дрезгав и немощен, че Локи не можел да каже дали е глас на възрастен мъж, или възрастна жена. — Върни Идун в Асгард. Също и ябълките на безсмъртието.

Локи кимнал.

— Развържете ме — казал той. — Ще го направя. Но ще ми трябва наметалото на Фрея с пера на сокол.

— Моето наметало? — попитала Фрея.

— Боя се, че да.

Фрея тръгнала сковано и се върнала с наметалото, покрито с пера на сокол. Свалили веригите на Локи и той протегнал ръка към наметалото.

— И не мисли, че можеш просто да отлетиш и да не се върнеш повече — казал Тор и погладил многозначително бялата си брада. — Може сега да съм възрастен, но ако не се върнеш, колкото и да съм стар, ще те открия, където и да си се скрил, и аз и чукът ми ще сме твоят край. Защото все още съм Тор! И все още съм силен!

— Все още си изключително досаден — казал Локи. — Спести си приказките и може да използваш силата си да направиш купчина от дървени стърготини пред стените на Асгард. Огромна купчина от дървени стърготини. Трябва да отсечеш много дървета и да ги направиш на тънки стърготини. Трябва ми дълга и висока купчина покрай стената, така че най-добре е да започнеш веднага.

След това Локи се загърнал плътно с наметалото, приел образа на сокол, плеснал с криле, издигнал се по-бързо дори и от сокол и изчезнал на север към земята на ледените великани.

IV

Локи в образа на сокол летял, без да спира, докато накрая навътре в земите на ледените великани стигнал до крепостта на великана Тиази и кацнал на един висок клон, наблюдавайки всичко, което ставало долу.

Видял Тиази в образа си на великан да излиза от своята крепост и минавайки по покритата с камъчета земя, да се запътва към една лодка, по-голяма и от най-големия кит. Тиази издърпал лодката по брега до студените води на северния океан и започнал да гребе с огромен замах към открито море. Скоро се изгубил от погледа на Локи.

Тогава Локи влетял в крепостта като сокол и започнал да наднича през всеки прозорец, край който минавал. В най-далечната стая през един прозорец с решетки той видял Идун да седи разплакана вътре и кацнал на решетката.

— Спри да ридаеш! — казал той. — Аз съм Локи и съм дошъл да те спася!

— Ти си причината за всичките ми нещастия — погледнала го гневно със зачервените си очи Идун.

— Е, може и да е така. Но това беше много отдавна. Това беше вчерашният Локи. А днешният Локи е тук, за да те спаси и да те отведе у дома.

— Как? — попитала тя.

— Ябълките при теб ли са?

— Аз съм богиня на асите — отговорила тя. — Където съм аз, там са и ябълките. — И Идун му показала кутията с ябълките.

— Това опростява нещата — казал Локи. — Затвори си очите.

Тя затворила очи и Локи я превърнал в лешник със зелената обвивка все още върху него. Стиснал лешника в ноктите си, подскочил до решетката на прозореца, промушил се през нея и тръгнал към дома.

Уловът на Тиази не бил добър. Рибата не кълвяла. Той решил, че най-добрият начин да прекара времето си, е да се върне в крепостта и да поднесе почитанията си на Идун. Щял да започне със закачки как без нея и ябълките й боговете са станали немощни и съсухрени — с потекли лиги, треперещи и тромави, с бавна мисъл и осакатени и в ума, и в тялото. Той стигнал до дома и изтичал в стаята на Идун.

Тя била празна.

Тиази видял на земята перо от сокол и веднага разбрал къде е Идун и кой я е взел.

Стрелнал се към небето, преобразен като орел, дори по-голям и по-могъщ от този, който бил по-рано, размахал крилата си и полетял все по-бързо и по-бързо към Асгард.

Светът долу се движел. Вятърът свистял около него. Той полетял още по-бързо, толкова бързо, че въздухът забумтял при преминаването му.

Тиази продължавал да лети напред. Напуснал земите на великаните и навлязъл в земите на боговете. Когато забелязал един сокол пред себе си, той надал гневен писък и полетял още по-бързо.

Боговете на Асгард чули писъка и бученето от размаханите криле и излезли на високите стени, за да видят какво става. Видели малкия сокол, който идвал към тях, а след това и огромния орел много близо зад него. Соколът бил толкова близо…

— Сега? — попитал Тор.

— Сега — отговорила Фрея.

Тор запалил дървените стърготини. Изминал един миг, преди да се разгорят — миг, достатъчен за сокола да прелети над тях и да влезе в замъка, а след това с едно ссст те лумнали в пламъци. Било като изригване, изблик на огън, по-висок от стените на самия Асгард — ужасяващ и невероятно горещ.

Орелът Тиази не успял да спре, не успял да забави полета си, не успял да смени посоката. Той влетял направо в пламъците. Перата на великана се запалили, върховете на крилата му изгорели и останалият без пера орел паднал и се ударил в земята с такъв трясък, че крепостта на боговете се разтресла.

Изгорен, замаян и зашеметен, голият орел не можел да се мери по сила дори и с остарелите богове. Преди да успее отново да приеме образа на великан, той вече бил ранен, а докато се преобразявал от птица във великан, чукът на Тор отнел живота на Тиази.

V

Идун била доволна, че отново е със съпруга си. Боговете яли от ябълките на безсмъртието и си върнали младостта. Локи се надявал, че случаят е приключен.

Но не станало така. Скади, дъщерята на Тиази, облякла бронята си, взела оръжието си и дошла в Асгард, за да отмъсти за баща си.

— Баща ми беше всичко за мен — казала тя. — Вие го убихте. Смъртта му изпълва живота ми със скръб и сълзи. В живота ми няма радост. Тук съм, за да отмъстя или да получа обезщетение.

Асите и Скади започнали да уговарят обезщетението. В онези дни всеки живот си имал цена, а животът на Тиази се оценявал високо. Когато преговорите приключили, боговете и Скади се били договорили тя да получи обезщетение за смъртта на баща си по три начина.

Първо, да й бъде даден съпруг, който да заеме мястото на мъртвия й баща. (За всички богове и богини било ясно, че Скади е решена да получи Балдур, най-красивия от боговете. Тя непрекъснато му намигала и го гледала втренчено, докато той отклонявал поглед, изчервен и притеснен.)

Второ, боговете отново да я накарат да се разсмее, защото тя не се била смяла или усмихвала от смъртта на баща си.

И последно, боговете да направят така, че баща й никога да не бъде забравен.

Боговете се съгласили тя да си избере съпруг сред тях, но имали едно условие — казали й, че не може да го избере, като гледа лицето му. Всички богове щели да застанат зад завеса и да се показват само краката им. Скади трябвало да си избере съпруг по краката му.

Боговете минали един по един край завесата, а Скади оглеждала краката им.

— Грозни крака — казвала тя, докато всеки един минавал край нея.

След това спряла и възкликнала възхитено:

— Това са краката на бъдещия ми съпруг! Сигурно са на Балдур, нищо негово не може да е грозно.

Но макар Балдур наистина да бил красив, когато вдигнали завесата, Скади открила, че краката, които избрала, принадлежат на Ньорд, бог на колесниците, баща на Фрей и Фрея.

Тя веднага се оженила за него. На сватбеното празненство след това лицето й било най-тъжното, което асите някога били виждали. Тор сбутал Локи.

— Хайде — казал той. — Накарай я да се засмее. Така или иначе, ти си виновен за това.

— Сериозно ли? — въздъхнал Локи.

Тор кимнал и започнал да потупва многозначително дръжката на чука си.

Локи поклатил глава. След това излязъл и отишъл в кошарите, където държали животните, и се върнал на сватбеното пиршество с един голям, много ядосан козел. Локи го ядосал още повече, като завързал здраво около брадата му едно дебело въже.

След това завързал другия край на въжето около собствените си срамни части.

Дръпнал с ръка въжето. Козелът усетил болезненото дърпане на брадата си и изврещял, а след това той също дръпнал въжето. То се опънало и дръпнало силно срамните части на Локи. Локи изкрещял и отново сграбчил въжето и го дръпнал.

Боговете се разсмели. Не било нужно много, за да ги накараш да се разсмеят, но по-хубаво нещо не били виждали от дълго време. Те започнали да залагат кое ще се откъсне първо — брадата на козела или срамните части на Локи. Подигравали се на Локи, защото крещял. „Като лисица, която вие през нощта!“ — възкликнал Балдур, потискайки смеха си. „Локи звучи като хленчещо бебе!“ — изсмял се Хьод, братът на Балдур, който бил сляп, но въпреки това се смеел всеки път, когато Локи изкрещявал.

Скади не се разсмяла, въпреки че в крайчетата на устните й се появила сянка на усмивка. Всеки път, когато козелът изврещявал или Локи изхленчвал като дете, което изпитва болка, усмивката й ставала малко по-широка.

Локи дърпал. Козелът дърпал. Локи крещял и дърпал. Козелът врещял и дърпал в отговор още по-силно.

Въжето се скъсало.

Локи полетял във въздуха с ръце върху слабините си и се приземил право в скута на Скади, хленчещ и омаломощен.

Смехът на Скади прозвучал като лавина по планински склон. Тя се смеела толкова силно, колкото откъснал се ледник. Смяла се толкова дълго и енергично, че сълзи заблестели в очите й, и докато се смеела, за първи път протегнала ръка и стиснала ръката на новия си съпруг Ньорд.

Локи слязъл от скута й и се отдалечил, залитайки, стиснал двете си ръце между краката си, гледайки гневно всички богове и богини, което ги накарало да се разсмеят още по-силно.

— Ето, приключихме — обърнал се Один, бащата на всички, към Скади, дъщерята на великана, когато сватбеното пиршество свършило. — Или почти приключихме.

Той дал знак на Скади да го последва в тъмнината навън и двамата излезли заедно от залата, а до Скади вървял новият й съпруг. До погребалната клада, която боговете били приготвили за останките на великана, имало две сфери, пълни със светлина.

Бащата на всички взел двете очи и ги хвърлил към нощното небе, където те светнали и заблестели заедно, една до друга.

Погледнете нагоре в зимна нощ. Тогава ще видите две звезди да греят една до друга. Тези две звезди са очите на Тиази, които все още светят.