Том Роб Смит
Секретният доклад (15)

Москва

20 октомври

Филип разчупи хляба и се загледа как все още топлото тесто се разтегля и се къса с неравни краища. Отщипна едно парченце от мекото, сложи го на езика си и го сдъвка бавно. Хлябът беше много вкусен, което означаваше, че и цялата фурна е отлична. Изведнъж му се прииска да се натъпче, да намаже хляба с дебел слой масло и да види как то се разтапя, преди да захапе къшея. Но за съжаление не можеше да преглътне дори и малка хапка. Застана над кофата за боклук и изплю лепкавата кашичка. Такова отношение към хляба го ужасяваше, но нямаше избор. Макар че беше пекар, един от най-добрите в града, четирийсет и седем годишният Филип не можеше да поглъща нищо освен течности. Упорита и нелечима язва на стомаха го измъчваше през последните десет години. Неговият стомах бе прояден от кратери, пълни с киселина — скрити белези от Сталиновия режим, свидетелство за безсънните нощи, когато недоумяваше дали не е прекалено строг с подчинените му мъже и жени. Той беше перфекционист. Всяка грешка го изкарваше от нерви. Недоволните работници биха могли да напишат донос срещу него за буржоазни тенденции и за какво ли не. Дори днес при подобни спомени стомахът му се бунтуваше. Побърза към масата, за да си приготви разтвор от сода, и след като погълна неприятната на вкус бяла течност, си каза, че всичките му тревоги са останали в миналото. Вече нямаше среднощни арести. Семейството му беше в безопасност, а и неговата съвест бе чиста. Но цената беше болният стомах. Като се имат предвид обстоятелствата, тази цена, дори и за един пекар и лакомник, не изглеждаше твърде висока.

Тебеширената течност успокои вътрешностите му и той се упрекна, че отново се е заровил в миналото. Очакваше го светло бъдеще. Държавата оценяваше таланта му. Пекарната бе разширена и скоро щеше да заеме цялото здание. Доскоро той разполагаше с двата долни етажа, а горният беше даден на фабриката за копчета — прикритие за секретна правителствена служба. Винаги му се струваше глупаво, че са я разположили над пекарната — в стаите беше прашно от брашното и горещо от топлината на пещите. Всъщност той искаше те да се махнат не защото имаше нужда от повече пространство, а защото не харесваше хората, които работеха там. Униформите и необщителното им поведение влияеха зле на стомаха му.

Изкачи се по общото стълбище и надникна на горния етаж. През последните два дни предишните обитатели изнесоха сандъци с документи и канцеларските мебели. Качи се на площадката и спря пред вратата с няколко тежки катинара. Натисна дръжката и вратата се отвори. Огледа мрачното помещение. Стаите бяха празни. Набрал смелост, той влезе да разгледа новите си владения. Напипа ключа за осветлението, но изведнъж забеляза, че на отсрещната стена се е подпрял някакъв човек.

Лев се изправи и примигна от светлината на голата крушка. На вратата видя пекаря, слаб като вейка. Гърлото на Лев беше пресъхнало. Изкашля се, поизтупа се и огледа опразнените помещения на неговия Отдел за разследване на убийства. Секретните папки за престъпленията, които той и Тимур бяха разкрили, бяха изчезнали. Бяха ги взели, за да ги изгорят, за да унищожат следите от работата, която бе вършил през последните три години. Пекарят, чисто име Лев не знаеше, бе застинал в неловка поза и на лицето му бе изписано смущението на човек, който съчувства на нещастието, сполетяло негов съгражданин. Лев каза:

— Три години се разминаваме по стълбите и нито веднъж не попитах как се казвате. Не исках…

— Да ме притеснявате ли?

— Но аз притесних ли ви?

— Честно казано, да.

— Казвам се Лев.

Пекарят подаде ръка и Лев я стисна.

— Аз се казвам Филип. За три години нито веднъж не ви почерпих с хляб.

Излизайки за последен път от Отдела, Лев огледа стаите, преди да заключи вратата. Изпитваше някаква странна лекота и последва Филип на долния етаж, където той му даде един кръгъл самун — още топъл, със златиста горичка. Отчупи края и го захапа. Филип наблюдаваше внимателно реакцията му. Разбрал, че се очаква неговата оценка, Лев сдъвка хапката и каза:

— Най-вкусният хляб, който съм ял досега.

И това беше вярно. Филип се усмихна и попита:

— С какво се занимавахте там горе? За какво беше цялата потайност?

Преди Лев да отговори, пекарят се стресна и оттегли въпроса си.

— Не ми обръщайте внимание. Не ми е работа.

Като продължаваше да дъвче, Лев реши, че е редно да отговори.

— Ръководех специален отдел на милицията за разследване на убийства.

Филип замълча, явно не беше разбрал. Лев добави:

— Разследвахме убийства.

— Много работа ли имахте?

Лев кимна леко.

— Повече, отколкото можете да си представите.

След като прие един цял самун за вкъщи заедно с този, който беше разчупил, Лев се обърна да си тръгне. Филип го спря, опитвайки се да завърши разговора с нещо по-приятно.

— Лятно време тук става много горещо. Сигурно сте доволен, че се местите?

Лев се наведе и огледа отпечатъците от стъпки по брашното на пода.

— Отделът не се мести. Закриват го.

— А вие?

Лев го погледна.

— Връщам се в КГБ.

 

 

Същия ден

Клиниката „Сербски“ се помещаваше в скромно по размерите си здание с извити железни перила пред прозорците на горните етажи и приличаше повече на приятен жилищен блок, отколкото на болница. Раиса се спря както винаги на петдесетина метра и отново си зададе въпроса дали постъпва правилно. Погледна към Елена, която стоеше до нея, хванала ръката й. Кожата й беше неестествено бяла, като повехнала. Бе отслабнала и толкова често боледуваше, че това се превърна във всекидневното й състояние. Раиса забеляза, че шалчето на Елена се е развързало, и клекна до нея, за да го оправи.

— Можем да се приберем вкъщи. Можем да се приберем по всяко време.

Елена мълчеше, лицето й не изразяваше нищо, пред Раиса сякаш стоеше нейно копие с изтъняла кожа и зелени неподвижни очи, напълно лишено от жизнена енергия. Или беше обратното — може би Раиса беше копие на загрижена майка, имитираща това, което една истинска майка би направила?

Раиса целуна Елена по бузата, но не получи отговор и усети как се свива сърцето й. Не знаеше какво да прави с това безразличие, което беше започнало, когато тя бе коленичила насълзена пред нея и бе прошепнала в ухото й, очаквайки изблик на мъка:

Зоя е мъртва.

Елена не реагира. И сега, шест месеца по-късно, тя отново изглеждаше безучастна.

Раиса се изправи, огледа се за движението и прекоси улицата към главния вход. Посещението на клиниката беше отчаян ход, но тя самата бе отчаяна. Любовта не можа да ги спаси. Тя не беше достатъчна.

Вътре по каменни подове, покрай голи стени, сестри в спретнати униформи бутаха колички с кожени ремъци. Вратите бяха заключени, а на прозорците имаше решетки. Без съмнение известността на тази клиника като водещ психиатричен център в града се дължеше на лошата й слава. Тук прибираха дисиденти и политически противници на режима, които се подлагаха на инсулинова кома и върху тях се изпробваха най-новите методи на пирогенна и шокова терапия. Не беше най-подходящото място за търсене на помощ за едно седемгодишно дете.

В споровете им Лев отричаше нуждата от психиатрична помощ. Мнозина от тези, които беше арестувал за политически престъпления, се изпращаха в подобни болници — „психушки“. Въпреки че признаваше очевидното наличие на добри лекари в тези жестоки институции, не смяташе, че рискът да се търсят подобни специалисти оправдава ползата от тяхната квалификация. Да се признаеш за болен беше равностойно сам да се поставиш извън обществото и това не беше мястото, където родителите или настойниците биха искали да видят едно дете. Въпреки това неговата позиция беше по-скоро резултат от предпазливост или от магарешко упорство — той да бъде този, който се грижи за семейството дори когато то се разпада пред очите му. Раиса не беше лекар, но разбираше, че болестта на Елена е по-опасна от физически недъг. Тя просто умираше. Наивно бе да се очаква, че всичко ще се оправи от само себе си.

Жената на регистратурата я погледна и я позна от предишните им посещения.

— Дошла съм при доктор Ставски.

Действайки зад гърба на Лев с помощта на приятели и колеги, тя бе успяла да си уреди среща с доктор Ставски. Макар да работеше и с дисиденти, той смяташе, че психиатрията не трябва да се ограничава с политиката, и не одобряваше крайностите в наказателните процедури. Беше воден от желание да лекува и се съгласи да прегледа Елена неофициално. Раиса му вярваше колкото корабокрушенец вярва на дъската, за която се е хванал, но нямаше друг избор.

На горния етаж доктор Ставски ги покани в кабинета си, приклекна пред Елена и попита:

— Елена? Как си?

Тя не отговори.

— Помниш ли името ми?

Елена мълчеше. Ставски се изправи и попита шепнешком Раиса:

— Как мина седмицата?

— Без промени. Нито дума.

Ставски заведе Елена до теглилката.

— Моля те, свали си обувките.

Елена не реагира. Раиса се наведе, развърза обувките й и я качи на теглилката. Ставски погледна скалата, за да отчете теглото й. Почука с молив по бележника, където бяха отбелязани стойностите от последните седмици. Раиса се приближи до Елена, за да й помогне да слезе от теглилката, но Ставски я спря. Те зачакаха. Елена продължаваше да стои на теглилката, обърната към стената, и да мълчи. Минаха две минути, после пет, после десет, а тя все не се помръдваше. Накрая Ставски направи знак на Раиса да я свали от теглилката.

Преглъщайки сълзите си, Раиса завърза връзките на обувките й, но когато се изправи, за да попита нещо, видя, че Ставски говори по телефона. След като затвори, остави бележника си на бюрото. Тя усети, че е предадена, но преди да успее да реагира, той я прекъсна:

— Вие дойдохте при мен за помощ. Според мен Елена се нуждае от непрекъснато, професионално наблюдение.

Двама санитари влязоха в кабинета и затвориха след себе си вратата. Раиса прегърна Елена. Ставски се приближи бавно.

— Уредих да бъде приета в болницата в Казан. Познавам добре персонала там.

Раиса поклати глава невярващо, отказвайки да приеме предложението му.

— Това вече не зависи от вас, Раиса. Решението е взето в интерес на момичето. Вие не сте нейна майка. Държавата ви е определила за настойник и сега ви отнема това право.

— Но, докторе…

В гласа й прозвуча явно презрение.

— Не можете да ми я вземете.

Ставски се приближи плътно до нея и прошепна:

— Ще кажа на Елена, че трябва да замине с тези санитари в Казан и че повече няма да ви види. Напълно сигурен съм, че няма да реагира. Ще излезе от стаята с тези непознати и дори няма да се обърне. Ако постъпи така, ще повярвате ли, че не можете да й помогнете?

— Отказвам този тест.

Без да обръща внимание на Раиса, Ставски се наведе и каза бавно и отчетливо:

— Елена, ще те заведат в специализирана болница и ще се опитат да те излекуват. Възможно е никога повече да не видиш Раиса. Аз ще уредя да се грижат добре за теб. Тези хора ще ти помогнат. Но ако не искаш да заминеш, ако искаш да останеш с Раиса, трябва само да кажеш. Елена? Чуваш ли ме? Достатъчно е само да кажеш „не“.

Елена не отговори.

 

 

Същия ден

Вратата му отвори Инеса, вдовицата на Тимур. Той влезе в апартамента. Бяха минали месеци след завръщането му от Колима и той все очакваше Тимур да излезе от кухнята и да обясни, че не е загинал, че е оцелял и е успял да се върне вкъщи. Просто не можеше човек да си представи този дом без него. Тук той беше щастлив, заобиколен от семейството си. Но когато се раздаваха жилищата на офицерите, не се взимаха под внимание емоциите. В съответствие с правилата, след смъртта на Тимур семейството имаше нужда от по-малка жилищна площ. Освен това луксозният апартамент беше привилегия, която се даваше заради неговата работа. Инеса работеше в текстилен комбинат и тъкачките около нея се задоволяваха с доста по-скромни жилища. Лев направи всичко възможно да бъде запазено жилището им и дори беше помолил Фрол Панин да се намеси. Може би заради някакво чувство на вина за смъртта на Тимур Панин се съгласи. За изненада на Лев обаче, Инеса беше склонна да се премести. Тук всичко й напомняше за нейния съпруг. Не си намираше място и мъката я душеше. Едва когато Лев й показа, че там, където трябва да се нанесе, ще разполага с една-единствена стаичка с тънки стени и общи сервизни помещения, тя се отказа главно заради синовете си. Ако беше сама, щеше да напусне веднага.

Лев прегърна Инеса и й подаде самуна хляб, който бе донесъл.

— Откъде го взе?

— От пекарната под нашата служба.

— Тимур никога не е носил хляб вкъщи.

— Хората, които работят там, не смееха да разговарят с нас.

— А сега вече не се ли страхуват?

— Не.

По лицето й се плъзна сянка на тъга. Отделът за разследване на убийства беше и рожба на Тимур. Сега ги нямаше нито отделът, нито него.

От стаята си изскочиха да поздравят Лев двете момчета — десетгодишният Ефим и осемгодишният Вадим. Макар че Тимур бе загинал, изпълнявайки задача на Лев, синовете му не го упрекваха. Напротив, винаги се радваха на посещенията му. Разбираха, че той обичаше Тимур, а баща им обичаше Лев. Въпреки всичко за Лев тяхната привързаност беше слабо утешение, което един ден щеше да угасне. Те все още не знаеха подробностите. Все още не знаеха, че баща им бе загинал, опитвайки се да оправи грешките от миналото на Лев.

Инеса гальовно разчорли косата на Ефим, докато той разпалено разказваше за училището и за отбора, в който се състезаваше. Като по-големия син той трябваше да получи часовника на Тимур, когато навърши осемнайсет. Лев беше сменил счупеното стъкло и вътрешния механизъм, а стария запази за себе си, защото не му даваше сърце да го изхвърли, и от време на време го държеше в ръка. Инеса още не беше решила какво да каже на Ефим за произхода на часовника и дали да го излъже, че е ценна семейна вещ. Трябваше да реши това по-нататък. Обърна се към Лев и го попита:

— Ще вечеряш ли с нас?

На Лев му беше приятно тук, но той поклати глава:

— Трябва да се прибера вкъщи.

* * *

Раиса и Елена не бяха вкъщи. Дежурният офицер на входа му съобщи, че са отишли на училище сутринта и не е забелязал нищо необичайно в поведението им. Те нямаха никакви планове за вечерта и Лев се губеше в догадки защо още не са се върнали въпреки късния час. Нямаше следи от подготовка за заминаване или опаковани дрехи, не бяха взели и никаква чанта. Обади се по телефона на родителите си, но и те не знаеха нищо. Не се страхуваше, че е замесена Фраершата. Убийството на Зоя беше последното й отмъщение на службите за сигурност. Той се съмняваше, че Фраершата може да се появи отново след шестмесечно отсъствие. Тя нямаше нужда от това. Лев беше наказан както тя искаше.

На площадката се чу шум и Лев се втурна да отвори вратата. Раиса залитна напред и се подпря на рамката на вратата като пияна. Лев я подкрепи и огледа празния коридор.

— Къде е Елена?

— Тя… замина.

Очите й се затваряха и главата й клюмна. Лев я заведе в банята, сложи я под душа и пусна студената вода.

— Пияна ли си?

Раиса си пое дъх, свестена от ледените струи.

— Не съм пияна… упоиха ме.

Лев спря душа, помогна й да седне на ръба на ваната и избърса главата и лицето й. Възпалените й очи вече не се затваряха. Тя се загледа в локвичките вода около обувките си и проговори по-ясно:

— Знаех, че няма да се съгласиш.

— Завела си я на лекар?

— Лев, когато обичаш някого и той се разболее, търсиш помощ. Освен това той каза, че ще я прегледа неофициално, без всякакви документи.

— Къде отидохте?

— В клиниката „Сербски“.

Лев се вцепени, като чу името на клиниката. Много от арестуваните от него попадаха там.

Раиса се разплака.

— Лев, той я изпрати в психиатрията.

Стъписването се смени с ярост.

— Как се казва лекарят?

— Ти не можеш да я спасиш.

— Как му е името?

— Не можеш да я спасиш!

Лев замахна, готов да я зашлеви. Но в последния миг се отказа, грабна огледалото от стената и го разби в умивалника. Парчетата срязаха ръцете му, струйките кръв потекоха по пръстите, китките и стигнаха до лакътя. Безсилно се отпусна на пода сред окървавените парчета от огледалото.

Раиса седна до него и притисна с кърпа окървавената му ръка.

— Нима мислиш, че не се съпротивлявах? Нима мислиш, че не се опитах да ги спра? Те ме упоиха. Когато се свестих, Елена я нямаше.

Тежък размисъл налегна Лев. Поражението беше пълно. Надеждите му да създаде семейство рухнаха. Не успя да спаси живота на Зоя и не успя да убеди Елена, че животът има смисъл. Трите години честни отношения и доверие между него и Раиса бяха заличени. Той я излъга и тази лъжа повлече след себе си нещастия. Не се сърдеше на Раиса, че е приела предложението на Фраершата и се е съгласила да го напусне. Раиса твърдеше, че това е било тактически ход, отчаян опит да бъде спасена Зоя. Бе поела съдбата на семейството в своите ръце. Единствената й грешка бе, че е чакала прекалено дълго.

Това беше краят на тригодишното лицемерие. Той вече не беше баща, нито съпруг и най-малко герой. Ще се върне в КГБ. Раиса ще го напусне. Би ли могло да бъде другояче? Вече нищо не ги свързваше освен чувството за загуба. Всеки ден ще се убеждава, че Фраершата е била права по отношение на него — той принадлежеше на държавата. Беше се променил, но много по-важно бе, че може да се върне към предишния си живот.

— Струваше ми се, че имаме шанс.

Раиса кимна.

— И на мен също.

 

 

Същия ден

Лев бе загубил представа за времето. Не бяха помръднали — Раиса седеше до него на пода, облегната на ваната, в която от крана бавно капеха капки вода. Чу да се отваря входната врата, но не събра сили да стане. На входа за банята застанаха Ана и Степан. Очевидно притеснени от телефонното му обаждане, родителите му бяха дошли у тях. Огледаха помещението и видяха кръвта и счупеното огледало.

— Какво е станало?

Раиса стисна ръката на Лев.

— Отведоха Елена.

Ана и Степан не отрониха нито дума. Степан помогна на Раиса да се изправи, наметна я с една кърпа и я заведе в кухнята. Ана накара Лев да влезе в спалнята, огледа и превърза раната му, както правеше, когато беше малък. След като свърши, седна до него. Той я целуна по бузата, изправи се и отиде в кухнята. Протегна ръка на Раиса:

— Имам нужда от помощта ти.

* * *

Фрол Панин беше най-влиятелният съюзник на Лев, но сега не можеше да се обърне към него, защото го нямаше в града. С майор Грачов не бяха приятели, но преди три години той бе подкрепил предложението на Лев за създаване на независим Отдел за разследване на убийства. През първите две години Лев докладваше на него за своята работа, докато той не отстъпи мястото си на Панин. Оттогава Лев рядко виждаше майора. Грачов подкрепяше промените и смяташе, че най-добрият начин да се управлява страната е като се признаят и поправят по възможност злините, причинени от държавата.

Придружен от Раиса, Лев почука на вратата на Грачов и по стар навик огледа общия коридор, който водеше към нея. Беше късно, но те не можеха да чакат до сутринта, страхувайки се, че ако загубят инерция, ще се върне усещането за безизходица, което ще ги смаже. Вратата се отвори. Лев беше свикнал с безупречния вид на майора и сега се изненада да го види в измачкани домашни дрехи, разчорлен, с мръсни очила. Обикновено официален и въздържан, той топло прегърна Лев, сякаш посрещаше брат си, а на Раиса любезно се поклони.

— Влизайте!

Вътре по пода видяха кашони с опаковани вещи.

— Местите ли се?

— Не. Местят ме. По-далеч от града. Дори не знам точно къде. Казаха ми, но никога не бях чувал за това място. Мисля, че е някъде на север — студено и тъмно, за да ми стане ясно.

Майорът говореше, без да спира, и Лев едва успя да се вклини.

— Какво да ви стане ясно?

— Че вече не се ползвам с доверието им, не съм подходящ за друга работа, освен да ръководя малка служба в малък град. Нали знаете какво означава това? Лев? Раиса? Това се нарича заточение. И двамата сте го изтърпели.

Раиса попита:

— А къде е вашата съпруга?

— Напусна ме.

Изпреварвайки съчувствените им думи, Грачов добави:

— Разделихме се по взаимно съгласие. Имаме амбициозен син. Моето преместване ще попречи на кариерата му. Трябва да бъдем практични.

Грачов пъхна ръце в джобовете си.

— Ако сте дошли при мен за помощ, то е напразно.

Раиса погледна към Лев, питайки го с поглед дали си струва да разказват на майора за проблема си. Грачов забеляза реакцията й.

— Разкажете какво се е случило. Ако не мога да ви помогна, може би ще ви дам дружески съвет.

Смутена, Раиса се изчерви.

— Извинявайте.

— За нищо.

И тя започна забързано да обяснява:

— Взеха ни Елена, нашата осиновена дъщеря, и я изпратиха в една психиатрия в Казан. Тя не можа да се възстанови след убийството на сестра й. Уредих да я прегледа неофициално един лекар.

Грачов я прекъсна и поклати глава.

— У нас в такива случаи няма неофициални неща.

Раиса продължи:

— Лекарят обеща да не записва нищо. Повярвах му. И когато лечението се оказа неуспешно…

— Той ви я отне, за да предпази себе си.

Раиса кимна. Грачов се замисли и добави:

— Страхувам се, че смъртта на Зоя е тежко изпитание за всички нас.

Думите на майора изненадаха Лев и той поиска обяснение.

— За всички нас? Какво имате предвид?

— Прощавайте. Не беше честно да сравнявам общите последици с мъката, която изпитвате.

— Какви общи последици?

— Да не навлизаме в тази тема сега. Вие искате да помогнете на Елена…

Лев го прекъсна:

— Не, кажете ми какви са тези общи последици.

Майорът седна на един кашон и погледна Раиса, а после и Лев.

— Смъртта на Зоя промени всичко.

Лев го изгледа учудено и Грачов продължи:

— Убийството на едно момиче, замислено като отмъщение на бивш агент на Държавна сигурност. Беше организиран истински лов и жертви станаха още петнайсет пенсионирани офицери, които бяха преследвани, екзекутирани и даже измъчвани. Тези събития неприятно изненадаха властите, които освободиха онази жена от ГУЛАГ. Как й беше името?

Лев и Раиса отговориха едновременно:

— Фраерша.

— Кого още може да са пуснали? Стотици и хиляди затворници се връщат по домовете си. Как ще се управлява страната, ако дори малцина са като нея? Няма ли нейната отмъстителност да отключи верижна реакция и да доведе до падане на режима? Ще започне гражданска война и страната ще се разцепи. От това се изплашиха най-вече властите и предприеха някои мерки.

— Какви мерки?

— Създаде се впечатление, че всичко е позволено. Известно ли ви е, че има автори, които пишат сатирични произведения? Дудинцев написа романа „Само с хляб не се живее“, в който открито осмива държавата и представителите на властта. А какво ще стане по-нататък? Позволяваме на хората да критикуват. Позволяваме да се противопоставят на нашето управление. Позволяваме да ни отмъщават. Властта, която изглеждаше толкова здрава, изведнъж се разклати.

— Имало ли е подобни отмъщения и другаде в страната?

— Когато говоря за общи последици, нямам предвид само инцидентите в нашата страна. Възмездие се търси по всички територии, които са под наше влияние. Вижте какво става в Полша. Докладът на Хрушчов предизвика бунтове. Антисъветски настроения се ширят в цяла Източна Европа — Унгария, Чехословакия, Югославия…

Тези новини поразиха Лев.

— Докладът е станал известен и там?

— Американците са се сдобили с него и са го публикували в печата. Той се превърна в оръжие срещу нас. Сами сме си нанесли съкрушителен удар. Как да продължим световната революция, след като признаваме, че сме извършили страшни престъпления против собствения си народ? Кой би прегърнал нашата кауза? Кой би искал да бъде наш другар?

Майорът спря, за да избърше потта от челото си. Лев и Раиса бяха клекнали пред него като деца, запленени от приказка. Той продължи:

— След убийството на Зоя всички, които се застъпваха за реформата, включително и аз, бяха принудени да млъкнат. Дори Хрушчов бе принуден да оттегли най-критичните забележки от доклада.

— Не знаех за това.

— Вие бяхте потънали в скръб, Лев. Погребахте дъщеря си. Загубихте приятел. Не обръщахте внимание на това, което става наоколо. А по това време се появи редактиран вариант на доклада.

— Как е редактиран?

— Признанията за масови репресии и изтезания отпаднаха. Новият документ бе публикуван един месец след убийството на Зоя. Не твърдя, че отмъщенията на Фраершата са единственият фактор за това. Но тези убийства също изиграха ролята си. Те се оказаха показателни за традиционно мислещите. Хрушчов нямаше избор — Централният комитет пренаписа доклада му. Сталин вече не беше убиец, той само бе допуснал грешки. Системата вече не изглеждаше виновна. Всички недостатъци бяха по вина на Сталин. Докладът продължаваше да се нарича секретен, но в него повече нямаше тайни.

Разсъждавайки върху фактите, Лев отбеляза:

— Неуспехът на моя отдел да спре тези убийства стана причина да го закрият.

— Не. Това беше извинението. Те никога не одобряваха Отдела за разследване на убийства. И никога не ми простиха, че съм подпомогнал създаването му. Вашият отдел беше резултат от атмосферата на безнаказаност. Ние се движехме твърде бързо, Лев. Свободата се извоюва постепенно, стъпка по стъпка, за нея трябва да се бориш. Силите, които искаха промяна, включително и аз, стигнахме твърде далече, и то твърде бързо. Бяхме самонадеяни. Надценихме себе си и подценихме тези, които искат да запазят властта в сегашния й вид.

— Заповядаха ми да се върна в КГБ.

— Това трябваше да се очаква. Разкаялият се агент на МГБ се връща обратно в традиционните силови структури. Те ви използват, Лев. Но не бива да се противопоставяте. На ваше място бих бил много предпазлив. Не си мислете, че ще се държат по-човечно от Сталин. Неговият дух продължава да живее, при това не в отделна личност, а в мнозина. По-трудно е да бъде разпознат, но не се заблуждавайте — той не е изчезнал.

* * *

Когато излязоха от апартамента на Грачов, Лев хвана ръката на Раиса.

— Колко сляп съм бил.