Том Роб Смит
Секретният доклад (8)

Колима
Трийсет километра северно от Магадан
Седемнайсет километра южно от лагер №57

10 април

Облаците се бяха спуснали ниско и закриваха гледката. Въздухът бе пълен със сребристи капчици — мъгла от лед, вода и магия, заради която мрачният път се разкриваше метър по метър като някакъв сив тежък килим, разстлан пред тях. Камионът напредваше бавно. Ядосан от допълнителното забавяне, Тимур поглеждаше часовника си, забравяйки, че той беше строшен по време на бурята. Висеше безполезно на китката му със счупено стъкло, пълен със солена вода. За миг се запита колко силно е повреден. Баща му твърдеше, че той е семейна ценност. Тимур подозираше, че това е лъжа, с която гордият му баща прикриваше факта, че подарява за рождения ден на осемнайсетгодишния си син употребяван часовник. Може би по-скоро заради тази лъжа, а не въпреки нея, часовникът се бе превърнал в най-ценното притежание на Тимур. Той възнамеряваше да подари часовника на по-големия си син, когато навърши осемнайсет, но все още не знаеше дали да му обясни сантименталния смисъл на лъжата, или да запази легендата за неговия произход.

Въпреки това забавяне Тимур беше доволен, че бе успял да избегне обратното пътуване през Охотско море до залива Находка. Вчера вечерта той още беше на борда на „Стария болшевик“, който се готвеше да отплава — трюмът беше ремонтиран, водата изпомпана и на него се качваха наскоро освободените затворници, чиито лица отразяваха най-противоречиви чувства, защото още не бяха свикнали с мисълта за свободата, която ги очакваше. Тимур не знаеше как да се измъкне от безизходната ситуация, стоеше вцепенен на палубата и гледаше как екипажът отвързва въжетата. След няколко минути корабът щеше да излезе в морето и нямаше начин да стигне до лагер №57 до следващия месец.

Отчаян, Тимур се качи на капитанския мостик с надеждата, че при тези извънредни обстоятелства ще успее да измисли някакво правдоподобно извинение да остане на брега. Когато капитанът се обърна към него, той изрече на един дъх:

— Има нещо, което искам да ви кажа.

Неопитен лъжец, той помнеше, че винаги е по-лесно да се каже част от истината.

— Аз всъщност не съм охранител, а работя за МВР. Изпратен съм да преценя извършващите се промени в системата след доклада на Хрушчов. Успях да видя достатъчно, за да докладвам как се управлява вашият кораб.

Само при споменаването на доклада капитанът пребледня.

— Сбъркал ли съм нещо?

— Съжалявам, но съдържанието на моя отчет не бива да се разгласява.

— По време на това пътуване… случилото се… не е по моя вина. Моля ви, ако напишете в отчета, че съм изпуснал контрола върху кораба…

Тимур се учуди на ефекта на измисленото от него обяснение. Капитанът се приближи и продължи умолително:

— Никой от нас не можеше да предвиди, че дървената преграда в трюма ще рухне. Ако си загубя работата, друга вече няма да намеря. Кой ще ме вземе, като знае какво съм работил — командвал съм плаващ затвор. Всички ще ме мразят. Тук е единственото ми място. Моля ви, няма къде другаде да отида.

Отчаянието на капитана смути Тимур и той отстъпи една крачка.

— Единствената причина, поради която ви съобщавам това, е, че не мога да отпътувам обратно. Трябва да говоря с Абел Презент, областния директор. Вие ще се оправите на кораба и без мен и някак ще обясните на екипажа отсъствието ми.

Капитанът се усмихна угоднически и кимна.

Вече слязъл от кораба на брега, Тимур се поздрави, че е успял да измисли такова сериозно извинение. Уверено влезе в административната сграда и се изкачи по стълбите до кабинета на областния директор Абел Презент, който го бе изпратил на „Стария болшевик“. Когато го видя, лицето на областния директор се смръщи от неудоволствие.

— Какво е станало?

— Запознах се достатъчно добре с кораба, за да напиша отчета.

Презент настръхна като котка, усетила опасност.

— Какъв отчет?

— Командирован съм от МВР да събера информация как се провеждат реформите след доклада на Хрушчов. Трябваше да остана анонимен, за да мога да преценя по-добре как се управляват лагерите. Но тъй като вие ме прехвърлихте на „Стария болшевик“ въпреки заповедите, които съм получил, се налага да се разкрия. Излишно е да казвам, че не нося истинските си документи. Не смятахме това за нужно, защото не очаквахме, че ще имам затруднения да изпълня задачата си. Ако искате обаче някакво доказателство, запознат съм в подробности с вашето досие.

Тимур и Лев внимателно бяха проучили досиетата на всички важни фигури в областта.

— Работили сте пет години в Карлаг, Казахстан, а преди това…

Презент го прекъсна учтиво, като вдигна пръст, и заговори с пресипнал глас, сякаш невидими ръце бяха стиснали гърлото му:

— Достатъчно, вярвам ви.

Изправи се замислено с ръце на гърба.

— Ще трябва да напишете отчет?

— Точно така.

— Допусках, че ще се случи нещо подобно.

Тимур кимна, доволен, че измислената история изглежда правдоподобно.

— От Москва искат периодичен анализ и оценки.

— Оценки… тази дума звучи фатално.

Тимур не очакваше подобна меланхолична реакция и се опита да смекчи евентуалната заплаха.

— Става дума за събиране на факти и нищо повече.

Презент отговори:

— Работя усърдно за благото на държавата. Живея на място, където никой не иска да живее. Управлявам най-опасните затворници в света и правя това, което никой не би искал да прави. Научих се да бъда лидер, а сега ми казват, че уроците, които получих, били погрешни. Отначало това, което вършех, беше законно, после стана престъпление. Законът повеляваше да бъда строг, а сега законът иска да съм снизходителен.

Презент се хвана на лъжата на Тимур. Самото споменаване на секретния доклад ги разтреперваше от страх. Презент не молеше, нито настояваше за благоприятен за него отчет. Той изпитваше носталгия към едно отминало време, когато мястото и ролята му бяха ясни. Тимур реши да го притисне още повече.

— Трябва ми незабавно транспорт до лагер №57.

Презент отвърна:

— Разбира се.

— Трябва да тръгна веднага.

— През планината не може да се пътува нощем.

— Опасно или не, бих предпочел да тръгна веднага.

— Разбирам, аз ви забавих. Приемете извиненията ми. Но това просто е невъзможно. Най-рано утре сутринта. Не мога да направя нищо в този мрак.

* * *

Тимур попита шофьора:

— За колко ще стигнем?

— Два-три часа, но мъглата е много гъста, значи три.

Шофьорът се засмя и добави:

— Досега не съм виждал някой да бърза толкова за лагер №57.

Тимур не отговори на шегата и се съсредоточи върху предстоящите си действия. За да постигне успех, няколко неща трябваше добре да паснат. Желанието на Лазар да сътрудничи беше извън техния контрол. Тимур носеше писмо от Фраершата, което те бяха препрочели няколко пъти, търсейки кодирана информация, но не бяха открили нищо. Като допълнителна предпазна мярка, която не бяха споделили с Фраершата, Лев настоя да вземат снимка на някое седемгодишно момче. Детето на снимката не беше синът на Лазар, но той не можеше да знае това. Образът му можеше да се окаже по-убедителен от споменаването за него. Ако и това не помогне, Тимур носеше шише с хлороформ.

Камионът се забави и спря. Пред тях имаше обикновен дървен мост, който прехвърляше дълбок овраг. Шофьорът направи криволичещо движение с ръка.

— Когато снегът се топи в планината, течението става много бързо…

Тимур се наведе напред и се взря в разнебитения мост. Другият му край се губеше в мъглата. Шофьорът се намръщи.

— Строили са го затворници. На него може ли да се разчита?

С тях пътуваше и един охранител, който беше заспал. Ако се съди по миризмата, снощи е бил пиян, както вероятно пиеше всяка вечер от своя живот. Шофьорът го разтърси:

— Събуди се! Скапан мързел… събуждай се де!

Пазачът отвори очи, примигна и се втренчи в моста. Разтърка очи, измъкна се от кабината и скочи на земята. Оригна се силно и започна да прави знаци на камиона да се придвижи напред.

Тимур поклати глава.

— Чакай!

Излезе от кабината, скочи долу, за да се разтъпче. Затвори вратата и се приближи до началото на моста. Шофьорът имаше основание да се притеснява, ширината на моста едва позволяваше на камиона да мине по него. Може би трийсетина сантиметра от всяка страна и нищо, което да спре гумите да се хлъзнат. Тимур погледна надолу и видя реката на десетина метра под тях. От двата бряга висяха езици гладък лед. Бяха започнали да се топят и от тях се стичаха тънки струйки. След някоя друга седмица, когато ледът се разтопи, долу ще тече буен поток.

Камионът запълзя напред. Махмурлията пазач запали цигара, доволен, че не носи цялата отговорност. Тимур направи знак на шофьора да мине по-вдясно, защото се бе отклонил. Повтори жеста си. Видимостта бе лоша, но той ясно виждаше шофьора, значи и той можеше да го види. Тимур му извика:

— Вдясно.

Без да изправи камиона, шофьорът ускори. Фаровете блеснаха яркожълто и го заслепиха. Камионът връхлиташе право върху него.

Тимур отскочи настрани, но беше твърде късно, стоманената броня го удари, докато беше във въздуха, и изхвърли тялото му в пропастта. Завъртя се за миг и падна право върху една от ледените плочи. Падна с лице надолу и се чу звук от строшени кости и лед.

Тимур лежеше върху леда, долепил лице до него. Не можеше да помръдне нито крак, нито ръка. Дори не можеше да обърне главата си, но не чувстваше никаква болка.

Някой извика отгоре.

— Предател! Да шпионираш своите! А ние трябва да се държим един за друг. Или ние, или те.

Тимур не можеше да се обърне, за да погледне нагоре, но позна гласа на шофьора.

— Няма да има никакви отчети и обвинения — не и в Колима, може би в Москва, но не и тук. Направихме каквото трябваше. Каквото ни беше наредено. Мамка му на Хрушчов! И на твоя отчет. Да те видим как ще го напишеш там долу.

Махмурлията се ухили, а шофьорът му каза:

— Слез долу.

— Защо?

— Някой може да види тялото.

— Кой ще го види? Тук няма никой.

— Не знам, някой като него, може да пратят друг.

— Няма нужда да слизам долу. Ледът скоро ще се разтопи.

— Да, ама след три седмици, все някой ще мине оттук дотогава. Слез и го бутни във водата. Хайде.

— Не мога да плувам.

— Той е върху леда.

— А ако ледът се счупи?

— Само ще си намокриш краката. Хайде слизай долу. Да не стане грешка.

Като гледаше реката през накъсаното си хъркащо дишане, Тимур чуваше как случайният му палач се спуска надолу по брега и скимти като дете — звуците на приближаващата смърт.

Откакто се помнеше, все го преследваше страхът, че някой от семейството му може да загине в ГУЛАГ. Никога не се тревожеше за себе си. Беше сигурен, че ще се справи някак си, и каквото и да се случи, ще се върне у дома.

Това бяха последните минути от живота му. Помисли си за жена си и за синовете си.

* * *

Ядосан, че трябва да изпълнява чужди нареждания, с бучаща от махмурлука глава, принуден да се плъзга надолу по урвата, рискувайки да си изкълчи глезена, охранителят най-сетне стигна до реката. Опита с тежките си ботуши здравината на леда. За да разпредели по-равномерно теглото си, пропълзя на четири крака до тялото на московския пратеник. Побутна предателя с дулото на пистолета. Той не помръдна.

— Свършил е!

Шофьорът извика.

— Пребъркай му джобовете.

Бръкна в джоба и намери някакво писмо, малко пари и джобно ножче — дреболии.

— Няма нищо!

— Ами часовник?

Разкопча го.

— Строшен е!

— Бутни тялото в реката.

Седнал на леда, започна да го рита с ботушите, за да го изтласка към реката. Мъжът беше тежък, но тялото му се плъзна по гладкия лед. Когато стигна до ръба, охранителят видя, че очите му са отворени. Те примигнаха — московският шпионин беше още жив.

— Той е жив!

— Няма да е за дълго. Бутни го във водата, че вече замръзнах.

Човекът примигна още един път, преди да се изтърколи от ръба на леда в реката. Чу се плясък. Тялото се завъртя и течението го отнесе надолу към дивата пустош, където никой повече няма да го види.

Все още седейки на леда, охранителят разгледа часовника. Евтин и счупен, той нямаше стойност. Но нещо му попречи да го захвърли във водата. Счупен или не, грехота е да го изхвърли.