Том Роб Смит
Секретният доклад (9)

Москва

Същия ден

Елена попита:

— А Зоя кога ще се прибере вкъщи?

Раиса отговори:

— Скоро.

— Когато се върнем от магазина?

— Не толкова скоро.

— А колко скоро?

— Когато Лев се върне и доведе Зоя със себе си. Не знам точно кога, но ще бъде скоро.

— Обещаваш ли?

— Лев ще направи всичко възможно. Трябва да потърпим още малко. Ще можеш ли?

— Ако ми обещаеш, че Зоя ще е наред.

Това беше обещание, което Раиса трябваше да поеме.

— Обещавам.

Елена задаваше един и същи въпрос всеки ден. И всеки път сякаш не беше го задавала преди. Не че търсеше нещо ново, просто беше чувствителна към тона на отговорите и дебнеше и най-малката промяна в него. Най-малкият намек за нетърпение или раздразнение, най-малкото съмнение щяха да я тласнат обратно към отчаянието, което я бе обзело веднага след отвличането на Зоя. Отказваше да напусне стаята си и плачеше до изтощение. Лев бе отказал на доктора да й дават успокоителни и седеше до нея нощем часове наред. Едва когато Раиса се прибра от болницата, състоянието на Елена започна да се подобрява. Това стана най-вече когато Лев напусна Москва — но не защото тя искаше той да се махне, а защото беше първото конкретно доказателство, че нещо се предприема, за да бъде върната Зоя. Тя охотно прие твърдението, че когато се върне Лев, ще доведе и Зоя. Елена не искаше да знае къде е сестра й или какво прави, а само, че ще се прибере вкъщи, и то скоро.

Родителите на Лев ги чакаха пред входната врата. Раиса беше все още твърде слаба след нараняванията си и се нуждаеше от тяхната помощ. Те се преместиха в охранявания блок на министерството, поеха грижа за готвенето и чистенето и се опитваха да създават някакъв нормален домашен уют. Елена се спря, готова да тръгне веднага.

— Не можеш ли да дойдеш с нас? Ще вървим съвсем бавно.

Раиса се усмихна.

— Още не се чувствам добре. Дай ми ден-два и тогава ще можем да излизаме заедно.

— Със Зоя? Можем да отидем в зоологическата градина, Зоя много обичаше. Тя се правеше, че не й харесва, но знам, че не е така. Това си беше наша тайна. Бих се радвала и Лев да дойде с нас. И Ана, и Степан.

— Ще отидем всички заедно.

Елена се усмихна, докато затваряше вратата — първата усмивка, която Раиса видя от дълго време насам.

Останала сама, Раиса легна в леглото на Зоя. Беше се преместила в стаята на момичетата. Елена не можеше да заспи, ако тя не е наблизо. В блока на министерството, както и в целия град мерките за сигурност бяха повишени. Агентите — пенсионирани и действащи — поставяха допълнителни ключалки на вратите и решетки на прозорците. Държавата се опита да предотврати изтичането на информация, но имаше толкова много убийства, че нямаше начин да не тръгнат слухове. Всеки, който някога бе донасял за колега или приятел, взимаше допълнителни мерки. Онези, които се бяха възползвали от страха на другите, сега се страхуваха най-много, както Фраершата бе обещала.

* * *

Раиса отвори очи, но нямаше представа колко дълго е спала. Лежеше с лице към стената и не можеше да види какво става зад гърба й, но беше сигурна, че в стаята има някой. След като се обърна и вдигна глава, видя силуета на един офицер в рамката на вратата, при това някакъв странен. В усещането й имаше нещо като сън. Тя не изпита нито страх, нито изненада. Това беше първата им среща, но й се стори, че са близки и се познават отдавна.

Фраершата свали фуражката си и откри късо подстриганата си коса. Влезе по-навътре в стаята и каза:

— Можеш да крещиш или да поговорим.

Раиса седна в леглото.

— Няма да крещя.

— И аз така мисля.

Раиса беше чувала много пъти този покровителствен тон на мъжете, когато разговарят с жена, но сега той звучеше странно в устата на жена, която при това беше само няколко години по-възрастна от нея. Фраершата забеляза раздразнението й.

— Не се обиждай, трябваше да съм сигурна. Не беше лесно да вляза тук, за да те видя. Опитвах няколко пъти. Не бих искала срещата ни да бъде прекалено кратка.

Фраершата седна на другия креват — кревата на Елена, с гръб към стената, и кръстоса крака, докато разкопчаваше униформената си куртка. Раиса попита:

— Със Зоя всичко наред ли е?

— Да.

— И нищо лошо не й се е случило?

— Не.

Раиса нямаше причини да вярва на тази жена, но й повярва.

Фраершата взе възглавницата на Елена и я разбухна. Явно не бързаше.

— Хубава стая, пълна с хубави неща за две сладки момичета, купени от грижовните им родители. Колко ли такива хубави неща са нужни, за да се компенсира убийството на майката и бащата? Колко ли меки трябва да са завивките, за да може едно дете да прости подобно престъпление?

— Не сме се опитвали да купим тяхната обич.

— Като гледам наоколо, ми е трудно да повярвам.

Раиса се опита да овладее гнева си.

— Щяхме ли да бъдем по-добро семейство, ако не им купувахме нищо?

— Но вие не сте семейство. Ако някой не знае истината, може да направи тази грешка. Дали Лев не е възнамерявал точно това — да създаде илюзия. Няма да е истинско, но ще се радва да го види отразено в хорските очи. Лев умее да вярва в лъжи. Момичетата трябва да изглеждат добре, облечени в хубави дрехи, и той да се прави на баща.

— Момичетата бяха в детски дом. Предложихме им да изберат.

— Изборът между болестите, мизерията и недохранването и възможността да живеят с човека, който е убил родителите им… не е кой знае какъв избор.

Раиса се запъна, като не знаеше какво да възрази.

— Нито аз, нито Лев очаквахме, че осиновяването ще бъде безболезнено.

— Ти не ме поправи, когато казах „човека, който е убил родителите им“. Очаквах да кажеш, че той не е стрелял по тях, а се е опитал да ги спаси. Добрият човек сред лошите. Но ти самата не вярваш в това, нали?

— Той беше офицер от МГБ. Вършил е ужасни неща.

— Но ти въпреки това го обичаш?

— Невинаги е било така.

— А сега го обичаш?

— Той се промени.

Фраершата се наведе напред.

— Защо не искаш да отговориш? Обичаш ли го?

— Да.

— Искам да чуя да казваш: обичам го.

— Обичам го.

Фраершата се отдръпна замислено. Раиса добави като оправдание:

— Той не е същият човек, който ви е арестувал. Не е същият човек.

— Права си. Не е. Има една важна разлика. В миналото не беше обичан. Сега ти го обичаш.

Фраершата разкопча ризата си и разтвори яката, за да покаже татуировките, които се виеха по тялото й като символи на древни магии.

— Раиса, добре ли го познаваш? Какво знаеш за миналото му?

— Той е проникнал в църквата на мъжа ти. Предал е теб, паството и Лазар.

— Само затова заслужава да умре. Знаеш ли обаче, че преди да се разкрие предателството му, той ми предложи да бъдем заедно? Като някой влюбен младеж под луната.

Раиса наведе глава и кимна.

— Да, поискал е от теб да напуснеш Лазар. Сигурна съм, че тогава се е надявал, че ти ще станеш негова жена. Но се е излъгал. Излъган е бил за много неща, включително и в любовта. Особено в любовта.

Фраершата изглеждаше разочарована, сякаш очакваше да й разкрие някаква тайна. Продължи, но вече не толкова разпалено:

— Той си мислеше, че може да ме спаси. Всъщност опитваше се да спаси себе си. Ако бях приела предложението му, щеше да се самозалъгва, че дълбоко в себе си е добър човек. Не бих простила толкова лесно престъпленията му. Бях му обещала някои неща. Проклех го никога да не бъде обичан. Сигурна бях, че съм права, защото кой може да обича подобно чудовище? Кой би могъл?

Раиса се чувстваше объркана под погледа на Фраершата.

— Не искам да оправдавам това, което е вършил.

— Но си длъжна. Нали го обичаш. Виждала съм ви двамата заедно. Дебнех ви и ви шпионирах както някога Лев следеше мене. Ти го правиш щастлив, но което е по-лошо, той прави теб щастлива. За него твоята любов е всичко. Затова го подложих на изпитание. Затова съм тук. Искам да разбера как е възможно да живееш с него. Да спите заедно. В началото си мислех, че просто си глупава — плячката на офицера, красива и нелюбопитна. Мислех, че не ти пука за престъпленията, които е извършил.

Фраершата се изправи, заобиколи леглото и седна до Раиса, сякаш бяха най-добри приятелки, които си споделят тайни посред нощ.

— Въпреки това ти не проявяваш безропотна лоялност към държавата. Дори съм чувала, че изразяваш недоволство. Любовта ти към Лев се превръща в още по-голяма мистерия, която аз трябва да разкрия на всяка цена. Бях принудена да се поровя в твоето минало. Мога ли да ти кажа какво научих?

— Ти държиш дъщеря ми. Можеш да правиш каквото искаш.

— Семейството ти е загинало през войната. Ти си била бежанка.

Раиса онемя от думите на Фраершата, които се забиваха в нея като нож.

— Пак тогава са те изнасилили.

Раиса кимна. Не се и опита да отрече нищо, защото усещаше, че ще последват други разкрития.

— Как разбра?

— Бях в детския дом, където си изоставила детето си.

За Раиса това беше повече от изненада. Най-съкровените тайни от нейното минало, които тя бе погребала в опит да забрави, сега излизаха наяве и бяха размахани пред лицето й. Като видя реакцията й, Фраершата я хвана за ръката.

— Лев не знае за това, нали?

Раиса забеляза надеждата в погледа на Фраершата и отговори:

— Знае.

И отново на лицето на Фраершата се изписа разочарование.

— Не ти вярвам.

— Трябваха ми години, за да му кажа, но го направих. Той знае всичко. Знае, че не мога да имам деца, знае защо, знае, че съм била принудена да изоставя единственото дете, което съм родила. Той е наясно с моя позор, а аз с неговия.

Фраершата докосна лицето на Раиса.

— Затова ли се омъжи за Лев? Усетила си колко отчаяно се нуждае той от любов. Той би приел с радост възможността да стане баща на твоето дете. Видяла си възможност да върнеш детето си от детския дом.

— Не, знаех, че детето ми е починало, преди да срещна Лев. Отидох в детския дом веднага щом поукрепнах, веднага щом си намерих дом и можех да бъда отново майка. Казаха ми, че синът ми е починал от тиф.

— Тогава защо се омъжи за Лев? Какво те е накарало да се съгласиш?

— След като вече се бях отказала от детето си, за да мога да оцелея, не смятах, че е кой знае какъв компромис да се омъжа за човек, от когото по-скоро се страхувах, отколкото обичах.

Фраершата се наведе и целуна Раиса. После се отдръпна и каза:

— Усещам любовта ти към него и омразата ти към мен.

— Ти ми взе детето.

Фраершата се изправи и се упъти към вратата, закопчавайки в движение ризата си.

— То не е твое. Докато продължаваш да обичаш Лев, не ми даваш избор. Твоята любов му дава опора. Той е извършил нечувани престъпления и въпреки това е обичан. Той е убивал и е обичан. И то от жена, от която всеки мъж би се възхищавал и от която аз също се възхищавам. Любовта ти го оправдава. Тя е неговото изкупление.

Фраершата закопча куртката и сложи фуражката си.

— Говорих със Зоя, преди да дойда тук. Исках да разбера как е живяла в това фалшиво семейство. Тя е умна, объркана и сломена. Аз я харесвам много. Каза ми, че ти е предлагала да напуснеш Лев, и тогава тя би била щастлива.

Раиса се ужаси. Смятаха Зоя за заложничка, но се оказа, че тя се е доверила на Фраершата, разказала й е за Раиса и е разкрила пред техния враг всички семейни тайни, които тя е искала да узнае.

Фраершата продължи:

— Изненадана съм, че толкова жестоко си отхвърлила предложението й заради любовта си към Лев. А момичето е толкова объркано, че е взело нож от кухнята и е искало да му пререже гърлото, докато спи.

Раиса загуби дар слово. Не разбираше за какво говори Фраершата — за какъв нож? Нож, насочен към Лев? След няколко неуспешни опита, Фраершата най-сетне беше напипала нейната слабост — лъжата, тайната. Подсмихна се.

— Изглежда, някои неща Лев не ти е разказвал. Това за Зоя е истина. Тя е стояла до леглото му с нож в ръката. Лев обаче я е изненадал. И не ти е казал нищо?

За миг Раиса обедини всички несъответстващи детайли. Когато бе заварила Лев умислен в кухнята, той е мислел не за Николай, а за Зоя. Тя го бе попитала какво е станало, но той не й каза. Беше я излъгал.

Фраершата отново владееше положението.

— Не забравяй този инцидент и обмисли внимателно това, което ще ти кажа. Ще повторя предложението на Зоя. Тя ще бъде поверена на грижите ти жива и здрава. В замяна на това ти и момичето не трябва никога повече да видите Лев. Да обичаш момичетата или да обичаш Лев, това е дилемата, която е стояла пред теб през последните три години. Сега, Раиса, си длъжна да направиш своя избор.