Джордж Р. Р. Мартин
В дома на Червея (3)

Двамата с Вермилар стояха редом пред огромната желязна порта, която водеше към Високия Тунел на Човекочервея. Гроф също беше там, застинал като мъртвец в бронзовата си броня, застанал на древния си пост от едната страна на портата; но от другата страна на портата към залата не стоеше рицар, а великански препариран гроун. Създанието беше два пъти по-високо на ръст от обикновен гроун, ужасяващо и бледо, а горните му два крайника бяха замръзнали в заплашителна поза, протегнати да сграбчат нещо.

— Ужасно създание — отбеляза Вермилар и потрепери.

Анелин му се усмихна.

— Така е — съгласи се небрежно той. — Но е толкова лесно да го направиш хубаво!

Вермилар се намръщи.

— Не. Какво говориш, Анелин? Не можеш да направиш един гроун хубав. Дядо ми беше син на Човекочервея, така че знам какво говоря. Няма такъв начин.

— Глупости — възрази Анелин. — Много е просто. За да направиш от гроуна нещо изключително хубаво, трябва просто да го залееш.

— Да го залея?

— Да. С гъбен сос.

Тогава Вермилар направи гримаса, а след това се разсмя въпреки волята си, и това беше много хубав момент. С изключение на това… с изключение на това, че точно в този миг гроунът оживя, подгони ги по тунела и изяде Вермилар, докато Анелин продължи да бяга от него, като крещеше от ужас.

Гроуните го заобикаляха от всички страни и бавно напредваха към него, като злобно размахваха дългите си тънки ръце, за да го сграбчат, и се доближаваха все повече и повече въпреки светлината на факлата му.

— Не — повтаряше Анелин, — не, не можете да се доближите повече, не можете, вие се боите от светлината!

Но гроуните, безоките слепи гроуни, не обръщаха никакво внимание нито на думите му, нито на факлата му. Вместо това продължаваха да го доближават, като приклякаха на задните си крака и се поклащаха, и ритмично напяваха нещо. В последния миг Анелин се сети, че носеше един мях с гъбен сос на пояса си, който със сигурност щеше да ги накара да се разбягат от ужас — всеки знаеше какво прави с гроуните гъбеният сос. Но преди да успее да го хвърли срещу тях, меките им бели ръце го сграбчиха, вдигнаха го и го отнесоха в мрака.

Беше окован на маса на колела, китките и глезените му бяха в плен на тежки метални халки, и изпитваше болка, болка, ужасяваща болка. Той надигна глава, бавно и с огромни усилия, огледа се и видя, че беше в Залата на Повелителите на Преображението. Месоносеца, облян в мътния виолетов светлик, беше застанал на колене в долния край на леглото и гризеше глезена му. Наметалото на раменете му необяснимо наподобяваше Вермилар.