Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Instance of the Fingerpost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2018 г.)

Издание:

Автор: Иън Пиърс

Заглавие: Пръстът, който те сочи

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Orange Books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Pulsio Print

Излязла от печат: 22.12.2017

Редактор: Нина Матеева

Художник: Християна Димитрова

Коректор: Гергана Стойчева-Нуша

ISBN: 978-619-171049-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4925

История

  1. —Добавяне

Десета глава

Почти бях приключил разказа си, който приятелите ми в кафенето бяха изслушали като омагьосани. В края на краищата това беше най-забележителното събитие в града от времената на обсадата насам, а тъй като моите слушатели познаваха всички участници в него, то ги заинтригува двойно по-силно. Лоуър незабавно се залови да се чуди дали да не предложи собствените си услуги за обследване на тялото.

Заубеждавахме го колко малко вероятно е да му позволят да анатомизира доктор Гроув, а той възрази, че дори не му била хрумвала подобна мисъл, когато изведнъж погледът му се отклони над рамото ми и по устните му плъзна лека усмивка.

— Виж ти — продума. — Какво можем да сторим за теб, дете?

Обърнах се и видях, че зад гърба ми е застанала Сара Блънди, бледа и изтощена. След нея влезе госпожа Тилярд и я смъмри за дързостта й, при което я хвана за рамото, но Сара сърдито отметна ръката й.

Беше ясно, че е дошла при мен, затова й отправих студен поглед, напълно заслужен от нея, и се приготвих да чуя какво я води тук. Но вече знаех: Лоуър, естествено, беше говорил с нея и бе назовал цената на живота на майка й. Или трябваше да изкупи поведението си към мен, или майка й щеше да умре. Струва ми се, такъв хонорар никак не беше висок.

Тя сведе очи, като се постара да си придаде смирен вид (ама какви очи!, помислих неволно) и изрече с тих и равен глас:

— Господин Кола, бих искала да ви поднеса своите извинения.

Аз мълчах и продължавах да я гледам смразяващо.

— Струва ми се, че майка ми умира. Умолявам ви…

И ето как доктор Гроув спаси живота на старицата. Ако не си спомнях как се държа той почти на същото това място, бих се извърнал и оставил госпожа Тилярд да я изхвърли навън, както й се полагаше. Въпреки всичко този път не се канех да бързам с предложение за помощ.

— Нима си въобразяваш, че ще си помръдна и пръста за нея след наглата ти постъпка?

Тя покорно поклати глава и буйната черна коса, стелеща се по раменете й се разлюля.

— Не — отвърна почти нечуто.

— Защо си дошла тогава? — продължих неумолимо.

— Защото сте й нужен, а знам, че сте твърде добър човек, та да я оставите без помощ заради моя вина.

Е, биваше си я похвалата, казах си саркастично и за още няколко мига я оставих в мъките на очакването. След това, като забелязах, че Бойл ме наблюдава преценяващо, изпуснах тежка въздишка и се изправих.

— Е, добре — казах. — Тя е достойна жена и заради нея ще дойда. Стигат й страданията, че има дъщеря като теб.

Заобиколих масата и смръщих вежди при самодоволната усмивка на Лоуър. Прекосихме града, без да обменим и две думи. Изпитвах неволна радост. Не, не заради извоюваната победа, а само защото ми се предоставяше възможност да проведа опита си и евентуално да спася човешки живот.

Не бях прекарал в съборетината и минута, когато всички мисли за дъщерята се изпариха от главата ми. Старицата беше смъртнобледа, мяташе се в леглото и бълнуваше. Беше силно отслабнала и гореше от треска. В раната все пак не се бе образувала гангрена, от което най-силно се бях опасявал. Но това не бе симптом на подобрение: кожата, плътта и костите не зарастваха, както би следвало, а след толкова време би трябвало вече да се появят признаци за естествено заздравяване. Шината все още държеше костта на място, но каква полза от това, след като отслабналото й крехко тяло не можеше да се погрижи за себе си? Щом то не искаше да си помогне, аз нямаше как да го принудя.

Облегнах се на стола, погладих брадичка и намръщено взех да ровя в ума си за някакъв балсам или мехлем, които биха помогнали на старата жена. Но нищо не ми хрумваше. Нека не остава съмнение, че преговорих в паметта си всички препоръчвани лечения, които биха могли да отстранят необходимостта от експерименти: не се втурнах безразсъдно към този последен изход. Лоуър беше прав, като твърдеше, че методът трябва най-напред да се изпробва върху животни. Само че за това нямаше време, а друга алтернатива нито аз, нито Лоуър, когато се съветвах с него, не успяхме да открием.

Момичето не по-зле от мен разбираше колко са ограничени възможностите ми. Тя приклекна край огнището, подпря брадичка на дланите си и се взря спокойно и настойчиво в мен. За пръв път разчетох по лицето й печално съчувствие към очевидния ми смут.

— Шансовете й да оздравее бяха твърде слаби още преди вие да дойдете — изрече меко тя. — Благодарение на вашата добрина и умение издържа по-дълго, отколкото смятах, че е възможно. Благодарна съм ви за това, а майка ми отдавна вече се е приготвила за смъртта. Не се укорявайте, няма как да се преборите с Божията воля.

Докато тя говореше, аз се вгледах в лицето й в опит да преценя не се ли крие в гласа й ирония или снизхождение, тъй като бях привикнал да очаквам от нея дръзки грубости. Но не, нищо освен кротост. Странно, помислих си, майка й умира, а тя утешава лекаря.

— Но как можем да знаем каква е Божията воля? Вие може да сте уверена, но мен са ме учили на друго. Ами ако ми е предназначено да измисля нещо, което може да й помогне?

— Ако е така, значи ще й помогнете — простичко отвърна тя.

Водех мъчителна борба със себе си и не се решавах да съобщя намерението си на това девойче от простолюдието, неспособно да схване същността му.

— Кажете ми — подкани ме, сякаш проникнала в моите колебания.

— Дълго време размишлявах над нов метод на лечение — започнах. — Не знам дали ще помогне, или ще я убие по-бързо от брадвата на палач. Ако го приложа, то мога да стана или спасител на майка ти, или неин убиец.

— Не Спасител — поправи ме сериозно момичето, — един й стига. Но и неин убиец не можете да бъдете. Този, който се опита да й помогне, ще бъде неин благодетел, какъвто и да е изходът. Та нали главното е желанието да се помогне?

— С възрастта раните заздравяват все по-трудно — обясних, като съжалих, че не го посочих предишната вечер на Гроув, изпитал изумление от нейните думи. — Това, което при детето минава за няколко дни, е в състояние да убие стар човек. Плътта се уморява, губи своята устойчивост и накрая умира, като освобождава заключения в нея дух.

Момичето, все така приклекнало на пода, ме гледаше с непроницаемо изражение, докато говорех. Не шаваше нетърпеливо, не показваше пълно неразбиране, поради което продължих.

— А може би е така, защото кръвта остарява от постоянното движение по кръвоносните съдове в тялото, губи природната си сила и с все по-голям труд доставя на сърцето хранителните вещества, които то превръща в жизнени сили.

Момичето кимна, сякаш не намери нищо смайващо в казаното от мен, макар да се докосвах до някои от последните открития и на връх на всичко предложих нечувано преди тълкуване, посрещано от хора с повече години и опит в науката от мен със скептично поклащане на глава.

— Разбра ли, дете мое?

— Естествено — отвърна тя. — Какво има тук за разбиране?

— Но без съмнение трябва да те учудват думите ми, че кръвта циркулира в тялото.

— Може да се учуди само лекар — каза тя. — А това го знае всеки фермер.

— Как така?

— Когато колят прасе, прерязват му главната вена във врата. Кръвта изтича и месото става бяло и меко. Как би могла да изтече кръвта от един разрез, ако вените не са свързани помежду си? А тече сама, сякаш я изпомпват, значи и вътре в тялото тече в кръг. По-ясно от ясно е, нали?

Замигах насреща й. На практикуващите изкуството на медицината бе отнело близо две хиляди години да стигнат до това изумително откритие, а някакво си момиченце твърдеше, че винаги го е знаела. Преди няколко дни дързостта й би ме докарала до ярост, но сега само се запитах какво още тя и селяните, които спомена, биха могли да кажат, ако някой си направи труда да ги попита.

— А! Да… отлично наблюдение — промърморих, дотолкова объркан, та не си спомних веднага за какво говорех. Погледнах я сериозно и поех дълбоко дъх. — Във всеки случай възнамерявам да влея на майка ти нова, свежа кръв, за да получи възстановителна сила от много по-млада жена. Това още никой не е правил и дори не го е мислил, доколкото ми е известно. Но съм дълбоко убеден, че е единствената възможност да бъде продължен животът на майка ти.

Бедната девойка бе видимо зашеметена от думите ми и прочетох по лицето й напрежение и тревога.

— Е, какво решаваш?

— Вие сте лекарят, господине. Всичко е във вашите ръце.

Отново вдишах дълбоко и си дадох сметка, че се бях надявал момичето да ме обсипе с нападки в презрение към Божията воля и кой знае какво още кощунство и така да ме избави от бремето, което тъй благородно поех върху себе си. Ала нямаше да се измъкна така лесно от съдбата си. Заложени бяха репутацията ми, професионалните ми умения и, както казах, връщане назад нямаше.

— Налага се да ви оставя сами с майка ти за малко и да отида да се консултирам с Лоуър, чиято помощ ще ми е нужна. Ще се върна възможно най-бързо.

Излязох от мизерната къщурка и оставих Сара Блънди коленичила до леглото на майка си да поглажда косата й и да й напява с тих и нежен глас. Утешителни, ласкави звуци, помислих си. Така ми пееше майка ми, когато бях болен, и също така ме милваше по косата. Това ме успокояваше в болестта и аз отправих молитва пеенето на дъщерята да донесе същото облекчение на майка й.