Джордж Р. Р. Мартин
В дома на Червея (1)

Дори легендите са забравили откога беше започнал упадъкът на Дома на Червея, както и следва да бъде, защото Упадък е само едно от имената, с които се зове самият Бял Червей. И тъй, яга-ла-хай — чедата на червея — продължаваха да се усмихват и да се преструват, че нищо не е станало, макар че гоблените по стените на безкрайните им тунели гниеха и броят им намаляваше всяка година, макар че месото все по-рядко навестяваше трапезата им и самите камъни около тях се разпадаха на прах. Те идваха и си отиваха, раждаха се и живееха във високите тунели с прозорци като присвити на цепка очи, окъпани в мътния червен блясък на необятния умиращ въглен над главите им. Палеха факлите си и устройваха маскарадите си, и очертаваха с ръка знака на червея всеки път, колчем минаваха покрай тъмните тунели без прозорци, където се мълвеше, че ръмжат и дебнат в очакване гроуните (защото чертозите и тунелите на Дома на Червея бяха приказно безкрайни и се спускаха тъй дълбоко под земята, колкото бяха високи черните небеса над тях, и яга-ла-хай обитаваха едва малка част от древните зали).

Чедата на червея бяха научени да вярват, че Белият Червей идва за всекиго в края на времето, но пълзи съвсем бавно, а в дългия упадък има време за разкошни пирове и ярки, прогнили багри. Тази мъдрост беше подкрепяна със силата на настоящия Човекочервей и неговите бронзови рицари, тъй както техните предци я бяха подкрепяли преди тях безброй поколения наред. Тъй оцеляваше Домът на Червея, макар и гроуните да пълзяха под краката им, а слънцето да догаряше над главите им.

На всяка четвърта година в Залата на Обсидиана се събираха най-проницателните, най-остроумните и най-благородните от всички яга-ла-хай, за да съзерцават слънцето и да пируват под умиращите му лъчи. Тази зала беше единственото достойно място за толкова блестящ маскарад. Беше разположена високо в Дома на Червея, така че всички тунели, които водеха към нея, се издигаха стръмно нагоре, и както подът, така и таванът, както и три от стените на залата бяха от разтопен обсидиан, студен и лъскав като огледало и мрачен като смъртта. През четирите години без един ден, които преминаваха между всеки два Слънчеви Маскарада, не тъй благородните чеда на червея, наричани факлороби, неуморно се трудеха в тази зала, търкаха и лъскаха, така че когато бронзовите рицари дойдат да запалят факлите, техните отражения да просветнат в черното стъкло навсякъде около тях. Едва тогава се събираха и гостите, хиляди празнуващи в пъстри костюми и фантастични маски, и обсидианът извиваше и разкривяваше техните ярки лица и елегантни силуети, докато не се превръщаха в пъстра вихрушка от демони, които танцуват във великанска черна бутилка.

И това беше само част от Залата на Обсидиана. Това не бе всичко; имаше го и прозореца. Прозорецът заемаше цялата четвърта стена зад пясъчната яма, в която се свиваше на кълбо Човекочервеят; беше прозрачен като кристал, но при все това беше по-здрав от всяко стъкло, което бяха виждали някога. На нито едно друго място в целия Дом на Червея нямаше нито един прозорец, който да се мери и с една незначителна част от него. Стъклото, ако изобщо беше стъкло, гледаше към мъртва и безрадостна пустош, над която не повяваше вятър; над равнината цареше безкраен мрак и тя беше съвсем пуста, макар и до едва видимия хоризонт понякога да се различаваха полуразрушени каменни форми, които може и да бяха руини, а може би не. Беше трудно да се прецени; светлината беше крайно недостатъчна.

Слънцето изпълваше половината от небето; снагата му се извиваше от единия край на хоризонта до другия и се издуваше толкова високо, че докосваше зенита. Над него се простираше безкрайното черно небе, напръскано с шепа звезди. Самото слънце беше с по-мек черен цвят, цвета на пепел, освен по малобройните петна, където все още беше живо. Прекосяваха го реки — усукани ивици в червено, което сияеше като въглен, огнени вени по умореното му лице. Никога чедата на червея ги бяха изучавали — в онези далечни времена, когато все още си играеха с телескопи — и всеки от огнените канали някога си беше имал име, макар и повечето от тях вече да бяха забравени. Там, където се срещаха и сбираха реките, понякога се виждаха пламтящи оранжеви езера, а на други места под пепелявата кора на слънцето пулсираха червени и жълти отблясъци. Най-красиви от всичко бяха моретата — два исполински океана в яростно червено, които се смаляваха и потъмняваха с всеки следващ маскарад; единият беше в горната част на слънцето, близо до ръба, и се извиваше отвъд хоризонта до онази част от него, която никога не бяха виждали, а вторият гореше близо до кръста на слънцето и често очертаваше със светлината си руините на хоризонта, които може би не бяха руини.

От пладне, когато започваше Слънчевият Маскарад (всички часове на чедата на червея бяха произволни, защото светлината беше една и съща, денем и нощем), до полунощ всички гости носеха маски, дори Човекочервеят, и пред големия прозорец се спускаха дълги завеси от тежко червено кадифе, за да скриват слънцето. Безмълвните факлороби поднасяха пиршеството на черни железни подноси и го подреждаха на дългата трапеза: тежки гъби със сметанов сос, изящно подправени праханки, миниатюрни голи охлюви в рулца от бекон, уханно зелено вино, в което се извиваха все още живи подправки, пържени буболечки, печени дънни глигани от кралския килер на Човекочервея, току-що изпечен гъбен хляб и хиляди други деликатеси. А почетното място на трапезата, ако имаха късмет, беше отредено за някой тлъст и невръстен шестокрак гроун (или дори два!), едва достигнал пубертета, усърдно изпечен на шиш и сервиран цял и непокътнат, така че месото му да бъде бяло и сочно. Гостите се хранеха до насита, докато не можеха да сложат нищо повече в устата си, изпод всеки воал и домино се сипеха шеги и смях и сетне танцуваха с часове под светлината на факлите, а обсидиановите призраци имитираха движенията им по стените и пода. И когато най-сетне идваше полунощ, започваше свалянето на маските.

Едва когато всички бяха оголили лицата си, бронзовите рицари отнасяха властващия Човекочервей до четвъртата стена и той дръпваше въжето на завесите (ако все още имаше ръце — в противен случай рицарите го правеха вместо него), за да свали маската на слънцето.

Човекочервеят в онази година бе Верментор Втори, четиринадесетият от своя род, който властваше над яга-ла-хай от Високия Тунел в Дома на Червея. Той властваше от дузина години насам и скоро дните му щяха да свършат, защото жреците-хирурзи не бяха спирали да вършат свещената си работа върху него през цялото това време и от него не беше останало нищо за пречистване освен твърде човешката глава, която се поклащаше на върха на лъкатушното му тяло. Скоро той щеше да се слее ведно с Белия Червей. Но синът му вече беше готов да го наследи.

Бронзовият рицар Гроф, огромен и скован в бронята си, отнесе Верментор до прозореца и замести ръцете му. Кадифето гладко се отдръпна и пред очите им се разкри ликът на старото слънце, докато Човекочервеят напяваше древните заклинателни слова, а чедата на червея се събраха да гледат около него.

Анелин, обграден от своите приятели и последователи, беше един от онези, които застанаха най-близо до стъклото, както и следваше да бъде. Анелин винаги заставаше най-отпред. Беше строен и прекрасен младеж, висок и изящен. Кожата на всички благородни яга-ла-хай беше с мекия цвят на мока, но кожата на Анелин изглеждаше най-мека от всички. Повечето от сподвижниците му имаха руси или червеникаворуси коси, но косата на Анелин сияеше като злато и увенчаваше главата му като корона от деликатно оформени къдрици. Много от чедата на червея имаха сини очи, но никой нямаше толкова дълбоки сини очи, колкото Анелин.

След като дръпнаха завесата, той заговори пръв.

— Черните петна растат — отбеляза той с висок, чист глас пред онези, които стояха около него. — Скоро няма да има нужда от нашите завеси. Слънцето вече само си слага маска.

Той се разсмя при последните си думи.

— Слънцето умира — отвърна Вермилар, изпит младеж с хлътнали бузи и сламеноруса коса, който винаги се тревожеше твърде много за всичко. — Веднъж дядо ми разказа, че едно време черните равнини са били в опушено червено, а моретата и реките са горели с бял огън — толкова силно, че очите са болели от тях.

Дядото на Вермилар беше роден като втори син на тогавашния Човекочервей и по тази причина беше сведущ с какво ли не, което беше предал на своя внук.

— Може би е било така — рече Анелин, — но се обзалагам, че не е било по негово време, нито дори по времето на неговия дядо.

Анелин нямаше кръвни връзки с кралската фамилия на Човекочервея и не разполагаше с тайни източници на познание, но винаги беше сигурен в думите си и неговите приятели — Вермилар, солидният Рийс и красивата Каралий — го смятаха за най-мъдрия и остроумния сред всички люде. Освен това веднъж беше убил гроун.

— Не се ли тревожиш за това, че слънцето умира? — попита го Каралий и дръзко отметна русите си къдрици, когато се обърна към него.

Каралий толкова приличаше на Анелин, че можеше да му бъде сестра близначка; може би точно затова я желаеше тъй силно.

— За това, че студът ще завладее тунелите?

Анелин отново се разсмя и Рийс се разсмя с него. (Рийс винаги се смееше заедно с Анелин, макар и Анелин да подозираше, че дебелакът невинаги схваща шегите му.)

— Слънцето е умирало много преди да дойда в Дома на Червея и ще продължи да умира много след като съм го напуснал — рече той и се извърна от прозореца.

Тази вечер беше великолепен в своя костюм от бледосиня коприна и сива паяжина с герба на тета, извезан на гърдите му.

— Колкото до студа — продължи Анелин, като поведе тримата си другари обратно към трапезата, — аз не вярвам, че старото слънце така или иначе има нещо общо с топлината.

— Напротив, има — възрази Вермилар.

Костюмът му беше от кафяви парцали, като на гъбар. Двамата с Каралий крачеха редом с Анелин през обсидиана, а отраженията им бързаха, за да ги настигнат. Рийс дишаше тежко, докато се опитваше да поддържа същото темпо, и се бореше с тежестта на своя костюм: имитация на бронята на бронзов рицар.

— Дядо ти ли каза така? — попита го Анелин.

Рийс се разсмя.

— Не — отвърна Вермилар, като се намръщи. — Но не си ли забелязал, Анелин, как слънцето прилича на горещ въглен, откраднат от огнището?

— Може би — каза Анелин.

Той спря до купата с вино и напълни два бокала от изсечен кристал със силното зелено вино, като се постара да улови в купата два червея, заплетени помежду си в жив възел. Червеите се озоваха в бокала на Каралий и тя се усмихна на това предложение, когато го взе от ръцете му. Вторият бокал с един-единствен червей в него остана за Анелин и той отпи от чашата, когато отново се обърна към Вермилар.

— Ако слънцето не е нищо повече от голям въглен — продължи Анелин, — значи няма за какво да се тревожим, тъй като разполагаме с множество по-малки въглени, а и факлоробите винаги могат да донесат още от тъмното.

Рийс се разкикоти. Беше оставил рицарския си шлем на масата и се беше заел да опустоши един поднос с пикантни паяци.

— Така да е — отвърна Вермилар. — Но в такъв случай признаваш, че слънцето е въглен и прави така, че да топли тунелите.

— Не — възрази Анелин. — Аз просто направих предположение, основано на непълна информация. В действителност смятам, че слънцето е нещо като украса, поставена в небето от Белия Червей, за да ни дава светлина и повод за празненства.

Изведнъж се разнесе смях, който стресна всички, басов и груб. Усмивката на Анелин мигновено се превърна в намръщена гримаса, когато той си даде сметка, че човекът не се беше разсмял на неговото остроумие, а на самия него. Той се изправи в цял ръст и раздразнено се обърна.

Но когато видя кой се е разсмял, Анелин само повдигна чашата си (и една от прекрасните си руси вежди) за поздрав, изпълнен с престорено уважение.

Месоносеца (както го наричаха всички — ако имаше друго, истинско име, той не го използваше) спря да се смее; възцари се тишина. Беше набит, широкоплещест мъж, с цяла глава по-нисък от Анелин и по-грозен от всеки друг яга-ла-хай с правата си бяла коса, розово-кафявата си кожа, нашарена от петна, и огромния си сплескан нос. Отражението му, очертано в оранжево и алено от светлината на факлите върху обсидиана, беше по-високо и по-приятно за окото, отколкото самият Месоносец някога е бил.

Беше дошъл на Слънчевия Маскарад сам и без костюм, беше отблъскващо не на мястото си и го бяха пуснали единствено защото бе осигурил невръстния гроун за трапезата. Вместо изискано маскарадно облекло той носеше обичайните си одежди от млечнобяла кожа, съшита от одраните кожи на убити гроуни, и безцветна къса наметка, изтъкана от гроунска вълна. Всички в Дома на Червея знаеха с какво се хвалеше той — обличаше се единствено в кожите и вълната на гроуни, които беше убил със собствените си ръце. Той беше Месоносеца, който се спускаше сам в дълбоките тунели без прозорци, изсечени в тях.

Каралий го погледна с голямо любопитство.

— Защо се засмя? — попита го тя.

— Защото вашият приятел е смешен — отвърна Месоносеца.

Гласът му беше твърде груб и дрезгав. Анелин се чувстваше донякъде абсурдно като прицел на присмех от този нашарен с петна мъж, който ръмжеше подобно на факлороб. Около тях вече се събираше любопитно множество: яга-ла-хай винаги се интересуваха от необичайното, а Месоносеца беше най-необичаен от всички. Освен това вече им беше омръзнало да съзерцават слънцето.

— Винаги се радвам да попадна на човек, който оценява остроумието по достойнство — рече Анелин.

Думите му усърдно се стараеха да представят завоалираната обида на Месоносеца като комплимент.

— Аз наистина оценявам остроумието — отвърна Месоносеца. — Как ми се иска тук да имаше поне малко от него. Този маскарад е напълно лишен от остроумие.

Анелин реши, че деликатността е неуместна.

— Само ако го сравняваш с нещо друго — рече той. — Може би си свикнал с очарователното остроумие на гроуните?

Рийс се разкикоти, а Месоносеца свирепо му се усмихна.

— Гроуните притежават повече остроумие от твоето престорено другарче и повече мъдрост от теб — отвърна той.

Около тях се разнесе приглушен смях, но Анелин не знаеше дали гостите се смеят на абсурдното твърдение на Месоносеца, или на обидата срещу него самия.

— Значи ти знаеш гроунските тайни? — попита небрежно той.

— Гроуните наистина имат тайни. И аз наистина ги знам. Както и много други неща.

— Гроуните са животни — намеси се Вермилар.

— Както и ти самият — рече му Месоносеца.

Вермилар почервеня.

— Тази вечер съм облечен в парцали, но това е само заради маскарада. Дядо ми беше син на Човекочервея.

— По-добре дядо ти, отколкото ти — отвърна Месоносеца.

Този път се разсмя Каралий. Анелин я погледна с ужас, че намираше нещо забавно в тази грубост.

— Подиграваш се на честта? — настоя да узнае той. — На великата мъдрост? На отговорностите?

— Моите отговорности са по-тежки — рече с равен глас Месоносеца. — Както и отговорностите на всички останали, които се спускат в мрака в опит да се върнат с гроунско месо. Човекочервеят има само плесенясали ритуални задължения, неразбираеми за никого. Колкото до великата му мъдрост, аз имам повече познания и по този въпрос. Яга-ла-хай не знаят нищо за себе си или за Дома на Червея, нищо освен полуистини и заплетени лъжи. А честта?

Той махна с ръка към прозореца. Гроф, облечен в богато орнаментираната си броня, тъмна като ръжда, все така сковано държеше Човекочервея в ръцете си. Друг от бронзовите рицари дърпаше завесите обратно на мястото им; танците бяха възобновени.

— Да? — настоя безизразно Анелин.

— Честта не е нищо друго, освен чудовищна болка — рече Месоносеца.

Сякаш за да подчертае думите му, Човекочервеят внезапно вдигна глава и цялото му тяло започна диво да се мята в ръцете на Гроф.

— Да лягаш отново и отново под ножа и всеки път да идваш на себе си по-малко човек. Да достигнеш края на дните си обезформен и да умреш. Каква чест е това?

Множеството около тях изглеждаше шокирано от думите му, с изключение на малцината сред чедата на червея, които вече бяха чували думите на Месоносеца и неговата непочтителност ги забавляваше.

— Човекочервеят е пречистен — рече Рийс.

(Колкото и да се опитваше, дълбоко в себе си той беше скучен традиционалист и всички бяха наясно с това.)

— Той става едно с Белия Червей! — продължи той.

Анелин му даде знак да замълчи; самият той се смяташе за склонен към цинизъм и шокиращи твърдения.

— Може би имаш право за честта — отвърна той на Месоносеца. — Свободомислещите като мен също са си задавали въпроси за този древен обичай, но…

Месоносеца отново започна да му се смее, като този път отметна глава и смехът му отекна като рев. Лицето на Анелин потъмня и той пресуши бокала си наведнъж — заедно с червея, — докато се бореше да запази спокойствие.

— Свободомислещ! — задавено рече Месоносеца най-сетне, когато смехът му утихна. — Съмнявам се, че някога си имал и една-единствена свободна мисъл в главата си. Ти си едно нищо, по-малко и от Човекочервея.

Той бутна Анелин настрани и се зае отново да напълни с вино собствения си бокал.

— Аз съм убил гроун — каза Анелин.

Каза го бързо, преди да се замисли, и съжали за думите си в мига, в който излязоха от устата му.

Месоносеца просто се обърна към него и се ухили, и тогава всички започнаха да се смеят. Нямаше нужда от отговор; всички чеда на червея знаеха, че Месоносеца е убил около сто гроуна, а не един. Дори Каралий се присъедини към общия смях, макар че поне Вермилар и Рийс милостиво се въздържаха. Колкото и да беше висок, Анелин изведнъж се почувства така, все едно Месоносеца се беше надвесил над него като великан. Той сведе очи и видя собственото си лице, което го гледаше от студения обсидиан под краката му, глупаво и разстроено.

Месоносеца одобрително огледа Каралий.

— Сподели ложето ми тази вечер — рече изведнъж той, недодялан като факлороб.

Месоносеца нямаше никакъв срам. Анелин отново вдигна очи, шокиран от думите му. Каралий беше облечена в синя коприна и сива паяжина, също като него; очевидно двамата бяха заедно. Освен това той беше предложил бокала с чифтосаните червеи и тя го беше приела!

Тя бегло отвърна на погледа на Анелин, сетне явно го отхвърли с един замах на блестящите си къдрици и се обърна към Месоносеца.

— Добре — рече тя с някакво необичайно вълнение.

След тези думи двамата се отправиха заедно към необятното черно огледало на пода на залата, където се заеха да се въртят, да се извиват и да се плъзгат един срещу друг в сложните древни плетеници на танца на яга-ла-хай.

— Това беше оскърбление! — рече яростно Анелин на Рийс и Вермилар.

Тримата гледаха как Месоносеца тромаво имитираше изящните движения на Каралий.

— Трябва да се обърнем към Човекочервея — предложи Вермилар.

Рийс не каза нищо, но облото му лице беше смръщено от вълнение, докато протягаше ръка към поредния пикантен паяк.

— Не — отсече Анелин.

Гледаше към отсрещния бряг на морето от извиващи се танцьори, изпъстрени с великолепни цветове, където Гроф беше оставил Човекочервея обратно в пясъчната му яма. Покрай стените на залата пристъпваха набити факлороби, като угасяха две от всеки три горящи светлини. Скоро обсидианът помръкна и ярките отражения избледняха до мътночервени сенки по стъклото. В притъмнелите ъгли се бяха усамотили няколко по-дръзки двойки, които вече се бяха заели със свалянето на маските от телата; скоро и други щяха да последват примера им. Анелин беше възнамерявал да свали маската от тялото на Каралий. Но сега беше останал сам.

— Защо не? — настоя Вермилар. — Ти го чу. Той ме нарече животно, а аз съм внук на човека, който можеше да стане Човекочервей.

Анелин му махна да замълчи.

— Ти също ще си отмъстиш — отвърна той. — Но по моя начин, по моя начин.

Тъмносините му очи се взираха в другия край на залата. Месоносеца вече отвеждаше Каралий към един ъгъл.

— По моя начин — повтори той.

Сетне рече:

— Елате.

И с тези думи ги изведе от залата.