Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Instance of the Fingerpost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2018 г.)

Издание:

Автор: Иън Пиърс

Заглавие: Пръстът, който те сочи

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Orange Books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Pulsio Print

Излязла от печат: 22.12.2017

Редактор: Нина Матеева

Художник: Християна Димитрова

Коректор: Гергана Стойчева-Нуша

ISBN: 978-619-171049-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4925

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

Речено-сторено; но преди да тръгна, се запознах с майката и дъщерята Блънди, които играят такава голяма роля в историята на Кола. С това сложих началото на поредица от събития, изправили ме лице в лице с най-ужасния възможен враг, и ми бяха нужни цялата ми находчивост, всички мои сили, за да удържа победа над него.

Не знам кой ще чете тези мои драсканици, вероятно никой освен Лоуър, но съзнавам, че ще изложа свои действия, с които не се гордея. За някои не виждам нужда да се оправдавам; други вече е невъзможно да се поправят; поне една част подлежат на обяснение. Свързах се със Сара Блънди поради простодушие и юношеска доверчивост. Да, само заради това ме оплете в мрежите си и за малко едва не ме погуби. Вината за това хвърлям на възпитанието си в крехка възраст. Докато навърших шест, за мен известно време се грижеше една пралеля по майчина линия, много приятна жена, но с провинциални навици, която вечно вареше или садеше нещо, а после снабдяваше с лековити настойки цялата околност. Тя имаше една забележителна книга, подвързана с телешка кожа и посивяла от вековно прелистване, която бе наследила от баба си и която съдържаше билкови рецепти. Приготвяше ги собственоръчно и ги раздаваше на кого ли не — от най-знатните до най-бедните. Безрезервно вярваше в магиите и презираше днешните проповедници (както ги наричаше, тъй като бе родена по времето, когато великата Елизабет още е минавала за красавица) заради насмешките им над онова, което й се струваше очевидно. Смачкани хартийки, гадаене по облаците и такова с ключ и Библия бяха част от възпитанието ми.

Въпреки назиданията на прелатите, трябва да кажа, че още не съм срещал човек, който да не вярва в съществуването на духове или да се съмнява, че те имат силно въздействие над живота ни. Всеки, лежал буден нощем, не може да не е чувал как из въздуха преминават призраци, всеки е бил изкушаван от злото и мнозина са били спасявани от добронамерени обитатели на етера, който заобикаля света и ни съединява с Небесата. Прелатите с кисели лица грешат дори според собствените си стандарти: та нали са свикнали да се осланят на Светото писание, а там ясно е казано, че такива създания съществуват? Нима свети Павел не говори за доброволно служене на Ангелите? (Колосяни, глава 2, стих 18). Кого според тях Христос е вселил в гадаринските свине?

То се знае, трудно е да се отличат ангелите от злите духове, защото последните са много умели в промяната на облика си и внушават на хората (по-често на жените), че са различни от онова, което представляват в действителност. Когато влезеш в досег с подобни същества, изисква се голяма предпазливост, тъй като щом се окажем в дълг към тях за сторени услуги, предаваме се в ръцете им и както господарят помни длъжниците си, същото е и с тези създания, били те добри или зли. Като отидох при старицата Блънди, поех рискове, които в зрялата си възраст благоразумно бих избегнал. Ала тогава бях твърде нехаен и нетърпелив, за да бъда предпазлив.

Старата Блънди беше перачка с репутация на жена с пъргав ум, а според някои и вещица. В последното се съмнявам, тъй като нито веднъж в близост до нея не усетих полъх на сяра. Един път се срещнах с истинска вещица, както се предполагаше, която изгориха по нашите места през 1654 година. Виж, тя наистина вонеше. Сега вярвам, че горката жена вероятно беше невинна по обвиненията, отвели я на кладата; дяволът е твърде коварен, че да позволи слугите му да бъдат лесно разпознати. Такива като Сара Блънди.

Така или иначе, майката бе странна птица. Описанието, което й дава Кола, е крайно неточно. То се знае, когато се е запознал с нея, тя е била тежко болна, но лично аз нито веднъж не долових у нея съчувственото разбиране, за което той пише, нито пък кротост и доброта. И постоянно задаваше въпроси. А й обясних, че търся прост отговор: кой е предал баща ми? Може ли да ми помогне, или не?

Рече ми, че да се даде отговор не било така просто. Имал ли съм подозрения? От това зависело какво щяла да направи и какво — не.

Помолих я да изясни думите си. Каза, че задачата била много трудна и се налагало да бъдат призовани могъщи духове, а това не било невъзможно, но криело голяма опасност. Уверих я, че не се боя от опасности, а тя уточни, че не ставало дума за нещо, заплашващо душата, а просто се страхувала да не я заловят и обвинят в черна магия. Знаела ли кой съм? Ами ако съм бил пратен от магистрат да й заложа капан?

Разпалено я уверих в моята честност, но тя не се трогна и само повтори въпроса си. Знам или не знам кой е въпросният човек? Досещам ли се, макар и смътно? Отвърнах, че не.

— В такъв случай не можем да пуснем имена по вода. Ще се наложи просто да се взираме.

— В кристално кълбо ли? — попитах присмехулно, защото се бях наслушал на такива дрънканици и се пазех да не бъда изигран.

— Не — отвърна сериозно тя. — Това са глупости, използвани от шарлатани. В кристалните кълба не се съдържа никаква сила. Достатъчна е купа с вода. Е, желаете ли да продължите?

Кимнах отсечено. Тя се потътри да напълни съд с вода от кладенеца навън, а аз поставих парите си на масата и усетих как дланите ми започват да лепнат от пот.

Тя не прибегна към разните му там фасони, които използват много гадатели — нямаше затъмнена стая, песнопения или горящи билки. Просто постави съдинката на масата, накара ме да седна срещу нея и да затворя очи. Чух как сипва вода в купичката и как се моли на Петър и Павел — папистки слова, които звучаха странно в устата й.

— А сега, млади човече — просъска в ухото ми, когато завърши, — отворете очи и вижте истината. Бъдете с открита душа и безстрашен, защото втори случай може да не ви се яви. Погледнете в купичката и прозрете.

Облян в пот, бавно отворих очи, приведох се и се вгледах внимателно в спокойната и неподвижна вода. И внезапно тя се развълнува, сякаш рязко движение разклати съдината, но такова нямаше и после видях как водата потъмнява и променя консистенцията си, като че бе завеса или чаршаф на простор. Видях как иззад завесата се появява нещо. Млад светлокос мъж, когото никога преди не бях виждал, макар да ми изглеждаше някак познат. Мерна се за миг и изчезна. Но беше достатъчно чертите му да се запечатат в паметта ми.

После завесата отново затрепка и се показа нова фигура. Този път беше старец, съвсем побелял от възрастта и от тревоги, прегърбен и толкова тъжен, че сърцето ми се сви. Лицето му не можех да разгледам, защото го бе закрил с ръка, сякаш го потъркваше в пълното си отчаяние. Затаих дъх, копнеещ да зърна повече. И малко по малко това се случи; ръката бавно се отмести и видях, че съкрушеният старец е моят баща.

Закрещях от душевна мъка и в яростта си блъснах купичката от масата с такава сила, че тя се разби на парченца във влажната стена. Скочих, запратих обидни думи към старата жена и изскочих навън от омразната бедняшка къща с цялата бързина, на която бях способен.

Нужни бяха три дни, всеотдайните грижи на Томас и бутилка алкохол, преди да дойда отново на себе си.

* * *

Дано не бъда сметнат за глупаво доверчив, като кажа, че тази странна среща се оказа последната, при която видях баща си, и съм убеден, че душата му присъстваше там и че моето избухване изигра голяма роля в последвалите събития. Слабо го помня, след шестгодишната си възраст го видях едва няколко пъти, тъй като заради войната бях изпратен първо при пралелята, която споменах, а после у сър Уилям Комптън в Уорикшир, където прекарах годините под наставничеството на доктор Робърт Гроув.

Баща ми се стараеше да се отбива и да се увери дали се развивам добре, но това не се случваше често поради заетостта му. Само веднъж прекарах с него повече от един ден — малко преди заминаването му за неговото второ и последно изгнание. Беше всичко онова, което е нужно на едно дете да види у баща си: строг, сдържан, ясно съзнаващ задълженията си към своя наследник. Не ми даде много преки наставления, но знаех, че ако съумея да стана и наполовина такъв верен поданик като него, кралят (стига някога да се върнеше на трона) щеше да ме смята за един от най-добрите си и верни хора.

Той нямаше нищо общо с днешните женствени подобия на благородници, които виждаме да се кълчат и угодничат в кралския двор. Пренебрегваше елегантните дрехи (макар да изглеждаше безупречно, когато пожелаеше) и презираше книгите. Не беше изискан събеседник, не губеше време в приказки, когато трябваше да се действа. Накратко, беше воин, с когото никой не можеше да се мери, опреше ли да се поведе атака, но беше неумел в задкулисните игри и заговори, това задължително за придворните изкуство. Твърде честен, за да се преструва, твърде откровен, за да си спечели облаги. Ето какво го отличаваше и ако бе недостатък, то той не хвърляше никаква сянка върху него. Предаността към съпругата му бе достойна за перото на поет, за смелостта му се разказваха легенди в армията. Най-щастлив се чувстваше в Харланд Хаус, нашия фамилен дом в Линкълншир, и когато му се наложи да го напусне, скърбеше, все едно съпругата му е починала. При това с пълно основание, защото земите в Харланд Уит принадлежаха на рода ни от много поколения, бяха станали част от семейството ни и той познаваше и обичаше всяка педя от тях.

Гледката на душата му, хвърлена в дълбоко отчаяние, затвърди намеренията ми. Беше ясно, че той търпи тези мъки заради несправедливостта, жертва на която продължаваше да си остава. И когато силите ми се възстановиха достатъчно, аз съчиних история за болна леля, моя благодетелка, за да получа разрешение от наставника си да напусна града и в едно ясно слънчево утро се отправих към Уиндзор. С пощенския дилижанс стигнах до Рединг, тъй като университетът няма монопол над този маршрут и заплащането е умерено, а останалите петнайсет мили изминах пеша. Пренощувах в полето — беше още топло и исках да избегна ненужни разходи. Затова пък закусих в градската таверна, където можах да се почистя и да си придам достатъчно приличен вид. От стопанина узнах, че лорд Мордаунт (когото, както чух, в града не можели да търпят, защото никак не бил склонен към разточителство) в момента е в замъка в ролята си на негов комендант, след като едва преди три дни се завърнал от Тънбридж Уелс.

Нямаше никакъв смисъл да отлагам, би било глупаво дори да губя време в колебания. Както съвсем вярно посочи Томас, в най-лошия случай щях да получа отказ за разговор. Ето защо смело отидох в замъка, където прекарах следващите три часа в приемна, докато молбата ми за аудиенция се предаваше от един лакей на друг.

Добре че бях проявил благоразумието да закуся, защото часът за обяд дойде и отдавна отмина. Докато чаках снизхождение от един от силните на деня, обещах си никога да не допускам да се отнасям по такъв начин с хората, желаещи покровителството ми, някой ден, щом съдбата ми се усмихнеше. Длъжен съм да призная, че наруших това си обещание мигом щом се озовах в положение да го съблюдавам. Накрая най-сетне бях възнаграден за търпението си: слуга, сега с далеч по-угодническо поведение от преди, церемониално отвори вратата, поклони ми се и съобщи, че лорд Мордаунт ще ме приеме. Да съм бъдел добър да го последвам.

От самото начало се бях надявал, че поне най-обикновеното любопитство ще доведе именно до такъв отговор, и се зарадвах, когато предположението ми се потвърди. Едва ли толкова често се среща някой достатъчно дързък, че да се появи по този начин на прага на благороднически дом.

За човека, с когото ми предстоеше да се срещна, ми беше известно малко. Знаех, че по всеобщо мнение му предстои да стане видна фигура в правителството — най-малко държавен секретар — и да смени баронската си титла с такава на граф, тъй като се ползваше с благосклонността на лорд Кларендън, лорд-канцлер и най-могъщият човек в страната. Беше смел заговорник на страната на краля, човек с голямо състояние, принадлежащ към един от най-знатните родове, със славеща се със своята добродетелност съпруга и впечатляваща външност — все неща, които отварят вратите. Преданото му служене на краля бе още по-забележително поради умението на семейството му да стои настрани от смутове и напълно да запази имотите и богатството си. Говореше се, че Мордаунт бил предпазлив в съветите си, но смел, когато се налага, несклонен да се причислява към една или друга клика или да участва в дребнавите им пререкания. Във всеки случай такова впечатление оставяше у хората. Единственият му недостатък бе нетърпимост и рязко отношение към всеки, смятан от него за непригоден. И този недостатък бе сериозен, предвид колко много такива ги имаше в двора, а още повече бяха враждебно настроените към Кларендън.

Минах през поредица от свързани помежду си помещения, докато най-сетне бъда въведен при него — величествена, но по моему помпозна и ненужна церемониалност. Е, поне последната стая не беше голяма и твърде удобна наглед: бюро с купчина книжа и библиотечни рафтове, запълнени с книги. Поклоних му се и изчаках той да заговори пръв.

— Както разбрах, вие сте синът на Джеймс Престкот, така ли е?

Кимнах. Лорд Мордаунт беше среден на ръст, с хубаво лице, чиито пропорции нарушаваше само твърде малкият нос. Имаше прекрасна фигура със стройни крака и макар при представянето ми маниерът му да бе официален, това веднага се промени, щом преминахме към разговора и тонът му стана тъй дружелюбен, че напълно опроверга слуховете за неговата гордост и високомерие. Нямаше как да не призная на човека неговата проницателност; видя ми се достоен другар по оръжие на моя баща и повярвах, че са изпитвали един към друг взаимно доверие и обич. Контрастът с Търлоу нямаше как да е по-очебиен: единият висок, красив и открит, напомнящ по стойка и обноски древен римлянин, другият — съсухрен и уродлив, действащ под прикритието на мрака, никога не на светло, постоянно прибягващ към коварство и измама.

— Необичайно посещение, граничещо с неучтивост — отбеляза той строго. — Надявам се да имате основателна причина.

— Възможно най-основателната, милорд — казах. — Много съжалявам, че ви обезпокоих, но няма към кого друг да се обърна. Само вие можете да ми помогнете. И ако благоволите да го сторите, нямам какво да ви предложа в замяна. Ала аз не искам кой знае колко — единствено да ми отделите малко от времето си.

— Надали сте толкова глупав да се надявате на някакво назначение. За такова нещо не мога да ви помогна.

— Търся възможност да поговоря с хора, познавали баща ми. За да очистя името му от позорното петно.

Той се замисли дълбоко при тези ми думи, като разсъждаваше над подтекста, съдържащ се в тях, и едва тогава отговори — меко, но предпазливо:

— Похвално желание за син и разбираемо за младеж, чието благополучие зависи от това. Но струва ми се, че ви предстои нелека борба.

Преди, когато бях чувал подобни изказвания, обземаше ме буен гняв и се разразявах в яростни опровержения; като момче безброй пъти ми се е налагало да се прибирам с разбит нос и насинено око. Ала знаех, че тук подобно поведение няма да ми донесе никаква полза. Нужна ми бе помощ и можеше да бъде получена само с любезност и почтителност. Заради това преглътнах гнева си и запазих хладнокръвие.

— Дългът ме зове да вляза в тази борба. Убеден съм, че баща ми не се е провинил в нищо, но дори не ми е известно какви престъпления му приписват. Мое право е да узная съдържанието на слуховете и мой дълг — да ги опровергая.

— Семейството ви без съмнение…

— Те знаят малко и казват още по-малко. Прощавайте, че ви прекъснах, но ми е нужно да узная от първа ръка какво се е случило. Тъй като вие сте се радвали на особеното доверие на негово величество и се славите със своята справедливост, реших да се обърна най-напред към вас.

Както съм се убедил от опит, дискретно и подхвърлено на място ласкателство смазва колелата на разговора и дори когато целта на подобни комплименти е ясна, те свидетелстват, че изричащият ги се признава в дълг на отсрещната страна. Нужно е, то се знае, похвалата да не е прекалено натрапчива и дразнеща ухото.

— Мислите ли, че баща ми е бил виновен?

Мордаунт обмисли този въпрос все още с леко удивено изражение, задето изобщо се провеждаше подобен разговор. Накара ме да чакам дълго, така че благоволението, което ми оказа, да бъде напълно оценено, преди да седне и да даде знак и на мен да го сторя.

— Дали според мен баща ви е бил виновен? — повтори той замислено. — Боя се, че да, млади човече. Много се помъчих да повярвам в неговата невинност, поради това, че той беше храбър боен другар, макар рядко да постигахме съгласие по разни въпроси. Самият аз никога не съм получавал преки улики за неговото предателство. Известно ли ви е как действахме тогава? Той разказвал ли ви е?

Отговорих, че повече или по-малко съм на тъмно; рядко се виждах с баща си, след като достигнах възраст да се ориентирам в подобни дела, при това той винаги бе сдържан в разговорите си с близките, а както ми стана ясно, и с другите хора. Винаги бяха налице опасения, че за нас може да дойдат войници, и той бе искал да знаем възможно по-малко не само заради своята безопасност, а и заради нашата.

Мордаунт кимна и отново се замисли.

— Трябва да разберете — изрече тихо той, — с огромно нежелание стигнах до извода, че баща ви действително е бил предател. — Понечих да възразя, но той вдигна ръка, за да спре думите ми. — Моля, изслушайте ме докрай. От казаното не следва, че няма да се зарадвам, ако се окажа заблуден. Той винаги ми се е струвал прекрасен човек и ми бе тъжно да мисля, че съм се подвел по външни белези. Казват, че лицето е огледало на човешката душа и по него може да се чете онова, което е скрито в сърцето. Но при него не беше така. Разчетох лицето на баща ви погрешно. И затова, ако съумеете да докажете, че усетът не ме е излъгал, ще ви бъда задължен.

Благодарих му за откровеността — за пръв път се сблъсквах с такава преданост към справедливостта. А на себе си казах, че ако ми се удаде да убедя този човек, значи съм на верен път. Той не би си изкривил душата.

— Е, как по-точно възнамерявате да действате? — попита ме.

Не помня дословно какво му отговорих, но се боя, че го сторих с трогателна наивност. Общо взето, че ще открия истинския предател и ще изтръгна от него признание. Добавих, че според мен зад всичко това стои Джон Търлоу и че получа ли доказателства, ще го убия. В каквито и фрази да съм облякъл изказването си, то предизвика у Мордаунт лека въздишка.

— И как се каните да избегнете бесилката?

— Предполагам, че за тази цел ще ми е нужно да опровергая уликите срещу баща си.

— За какви улики говорите?

Пълната ми неосведоменост ме принуди да призная с наведена глава:

— Не знам.

Известно време лорд Мордаунт ме наблюдава внимателно — дали със съчувствие, или с презрение, така и не можах да преценя.

— Може би — каза той — е редно да узнаете от мен едно-друго за онези дни и известното ми за тогавашните събития. Предлагам ви го не защото вярвам на вашите предположения, а защото безспорно имате право да узнаете какво се говореше.

— Благодаря ви, милорд — казах простичко и в този момент моята признателност към него беше искрена и пълна.

— Твърде млад сте и надали помните много, а във всеки случай тогава сте били още малък, за да разбирате тия неща — подхвана той. — Но почти до последната минута делото на Негово Величество в тази страна изглеждаше обречено на пълен провал. Тук-там по някой още се бореше срещу тиранията на Кромуел, но само в името на дълга, без да храни никакви надежди за успех. Броят на хората, измъчени от деспотизма, растеше от година на година, но те бяха прекалено наплашени, а някой трябваше да ги оглави. И с тази задача се нагърби групичка предани на краля хора, сред които беше и баща ви. Нарекоха се Стегнатия възел, защото бяха здраво свързани от обич един към друг и към краля. Те нищо не постигнаха, просто не позволиха надеждата да угасне в хорските сърца. Вярно, бяха много активни. И месец не минаваше без някакъв нов план — тук бунт, там убийство на враг. Ако тези планове бяха приведени в изпълнение, Кромуел щеше да е загинал десет пъти, преди да издъхне в постелята си. Така или иначе, нищо съществено не се случи, а армията на Кромуел си беше там и представляваше непреодолимо препятствие за всички, искащи промяна. Докато тази армия оставаше непобедена, пътят към реставрацията на монарха бе затворен, а бе невъзможно да се победи най-ефективната армия в света само с упования и бодвания с карфица.

Вероятно се бях смръщил при тази критика срещу самотните герои и борбата им, а той го забеляза и се усмихна тъжно.

— Никого не порицавам — каза меко. — Само излагам истината. Ако сте сериозен в намерението си, нужни са ви сведения, както желани, така и нежелани.

— Моля за извинение. Вие сте прав, разбира се.

— Групата Стегнатият възел не разполагаше със средства, защото и кралят нямаше пари. Срещу злато може да се купи преданост, но срещу преданост никой не продава оръжия. Французите и испанците държаха Негово Величество на къс повод и му отделяха колкото да живее в изгнание, но не и суми, с които да може да предприеме нещо. Ала ние не губехме надежда и на мен бе възложено да обединя привържениците на краля в Англия, за да бъдат готови, ако възникнат обстоятелства в наша полза. Търлоу не би трябвало да знае нищо за мен, тъй като поради младостта си не бях участвал във войната и прекарах тези години в Савоя, където получих образованието си. И все пак аз много бързо му станах известен: бяха ме предали, а предателят можеше да е само член на Стегнатия възел, защото те бяха осведомените с какво се занимавам. Хората на Търлоу ме хванаха с много мои другари именно тогава, когато при нас трябваше да има компрометиращи документи.

— Прощавайте — осмелих се глупаво да го прекъсна отново, макар да забелязах колко недоволен остана от моята неучтивост първия път. — Прощавайте, но кога точно се случи това?

— През 1658 година — отговори той. — Няма да ви отегчавам с подробности, но приятелите ми и най-вече обичната ми съпруга стигнаха до просешка тояга от раздаваните подкупи и дотолкова объркаха съдийския състав, пред който бях изправен, че ме освободиха и успях да избягам, преди да са се усетили за грешката си. Другите нямаха това щастие. Бяха изтезавани и обесени. И по-важното, това значеше, че целият ми труд в подкрепа на каузата на краля е бил напразен. Новата организация, която създадох с такива усилия, бе унищожена, преди да е заработила.

Той замълча и любезно нареди на слуга да ми донесе кейк и вино, а после ме попита дали съм чувал тази история преди. Не ми бе известна, така му и казах. Прииска ми се да споделя колко са ме възхитили решимостта и смелостта му пред опасностите и колко съжалявам, че съм бил твърде малък по онова време, за да се втурна в тези опасности заедно с него. Сега се радвам, че се сдържах. Той би сметнал такива думи за детински възторг и щеше да е съвършено прав. Вместо това се съсредоточих върху цялата сериозност на описаното от него и му зададох няколко въпроса относно неговите подозрения.

— Нямах такива. Вярвах, че по волята на съдбата ме застигат такива неуспехи. Тогава и на ум не ми идваше, че гибелта ми е била предрешена от някого. Във всеки случай на размишленията ми за случилото се бе сложен край, когато няколко месеца по-късно получихме чудесната вест за смъртта на Кромуел. Това вече съм сигурен, че помните.

— И още как — усмихнах се. — Кой би го забравил? Струва ми се, че беше най-щастливият ден в живота ми, в който ме преизпълваха надежди за прекрасно бъдеще на страната ни.

Мордаунт кимна.

— Така беше с всички ни. Наистина, това бе дар Божи и най-после се окуражихме, че Провидението е на наша страна. Ободрихме се и придобихме нови сили, въпреки че синът Ричард бе провъзгласен за Протектор на мястото на Кромуел. С тези нови надежди се роди и нов план, на който разчитахме поне да разклати режима. На няколко места в страната едновременно трябваше да избухнат бунтове и то достатъчно сериозни, че за потушаването им да бъдат пратени различни подразделения на армията и така тя да бъде разделена и да се отвори възможност за бързо влизане на силите на краля в Кент и напредването им към Лондон. Дали този план би успял? Може би не, но аз твърдо знам, че всеки от участниците стори всичко по силите си. Оръжие, години наред събирано за такъв ден, бе извадено от скривалищата, всякакви хора изразиха готовност да участват. Залагаха земи, продаваха сребърни и златни съдове и прибори, за да ни подпомогнат с пари. Радостно вълнение и предвкусване на успех бе обхванало хората и съмненията бяха пометени от ентусиазъм, че часът на избавление наближава. И отново бяхме предадени. Внезапно навсякъде, където се готвеха бунтове, се появиха войски. Като по чудо знаеха къде са складирани оръжията и къде са скрити парите. Наясно бяха кои са назначените ни отговорници и у кого са плановете за действие и списъците на хората ни. Дръзката акция, за подготовката на която отиде близо година, бе смазана за по-малко от седмица. Само в една част на страната реагираха достатъчно бързо; сър Джордж Бут от Чешър свика войниците си и изпълни своя дълг. Ала беше сам срещу армия, водена от генерал, отстъпващ по военни дарби само на Кромуел. Беше кърваво и безпощадно избиване.

Той приключи разказа си и в стаята настъпи тишина, а аз седях, зашеметен. Не си бях представял нещо тъй стъписващо. То се знае, чувал бях за неуспялото въстание на сър Джордж, но нямах понятие, че е претърпял поражение поради предателство. Още по-малко бях подозирал, че въпросното издайничество се приписва на баща ми. Ако това бе истина, аз лично бих го окачил на въжето. Но засега не бях чул нищо, което да сочи негова роля в случилото се.

— Не бързахме да обвиняваме когото и да било — продължи Мордаунт, когато му заговорих за това. — Вашият баща оглави издирването на предателя. Негодуванието и възмущението му не знаеха граници. Ала се оказа, че те са лицемерни; в крайна сметка получихме документи — правителствени документи, които не оставяха и най-малко съмнение, че ни бе предал вашият баща. Когато в началото на 1660 година му представиха тези доказателства, той избяга в чужбина.

— Значи въпросът е останал неразрешен — заключих. — Не са му дали възможност да опровергае обвиненията.

— Би имал такава възможност, ако беше останал в Англия — намръщи се Мордаунт, доловил недоверие в тона ми. — Но струва ми се, документите бяха неопровержими. Няколко писма, зашифровани по метод, който ползваше само той; бележки за срещи с високопоставени хора от правителството за разговори, съдържащи сведения, известни само на него. Разписки за получени пари…

— Не! — почти изкрещях. — Това няма да го повярвам! Вие смеете да твърдите, че баща ми е продал приятелите си за пари?

— Излагам ви очевидните факти — сурово рече Мордаунт и разбрах, че съм престъпил позволената граница. Сега разположението му към мен висеше на косъм и аз побързах да поднеса извинения за своята неучтивост.

— Значи главните обвинения срещу него са изхождали от правителството? И вие сте им повярвали?

— Не от правителството, а от правителствени документи. Не само Джон Търлоу разполагаше с шпиони.

— А не ви ли хрумна, че тези документи може да са подхвърлени нарочно? Та обвиняващият пръст да посочи невинен човек и да посее раздор?

— Естествено, че ни хрумна — тросна се той раздразнено и аз разбрах, че съм му дотегнал. — Бяхме много внимателни. И ако не вярвате на мен, то идете при други хора, с които той беше свързан. Ще ви разкажат честно каквото знаят.

— Така и ще направя. Къде да търся тези хора?

Лорд Мордаунт ми отправи неодобрителен поглед.

— Да, наистина имате нужда от помощ. В Лондон, момко. Или, по-скоро по това време на годината, в Тънбридж Уелс, където като всички други плетат интриги за изгодни постове.

— А може ли пак да ви посетя?

— Не. Освен това не желая да става известно, че вече сте идвали тук. Това все още е деликатен въпрос, който хората си припомнят с огорчение. Не искам да става известно, че съм съдействал да се отварят стари рани, за които е по-добре да се забрави. Разговарях днес с вас само в името на спомена какъв възприемах баща ви в началото. И ще искам нещичко в замяна.

— Всичко, което е по силите ми.

— Вярвам, че баща ви е виновен в най-отвратително престъпление. Ако намерите сериозно доказателство, че греша, незабавно ще ми съобщите и тогава ще сторя всичко възможно, за да ви помогна.

Кимнах.

— Ако пък се съгласите, че изводите ми са били верни, то и за това ще ми съобщите. Така съвестта ми ще се успокои. Потиска ме мисълта, че е възможно невинен човек да е обвинен несправедливо. Ако вие се убедите във вината му, тогава и аз ще се съглася с това. Ако ли не…

— Какво тогава?

— Тогава значи почтен човек е пострадал без вина, а виновникът е останал ненаказан. А това е зло, което трябва да бъде поправено.