Джордж Р. Р. Мартин
В дома на Червея (4)

Виденията избледняха. Анелин отново остана сам в мрака. Беше проснат на неравен под от скала, прах и пръст и под него имаше остри натрошени парчета камък, които го притискаха болезнено на стотици различни места. Глезенът му пулсираше. Той се изправи до седнало положение и го опипа, докато най-сетне не се увери, че беше само навехнат, а не счупен. Сетне провери и останалата част от тялото си. Всички кости му се сториха непокътнати, а клечките му кибрит все още бяха у него, слава на Червея. Но кинжалът му беше изчезнал — изгубен по време на бягството или на пропадането.

Къде се намираше?

Той се изправи и усети как главата му почти се опира в ниския таван. Глезенът му крещеше от болка и той премести тежестта си на другия крак, доколкото беше възможно, и протегна ръка, за да се подпре на стената. Напипа нещо меко, което се разпадаше под допира на пръстите му. Беше в много стар тунел — със стени от пръст вместо камък или метал. Освен това беше прокопан накриво — Анелин колебливо протегна ръце напред, за да опипа стената, направи една-две крачки и откри, че както таванът, така и подът бяха плачевно неравни.

Къде се намираше?

Сега си спомни, че някак си беше пропаднал тук. В пода на необятната зала беше имало дупка, а той беше бягал от гроуна и изведнъж се беше озовал тук. Може би гроуните го бяха открили и го бяха пренесли на това място, но това не му се струваше много вероятно. Те щяха да го убият. Не, по-вероятно беше дупката в пода да е продължила под наклон, той да е изгубил съзнание от падането и да е продължил да се търкаля надолу. Или нещо подобно. Във всеки случай, в момента над главата му вече нямаше дупка. Усещаше единствено сух, изронен таван и камъчета, които се посипваха по главата му, когато се раздвижи.

Тогава го обзе нов страх: този тунел беше много, много мек и сух. Ами ако падне върху него? Тогава наистина щеше да се озове в капан, от който никога нямаше да може да се измъкне. Но къде да отиде?

Едно нещо беше сигурно: не биваше да остава тук. Въздухът беше по-горещ и по-гъст, отколкото му се нравеше, и не беше открил нито една въздухопроводна шахта по сухите стени. Освен това беше и гладен. От колко време беше тук долу? Нима тримата с Рийс и Вермилар бяха поели по Долния Тунел едва тази сутрин? Или преди цяла седмица? Кога беше ял или пил нещо за последен път? Не беше сигурен.

Анелин закрачи напред, като куцаше и внимаваше да не се отпуска на навехнатия си крак, опипваше стената пред себе си и през половината време се придвижваше приклекнал заради ниския таван. Колкото и да внимаваше, на два пъти удари главата си в остри парчета скала, които стърчаха надолу от тавана. Синините на главата му го разсеяха от болката в глезена.

Не след дълго тунелът започна да се променя. Стените, които отначало бяха сухи, станаха по-влажни — отначало недоловимо, а сетне съвсем сигурно. Но си останаха меки — Анелин можеше да забие юмрук в тях и да стисне хладната пръст между пръстите си. Ботушите му затъваха дълбоко в пода на всяка крачка и издаваха влажни, мляскащи звуци, когато ги измъкваше от пръстта. Ала въздухът не се избистри; ставаше все по-гъст и по-тежък и Анелин вече размисляше дали да не се обърне и да не тръгне в другата посока. Тогава му се стори, че надушва нещо.

Той реши да запали клечка кибрит.

Пламъчето се задържа само няколко мига, но това беше достатъчно за Анелин. Нещо тъмно и диво изцвърча зад него и той се обърна навреме, за да го зърне, преди то да хлътне обратно в мрака: космата сянка без очи, но с множество крака. Точно зад него от тавана до стената беше увиснала паяжина; той я беше разкъсал по невнимание, когато беше минал покрай нея с ръка, протегната към стената. Паякът не се виждаше — може би го беше изял някой друг от обитателите на тунела. Стените от двете му страни бяха нашарени от тунели, прокопани от пълзящи създания с всякакви размери. Той вдигна единия си крак и видя, че по ботуша му пълзят цяла дузина малки сиви голи охлюви, които настойчиво се опитваха да прегризат коравата кожа. Преди клечката му да угасне, Анелин беше успял да отскубне повечето от тях. Когато ги дърпаше, те се противяха и издаваха тих пукот, но той ги държеше здраво и ги мачкаше между палеца и показалеца си. Сетне ги изяде. Бяха горчиви — нищо общо с деликатния вкус на дебелите голи охлюви, които сервираха яга-ла-хай на своите маскаради — и Анелин мрачно си помисли, че нищо чудно и да бяха отровни. Но беше гладен, а жизнените им сокове наквасиха пресъхналото му гърло.

Клечката му изгоря и угасна и Анелин реши да продължи напред. В тази посока поне беше открил някакви живи същества; зад него имаше само безжизнена сухота. Винаги можеше да се върне по-късно, ако въздухът стане още по-неприятен.

Въздухът наистина стана още по-неприятен, както и миризмата, която се носеше в него, и скоро изпълни целия тунел с отвратителна сладост, от която Анелин едва не повърна. Беше сладкият дъх на гниене; някъде пред него в тунела имаше нещо умряло.

Той продължи да се препъва напред, на сляпо, като бърчеше нос и се опитваше да диша през устата. Молеше се на Белия Червей някак си да подмине нещото, което беше умряло.

Но след това го настъпи.

В единия миг крачеше по влажната лепкава пръст; в следващия усети как нещо кожесто се разцепи под подметката на ботуша му и кракът му хлътна до глезена в някаква каша от гъста течност. Вонята го атакува с подновена сила, прясна и ужасяващо силна. Анелин повърна охлювите, които беше изял току-що, и отскочи назад, като издърпа крака си.

Когато гаденето му премина, той се подпря на стената на тунела, като стискаше носа си и дишаше тежко, и със свободната си ръка намери и запали нова клечка кибрит. Сетне се приведе напред, за да види в какво беше стъпил. Ръката му не беше стабилна; отначало не виждаше почти нищо друго, освен пламъчето на самата клечка. Той пристъпи напред.

И видя, че на дъното на тунела гниеше самият Бял Червей.

Анелин стреснато се отдръпна и клечката угасна. Но той запали друга и си възвърна самообладанието. Докато приключи с огледа, беше използвал поне десет клечки кибрит; всяка една осветяваше само част от дългия труп.

Червеят — за който Анелин в крайна сметка все пак реши, че не беше самият Бял Червей, макар и със сигурност да беше по-голям от всяко друго създание, което самият той някога беше виждал — отдавна беше преминал върха на гниенето си, за което Анелин беше дълбоко благодарен. Дори сега сянката на някогашната му воня беше предостатъчна. Макар и да се беше свил в смъртта, трупът изпълваше три четвърти от тунела, така че Анелин трябваше да се притисне в стената, за да се промуши покрай него. Хиляди по-малки червеи и други пълзящи създания вече си бяха устроили угощение с необятния труп и някои от тях все още продължаваха да се хранят от него: Анелин ги видя как пълзят във вътрешностите му през млечнобялата прозрачна кожа на огромния червей.

Именно кожата беше едно от най-ужасните неща в него. Повечето от плътта на чудовището вече се беше разложила на зловонни течности или беше погълната от мършоядите, но кожата беше останала непокътната. Беше дебела и корава и макар че вече беше напукана и изглеждаше крехка, си оставаше чудовищна броня. Никой враг нямаше да успее да я пробие лесно. Това беше една от причините да вдъхва ужас, да.

Друга причина беше устата му. Анелин я зърна за малко на светлината на клечката кибрит и похаби още една клечка, за да се увери какво е видял. В устата му имаше зъби. Бяха разположени в пет концентрични окръжности, всяка една по-тясна от предишната, а самата кръгла уста беше достатъчно голяма, за да захапе човек до раменете. Зъбите от вътрешните окръжности бяха от костна тъкан, обикновени зъби, и това беше достатъчно страховито, но онези от най-външната, най-голяма окръжност — там зъбите изглеждаха синкавочерни и блестяха като… като метал?

Това беше втората причина да вдъхва ужас.

А последната причина бяха размерите му. Анелин го премери на дължина, клечка по клечка, крачка по крачка, като с мъка си пробиваше път покрай него и полагаше усилия да не повърне отново. Червеят беше дълъг поне шест крачки.

Когато трупът остана зад гърба му, той не похаби нови клечки, за да се огледа. Вместо това продължи възможно най-бързо напред, като шумно се препъваше в мрака, докато от вонята не остана само неприятен спомен и той отново не беше в състояние да диша свободно. Едва докато бягаше от нея, Анелин най-сетне осъзна защо този тунел беше толкова необичаен. Тунелът беше прокопан от самия червей. Той се разкикоти като обезумял. Беше в червеева дупка.

Когато чернотата наоколо отново стана чисто черна, той забави крачка. В крайна сметка не му оставаше нищо друго, освен да продължава напред.

Спомни си нещо странно, което беше казал Месоносеца, докато говореше несвързано за Повелителите на Преображението. Нещо за „огромните бели всеядни червеи, които се множат и стават все по-ужасни с всеки изминал ден“. Тогава не беше открил особен смисъл в това описание. Но сега го виждаше. Месоносеца им беше разказвал за Повелителите на Преображението и нещата, които бяха призовали за живот на този свят, за да погубят гроуните. Онова нещо, което беше останало зад гърба му, наистина беше в състояние да ги погуби. За пръв път през живота си Анелин изпита жал към гроуните.

Тунелът направи завой. Анелин го напипа пред себе си и го последва.

И тогава видя светлина.

Анелин примигна, но светлината не изчезна; беше малка и слаба, мътно виолетово сияние, което беше толкова тъмно, че почти се сливаше с чернотата, но към този момент зрението му вече беше много изострено за всякакви следи от каквато и да било светлина. Без да бърза, той закрачи към нея, като не смееше да се надява.

Светлината не угасна. Вместо това се усили, докато я приближаваше, като ставаше все по-голяма, макар и не по-ярка. Не виждаше нищо на тази светлина, нищо друго, освен самата нея, толкова мътна беше тя.

След известно време установи, че светлината беше с кръгла форма. Краят на тунела. Тунелът, прокопан от червея, имаше изход.

Едва когато светлината беше нараснала до човешки ръст и все още не беше изчезнала, Анелин най-сетне си позволи да се надява и затрепери. Премина тичешком последните няколко крачки, които го деляха от виолетовия кръгъл изход към свободата, този вълшебен портал, който щеше да му върне зрението. Хвана се с две ръце за стените на тунела, за да погледне навън, а сетне и надолу през отвора.

И застина съвсем неподвижен.

Под него имаше огромна зала — по-голяма от Залата на Повелителите на Преображението. Тунелът, прокопан от червея, по който се придвижваше досега, излизаше високо над пода — кръгъл отвор в твърдата каменна стена. С един поглед видя стотици други червееви дупки, в някои от които се движеха някакви неща, и предположи, че имаше още стотици като тях. Таванът, стените и подът бяха покрити с гъста плесен, подобна на онази в тронната зала на Месоносеца. Виолетова, виолетова, гъста и злокобна като мъгла; цялата зала се давеше в мътния светлик на повсеместно растящата плесен.

Анелин почти не я забелязваше.

В залата имаше и един огромен резервоар, пълен с някаква течност, и глобуси на тавана, от които капеше някаква друга субстанция, и въздухопроводни шахти, в които на горещия полъх се полюляваха стълбове от плесен, дебели като въжета, но Анелин не забелязваше и тях. Защото беше приковал поглед в червеите.

Всеядни червеи. Великански червеи, дълги по дванадесет крачки, по-малки като онзи умрял червей, на който се беше натъкнал по-рано, мъртви червеи и милиони наскоро излюпени червеи, които се гърчеха и извиваха във всички посоки. Залата беше гнездо на всеядни червеи, развъдник и люпилня за чудовища. Но не и затвор. Не и за създания, които можеха да прегризат камък, не и за тези кошмарни чудовища с прозрачна плът и железни зъби. Анелин очерта с ръка знака на червея, сетне си даде сметка какво е направил и се разкикоти. Беше мъртвец.

Той се предаде на отчаянието, докато сенчестите силуети се извиваха през влажния виолетов светлик под краката му.

Но в крайна сметка отново започна да разсъждава малко по-трезво. Нито едно от създанията сякаш не идваше към него. Беше останал незабелязан от тях, поне засега, и това разпалваше миниатюрния пламък на надеждата у него. Щеше да използва всеки миг живот, който му беше останал. Той напрегна зрението си, за да огледа залата, кръгла като купа.

В другия край смътно различи очертания, които се изкачваха и слизаха по стените, издуваха се под плесента, кръстосваха се на тавана и се разклоняваха от глобусите. Тръби, помисли си той. Водопроводни тръби. Яга-ла-хай разбираха от водопроводни тръби. Но знанията за тях му се струваха безполезни.

На пода имаше други форми, неподвижни и неясни, които изглеждаха огромни от разстоянието и плесента, която ги покриваше. Червеите пълзяха върху тях и между тях. За момент му се стори, че различава метал, обраснал във виолетова плесен, но после го изгуби от поглед. Няма значение — нямаше никаква полза от него.

Анелин отново напрегна поглед и различи някакъв отблясък под покрова на плесента по стената на залата, която се извиваше надясно от него. Очите му проследиха очертанията под плесента. Беше някакъв правилен силует. Още тръби? Не. Нещото беше с определена форма. Анелин най-сетне я разпозна. Беше гербът на тета, обграден от тунелите на червеите от всички страни.

Анелин докосна златния герб на тета, избродиран на гърдите му. Може би точно това беше причината всеядните червеи да не са го нападнали досега. Какво беше казал Месоносеца? Нещо за това, че Повелителите на Преображението бяха създали огромните червеи и други ужасни създания, че бяха носили герба на тета, че са били най-верните съюзници на яга-ла-хай и най-страшните врагове на гроуните… Дали не беше възможно чудовищата да нападаха единствено гроуни, за да ги изядат? Дали не бяха сметнали самия него за Повелител на Преображението и затова да го бяха оставили на мира?

Анелин не можеше да повярва в това. Не му се струваше възможно няколко нишки златен конец да държат такива чудовища настрана. Той хвърли още един поглед на стената от дясната си страна и реши да забрави за това.

Анелин продължи да оглежда неясните очертания на залата. И в крайна сметка, един по един, откри изходите от нея.

Бяха общо три, по един на всяка стена. Може би някъде под него имаше и четвърти, но от мястото му беше невъзможно да го види. Вратите на всички изходи бяха двойни и изглеждаха метални. Най-близо беше този от дясната му страна; беше разположен точно под герба на тета. Анелин различаваше очертанията му, съвсем смътно. Забеляза резета — дебели метални пръти, които минаваха напречно през вратата. Беше заключена.

Той си помисли, че сигурно бяха сковани от ръждата. От колко ли време бяха в това положение? Сигурно беше невъзможно да ги помръдне. От друга страна, какъв друг изход имаше? Всички останали пътища, които водеха навън от залата, бяха тунели, прокопани от всеядните червеи; дори онези, които изглеждаха празни, сигурно бяха потънали в гроунски мрак едва на няколко крачки навътре от тази зала. Ако тръгнеше по някой от тях, рискуваше да се натъкне на жив всеяден червей. Всичко друго му се струваше по-приемливо от тази възможност.

Но ако останеше тук, в крайна сметка щеше да умре от глад или пък червеите най-сетне щяха да го забележат. Налагаше се или да продължи напред, или да се върне.

Той знаеше какво има зад гърба му. Тунелът, прокопан от умрелия червей, беше сравнително безопасен, но след него беше огромната зала, гроуните и безкрайният пуст мрак. Никога нямаше да открие тунела, който го беше довел дотам. Никога нямаше да успее да се върне.

Анелин въздъхна. Беше сам в мрака толкова отдавна. Беше изтощен и усещаше тежестта на промяната на плещите си. Беше забравил за Месоносеца и за отмъщението. Беше обречен, каквото и да стори. Гроуните, Повелителите на Преображението, Третият Род — какво значение имаше всичко това?

Веднъж, на един маскарад, който вече почти беше забравил, той се беше нарекъл „свободомислещ“. Но сега в паметта му се върнаха древните молитвени слова — подигравателно неясните фрази, които Човекочервеят беше напявал толкова често и толкова безнадеждно. Думите винаги му се бяха стрували странни и донякъде безсмислени. Но сега фразите на молитвата сякаш му заговориха с нов глас; злокобно затанцуваха в главата му и изплуваха като мехури на устните му. Той се зае да ги реди, много тихо и безнадеждно, точно както щеше да направи Рийс (добрият стар дебел мъртъв Рийс) на негово място.

— „Белият Червей има много имена — изрече той, застинал неподвижно. — И чедата на хората са ги проклели до едно във вековете, които са останали зад гърба ни. Но ние сме чедата на червея и ние не ги проклинаме. Никой не може да победи червея. Той е окончателната сила в нашата вселена и мъдрецът приема неговото пришествие, така че да има сили да танцува и да пирува във времето, което му остава дотогава.“

— „Затуй да славим Белия Червей, който се зове Упадък. И да не скърбим, макар че енергията изтлява и ни предава.“

— „Затуй да славим Белия Червей, който се зове Смърт. И да не скърбим, макар че кръгът на живота се стеснява и всичко загива.“

— „Затуй да славим Белия Червей, който се зове Ентропия. И да не скърбим, макар че слънцето угасва.“

— „Идва краят. Пирувайте. Корабите заминаха. Пийте. Времето за борба свърши. Танцувайте. И славете, славете Белия Червей.“

Мълчание. Анелин се взираше в дългите, бледи силуети на червеите под себе си. Колко глупаво беше да се опитва да отлага нещата. Времето за борба беше свършило. Щеше да продължи напред.

Анелин се опита да се хване за плесента, която растеше по ръба на неговия тунел, но тя не беше здрава и се откъсна в ръката му. Така не му оставаше нищо друго, освен да скочи и да се надява, че краката му няма да се натрошат — да се надява, че живият килим, който го мамеше отдолу, наистина беше толкова мек и удобен, колкото изглеждаше. Анелин се извърна и се отпусна на ръце; сетне погледна надолу покрай краката си и когато му се стори, че на пода под него не се гърчат никакви живи създания, се пусна.

Приземяването го разтърси до кости, макар че се опита да стегне крака под себе си. Плесента растеше на плътни пластове, дълбока до кръста; тя омекоти падането му, но освен това направи така, че краката му се изплъзнаха изпод него, той изгуби равновесие и се стовари в плетеницата от виолетови нишки. Когато се изправи — стреснат, но невредим, — по черните му одежди от тунелите бяха полепнали късчета фосфоресцираща плесен.

В този миг имунитетът му рязко свърши. Един червей, дълъг колкото крака му, запълзя право към него, а концентричните окръжности от зъби в устата му се свиваха и отпускаха като вълни. Анелин се отскубна и стовари крака си върху нападателя с цялата ярост, на която беше способен. Навехнатият му глезен остро му припомни, че не биваше да прави такива неща. Но червеят беше натикан надолу през живия виолетов килим и размазан на пода. Кожата му явно не беше толкова дебела и здрава, колкото на по-големите му събратя.

Под плесента се движеха други червеи — бледи пълзящи форми, които Анелин едва различаваше. Вече го беше забелязал и един от великаните — той запълзя към него, направо през един друг червей, който спеше отдолу. Анелин трескаво се озърна: от всички страни към него се приближаваха още червеи.

Но стената беше само на няколко крачки от него. Както и четвъртата врата, за която се беше молил да се окаже там. Вратата беше заключена и обрасла с плесен, както и останалите, но поне не му се налагаше да премине през стотици червеи, за да стигне до нея.

Той си проби път до вратата и усети остра болка в мига, в който се блъсна в металната й повърхност. Един малък всеяден червей беше захапал бедрото му. Анелин го откъсна оттам, завъртя го над главата си и го метна навътре в залата, така че червеят се преметна във въздуха и се размаза в стената на големия резервоар. Анелин отново се обърна към изхода и яростно се зае да къса плесента от нея. Имаше три резета. Той заблъска с основата на дланта си по най-горното — веднъж, два пъти, три пъти — и тежкото метално резе най-сетне помръдна на няколко пръста. Анелин го удари още веднъж и ръждата, която го беше запоила за скобите, най-сетне се строши — и резето остана в ръцете му.

Той се извърна, като го държеше подобно на боздуган, и с всичка сила го стовари върху най-близкия от всеядните червеи. Ударът проби кожата му, но едва-едва: червеят беше стар и голям, с размерите на самия Анелин. От дупката потече слуз, създанието се извърна и се блъсна в друго, малко по-голямо от него. Но не умря.

Не можеше да се бие с тях. Той замахна още веднъж с металния прът и отново се извърна към вратата. Средното резе се освободи с три бързи удара. Най-долното резе се оказа илюзия; в мига, в който Анелин го стисна с ръце, то започна да се разпада на ръждиви люспи, проядени от плесента. Анелин трескаво заблъска по металния прът между скобите, докато не се разпадна съвсем, и вратата се освободи. Нещо го удари. Той изкрещя и дръпна двете крила към себе си, при което ръкохватките останаха в ръцете му, но вратата помръдна само на няколко пръста разстояние. Тогава той яростно се зае да я дърпа с пръсти, отчупи до основа единия си нокът и най-сетне успя да провре ръце в тесния черен отвор между крилата на вратата. Вече усещаше чудовищата зад гърба си. Анелин дръпна с всичка сила вратата към себе си.

Пантите изпищяха, металът проскърца и плесента се напрегна срещу него, за да задържи вратата затворена. Но вратата се помръдна, помръдна! Отначало на няколко пръста, сетне на цяла стъпка наведнъж. Това беше достатъчно за Анелин. Той се притисна до нея, затаи дъх и се промуши в тихия мрак от другата й страна. Сетне се хвърли на пода и се зае да се търкаля и да подскача, докато от червея, който се беше залепил за него, не остана само лепкава каша, полепнала по дрехите му.

Когато се изправи на крака, той запали клечка кибрит. Не погледна назад към виолетовия ад, който беше останал зад тесния процеп, отворен насила от него.

Намираше се в малко помещение със солидни метални стени — кръгло и тъмно. Пред него имаше друга врата, която също беше метална и кръгла. В центъра на вратата имаше колело.

Клечката му угасна. Но от съсипаните му одежди и красивата му руса коса все още висеше плесен, а по пода беше разпръсната и още плесен, която излъчваше мътно сияние. Анелин улови колелото и го дръпна. Нищо. Той се опита да го завърти, но то не помръдваше. До колелото имаше жлеб, в който лежеше метално резе. То също отказваше да помръдне, докато Анелин не се отпусна с цялата си тежест върху него. Едва тогава и колелото се освободи, макар че се въртеше бавно и трудно.

Анелин беше подгизнал от пот, а металът беше влажен от допира на дланите му. Но той изведнъж си даде сметка, че не беше ръждясал. Металът под ръцете му беше тъмен, солиден и хладен — като нещо, току-що извадено от ковачниците на бронзовите рицари.

Изведнъж навсякъде около него се разнесе съскане. Той стреснато спря и погледна през рамо, но все още нито един от всеядните червеи не беше успял да се промуши през отвора, така че той отново се извърна към колелото. Когато не можеше да го завърти повече, го дръпна и вратата плавно се отвори на огромните си панти. Съскането се усили и Анелин се олюля, блъснат в гърба от могъщия порив на влажен въздух, който нахлуваше напред покрай него.

Сетне и той самият се озова от другата страна на вратата и я затвори след себе си. Отново настъпи пълен мрак; късчетата плесен, които висяха от него, заприличаха на очи на червеи в черното. Но по-добре така, отколкото отново да рискува със залата на всеядните червеи.

Анелин отново посегна към клечките кибрит. Когато разтърси кутийката си, тя отчайващо изтрака. Той преброи оставащите клечки опипом, с върха на пръстите си. Имаше една дузина, ако бяха и толкова — непрестанно ги губеше между пръстите си на дъното на кутийката и нищо чудно да беше преброил една и съща клечка повече от веднъж. Той избра една и я запали, благодарен за мимолетната й светлина.

И откри, че е застанал на по-малко от крачка от един гроун.

Анелин се отдръпна със скок. Цареше тишина. Той се поколеба и направи крачка напред, като държеше пламъчето пред себе си като оръжие. Гроунът не беше помръднал от мястото си. Беше застинал. Освен това между тях имаше нещо. Анелин го докосна. Стъкло. С безкрайно облекчение той се зае да движи пламъчето от клечката кибрит нагоре и надолу. Сетне запали още една и продължи огледа.

Пред него имаше цяла стена от гроуни!

Анелин за момент си помисли дали да не счупи стъклото, за да изяде някой от пленените гроуни, но после се отказа от тази идея. Очевидно бяха препарирани; сигурно бяха затворени тук от времето, преди той да се роди. Освен това бяха необичайни гроуни. Редуваха се мъжки и женски и всеки един от дългата редица беше частично одран, така че под липсващата кожа се виждаше част от тялото му. При това мястото с липсваща кожа беше различно на всеки гроун. Освен това имаше и статуи на гроуни, и гроунски черепи, и един цял скелет с шест крайника. А последният гроун от редицата беше най-забележителен от всички. Макар и безцветни, одеждите му бяха толкова богато и фино изработени, че и яга-ла-хай не биха се срамували от тях. На главата му имаше метален шлем, подобен на онези, които носят бронзовите рицари — изработен от черен метал, с тънък червен процеп на извивката на мястото на очите му. Освен това гроунът държеше нещо, с което сочеше пред себе си.

Беше някаква тръба, изработена от същия черен метал като шлема. А най-странното от всичко беше това, че и шлемът, и тръбата бяха украсени със сребърен герб на тета.

Анелин използва четири от оставащите му клечки кибрит, за да огледа редицата от гроуни с надеждата, че ще открие нещо, което да му помогне. Оставаха му твърде малко, но му се стори глупаво да ги пести точно сега. Не откри нищо, така че прекоси помещението, като опипваше пред себе си в търсене на отсрещната стена. Препъна се в една маса, заобиколи я и се блъсна в друга. И двете маси бяха празни. Най-сетне отново усети стъкло под пръстите си.

Тази стена беше пълна с червеи.

Подобно на гроуните, и червеите бяха мъртви, препарирани или затворени в стъклото; според Анелин нямаше значение какви са, стига да не мърдат. Почетно място на стената заемаше един всеяден червей, дълъг две крачки, но имаше и десетки други. Повечето му бяха непознати, макар че се беше хранил с червеи през целия си живот. Всички имаха нещо общо помежду си: изглеждаха опасни. Много от червеите имаха зъби, което се стори особено тревожно на Анелин. Някои от тях имаха в задния си край нещо, което приличаше на жило.

Той проучи и останалата част от помещението; беше дълго и тясно, облицовано с метал и сякаш недокоснато от времето, а в двата му края имаше по една голяма врата с колело. Наоколо бяха разпръснати множество маси, както и метални столове, но нищо не представляваше интерес за Анелин. Веднъж попадна на нещо, което приличаше на факла, но дръжката му беше от метал, а горният край — от стъкло, и от него нямаше никаква полза. Помисли си, че може би ще успее да напълни стъклената част с фосфоресциращата плесен. Затова прибра инструмента под мишница. Откри и други неща: масивни колони и други форми от метал и стъкло, смътно наподобяващи онези, които беше видял счупени в края на моста в Залата на Последната Светлина и в тронната зала на Месоносеца. Колкото и да се опитваше, не успяваше да се досети за предназначението им.

В крайна сметка, когато клечките му почти бяха свършили, той се върна обратно до стената с гроуните. Нещо го измъчваше, като някакъв сърбеж в дъното на мозъка му. Той отново разгледа последния гроун в редицата, сетне и тръбата му. Струваше му се, че я държи почти както се държи оръжие. А на тръбата имаше герб на тета. Може би от нея щеше да има някаква полза. Той хвана металната дръжка на нещото, което толкова приличаше на факла, но не беше, и заблъска по дебелото стъкло. Стъклото се напука и продължи да се пропуква, но не се счупи. Най-сетне, когато ръката вече беше започнала да го боли, Анелин бръкна вътре, като разрови с пръсти отломките от нещото, което толкова приличаше на стъкло, но не беше, защото те все така влудяващо отказваха да се разпаднат. Дръпна тръбата на гроуна и се зае да си играе с дръжките и издатините по нея.

Няколко минути по-късно я захвърли с отвращение. Каквото и да представляваше, от нея нямаше никаква полза.

Нещо друго продължаваше да го измъчва. Той запали нова клечка кибрит и замислено се взря в гроуна с шлема. В него имаше нещо, което не изглеждаше както трябва…

Тогава изведнъж се сети. Шлемът с червения процеп на мястото на очите. Но гроуните нямаха очи! Анелин разшири отвора, който беше направил в стъклоподобната стена, и вдигна шлема от главата на мъртвия гроун.

Този гроун имаше очи.

Анелин приближи клечката си възможно най-близо до него. Бяха си очи, наистина: малки и черни, разположени дълбоко във влажни ямички на лицето му, но определено бяха очи. И все пак този гроун беше единственият гроун с очи на цялата стена; съседният гроун, масивна женска, беше безок, както и всички останали.

Клечката му угасна. Анелин реши да изпробва шлема и го сложи на главата си.

И видя светлина навсякъде около себе си.

Той извика, завъртя се и разклати глава нагоре-надолу. Можеше да вижда! Виждаше цялото помещение! Без клечка кибрит и без факла! Той виждаше!

Стените сияеха — с много слабо, опушено червеникаво сияние. Металните колони — сега видя, че бяха общо осем — светеха в яркооранжево, макар че другите метални форми си оставаха потънали в сянка. Вратите бяха тъмни, но по ръбовете на онази, през която беше влязъл, се процеждаше жълтеникава светлина. Светлината пулсираше. Сякаш дори самият въздух излъчваше неясна светлина — призрачно сияние, източника на което Анелин не успяваше да определи. Мъртвите гроуни и червеите срещу тях стояха в редици като пепелявосиви статуи, очертани от светлината около себе си.

Анелин напипа герба на тета на челото на шлема. Очевидно носеше на главата си руна на Повелителите на Преображението! Но защо — защо я беше открил на главата на гроун?

Той се замисли за малко по този въпрос, сетне реши, че няма значение. Единственото, което имаше значение, беше шлемът. Той отново вдигна в ръка металната дръжка — хладна сива пръчка в червеното сияние, което изпълваше помещението като блясък на жарава. Стъкленият край беше натрошен на остри отломки от неговите усилия да разбие прозореца. Нищо. По този начин нещото се превръщаше в отлично оръжие. Почти дръзко, Анелин пое към вратата в далечния край.

Тунелът зад нея беше тъмен, но тази тъмнина беше нещо, с което можеше да се справи — тъмнина, в която беше живял всеки ден от живота си в мътно осветените тунели на яга-ла-хай. В тази тъмнина имаше сенки, неясни очертания и прашинки във въздуха, а не безконечният абсолютен мрак, в който беше бродил, откакто беше избягал от Месоносеца. Естествено, всъщност не беше така — веднъж, с известно колебание, той повдигна шлема от главата си и незабавно ослепя отново, — но това не го интересуваше особено, стига да виждаше сега. А той виждаше. Хладните каменни стени бяха в убито червено, въздухът изглеждаше мъглив и осветен отвътре, а шахтите, покрай които минаваше, бяха отворени пасти с оранжеви краища и бълваха в тунела червеникави облаци изпарения, които се извиваха, издигаха се нагоре и се разтваряха във въздуха.

Анелин крачеше по празния тунел, като за пръв път не си представяше нищо и не чуваше никакви шумове в главата си. Няколко пъти стигна до разклонения и всеки път избираше наслуки накъде да продължи. Попадна на няколко притъмнели стълбища и нетърпеливо се изкачи по тях — толкова нагоре, колкото можеха да го отведат. На два пъти с колебание заобиколи отвори с човешки ръст, които излъчваха мътно сияние — Анелин ги разпозна като тунели, прокопани от червеи; веднъж зърна и жив всеяден червей — ленива ледена река, тъмна като пушек, — който прекосяваше едно разклонение далеч пред него. Тялото на самия Анелин, погледнато през шлема, грееше в жизнерадостно оранжево. Парчетата плесен, които все още висяха от разкъсаните му одежди, приличаха на късчета жълт огън.

Вървеше от един час, когато най-сетне срещна първия жив гроун. Не беше толкова ярък, колкото самият той — приличаше на шестокрак призрак, оцветен в тъмночервено, който зърна с крайчеца на окото си в дъното на един страничен тунел, докато минаваше покрай него. Но Анелин скоро откри, че гроунът го следваше. Затова тръгна по-близо до стената, като я опипваше, все едно не виждаше нищо, и гроунът зад него набра дързост. Анелин установи, че беше едър екземпляр — от тялото му като втора кожа висеше плат, в едната си ръка влачеше мрежа, а в другата държеше нож. Анелин се запита дали беше възможно да е същият гроун, с когото се беше сблъскал по-рано.

Когато стигна до едно стълбище, което се извиваше като тясна спирала между два разклонени коридора, Анелин спря, забави се и се обърна — гроунът идваше право към него, вдигнал ножа в ръката си, като пристъпваше много тихо на меките си крака. Анелин с почуда откри, че не изпитваше страх. Щеше да му разбие главата — веднага щом се доближи достатъчно.

Той вдигна своя боздуган с метална дръжка и стъклени остриета. Гроунът продължи да се приближава. Вече можеше да го убие. Само че… само че по някаква причина не искаше да го направи. Вместо това рече:

— Спри, гроуне.

Не беше съвсем сигурен защо го направи.

Гроунът замръзна на място и отстъпи назад. От устата му се отрони нещо — нисък, гърлен стон. Анелин не разбра нищо от него.

— Чувам те — рече той. — И те виждам, гроуне. Нося руна на Повелителите на Преображението.

Той посочи към герба на тета, избродиран в златно на гърдите му.

Гроунът ужасено избърбори нещо неразбираемо, захвърли мрежата си и побягна. Анелин със съжаление стигна до извода, че не биваше да привлича вниманието му върху символа на тета. Импулсивно реши да го последва; може би в страха си гроунът щеше го отведе до изхода. Ако не, винаги можеше да открие обратния път до стълбището.

Анелин преследва гроуна в продължение на три коридора и два завоя, преди съвсем да го изгуби от поглед. Гроунът тичаше много бързо, докато Анелин все още изпитваше спорадична болка в глезена и му беше трудно да поддържа същото темпо. Въпреки това продължи, след като гроунът беше изчезнал, като се надяваше отново да открие следите му.

В този момент създанието се появи отново, но този път тичаше срещу него. Видя го, спря и хвърли поглед през рамо. Сетне явно взе някакво решение и отново се впусна в галоп на четирите си крайника, като размахваше ножа си с един от останалите два.

Анелин вдигна боздугана си, за да му го покаже, но гроунът не забави крачка. Тогава му хрумна нещо друго. Той бръкна в джоба си и извади последната му останала клечка кибрит.

Гроунът изпищя и четирите му дълги крака яростно задраскаха по пода на тунела, докато се опитваше да спре. Но създанието не беше единственото, което беше изненадано от пламъка на клечката кибрит. Самият Анелин, заслепен от болезнено яркия блясък, който сякаш пронизваше мозъка му като острие, се задави от шока, олюля се и изпусна клечката. Двамата останаха неподвижни един срещу друг, като примигваха.

Но сетне се раздвижи нещо друго. Върху гроуна се изсипа студена сива сянка, която изпълваше целия тунел като стена от мъгла. Предният край на сянката се движеше непрекъснато в концентрични кръгове, които се свиваха и отпускаха като вълни.

Анелин разтърси глава и видя по-ясно всеядния червей точно пред себе си.

Без да се замисли, той се хвърли напред, като замахна с боздугана си над главата на гроуна. Оръжието му отскочи от дебелата кожа на червея, без да причини никаква вреда. Тогава Анелин се отдръпна, тегли един ритник на гроуна, за да го накара да се раздвижи, и заби стъкленото си острие право в кръглата пулсираща уста на нападателя.

Сетне се втурна да бяга, а гроунът тичаше редом с него, и двамата направиха толкова остри завои, колкото беше необходимо, за да е сигурно, че червеят е останал зад тях. Едва тогава се върнаха по стъпките си отпреди, докато не стигнаха до тясното стълбище.

Гроунът спря и се завъртя, за да застане с лице срещу него. Анелин стоеше срещу гроуна с празни ръце.

Гроунът вдигна ножа си, сетне наведе глава на една страна. Анелин повтори същото движение. Това сякаш беше достатъчно за гроуна. Създанието прибра оръжието си в ножницата, приклекна в дебелия слой прах на дъното на тунела и се зае да му рисува карта.

Пръстът на гроуна оставяше тлеещи следи, които продължаваха да светят известно време, а сетне бързо угасваха. Но символите, които използваше създанието, не означаваха нищо за Анелин.

— Не — прекъсна го той, като клатеше глава. — Не разбирам.

Гроунът вдигна глава към него. Сетне се изправи, направи му знак и пое нагоре по стълбището, като поглеждаше през рамо, за да се увери, че Анелин го следва. Анелин го следваше.

Изкачиха се по стълбището, а сетне и по още едно, прекосиха поредица от широки тунели, изтеглиха се нагоре по ръждясали стълби в тесни кладенци. Следваха още тунели, в които гроунът от време на време поглеждаше назад, а Анелин хрисимо го следваше. Изпитваше тревога, но си повтаряше, че гроунът имаше възможност да го убие по-рано; ако наистина беше имал такова намерение, щеше вече да го е направил.

По тунелите минаваха и други гроуни. Анелин видя един — скелетоподобен червен силует с дълъг меч и един липсващ крайник, а след това и още два, заедно, които стискаха ножове, притаени до едно разклонение. И тримата го изгледаха, злокобни и безоки. По-късно започнаха да минават покрай цели множества от гроуни — някои от тях носеха дълги одежди, които се влачеха по пода и меко светеха в многобройни цветове. Всички го заобикаляха отдалеч. Анелин видя и тунели, прокопани от червеи — повечето бяха тъмни и студени, но някои бяха обрамчени с бледи ореоли, при вида на които по гръбнака му пробягваха ледени тръпки.

След още толкова изкачване и завои, които Анелин се отказа да запомни, излязоха в една голяма зала. Дузина гроуни седяха над димящи купи на дълги метални маси и енергично тъпчеха храна в устата си. Гроуните го изгледаха безизразно.

Анелин усети аромата на храна — каша от плесен, храна за факлороби — и изведнъж изпита неутолим глад. Но никой не му предложи купа, за да се нахрани. Водачът му се обърна към един друг гроун, който седеше близо до центъра на масата — отблъскващо дебел екземпляр с огромна, безформена глава. Без да бърза, огромният гроун — Анелин си помисли, че сигурно тежеше повече от Гроф — бутна настрани своята купа с димяща храна, изправи се и доближи Анелин. Главата му се заклати нагоре и надолу, нагоре и надолу, докато оглеждаше натрапника. Четири меки ръце започнаха да го опипват навсякъде и Анелин стисна зъби, като се опитваше да не мърда. Преживяването не беше толкова отблъскващо, колкото си беше представял. Анелин откри, че мисли за новия гроун по-скоро като за разумно същество, отколкото като за животно.

Дебелият гроун наведе главата си на една страна. Анелин си спомни за по-рано и направи същото. Гроунът събра четирите си ръце в един огромен юмрук, вдигна го и го спусна обратно. Анелин, който разполагаше само с две ръце, се постара да повтори същия жест доколкото можеше.

Сетне гроунът вдигна един пръст и посочи към гърдите си с една от другите си ръце. Анелин понечи да повтори жеста му, но гроунът го спря. Това беше нещо повече от проверка на зрението. Анелин остана неподвижен.

Гроунът вдигна два от пръстите на един от горните си крайници, разпери настрани двата си средни крайника и цялото му едро тяло се разтърси. Срещуположната му горна ръка също се вдигна и на свой ред показа три пръста. Гроунът премести поглед от едната към другата си ръка, сетне повтори този жест. Най-сетне се обърна към Анелин и застина.

Анелин погледна от горната дясна ръка на гроуна — с два вдигнати пръста — към горната му лява ръка — с три. Думите на Месоносеца се върнаха в паметта му. Той вдигна собствената си ръка и разпери три пръста.

Гроунът отпусна всичките си ръце и отново потрепери с цялото си огромно тяло. Сетне се извърна към един друг от своите и двамата заговориха помежду си на своя мек, скръбен език. Анелин не разбираше думите им, но се надяваше, че те са го разбрали.

Най-сетне водачът се обърна, върна се до мястото си на масата, настани се и отново се зае с плесента в купата си. Досегашният водач на Анелин го улови за лакътя и му направи знак да го последва. Двамата излязоха заедно от залата. Гроунът отново го поведе нагоре.

Докато продължаваха нататък, като се катереха по една стълба след друга и се изкачваха по едно стълбище само за да слязат по друго, и прекосяваха дълги тунели, пълни с гроуни, които пристъпваха и мърмореха около тях, Анелин започна да усеща все по-ясно колко беше изтощен. Каквото и да беше вълшебството, което поддържаше силите му до този момент, то бързо отшумяваше — глезенът го болеше, бедрото го болеше, ръцете го боляха, беше полумъртъв от глад и жажда, беше мръсен и изпитваше остра нужда от почивка и сън. Но гроунът не проявяваше никаква милост и на Анелин не му оставаше нищо друго, освен да прави всичко по силите си, за да не изостава от бързата му крачка.

По-късно в паметта му останаха само няколко картини от всички тунели, през които преминаха.

Едната беше как двамата крачат по тесен тунел, в който беше страховито, отвъдно студено; цареше толкова гъст сумрак, че можеше да се реже с нож, и Анелин видя тръби — наситено черни и пулсиращи, увиснали под ниския таван. Около тях се кълбяха струйки от абаносова мъгла, които бавно се стичаха към пода; и Анелин, и гроунът бяха потънали до глезените в ледена черна мъгла. Под тръбите имаше зловещи на вид метални куки, които се извиваха навън. Повечето бяха празни, но на две от тях бяха окачени труповете на червеи, тънки като въже, каквито Анелин никога не беше виждал дотогава. На трета висеше горкият дебел Рийс, гол и мъртъв, подобен на гротескна статуя от обсидиан — куката беше забита отзад във врата му, така че беше увиснал като отблъскваща кукла. Анелин понечи да очертае с ръка знака на червея, но се спря навреме и отмина. Подозираше, че ако беше вдигнал два пръста вместо три, може би щеше да увисне на следващата кука до някогашния си другар.

Две от другите зали оставиха неизличимо впечатление у него, защото и двете се нареждаха сред най-големите открити пространства, които беше виждал.

В първата беше толкова горещо, че по ръцете му потече пот, а очите го заболяха от оранжевия блясък във въздуха. Помещението беше така просторно, че почти не виждаше отсрещния му край. Навсякъде имаше тръби, дебели и тънки, някои необяснимо тъмни, а други ослепително блестящи, подобно на метални червеи, които пълзяха по пода, стените и тавана. Огромното пространство нагоре беше изпълнено с паяжина от тънки мостове и въжета; Анелин зърна хиляди гроуни по тях, по-ловки във въздуха със своите шест крайника, които търчаха нагоре, надолу и настрани сред паяжината, въртяха колела, натискаха лостове и се грижеха за пет великански метални силуета, високи по няколко нива, които горяха с пронизваща бяла светлина. Водачът му го преведе през залата на нивото на пода, като откриваше пътя си сред лабиринта от тръби, докато останалите гроуни пълзяха над тях и не им обръщаха никакво внимание.

Втората зала, на три нива по-нагоре и няколко дълги минути по-късно, беше също толкова необятна, но пуста. Тук не се виждаше никаква светлина, никакви метални силуети, никакви въжета или мостове; а единственият гроун, който Анелин зърна тук, беше един самотен, въоръжен ловец, който стоеше на пост като миниатюрна червена буболечка в далечния отсрещен край на залата и не откъсна поглед от тях, докато не отминаха. Подът и стените бяха от камък — прашен, сух и изпълнен с меланхолия, — но на места бяха поръбени с метална облицовка, която слабо грееше със светлина в множество различни цветове. Когато Анелин и неговият водач минаха покрай едно от тези места, той забеляза, че на повърхността на метала грееше картина. Беше изкусно, подробно изображение на въоръжени с мечове гроуни, които се сражаваха с великан — очите му бяха гербове на тета, а пръстите му бяха червеи. Все пак му се наложи да се взира продължително и с усилие, за да различи сцената; подобно на гоблените на яга-ла-хай, и на тази картина цветовете бяха избледнели и потъмнели, а ръждата беше прояла черни, нащърбени дупки по металната повърхност. Анелин забеляза и още нещо във величествената, изоставена зала: тунели, прокопани от червеи. Целият под беше нашарен с тях.

След това дълго време вървяха по права линия. Сетне Анелин започна да вижда по стените натрошени бронзови юмруци и част от умората му го напусна. Беше по-близо до дома. Някога тук бяха живели яга-ла-хай.

Гроунът изведнъж спря. Анелин също спря.

Двамата стояха до една въздухопроводна шахта. Шахтата нямаше решетка. Анелин слабо се усмихна, наведе се напред и протегна ръка навътре. Пръстите му напипаха въже.

Гроунът направи някакъв необичаен жест, все едно искаше да обхване всичко наоколо, извърна се и пое обратно по пътя, по който бяха дошли, като се придвижваше бързо на четири крайника. Скоро Анелин остана сам. Той протегна ръце в топлата шахта, хвана се за въжето и се зае да се изкачва по него. Този път виждаше накъде отива. Металните стени на шахтата около него бяха с дружелюбен червеникав цвят, а въздухът беше леко мъглив и се издигаше с постоянна скорост нагоре, покрай него. Когато се намираше между две нива, можеше да погледне нагоре и надолу и в двете посоки виждаше сенчестите квадрати на изходите.

Той се изкачи още едно ниво нагоре, излезе на него и свали шлема си, като го прибра под мишница. Големите метални врати зееха отворени. Анелин не излезе от сенките и остави очите си да привикнат със слабия виолетов светлик. Потъналите в плесен глобуси все още светеха в Залата на Повелителите на Преображението, но факлите бяха угасени. От Месоносеца нямаше и следа. Анелин изчака достатъчно, за да се увери в това, преди да влезе вътре.

Първото нещо, което взе в ръка, беше оръжие. Откри собствената си рапира на върха на една купчина от ръждясали остриета и със задоволство си я взе обратно. Изпробва и голямата секира на Гроф, която беше подпряна на трона, но тя му се стори твърде тежка и неудобна. Вместо това пъхна камата на Вермилар в колана си, а тази на Рийс — в ботуша си. Ако искаше да източи кръвта на Месоносеца, точно тези оръжия му се струваха най-подходящи.

След това се зае да обикаля залата, като разглеждаше разни неща, проучваше и търсеше храна. Най-сетне откри запас от месо — нарязано на ивици, осолено и окачено да виси. Имаше голямо количество вкусно бяло гроунско месо, както и месо от някакъв друг вид. Но Анелин откри, че не може да сложи в устата си нито едно от двете. Задоволи се с една купа пикантни паяци и една чиния гъби.

След като се нахрани, той се отпусна на едно от леглата на колела, но беше твърде уморен, за да заспи, както и прекалено изпълнен със страх. Вместо това се зае внимателно да разглежда една книга, която намери отворена до трона. Кориците бяха от дебела кожа, инкрустирани с герба на тета и поредица от символи, но страниците вътре не бяха понесли толкова добре дългия ход на времето. Някои съвсем липсваха, други бяха влажни и покрити с хартиена плесен, а малкото пасажи, които все още се виждаха както трябва, се сториха безсмислени на Анелин. Символите донякъде наподобяваха онези от писанията в съсипаните библиотеки на Човекочервея; Анелин се беше научил да чете някои от тях от Вермилар, който на свой ред беше усвоил тази черна магия от дядо си. Но това не му помогна. Успяваше да разтълкува смисъла на някоя дума тук, да предположи какво означава друга на следващата страница, сетне и още една, десет глави по-нататък, но нито веднъж не попадна на две думи непосредствено една след друга, в които да открие някакъв смисъл. Дори илюстрациите бяха безсмислени плетеници от линии, които не изобразяваха нищо познато.

Анелин остави книгата. От въздухопроводната шахта се носеха шумове. Той се изправи, взе шлема и рапирата си и излезе да чака пред портите на залата.

Месоносеца се появи от шахтата, облечен в бяла гроунска кожа с безцветно наметало. На гърба му с въжета от паяжинна коприна беше завързано тялото на малко мъжко дете. Момчето беше от рода на яга-ла-хай.

Анелин направи крачка напред.

Месоносеца стреснато вдигна очи към него. Беше започнал да развързва възлите, с които беше стегнал плячката си. Но сега ръката му посегна към ножа.

— Аха — рече той. — Ти.

— Аз — отвърна Анелин.

Беше вдигнал рапирата си срещу него и държеше шлема в свободната си ръка.

— Аз те търсих — рече Месоносеца. — След като окачих ново въже.

— Аз избягах — отвърна Анелин. — Защото знаех, че ще ме търсиш.

— Да — рече Месоносеца и се усмихна.

Ножът му излезе от ножницата с шепот на метал по кожа.

— Страхувах се да не се изгубиш — продължи той. — Така е по-добре. Гроуните плащат добре за месо. Между другото, твоите приятели бяха много вкусни. С изключение на рицаря. За съжаление, той беше доста корав.

— Питам се какъв ще бъдеш ти на вкус — рече Анелин.

Месоносеца се разсмя.

— Подозирам, че плътта ти ще бъде зловонна — продължи Анелин. — Няма да те изям. Ще те оставя за храна на червеите.

— Аха — рече отново Месоносеца. — Отново сме свидетели на изключителното ти остроумие.

Той се поклони, преди да продължи:

— Месото на гърба ми ме затруднява. Може ли да го сваля?

— Разбира се — отвърна Анелин.

— Нека да го оставя вътре, по-далеч оттук — предложи Месоносеца. — За да не се спънем в него.

Анелин кимна и предпазливо отстъпи настрани, като потисна усмивката си. Знаеше какво иска да направи Месоносеца. Той хвана ножа си и преряза възлите, които удържаха детето на гърба му, сетне остави тялото от другата страна на вратата. Сетне се обърна, очертан като силует от виолетовата светлина.

Разсмя се и рече:

— Толкова си приличате вие, яга-ла-хай и гроуните. Животни.

Той протегна ръце и затръшна широките порти, и ушите на Анелин отново звъннаха от металния трясък, който вече беше чул веднъж, много отдавна.

— Не — отвърна Анелин. — Наистина си приличаме. Но не сме животни.

Той си сложи шлема. Плътният мрак се стопи като мъгла.

Месоносеца безшумно и ловко беше отстъпил настрани с пъргави стъпки. Лицето му беше разцепено от широка усмивка и той се прокрадваше напред, готов да го прониже и изкорми с ножа си.

Ако Анелин — подобно на Гроф, който, за съжаление, вече не беше между живите — се беше опитал да атакува към мястото, където за последен път беше видял на светло Месоносеца, атаката щеше да го остави открит и беззащитен за фаталния удар от мястото, където се намираше Месоносеца в момента. Беше коварна и добре усъвършенствана техника; но Анелин виждаше всичко. За пръв път мракът и коварството не бяха от никаква полза. А рапирата на Анелин беше по-дълга от ножа на Месоносеца.

Бързо, леко и небрежно Анелин се обърна с лице срещу своя противник, усмихна се под шлема си и се стрелна напред. Месоносеца почти нямаше време да реагира; бяха минали години, откакто се беше сражавал с някого на равни начала. Анелин го прониза в корема.

След това избута тялото му във въздухопроводната шахта, като се молеше падането му да продължи вечно.